Джеймс Оливър Кърууд
Равнините на Абраам (15)

XIV

Това, че изгърмяването на пушката ще да е стигнало до ушите на отряда от племето мохок, занимаваше ума на Джимс, докато успокояваше уплашената си другарка. В течение на няколко мига за нея бе трудно да повярва, че двубоят е свършил и че злодеят, който лежеше по гръб като огромен паяк, вече не е страшен за тях. Към нейното облекчение и вярата и в Джимс се прибави чувство на радост, когато видя, че Дран е жив. Кучето се беше довлякло до краката на убития и мрачно го разглеждаше.

Джимс събра десетина стрели, останали здрави в битката. Сетне се подвоуми, като гледаше пушката на земята.

— Моят лък е по-хубав от това — реши той в отговор на въпроса в очите на Тоанет и хвърли пушката настрана. — Стрелата не вдига шум и аз имам повече вяра в нея.

Мъртвецът ги гледаше изцъклено, когато минаха. На пътя им лежеше стрелата, пронизала тялото му. Тоанет не можа да сдържи истеричното ридание, надигнало се в гърлото й, но гледаше Джимс с изражение на такива почуда и обич, че той чуваше само неудържимото туптене в сърцето и мозъка си. Беше се бил за нея и победил! И на същото това място, където почти преди шест години не беше успял да надвие Пол Таш!

— Индианците са чули изстрела и ще се върнат — каза той — Този бял трябва да е намерил някаква наша следа и се е върнал да ни убие и да запази плячката за себе си. Боже господи, като си помисля…

Той гледаше косата на Тоанет, която се беше освободила от плитките.

— Трябва да бягаме! — каза той.

Отминаха обора и прекосиха изоставената нива отвъд; Дран вървеше подир тях.

— Има едно каменисто било на по-малко от миля оттук — окуражи я той. — Ако можем да го стигнем зная двайсетина места, където голата скала ще ги накара да загубят дирите ни.

— Ще го стигнем — пошепна Тоанет.

Той й посочи пътя и я остави да върви пред него, а сам се обръщаше на всеки десетина крачки, за да погледне назад.

По хълмчето с широколистната гора, където Люсан и семейството му бяха събирали горивото си, Тоанет вървеше бързо, като грациозна нимфа, и дългата й коса се развяваше около нея в слънчевия блясък така, че от време на време Джимс не виждаше нищо друго освен нейната красота; и когато се любуваше на нейната хубост, побиваха го тръпки. На сечището у тях Хепсиба му беше разказвал как и англичаните, и французите започнали да употребяват женската коса и как много господа и придворни контета ходели с блестящи къдрици, плячкосани от ножа за скалпиране в грабителските и кръвопролитни оргии сред пустошта. При това невероятно избавление на Тоанет тази мисъл го потискаше със сковаващ страх.

Скоро изчерпаната й издръжливост ги принуди да забавят крачки, а когато стигнаха каменистото нагорнище, което водеше към върха на билото, дъхът на Тоанет се изтръгваше с мъка от устата и за известно време и не можеше да продължи пътя. Лицето й не издаваше телесната слабост. Бузите горяха. Очите бяха пълни с течен пламък, а стройната снага изглеждаше предизвикателно крехка. Тоанет гледаше в посоката, от която бяха дошли, без страх и почти с предизвикателство в погледа, с буйно вдигащи се гърди и ръка, протегната към Джимс.

Всяка от изминалите минути му се стори час.

След това се качиха на самото било.

Беше повече от било. Представляваше неравна плоска планина с накамарени скали, храсти и закърнели дървета, порасли, където се беше събрала пръст — един такъв непристъпен пущинак, че да се върви по-бързо от охлюв, бе физически невъзможно. Тук Джимс я поведе, като избираше места, където краката им нямаше да допират пръснати камъчета, трева или пръст, докато половин час бавен и труден ход не ги отдели от мястото, на което напуснаха долината. Билото се разшири и към едната страна се разстла в плато със скалиста почва, което изглеждаше без край. Тук беше по-гладко и се вървеше по-лесно; по-нататък, в южна посока, като дълга и тънка бозка от майчина гръд, се отклоняваше друго било, по-тясно от първото и още по-каменисто и отблъскващо на вид. Джимс избра този по-малко привлекателен път за бягство.

