Стивън Ериксън
Лунните градини (29)

23.

Казано бе:

Тя меча насочи към себе си,

за да изтръгне на живота

магията.

 

Зов към Сянката (IX. Ii)

Фелисин (р. 1146)

Капнал от умора, Паран се затътри през храстите. Сниши се под клоните на едно дърво… и светът около него потръпна.

В лявото му рамо се впиха челюсти, зъби изскърцаха в плетената ризница и го надигнаха от земята. Невидими мускули го изхвърлиха високо във въздуха. Той се строполи тежко, превъртя се, коленичи и видя, че Хрътката връхлита пак. Лявата му ръка бе изтръпнала; посегна безсилно за меча си. Хрътката разтвори жестоката си паст и я затвори около гърдите му. Ризницата изпращя, плътта се разкъса и кръвта швирна, а Хрътката отново го вдигна във въздуха.

Капитанът увисна в устата на гигантския звяр. Усети как Шанс се хлъзна от ножницата си и тежестта му го измъкна от треперещата му ръка. Хрътката го разтърси. А после го пусна и отстъпи, и го погледна объркано. Изскимтя и запристъпва назад-напред. Болка прониза Паран на вълни; ръцете и краката му затрепериха неудържимо. Едва можеше да си поеме дъх.

— Руд явно си търси виновник — чу се глас. Паран примигна, отвори широко очи и видя загърнат в черно наметало мъж, застанал над него. — Ала избърза и затова се извинявам. Очевидно трябва да се уредят някои стари сметки между теб и Хрътките. — Мъжът изгледа намръщено Руд. — Но нещо, свързано с теб, я смути… Родство? Как е възможно?

— Ти си оня — промълви Паран, цял изтръпнал, — оня, дето обсеби момичето…

Мъжът го погледна.

— Да, аз съм Котильон. Сенкотрон съжалява, че те остави извън Портите на Гуглата — с цената на две Хрътки. Съзнаваш ли, че тези прескъпи създания са живели хиляди години? Съзнаваш ли, че никой — нито смъртен, нито асцендент — досега не е убивал Хрътка?

„Спасих ли душите им? Ако разкажа цялата тази история, ще има ли значение? Не, да го искам си е чиста просия.“ Паран погледна Руд. „Родство?“

— Какво искаш от мен? — попита той Котильон. — Смъртта ми ли? Тогава просто ме остави тук, с мен бездруго почти е свършено.

— Трябваше да ни оставиш да си свършим работата, капитане, след като толкова мразиш императрицата.

— Какво направи на момичето?

— Постъпих съвсем милостиво. Използвах я, да, но тя не го разбра. Не може ли същото да се каже и за теб? Кажи ми, това, че знаеш, че си използван, по-добре ли е, отколкото да не знаеш?

Паран замълча.

— Мога да освободя момичето от всички тези спомени, ако искаш. Спомените за това, което направих аз, което направи тя, докато я бях обсебил…

— Не.

Котильон кимна.

Паран усети, че болката се връща, и това го изненада. Толкова много кръв му беше изтекла, че очакваше вече да е изгубил съзнание. Но ето, че болката се върна неудържимо, запулсира.

— Сега какво?

— Сега? — Котильон го погледна изненадан. — Сега започвам отново.

— С друго момиче като нея?

— Не. Този план се оказа дефектен.

— Отнел си й живота?

Тъмните очи на Котильон се присвиха.

— Тя си го върна. Виждам, че още носиш Шанс, тъй че същото не може да се каже за теб.

Паран извърна глава и видя оръжието си, на ръка разстояние от него.

— Щом късметът ми се обърне — промълви той. „Обърна се и още как!“ Разбра, че вече може да раздвижи лявата си ръка, болката в гърдите му сякаш затихна.

Котильон се изсмя сухо.

— Тогава ще е твърде късно, капитане. Залагаш на това, че Богинята ще продължи да е благосклонна към теб. След като си бил обсебен, си се отказал от целия си разум. Такава е силата на Близнаците.

— Аз се изцерявам — каза Паран.

— Безспорно. Както казах, Руд прибърза.

Бавно и много предпазливо, капитанът се надигна. Ризницата му беше разкъсана, но виждаше под нея червения пламък на изцерената си плът.

— Аз… не те разбирам, Котильон или Сенкотрон.

— Не си само ти. Виж, колкото до Шанс…

Паран погледна оръжието.

— Твой е, ако го искаш.

— Аха. — Котильон се усмихна, пристъпи и го вдигна. — Подозирах, че сърцето ти ще се смекчи, капитане. Сложен е светът, нали? Я ми кажи, съжаляваш ли онези, които те използваха?

