Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (14)

XIII

Видът на смъртта, запътила се обратно по стъпките си, не събуди ужас у Джимс. Беше я дебнал, почти я беше очаквал и донякъде тя беше като отговор на неизречена молитва след пробуждането му, когато намери Тоанет в прегръдките си. Да се бие зарад нея сега, да се втурне от къщата с боен вик на уста и да бъде насечен на парчета, докато я защищава, беше перспектива, която не го плашеше, а вместо това будеше у него безстрашна екзалтация. Тоанет беше тази, която го спаси от назряващото в ума му безумие, както стоеше с дълга ловна стрела, сложена на лъка. Задъхана, с лек вик тя го дръзна от счупената врата и там, запазена за миг от диваците, които навлизала в поляната, обви рамената му с ръцете си. Защото в тези трагични секунди на лицето на Джимс се появи изражение, подобно на онова, което я беше уплашило горе в кулата на мелницата — жестоко, отмъстително изражение с желание да убива.

— Джимс, скъпи, трябва да се скрием — замоли му се тя. — Трябва да се скрием!

Колко безполезно ще е да се опитат да се укрият, когато стъпките им ясно личаха по осланената земя, не му дойде веднага наум. Гласът й и нежността, с която се обърна към него, сломиха решението, което щеше скоро да ги издаде.

— Аз зная едно място — казваше тя. — Трябва да побързаме там!

Тоанет изтича пред него и Джимс я последва в друга стая, където разнебитената стълба вече се разпадаше на парчета. Мъничко слънчева светлина падаше на пода и през останалия без стъкла прозорец, откъдето се лееше, те видяха индианците. Червенокожите кръвници се бяха спрели в края на поляната. Те стояха неподвижни, като изсечени от камък, ослушваха се нащрек, все още голи от кръста нагоре, докато не настъпят по-студени дни, и лъщяха от лой и шарки. Тоанет не остани Джимс да се спре и стъпалата изскърцаха, когато те стъпиха на тях. Джимс погледна от горния край на стълбището и видя отпечатъците от краката им на земята долу. Съдбата им беше решена, ако индианците дойдеха дотук, но понеже враговете им можеха да се качат само по тясната стълба, той реши, че в този случай всяка от двадесетте му стрели ще попадне в целта.

Тоанет влезе пред него в стаята горе. Тя отиде направо до приличащата на ламперия дъска, затегната с дървено клинче, и след миг двамата се взираха в плесенясалия здрач на огромна черна дупка под покрива, която семейство Люсан бе използувало като таванско помещение. Мишки се разтичаха насам-натам, когато първата от години насам светлина прониза мрака.

— Мадам Люсан ме доведе в тая стая след твоето сбиване с Пол — пошепна тя. — Аз захвърлих развалените си дрехи далече там вътре.

Дори когато диваците бяха тъй близо, гласът й издаваше чувството и силата на спомените.

Джимс се обърна към тесния отвор, който Люсан беше оставил като прозорец и бойница за отбрана. Вчера… Пол Таш… Тоанет, малката принцеса с нейния костюм за езда и лъскавите къдрици… а сега само те двамата, самички, в стаята, където тя бе изпитвала такава страстна омраза към него! Той отиде при прозореца и Тоанет дойде до него. Никой не можеше да ги види, когато гледаха през правоъгълния прорез, който беше на сянка под стряхата. Слънцето не се беше издигнало достатъчно високо, за да устреми топлината си резултатно към побелялата земя. Поляната беше рай, който елфи и русалки бяха сътворили от елмазена слана, заобиколен от златни и бели дървета и лещаци, превърнати в статуи, изваяни от дантели жълти листенца. По-навътре в лоното на тази чистота и прелест индианците не навлязоха, а по неподвижността на воините Джимс заключи, че бяха излезли на поляната неочаквано. Десетина от тях стояха на открито, пред гъстаците, и десет чифта очи бяха приковани към изоставената къща с напрегнато и подозрително внимание. Въпреки това нито една ръка на безмълвните диваци не се помръдна към брадвичката, лъка или пушката.