— Ако стигнат дотук, ще си помислят, че сме избрали по-широката и по-лесна местност — обясни той. — Можеш ли да издържиш още малко?

— От тичането ми премаля — каза Тоанет. — Сега съм силна като теб, Джимс. Но може ли да спрем да си сплета косата? Пречи ми и ми е горещо от нея, бих искала да ми я отрежеш!

— По-скоро ще си отрежа ръката — заяви Джимс. — Напред ще бъдем по-сигурни и ако почакаш, докато стигнем зад онази камара от скали ей там…

Изречението му остана недовършено. Иззад гърба им долетя вик. Не беше нито много висок, нито много близък, но неподвижният въздух го донесе до тях тъй ясен, че гърлото, което го издаде, можеше да не е на по-голямо разстояние от пушечен изстрел. Викът не беше свиреп, нито криеше в себе си заплаха, а съдържаше в себе си странна и почти музикална плавност. Джимс беше чувал Белите очи и Голямата котка да надават този вик, когато бяха ходили на лов заедно, насочили звука с шепите си така, че стигаше на половин миля. И той разбра значението му сега. Индианците от племето мохок бяха на билото. Един от тях се обаждаше на пръснатите си другари, за да съобщи, че е открил откъде са минали.

Джимс накара Тоанет да мине по-бързо през скалите.

— Намерили са наша диря — обясни той. — Може да е някой белег от ноктите на Дран по канарите или драскотина от гвоздей на твоите обувки. Каквото, и да е, те знаят, че сме минали оттук, и есе още ще повярват, че сме отишли към равнината.

Тоанет схвана отчаяните му усилия да скрие от нея истинската близост на страшната опасност.

— Виждала съм индианци да се катерят по скали и ветровали. Те са като котки… а аз съм тъй бавна и тромава — каза тя — Ти можеш да се движиш по-бързо от кой да е индианец, Джимс. Скрий ме някъде между скалите и продължи сам. Сигурна съм, че няма да ми направят нищо, ако случайно ме открият.

Джимс, не отговори. Бяха стигнали до скалите, които беше забелязал преди няколко мига. Беше подобна на пирамида грамада, струпана през неолита от разиграли се исполини, очукана и разнебитена от вековете така, че склоновете й бяха изпъстрени с дупки и цепнатини, а около тях се въргаляха разпадналите се останки от незнайни времена. Ако изобщо можеха да се скрият някъде, то беше тук. Тази местност беше изпълнена с тъмни, подобни на пещери скривалища, а където канарите се сблъскваха и разбиваха една в друга, имаше потайни кътчета, в които телата им можеха да се скрият незабелязани. Тоанет схвана тези неща с дух, разведрен от облекчение и надежда. Тя погледна Джимс в лицето, когато той спря за миг, за да разгледа мястото около тях.

На десетина стъпки имаше три камъка настрана от другите. Бяха малки и невзрачни и сякаш се свиваха като прокудени пред навъсените си по-мощни съседи. Един от трите се беше разцепил така, че половината му беше плоча, образувала покрив за пролуката между другите два. Животно не би потърсило убежище там. Инстинктът и опитът биха го насочили към по-голямата купчина.

В очите на Джимс се прочете по-дълбоко вълнение, когато посочи тази пролука на Тоанет.

— Ще се скрием… ей там, вътре! — извика той. — Побързай, Тоанет! Това е гладка скала и няма да оставим никаква диря след себе си. Влез и задръж Дран при теб!

Той се залови да хвърля камъни около огромната купчина канари. Някои метна през нея така, че паднаха на оттатъшната страна, сетне запрати няколко към края на долината, всеки камък по-далеч от другия. Свърши с това, че изстреля една стрела, която се заби в откритото пространство в подножието на билото.

Тоанет го наблюдаваше с изумление и тревога, докато Джимс не й заповяда с по-строг тон да се вмъкне бързо под камъните. Тя не чака повече и малко по малко пропълзя под канарите. Джимс забута Дран напред и с по-голямо затруднение извърши същия подвиг, след което се повъртяха и поизвиваха, докато намерят тъмна дупка и там можаха да се настанят и дори да седнат. Това беше голям късмет, какъвто Джимс не бе очаквал, и той радостно обясни на Тоанет какво значеше странното му поведение вън.

