Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (12)

XI

Тоанет беше сама, когато дойде пак в съзнание, възвърнало се, за да облекчи духовната и телесната й болка. Стори и се, че се събужда от сън и стените, които смътно й се мяркат пред очите, са стените на спалнята й в господарската къща. Това, че истината, доказателствата за която тъй страшно я обкръжаваха от всички страни, можеше да бъде действителност, а не сън, отпърво тъпо се наложи на възприятията й, а после изведнъж й стана съвсем ясна. Тя седна в очакване да види Джимс. Но той си беше отишъл. Тя вече не лежеше, където беше паднала в краката на неприятеля си, Джимс й беше направил легло от празни чували и вероятно я беше пренесъл там. Потръпна, когато погледна мускета и кървавото петно на пода. Беше се опитала да го убие. А той си отиде и я остави жива!

Както това стана с Джимс, така и у нея нещо беше прегоряло сега. Беше изчезнало в залялото я море от мрак и тя се надигна с безстрастно спокойствие, като че стаята в кулата с нейния прахоляк и паяжини и складираното зряло зърно бе станала нейно убежище. Гневът беше стихнал. Ако мисъл можеше да убива Тоанет все още би стоварила отмъщението си върху Джимс, но нямаше вече желание да допре пак мускета, който лежеше на пода. Отиде до стълбището и погледна надолу. Синът на англичанката не бе оставил никаква следа освен капките кръв, които образуваха пътека по стъпалата и до вратата. Обзе я ликуване, като си помисли колко малко е оставало да навлече на семейство Бюлен същата сянка на смъртта, която те и такива като тях навлякоха на нея. Ала тръпката на вълнението секна в следващия миг. Червените капки, осветени ярко от слънцето, привличаха погледа й. Джимс Бюлен вън там с нейните мъртъвци! Момчето, което майка й се мъчеше да я накара от дете да гледа с ожесточение и неприязън, е станало мъж, превърнало се е в английско чудовище! Тя се опита да върне силата си да мрази и желанието да убива, но усилието остана безплодно. Тръгна по алените петна, без да чува нищо освен мелничното колело над главата си. Долу я чакаше празнота, самотност, в която дори слънцето като че губеше топлината си.

Тоанет застана на вратата и навред наоколо й се ширна димната завеса, лека и неподвижна във въздуха. В далечината, премрежена от мъглата, вдигаща се от тлеещите развалили, видя фигура гротескно приведена под някакъв товар. Беше нещо безформено, разкривено от слънцето и димните облачета, които танцуваха пред очите й, но беше живо, понеже се отдалечаваше от нея. Зад тази фигура имаше друго нещо, по-дребно, и тя разбра, че това са Джимс и кучето му.

Тя ги проследи с поглед, докато се загубиха от очите й, и минаха минути, преди да се запъти натам, където бяха отишли те.

Джимс сигурно я беше видял, защото се появи отново с кучето, като някой върколак по петите му. Беше намерил някъде дреха и нямаше толкова дивашки вид, макар лицето му да беше обезобразено и да кървеше, където го беше ударила с желязната цев на мускета. Той дишаше с труд, но лицето му беше така безстрастно, както и преди в кулата на мелницата — лице на индианец с плът, калена от безстрастието, върху което Тоанет се бе нахвърлила с такова ожесточение. Опита се да заговори, когато той спря пред нея. В душата й имаше още малко обвинение и гняв, но те бяха безсилни в царящото между тях мълчание. Очите му, когато срещнаха нейните спокойно изпод зловещия белег на нейния удар, като че приличаха по-малко на очи на убиец и в тях имаше по-скоро поглед на човек, който я гледа със студено и страшно състрадание. Той не протегна ръка да й помогне, макар тя и да усещаше, че залита. Вече не беше младеж. Не беше момчето, което майка й я беше учила да мрази. Не беше дори Джимс Бюлен.

Но гласът му бе същият.

— Съжалявам, Тоанет.

Джимс едва ли разбра, че е изрекъл тези думи. Те прозвучаха назад през годините, сякаш някакъв призрак се беше върнал към живот — призрак, спомена за който те бяха отдавна изтръгнали от сърцата си.

— Какво правиш тук? — властно попита тя.