Това накара Джимс да пошепне с надежда:

— Те виждат, че стопанството е изоставено, и ако не забележат никаква следа от нас, няма да дойдат по-наблизо. Виж, Тоанет! Има един бял между тях с нашийник на пленник на врата…

Думите му замряха при едно внезапно движение сред наблюдаващите, сякаш някаква команда ги бе съживила отново. Воинът отпред с три орлови пера в кичура коса излезе сам на поляната — висока злокобна фигура, без никакъв друг товар освен оръжие и съвсем малката пътна торба на индианеца, — великан, с бойните шарки в червено, черно и охра, на чийто колан висеше връзка скалпове, в които слънцето преливаше и играеше в променливи цветове при всяко движение. Тези страшни предмети, един от които беше женски с толкова дълга коса, че не можеше да отбегне погледа на двамата в къщата, изтръгнаха потресен вик от Тоанет, но дори в този миг тя благодари на бога, че косата беше светла като деня, а не искрящ тъмен облак, каквато бе на Катърин. Премаля й и тя затвори очи, за да не вижда страшните трофеи, спечелени от воина. Когато ги отвори пак, четиридесетина индианци, наредени един по един след водача, минаха на стотина стъпки от някогашния дом на Люсан и всеки от тях го поглеждаше крадешком на минаване. От доста колани блестяха на слънцето пресни скалпове и двама бели мъже и едно момче, с вързани ръце и каишки на пленници на гърлата вървяха в редицата. Да бяха минали малко по-вдясно, положително щяха да открият и нещо повече от запустение и призраци, защото Тоанет и Джимс виждаха от прозореца издайническите отпечатъци на обувките си по бялата слана в опасна близост с тясната права диря на неприятелите.

Чак след като дърветата от другата страна на поляната погълнаха и последния мохок, напрегнатият поглед на Тоанет се отмести към Джимс. Не се чу никакъв звук при преминаването на червенокожия бич, никакъв предпазлив глас, никакво тракане на дърво или стомана, никакво прашене на трошливо стъкло или бурени под четиридесет чифта обути с мокасини крака. Там, където следите им оставаха в тревата, човек би рекъл, че са минали трима души, а не четиридесет. И светът лежеше мъртъв зад тях. Гаргите не се върнаха на ливадата, а сойките бяха отлетели на по-безопасно разстояние. Кълвачът бе отишъл на по-далечен пън. Дори в старата къща не се чуваше топуркане и писукане на мишки — нито звук освен буйното туптене на три сърца, две от тях човешки и едно животинско.

Едва тогава Джимс проговори:

— Кълна се, че имаше един бял, свободен бял мъж, сред тая нашарена тълпа и от колана му висеше дълга коса.

— Видях русата му глава и по-светлата кожа, но си помислих, че ме лъжат очите — отговори Тоанет.

— Англичанин — рече Джимс. — Платен убиец, от тия, за които ми е разправял вуйчо Хепсиба.

— И все пак… може да е бил французин.

Те стояха и се гледаха един друг в очите, тя — издънка от аристокрацията на стара Франция, той рожба на свободата в Новия свят, и ръцете й бавно се издигнаха към неговото лице, а неговите лък и стрели паднаха на земята. За първи път тя вдигна устните си към него.

— Целуни ме, Джимз… и се помили с мен малко за да поблагодарим на бога за оказаната ни милост!

Тръпните й устни се притиснаха за миг в неговите.

— Жал ми е за всичко на света — каза тя.

Част от нежността и красотата на момчешките години огряха лицето му, когато тя се освободи от прегръдката и той слезе по скърцащата стълба пред нея.

Не излязоха веднага, а застанаха до вратата долу, за да се ослушат за някой звук и да видят дали нещо не мърда, докато Дран не сваляше очи от гората, заградила поляната. Слънцето се вдигна по-високо и пред унищожителната му топлина крехките строежи на сланата рухнаха, приказните градове и царства отстъпиха мястото си на по безцветните завивки на есента. И чак тогава земята като че се върна към живот отново. Весело ято синигери се настани в храстите и краката на червена катеричка затопуркаха по покрива на къщата. Кълвачът се върна на предишното си дърво, зачука и задълба, за да стигне личинка. Дран се раздвижи и тежко въздъхна, сякаш започна отново да диша свободно, а когато гърлестата, кискаща се песен на червената катеричка отекна над главите им, Джимс отмести поглед от поляната.

— Отидоха си — каза той. — Но може да има някои изостанали, та по-безопасно ще е да не се показваме много скоро.