— Първо ще намерят захвърлените камъни и следите, които оставих, и ще ни търсят във всяка дупка и цепка на купчината — каза той. — Когато открият стрелата, надявам се да повярват, че сме избягали в гората. Ако стигнат чак тук, съмнявам се дали ще погледнат под тия камънаци, пък и да поседнат, не ще могат да ни видят, освен ако на някого от тях му хрумне да се вмъкне вътре.

Зачакаха в мълчание и ударите на техните сърца напомняха звука на мънички тъпани в мрака на скривалището. Ивица светлина падаше през тясна пролука между канарите, но не достигаше до дупката, в която се криеха. Дран дълбоко въздъхна, за да се освободи от напрежението в тялото си. След това очите му се вторачиха в проблясъка светлина, но той лежеше безмълвен като самата смърт.

Тръпки побиха Тоанет, ала тя пошепна:

— Не ме е страх.

Усети Джимс да търси брадвичката си и го чу да я слага тихо на голата скала до себе си.

После самата скала като че издаде слаб звук, сякаш някой я беше почукал леко с тояга.

Този звук прерасна в други, меки и бързи, и Джимс разбра, че от всички страни около тях има обути с мокасини крака. Ниски гласове се смесиха с тупкащите стъпки. Сетне се чу по-силен глас и веднага последва внезапно раздвижване на невидими тела и буря от гърлени полугласни възклицания, дали израз на новоизникнало възбуждение. Тоанет разбра какво става на няколко крачки от тях. Индианците бяха намерили следите, оставени от Джимс, и претърсваха отвън и отвътре накамарените скали. Тя впери очи в пукнатината, през която идваше ивицата светлина; от време на време тази ивица се затъмняваше, когато някой минеше пред нея. Стъпките се приближаваха и отдалечаваха и те чуваха чаткане на камъни. Но след време всички гласове замряха и тъкмо това мълчание стана почти непоносимо за Тоанет. Виковете и крясъците бяха човешки и говореха за възможностите на смъртни същества. Докато движението до самата нея, свръхземно със сподавянето на всеки шум, беше движение на лишени от език създания, които, както тя си представяше, се мъчеха да ги подушат като гладни вълци. Тази стегнала ги опасност, която не можеха да видят, с която не можеха да се справят, така завладя мислите й, че Тоанет зачака всеки миг да чуе как някаква призрачна твар се промъква в скривалището им или да види две пламтящи очи на едно равнище с нейните. Това бе чувство на ужас, а не на страх, и с него я обзе силно желание да извика и да уталожи напрежението си с крясък. Чу Джимс да й шепне, но не можеше да долови думите му, както се бореше с онова, което смяташе за свое малодушие.

Той също се беше видял, кажи-речи в лапите на нещо, на което не можеше да се наложи. Това очакване продължи не повече от четвърт час, но на тях им се стори дълго като цял живот. После пак прозвучаха гласове, които се умножиха на брой и бяха по-възбудени, докато не ги заглуши до един викът, долетял от долината — някой от преследвачите бе открил стрелата.

Когато вдигна глава, Тоанет не чу признаци за други живи същества на билото освен самите тях. Дран дишаше дълбоко, като че дробовете му ей сега ще се спукат.

— Слава богу, те мислят, че сме слезли в долината? — каза Джимс.

Тоанет го докосна с предупреждаваща ръка и в същия миг той долови звука, който беше чула тя. Имаше някой до скалите! Повече от един човек… бяха двама! Гласовете им се чуваха ясно, макар и ниско, и те стояха толкова близо, че закриваха светлината през пролуката. За свое изумление Джимс чу език, на който Хепсиба Адамс го беше учил и който не беше на племето мохок. Диваците, чиито думи напрягаше слух да чуе, бяха от племето сенека. Положително всичките, оставили следи на поляната на Люсан, бяха от племето мохок, с изключение на белите пленници и убития ловец на скалпове, обаче тези бяха от племето сенека. Това откритие го развълнува. Той мразеше индианците мохок, тези майстори на брадвичката, бича на южната граница, но сенека бяха също едно от шестте велики племена и той се боеше от тях два пъти повече, защото, ако индианците мохок бяха убийци, вълци на пустошта, сенека бяха нейните лисици и пантери, взети заедно. Едните бяха въплъщение на мрака и изненадата, другите — блестяща светкавица, която се появява и изчезва със смъртоносна бързина. Можеше да излъже един мохок, но сенека беше най-хитрият между индианците.