Могла е да му зададе същия този въпрос и през онези маловажни години, когато се е осмелявал да посещава имението Тонтьор с глупавите си подаръци. Защо беше тук? Той се обърна в посоката, откъдето беше дошъл, и протегна ръка не за нея, да я поеме, а вместо отговор. Тя разбра какво е носил. Сълзи ли? Такива баналности не можеха да съществуват в огъня от разгрома, опустошил техните души! Случаен полъх на вятъра отвя назад косата й в дантелена наметка от гарвановочерна коприна. Гордост, презряла скръбта, я накара да повдигне малко брадичката си, когато се подчини на Джимс и тръгна подир него и кучето. Духът на Тонтьор дойде да я придружи. Той светеше в широко отворилите й се очи и в разтворените устни, когато гледаше напред. Тя знаеше къде отива. И когато стигна до мястото, приготвено от Джимс, приличаше на бял ангел, появил се да погледа за миг-два покойника.

С намерена някъде лопата Джимс бе изкопал гроб. Беше плитък и направен малко по-приемлив с настилка от златиста трева. Тонтьор нямаше нещастен вид, както лежеше в него. Темето му беше покрито, тъй че Тоанет не можеше да види. Тя коленичи, за да се помоли, и Джимс се дръпна настрана, като смяташе, че да коленичи до нея със следите на омразата й по лицето и тялото си, би било светотатство.

Дори сега, когато би трябвало вече да разбере, мелничното колело продължаваше да скърца и крещи и изведнъж на Джимс му дойде наум, че не може да е било така предишния ден, когато Тонтьор е бил жив. Някой дявол трябва да се е настанил горе в мелницата!

Той чакаше и оглеждаше кръгозора, който вече се очистваше от пушеците. Смъртта бе минала, но можеше да се върне пак по собствените си опожарени стъпки. Тоанет, коленичила до баща си, му навя тази мисъл. Стори му се много дълго, докато тя се изправи и се обърна към него. Не плачеше. Очите и бяха сини звезди на лице, бледо като мрамор. Слънцето я огряваше и придаваше неземно сияние на косата й. Красотата й го сковаваше, също както собственият му ужасен вид изтръгна от нея стон на протест, когато той свали дрехата, взета от някой мъртвец, и покри с нея Тонтьор. Но тя не проговори. Само мелничното колело не спря жлъчните си вопли, когато буците пръст се посипаха върху барона. Тоанет впери очи в небето и когато Джимс свърши, придружи го обратно до мелницата. Не го изпускаше от очи, а той отиде при рова, където лежеше мъртвият мохок, после да си вземе лъка там, където разбра, че трупът, който бе помислил за Тоанет, е на жената на Петер младши.

Джимс се върна и й заговори за втори път. Устните, които бе разбила с дулото на мускета, бяха подути, а белегът през челото потъмняваше и придобиваше възпален цвят. Парчето плат, което беше увил около ранената си ръка, се червенееше. Гадене и болка започваха да се четат в очите.

— Трябва да те отведа — каза той. — Няма време да се погрижим за другите. Ако те се върнат…

— Те няма да направят нищо на теб — отвърна тя. — На Даниъл Джеймс Бюлен. Не е ли така?

Джимс не отговори, само погледна отвъд Ришельо към Шамплен и Дискау.

— И няма да направят нищо на баща ти, на майка ти и на всичко друго, което принадлежи на рода Бюлен, а ще ги възнаградят за верността, с която са убивали и безчинствали. Не е ли и това така?

Джимс пак не й отговори — той се ослуша за някой звук от далечината.

Нейният глас бе спокоен и безмилостен, без следа на съжаление за белезите от ударите, които му бе нанесла. Беше получил по-малко от нейните сънародници и само поради слабостта й и липсата на умение не беше пострадал наравно с тях. Тя видя по лицето и очите му, че му става лошо, но съжалението към него бе тъй мъртво в гърдите й, както и желанието й да живее. Знаеше къде ще я заведе. В своя дом — място, останало незасегнато от кръвниците. При майка си, нежната и хубава жена, в която баща й бе вярвал така непоколебимо. При Анри Бюлен, предателя, продал честа си за една англичанка. Отвъд бащиния й хълм, в Забранената долина, я чакаше безопасност и милост от страна на неприятелите на родината.