Беше им по-лесно да говорят след това, да приказват за смърт и разруха, като че те бяха станали по-малко ужасни с минаването на времето. Събитията се бяха трупали тъй бързо в техния живот, че им се струваше да са ги изживявали с дни и седмици, а не часове; съвсем спокойно, като за нещо далечно, Тоанет разказа на Джимс за трагедията на имението Тонтьор. Майка й, както той научи, заминала за Квебек два дни преди идването на индианците. Тоанет изказа благодарността си за това, но в гласа и не прозвуча много радост. Не можеше да си спомни живо и подробно всичко случило се, толкова внезапно и слисващо било то, като огнен поток, погълнал непрогледна нощ. Петер Любек бил с Дискау и младата му жена Елоиз дошла да живее при нея. Двете спели, когато диваците нападнали рано сутринта, и тя смяташе, че клането било почти свършило, преди те да се разсънили напълно… и преди да пукне пушка. После се чули гърмежи и гласът на баща й, който кънтял в голямата къща. Те скочили от леглото, когато сеньорът влязъл и им казал да се облекат и да не излизат от стаята. Тя не знаела какво се е случило, докато не погледнала през прозореца, и тогава видяла, както й се сторило, стотици голи диваци, които тичали насам-натам. Втурнала се подир баща си, но не го намерила. Когато се върнала в стаята си, Елоиз била изчезнала и Тоанет вече не я видяла. Чувала писъци и страхотни викове и като се облякла набързо, както й заповядал баща й, нарушила нареждането му и слязла долу да търси него и Елоиз. Предната част на къщата била пълна с пламъци и пушек, а когато се насочила към стаите на слугите, огън й отрязал пътя и никой не отговарял на виковете й. Именно тогава се сетила за мелницата, за която често чувала баща й да казва, че е неуязвима за пожар и изстрели. Слязла в мазето и отишла през къс подземен ход в един външен ровник, направен от камъни и чимове, където държали плодове и зеленчуци през зимата. Скрила се в този изкоп, а след това събрала смелост да повдигне малко капака горе. Най-лошото сигурно било минало, защото видяла само няколко индианци и всичко наоколо горяло. Долитали крясъци от далечината, където диваците нападали домовете на земеделските стопани. Когато излязла от ровника, спънала се в трупа на стария Бабен, мелничаря, паднал с мускет в ръце. Тя взела мускета и отишла в мелницата, а след това не видяла вече индианец в сеньорията. Станало й лошо и била в полусъзнание в стаичката в кулата. По-късно, когато погледнала през едно от тесните прозорчета, видяла да идват от юг четирима мъже. Била сигурна, че са бели, но не посмяла да се обади поради ужасната им външност. Приличали на чудовища и останали само за малко, да погледнат мъртвите. Сега, след като видяла белия воин сред индианците, била още по-сигурна, че те са от бойния отряд и че е имала късмет, като останала скрита^[1]. Когато разбрала, че мускетът на Бабен бил пълен, съжалявала, че не го използувала да убие едни от кръвниците. Ето защо, като взела Джимс за някой изостанал от нападателите, гръмнала срещу него.

Би могло да се очаква, че ще го разкаже с вълнение, но тя го разказа спокойно, загледана през поляната. Това беше изложение на факти, неукрасени от патос или драматизъм, а Джимс не проговори известно време, след като тя свърши. После й разправи за своето отиване до стопанството на Люсан, тичането си до дома и какво е намерил там. Заговори за Хепсиба.

— Трябва да е открил тия воини от племето мохок в другия край на долината и е запалил огън, което винаги ми е казвал да очаквам. След това се е опитал да стигне при нас, но те са го убили. Той не би позволил да го хванат жив.

— Може да е избягал — предположи с надежда Тоанет.

Джимс поклати глава.

— Щеше да дойде при нас. Умрял е.

В гласа му прозвуча същата безстрастна сигурност, с която тя бе говорила за баща си и Елоиз. Нямаше никаква вероятност вуйчо му да е жив. Той повтори това уверение и добави, че тяхното спасение било направо чудо. Но сега според него пътят им към приятели надолу по реката щял да бъде чист. Индианците едва ли били стигнали на много мили в тази посока, защото явно бързали да се върнат, преди барон Дискау да научи за присъствието им на френска територия и да прати войски да им прережат пътя. На Джимс не му идваше наум, че баронът и войниците му може да са разбити, както било точно в този час.

Той извади ябълки и две морави отгоре репи от торбичката с провизии, която носеше на колана си, и почнаха да се хранят, докато чакаха. Едва когато усети сока от плода в устата си, Джимс си даде сметка колко дълго не беше ял. Той накара Тоанет да яде и тя закуси с ябълката си явно без всякакво желание.

Междувременно младежът й каза какво трябва да правят. Пътят им вървял първо през старата, градина и покрай обора, а след това няколко мили на запад, преди да могат без опасение да свърнат на север и пак на изток. Щяло да им се наложи да прекарат една нощ в гората, но бил сигурен, че ще може да й нареди удобно местенце. Бил загрижен за леките й обувки, които започвали да се разпадат, и по някое време през деня щял да ги подсили с горнище като на мокасини, направено от неговите навуща. Тоанет не се тревожеше от мисълта за физически неудобства. С нов пламък в очите тя слушаше Джимс. Приятно беше той да мисли за нея по такъв уверен и решителен начин.