Джимс чувствуваше кръвта му да изстива, докато слушаше двамата. Единият спореше, че стрелата е военна хитрост и че бегълците са някъде наблизо; другият, чийто ум още се занимаваше с огромната камара канари, отхвърляше мисълта, че тя е била щателно претърсена и тръгна да намери някакво доказателство за подозренията си. Първият от двамата говорещи остана, но нито Тоанет, нито Джимс го чуваха да се помръдва. За известно време Тоанет бе обладана от мисълта, че дивакът е притиснал ухо до скалата и слуша как бият техните сърца или че надзърта през тясната цепнатина и пронизва мрака на скривалището им със злорад поглед. Стори им се цяла вечност, преди нещо да се раздвижи пак пред скалата. Чу се стържене на метал, когато индианецът опря пушката си на камъка; стъпки се отдалечаваха, връщаха се, спираха пред отвора, през който Джимс, Тоанет и Дран се бяха вмъкнали под камъните. Момъкът сдържаше дъха си, за да може да долови и най-лекото нарушение на тишината.

Дивакът гледаше през входа на тяхното скривалище! Джимс си представяше воина, съмнението и двоуменето му и беше тъй сигурен, че въображението не го лъже, сякаш между тях нямаше никаква преграда. Той чу сумтене. Индианецът сенека беше легнал по корем и надзърташе вътре, а сумтенето бе негодуванието против глупостта, която го е накарала да легне така. След миг щеше да стане и да си отиде. Но този миг мина. Един… два… три… десетина мига. Тоанет седеше като умряла, без да диша. Дран, усетил страшна опасност, усетил, че тя приближава, беше замръзнал като сфинкс. Смълчаването бе осезаемо, имаше физическа плътност, която притискаше телата им. То тежеше като смърт.

Най-после тишината се наруши тъй леко, че можеше да се дължи на едната плитка на Тоанет, която падна от рамото й върху ръката на Джимс. Индианецът беше мушнал вътре главата си. Той се ослушваше… душеше… после запълзя напред коварно и предпазливо, като пор, подгонил плячка. Нямаше вече никакво съмнение. Той знаеше, че има нещо под скалите и с истинската смелост на сенека, с предчувствието, че ще спечели слава, дори да я плати със смъртта си, влизаше в дупката сам. Със същата философия беше отсъдил, че и да е подушил само някакво животно — лисица, млада мечка или тлъст язовец, — никой няма да му се смее за глупавия труд, който си е дал.

Сигурно беше по-едър от Джимс, защото започна да се движи с усилие. Тялото му стържеше стените на прохода. Брадвичката му подрънкваше по камъка, когато я побутваше малко по малко пред себе си. Не можеше вече да сдържа дъха си. Явно затрудненията при придвижването го убеждаваха, че надали се е полъгал по нещо по-опасно от някой космат и ноктест звяр.

Всичките инстинкти на Джимс стигнаха висшата точка на напрежение с приближаването на опасността, която щеше да се озове в обсега на ръцете му след един-два мига. Той се освободи лекичко от прегръдката на Тоанет и подготви ръцете и тялото си за бързо смъртоносно движение. Очите им бяха посвикнали с тъмнината и Тоанет го виждаше как прикляква напред и се готви за борба, която означаваше за тях живот или смърт. Изведнъж тя разбра, че няма да е борба. Когато се появи главата на сенека, Джимс ще я разбие. Виждаше брадвичката. Тя беше вдигната за удар. Нямаше да има вик, нито стон, само този ужасен потаен звук. Тя се вслушваше в бавното приближаване на обречения.

Сега той се движеше по-лесно. Отворът се разширяваше и сенека изсумтя в знак на одобрение. Имаше известен хумор в гърления смях, с който продължаваше да пълзи. Кучето и язовецът имат една и съща миризма. Един воин, с бойни шарки, с три пера в косата си, да пълзи зарад един язовец! Сигурно това беше неговата мисъл.