Паран притвори очи. От плещите му сякаш се смъкна огромно бреме. Спомни си Финнест, как беше стиснал душата му. Вдигна очи към Хрътката. В погледа на Руд имаше нещо почти… меко.

— Не.

— Разумът се връща бързо — каза Котильон, — след като връзката се прекъсне. Сега ще те върна, капитане, с това последно предупреждение: гледай да не те забелязват. И видиш ли втори път Хрътка, бягай.

Въздухът се завихри в мрака около Паран. Той примигна и видя дърветата на градината. „Чудно, от нея ли ще бягам… или с нея?“

— Капитане? — Беше гласът на Малът. — Къде си, в името на Гуглата?

— Не съм в името на Гуглата, Малът. Тук съм.

Лечителят дотича до него.

— Загазихме я отвсякъде. Изглеждаш като…

— Като какво? — изръмжа Паран.

Малът го зяпна.

— Дъх на Гуглата, като сдъвкан изглеждате… сър.

— Отивам да се оправя с Лорн. Ако всички преживеем това, ще се срещнем в хана „Феникс“. Ясно?

Малът примига.

— Да, сър.

Паран се обърна да тръгне.

— Капитане?

— Какво?

— Не я жалете, сър.

 

 

Образите останаха жестоко очертани в главата на Крокъс. Колкото и да се мъчеше да ги прогони, се връщаха отново и отново, а паниката и отчаянието подгонваха мисълта му.

Чичо Мамът беше мъртъв. Някакъв далечен и спокоен глас проговаряше в младата му глава, че човекът, носещ лицето на Мамът, не беше онзи, когото бе познавал през целия си живот, и че онова, което беше… взето… от корените, бе нещо друго, нещо ужасно. Гласът повтаряше всичко това и той чуваше как ясното твърдение се извисява и заглъхва под бурята на онова, което бе видял със собствените си очи: образите никога нямаше да го напуснат.

Централната зала на имението на лейди Симтал беше празна, празничните украшения се въргаляха по пода сред локви кръв. Мъртвите и онези, които бяха пострадали от Мамът, бяха изнесени от пазачите; всички слуги бяха избягали.

Крокъс претича през залата и отвори предната врата. Зад прага съскаше запалена факла и мяташе синкава светлина по каменната алея и портите, зейнали широко. Крадецът запрескача стъпалата и забърза към портата. Щом я наближи, забрави крачките си — по улицата нещо не беше както трябва.

Също като първия етаж на Симтал, улицата бе пуста, виждаха се само разпилени флагчета и знамена. Сух вятър разкъсваше парцали и тръстикова хартия и ги въртеше на вихрушки. Вятърът се завъртя около него, първо в една посока, после в друга, сякаш търсеше изход. Въздухът миришеше на гробница.

Смъртта на Мамът се върна неканена в ума му. Чувстваше се самотен, но думите на Ралик все пак го подтикваха да продължи. Преди няколко дни убиецът го беше стиснал ядосано за ризата, придърпал го беше към себе си и му беше казал, че смуче кръвта на града. Искаше да опровергае това, особено сега. Важно бе да оцелее Даруджистан. Градът беше неговият дом.

Сви към имението на Барук. При тези празни улици поне нямаше да му отнеме много време. Затича.

Насрещният вятър се усили и развя дългата му коса. Над уличните лампи надвисна тъмнина. Крокъс спря на поредния ъгъл. Беше му се причуло нещо. Килна глава, затаи дъх и се вслуша. Ето го пак. Птици — стотици и хиляди, ако можеше да се съди по звука: мърмореха, бърбореха и грачеха. А в миризмата на гнили кости вече се долавяше и вонята на птичи гнезда. Крокъс се намръщи. После погледна право нагоре.

От устните му се изтръгна вик и той инстинктивно залегна. Над него, скрил звездите на нощното небе, се беше проснал таван, толкова ниско надвиснал, че изглеждаше едва на педя от най-високите постройки. Той го зяпна ококорен, но скоро извърна погледа си, защото се беше замаял. Таванът бавно се въртеше. В дупките, издатините и цепнатините му беше видял неуморното пърхане на гнездящи гарвани — като мазни пъпки по зърнестата черна повърхност.

Лунния къс беше дошъл, за да разчисти улиците, да усмири празника на прераждането. Какво ли можеше да означава това? Крокъс не знаеше, но Барук със сигурност щеше да знае.

Крадецът пак затича.