Джимс тръгна напред, а не до нея, когато потеглиха на път. В края на зашумената пътека стигнаха до гъстак от трънаци и храсти, порасъл около обора през изтеклите шест години, и Джимс се питаше дали Тоанет не мисли за един друг ден на същото това място. Той вървеше със стрела, сложена на лъка; изведнъж едно клонче се закачи в нея, тя се изплъзна от пръстите му и падна на земята. Джимс се наведе да я вдигне, когато изпълнен с ужас вик на Тоанет го накара да се изправи.

Само на осем-десет крачки от тях стоеше нашарен и полугол дивак, който бе имал намерението да се върне в изоставената къща. Той представляваше ужасяваща фигура и през няколкото минути докато се гледаха, Джимс позна в него белия ловец на скалпове, когото двамата с Тоанет бяха видели в редицата на индианците мохок. При това откритие в душата му проблесна облекчение, но когото го погледна пак, видя, че той е по-страшен от индианец, един от безмилостните кръвници, който гонят човешка коса зарад цената, определена за нея от собствените му сънародници. Синеок индианец! Колко често бе чувал вуйчо му да проклина такива като него! Зверове, по-жестоки от тигри, пуснати на воля демони, заплащани с английски пари и превърнали този лов и целия си живот в оргия от засади, убийства, изнасилване и опожаряване! Беше един от тях. Намазан с лой и шарки, но беше бял. Кичурът коса на обръснатата му глава бе рус, а очите малки и сини. Носеше пушка, нож и брадвичка, а от колана му висеше женска коса и с нея друг скали, който трябва да е бил взет от глава на дете.

Джимс видя тези неща толкова бързо, че ехото от писъка на Тоанет още не беше напълно заглъхнало, когато значението им му стана ясно. Дивакът имаше един миг предимство и когато Джимс посегна да извади стрела от колчана си, ловецът на скалпове вдигна пушка да стреля. Като видя безнадеждността на положението си, Джимс се втурна напред и хвърли безполезния си лък срещу врага. Това и ударът на тялото му дойдоха в момент, когато другият натисна спусъка на кремъклийката и при изстрела куршумът излетя от дулото напосоки. Ловецът на скалпове бе видял само едно момче и момиче и в главата му се беше мярнала мисъл за лесна плячка. Сега усети отгоре си противник с неочаквана сила и ярост. В първите няколко минути на схватката никой от двамата не можа да извади нож или томахавка и с целия насъбрал се в тялото и ума му бяс Джимс заудря неприятеля си и го хвана за хлъзгавата гуша, когато се строполиха заедно на земята. В последвалата борба храстите се зачупиха под тежестта им и те толкова бързо променяха положението си, душеха се и се извъртаха, като се мъчеха да не позволят едни на друг да докопа смъртоносно оръжие, че за известно време изпълнените с ужас очи на Тоанет почти не можеха да различат кой е единият и кой другият, а Дран ръмжеше по петите им с оголени бели зъби, в невъзможност да вземе участие схватката. После с мощно усилие ловецът на скалпове се освободи, скочи на крака и същевременно издърпа своята томахавка. Когато се приготви да използува оръжието си, Дран се хвърли да го захапе за гърло, тъпата страна на брадвичката го пресрещна вън въздуха и се стовари с такава сила върху главата му, че кучето падна безжизнено и неподвижно на земята.

Тържествуващ вик се изтръгна от разкървавените устни на този Франкенщайн, който усещаше победата пред себе си, защото сега смяташе младежа, изправил се с брадвичка в ръка, за незначителна пречка между него и бледоликата хубост на момичето, което случаят бе тъй благосклонно изпречил на пътя му. Този вик, със своето коварство и привичност, почти с нищо не издаваше белия. Това бе един гърлен ликуващ възклик на човек, загубил чувство на дълг към своята кръв и народ, вик, изтръгнал се не толкова от разгорещеност и увлечение, колкото поради многообещаващата плячка, която преценяваше с погледа си.

Тоанет беше грабнала изпразнената пушка и стоеше до Джимс, готова да се сражава.

Джимс беше тъй близо, че лакътят му опираше в нея, и я тласна настрана така, че тя полетя през глава в храстите. Едновременно захвърли и брадвичката си в ловеца на скалпове, който бавно пристъпваше напред. Когато врагът се наведе, за да избегне летящото оръжие, Джимс грабна една от разпилените си на земята стрели и изтича при лъка. Тоанет видя какво стана след това. Видя стройната хубава снага на Джимс, изпъната като неговото оръжие на пътеката. Видя нашареното с бои чудовище да се спуска срещу него. Чу как звучно издрънча тетивата и зърна сребрист проблясък — проблясък, който се впи в синеокия индианец от едната страна и излезе от другата, проблясък, който падна на земята двадесетина крачки по-нататък, една кървава и счупена стрела, завършила справедливото си дело.

Тогава Джимс се приближи и я прегърна.