Перата се показаха първи, след това дългият черен кичур коса на скалпа, оскубаната без косми глава, двете рамена. Джимс вложи всичката си сила във вдигнатата брадвичка. Знаеше, че трябва да има само един-единствен удар — добре насочен в средата на черепа. Това щеше да свърши работата. Той почти затвори очи и брадвичката се сниши малко — завладяващо чувство на ужас от предстоящото забави удара му. Не беше просто убиване за самозащита — то беше убийство. Индианецът извъртя глава и погледна нагоре. Очите му бяха научени да му служат нощем и виждаше по-ясно от Джимс. Видя бялото лице, брадвичката, смъртта зад нея и зачака, превърнал се в камък. Гласът замря на устните му, свитото му тяло замръзна без движение в този миг на слисване и изумление, в който вероятно си беше дал сметка, че никаква сила на горските му богове не може да му помогне. Зениците на очите му мрачно горяха. Той спря да диша. С пълното съзнание за наближаващия край беше смаян, не ужасен. Лицето му с тънко изрязани черти не се дръпна от стоманата, готова да му пръсне черепа. Той само хлъцна от почуда, когато разбра в каква сигурна клопка се е хванал.

Още една секунда острието не падна и в тази секунда очите на Джимс и очите на дивака се срещнаха в продължителен поглед. Тогава брадвичката издрънча на каменния под и с чувство на отвращение пред онова, което малко остана да направи, Джимс стисна индианеца за гърлото. Момъкът имаше предимство и макар силното тяло на противника да се напрягаше и мъчеше да разхлаби душещите го пръсти, положението му бе тъй безнадеждно, че след кратко време той се отпусна и загуби съзнание.

Приключението със сенека и двубоят (ако можеше да му се даде това почетно название) бяха свършили точно навреме за двойката, скрила се под камъните. Тръгналите по следите воини бяха се убедили, че стрелата е военна хитрост, целяща да ги забави, и започнаха да се стичат обратно на билото. Пет-шест души се събраха и поведоха оживен спор близо до скалите.

Долу в своя ъгъл Дран се мъчеше да разбере и да се подчини на дисциплината на господаря си. Години другарство и възпитаване бяха го научили да мълчи и да цепи мълчанието и макар да жадуваше да се нахвърли върху пропълзелия дивак и след това да участвува в борбата заедно с Джимс, не се беше помръднал от дебнещото положение, което зае от самото начало. Ако нервите на Тоанет не издържаха повече, то и нервите на Дран не бяха в по-добро състояние, когато индианците се върнаха на билото. Кръвта на стотина кръвожадни, войнствени поколения кипеше в тялото на кучето. Очите му бяха станали зелено-червени в мрака и се превърнаха в два синкави вира от пламък; беше озъбено; челюстите му тракаха от време на време като кастанети; сърцето му се пръскаше от наложеното бездействие и неподвижност. Сега виждаше пред себе си пак победа. Господарят му бе пак възтържествувал, когато индианците се върнаха и стълпиха около камъните. Ярост се надигна в душата му като всепоглъщащ поток. Мразеше идващата отвън миризма. Мразеше съществата, от които тя идваше. Без предупреждение набралото се чувство се отприщи в гневен вой на побеснял звяр. Ръцете на Тоанет и дланите на Джимс бяха безсилни да го спрат.

Индианецът на каменния под се пораздвижи.

Вън настъпи страшна тишина.

Тогава Дран разбра какво е направил и млъкна. Те по-скоро усетиха, отколкото чуха меки стъпки да образуват около тях злокобен кръг.

Воинът на пода отвори очи. Ухото му беше притиснато до камъка и той долавяше стъпките, които едва ли се чуваха повече, отколкото листа, падащи на земята от високо дърво. Толкова близо до него, че би могъл да ги докосне, сенека виждаше жената с дългата коса и мъжа, който го беше душил, пребледнели и прегърнати. Той затвори очи и се престори, че е в безсъзнание. Но пръстите му запълзяха по каменния под незабелязано като змия, докато напипаха брадвичката, изтървана от бледоликия.