Устните й намериха начин да го наранят още по-дълбоко.

— Баща ти и майка ти те очакват — каза тя. — Върви и ме остави тук. Предпочитам да дочакам завръщането на твоите приятели индианци. И не съжалявам, че съм се опитала да те убия!

Той се отдели от нея и отиде там, където на земята лежаха Ебер, Жюшро и слабоумният Родо. Този път взе дрехата на идиота — хубава дреха, направена от майката на младежа. Той беше обичал птици и цветя и на ревера на дрехата имаше повехнал цвят от мушкато. Джимс го свали и го тикна между пръстите на умрелия.

След това се върна при Тоанет и каза:

— По-добре да вървим. — После добави: — Съжалявам, но трябва първо да отида при майка си и баща си.

Той залитна, когато тръгна, и хълмът Тонтьор се наклони и заклати пред очите му. Главата го болеше, сякаш някакво парче се беше отцепило и се въртеше в нея, и когато го последва, Тоанет видя резултата от безропотно приетите от него удари с дулото на пушката. Защото в края на краищата тя го последва от димната мъгла към по-чистия въздух на ливадите и през тях по отъпканата диря, която водеше към индианската пътека и дома на Катърин Бюлен. Вървеше подир него сякаш дърпана от вериги, но след малко тежестта на тези вериги като че се махна и когато Джимс се спъна и едва се задържа да не падне тя малко остана да извика. Широколистната гора ги погълна и сега ги обгърна още повече, отколкото по-рано сутринта, топлината и златната пищност на сиромашкото лято, което предхожда убийствените слани и отварянето на бодливите обвивки на кестените. В този есенен покой и тишина, с приглушените песни на птиците и дъха на зрялата земя между нея и синевата на небето, ожесточението, което се мъчеше да задържи и срещу младежа пред себе си, от време на време почти съвсем се разпръскваше. В такива моменти духът на баща й беше пак с нея. Това беше най-любимата му пътека, през хълма и гората до разчистеното място в Забранената долина. Краката на коня му я бяха изгладили и на земята имаше следи от копита толкова ясни и свежи, като че ли бе минал оттук само преди един час. Близо до Катеричата скала винаги се беше позабавял, за да хвърли поглед към величието на долината, и там Тоанет спря с Джимс на мястото, отъпкано от баща й.

— Те са там долу — каза Джимс и посочи повече на Дран, отколкото на нея.

Той измъкна брадвичката от колана си и я понесе в ръка. Тримата прекосиха поляната, където беше убил Пол Таш пуяка, минаха през преградата от храсти, издигната от феите. Навлязоха в по-дълбоката тишина на Голямата гора и Дран, който беше вървял между тях, поостана, приближи се към Тоанет и се бутна с муцуната в ръката й.

Тя не си я дръпна този път.

Стигнаха склона и Джимс забрави, че Тоанет е зад него. Той се запъти право надолу, като висок, слаб призрак, а момичето спря и остана само, загледано в мястото, където трябваше да е домът на младежа, и най-после един вик се изтръгна от устните му.

Джимс не чу. Той не виждаше нищо освен купчинката розови храсти и мястото, където лежеше майка му. Отиде първо при нея, забравил за присъствието на други, без да обърне внимание на слънцето, на все още тлеещите развалини, с трепнала в душата му искрица нежелание да повярва. Но тя беше мъртва. Сега я видя с по-ясен поглед, макар да му прилошаваше от болка. Коленичи безмълвно до нея за малко. Докосна лицето и нежно с ръка и тогава отиде при баща си. Дран вървеше по петите му. На сечището имаше лопата, те я намериха и заедно се върнаха с нея. Беше решил да копае под голямото дърво на майка си.

Когато се върна, майка му не беше сама. Тоанет беше там, на земята, сложила главата на англичанката в скута си. Очите й блеснаха срещу Джимс и в тях имаше нещо като неподчинение, нещо, което се налагаше и предизвикваше и което прикриваше всяко възможно съжаление към него или молба за прошка. Ръцете й стискаха студеното лице на жената, която бе искала да мрази, а самата тя продължаваше да гледа Джимс тъй втренчено, тъй жестоко, с такова разбиране, че сякаш просто чакаше той да я удари.

После сведе глава над майка му и бляскавото було на косата й скри смъртта.