 

 

Круппе вдиша дълбоко и ведрите му очи огледаха изоставените в кухнята ястия.

— Все тъй става. — Въздъхна и се потупа по корема. — От време на време сънищата на Круппе се сбъдват. Признаваме, картината все още се оформя, но Круппе чувства, че със света всичко е наред, символизирано от гледката с плячката, подредена сега пред подновилия му се апетит. Телесните усилия изискват попълнение, в края на краищата.

Вдиша още веднъж доволно запарения въздух.

— Налага ни се да изчакаме все пак завъртането на една монета. А междувременно, разбира се, великолепната храна ни зове.

 

 

Адюнкта Лорн бе видяла появата на Монетодържача в една задънена улица срещу входа на имението на лейди Симтал и на устните й се бе изписала доволна усмивка. Да намери момчето беше едно, но не изпитваше никакво желание да влезе в градината, където бе заровила Финнеста.

Преди няколко минути бе усетила смъртта на Джагътския тиран. Дали Господарят на Лунния къс се беше включил в битката? Дано. Надеждата й бе джагътът да успее да стигне до града, а може би дори да си върне Финнеста и да се опълчи по този начин на Сина на Тъмата като равен. Но сега разбра, че Господарят изобщо нямаше да го позволи.

Което означаваше, че Уискиджак все още е жив. Какво пък, имаше време и за това, след като градът най-сетне паднеше в ръцете на императрицата и Тайсхрен. Тогава може би нямаше да им се налага повече да прикриват усилията си: щяха да превърнат ареста им в публично зрелище. След този ход дори Дужек нямаше да може да им се противопостави.

Видяла бе Монетодържача да тича по улицата, като че ли без изобщо да забелязва ниско надвисналия Лунен къс. Миг след това тя го последва. Попаднеше ли Монетата в ръцете й, императрицата щеше да принуди Опонн да й падне на колене.

Като глас на удавник някъде дълбоко в ума й се оформи въпрос, натежал от мъка и отчаяние: „А съмненията ти? Какво стана с жената, която се опълчи на Тайсхрен в Пейл? Колко неща се промениха? Колко неща рухнаха?“

Адюнктата тръсна глава, за да разсее тези жалки викове. Тя беше ръката на императрицата. Жената на име Лорн бе мъртва, мъртва бе от години и щеше завинаги да си остане мъртва. И сега адюнктата се движеше сред тези пусти сенки, в град, присвил се под бремето на страха. Адюнктата беше оръжие. Острието му можеше да се забие дълбоко или да се прекърши. Някога сигурно щеше да нарече второто „смърт“. Сега не изглеждаше нищо повече от неблагополучие по време на война, недостатък в изработката на оръжието.

Спря и се прилепи до една стена, когато Монетодържача спря на ъгъла и чак сега разбра какво е надвиснало над него. Помисли дали да не го нападне сега, докато е толкова объркан и със сигурност ужасен. Но той продължи.

Адюнктата се наведе. Дошъл бе моментът за гамбита на Тайсхрен. Дано Джагътският тиран да бе успял да нанесе щети на Лунния господар. Извади шишенцето изпод ризата си и вдигна патинираното стъкло срещу светлината на газовата лампа. Щом го разтърси, съдържанието му се завихри като уловен дим.

Хвърли го на улицата и шишенцето се пръсна. Бляскаво червеният дим бавно се закъдри нагоре и започна да добива очертания.

Адюнктата заговори:

— Знаеш своята задача, Властелине на Галайн. Успей и ще получиш свободата си.

После извади меча си и затвори за миг очи, за да подири в ума си Монетодържача. Беше бърз, ала тя бе още по-бърза. Адюнктата се усмихна. Сега вече Монетата беше нейна.

Когато се задвижи, бе като мълния — толкова бърза, че ничие око не можеше да я проследи, дори окото на един властелин на Галайн, пуснат на воля в материалната плоскост.

 

 

Барук седеше в кабинета си, стиснал главата си с ръце. Смъртта на Мамът го бе поразила като нож в сърцето и той все още усещаше жилото на болката. Беше сам, тъй като преди малко бе освободил Роалд.

Рейк беше подозирал това. Отказал бе да му го каже, понеже го бе смятал за твърде деликатен въпрос. Умореният алхимик бе длъжен да признае, че Тайст Андий се бе оказал прав. Вярвал ли беше изобщо на Рейк? Силата, обсебила Мамът, несъмнено се беше прикрила, за да не я засекат. Рейк беше предусетил, че Барук ще се ядоса при такова предположение, и благоразумно и състрадателно бе предпочел да не казва нищо.

И ето че Мамът бе мъртъв, също като Джагътския тиран. Рейк ли беше убил стария му приятел? Ако бе така, то той не бе използвал меча си: поредната милост, оказана както на Мамът, така и на самия Барук — ако не друго, то алхимикът бе доловил нещо като облекчение в предсмъртния му вик.

Някой тихо се покашля на прага и го извади от унеса му. Барук бързо се обърна. И вдигна вежди.

— Деръдан!?

Лицето й бе пребледняло, усмивката — унила.

— Помислих за теб след кончината на Мамът. Тъй че дойдох.

Отначало Барук възнегодува от натрапването й. Предпочиташе да поскърби сам. Но докато я гледаше как сяда, мислите му поеха в друга посока. Нейният Лабиринт беше Теннес, древен и свързан със сезонните цикли; а между шепата божества, които можеше да призовава, попадаше и Теннерок, Глиганът с Петте бивни. Най-голямата сила на Деръдан — поне тази, която тя с охота споделяше — бе Бивенът, наречен „Любов“. Той чак сега се сети, че е дошла да му предложи дар.

Деръдан седна тежко в един стол и смукна дълбоко от лулата си.

— Рейк е убеден, че все още не е свършило — каза Барук.

Тя кимна.

— Видях с очите си края на Мамът, нали? Опълчихме му се аз лично… и един забележителен чародей. Плътта на Мамът бе унищожена от морантско запалително вещество. Духът на джагъта оцеля, но го взе… един Азат. — Очите й под тежките клепачи го изгледаха преценяващо.

— Азат? Тук, в Даруджистан?

— Да. Тези тайнствени твари, тъй известни със своя глад за магове, ще наложат над усилията ни… известна предпазливост, нали?

— Къде се е появил?

— В градината на Симтал. Не ти ли споменах и за морантското запалително вещество? На празненството на лейди Симтал имаше крайно необичайни гости, нали?

— Малазанци?

— На два пъти ми спасиха живота… Чародеят, за когото споменах, владее седем Лабиринта…

— Седем?! — Барук потръпна. — Дъх на Гуглата, но това възможно ли е изобщо?

— Ако ни мислят злото, на Сина на Мрака ще се падне да посрещне предизвикателството.

Някъде наблизо забушува сила и алхимикът скочи и стисна юмруци.

— Пуснат е демон! — изсъска той.

— Усетих го аз — отвърна пребледнялата Деръдан. — С голяма мощ.

— Демонски господар. — Барук кимна. — Точно това е очаквал Рейк.

— Той способен ли е да надвие такова същество? Вярно, че е Синът на Тъмата, но усещаш мощта на демона, нали?

— Не знам — едва чуто отвърна Барук. — Но ако не го надвие, градът е обречен.

В този момент последва нов удар, после — още един. Вещицата и алхимикът се спогледаха, разбрали. Двама от техния Кабал ги бе споходила ужасна смърт.

— Паралд — прошепна тя уплашено.

— И Толис — добави Барук. — Почна се. Проклет да е Рейк, че се оказа толкова прав.

Тя го погледна питащо и Барук отвърна с гримаса:

— Воркан.

 

 

Застанал на зацапаните олющени бронзови плочи на покрива на камбанарията, Аномандър Рейк извърна рязко глава. Очите му потъмняха до черно. Вятърът се впиваше в дългата му сребърна коса и сивото му наметало и виеше, кух и самотен. За миг той погледна нагоре към Лунния къс, който бавно се носеше на запад. Усещаше болката му все едно, че раните, които бе понесъл при Пейл, отекваха някак в собственото му тяло. Тръпка на жалост премина по лицето му.

Чу тежкия плясък на криле и се усмихна.

— Силана — промълви тихо. Знаеше, че ще го чуе. Червеният дракон се плъзна между две кули и отново се издигна нагоре. — Знам, че усещаш присъствието на Демонския господар, Силана. Искаш да ми помогнеш в това. Знам, знам. — Поклати глава. — Върни се на Лунния къс, мила приятелко. Тази битка е моя. Твоята свърши. Но знай едно: ако бъда победен, давам ти право да отмъстиш за моята смърт.

Силана се понесе над него и отвърна с тънък вой.

— Прибери се у дома — прошепна Рейк.

Червеният дракон проплака отново, а после зави на запад и се издигна в нощното небе.

Рейк усети присъствие до себе си, обърна се и видя висок закачулен мъж — гледаше също като него притихналия долу град.

— Неразумна е — промълви Рейк — тази непредизвестена поява.

Мъжът въздъхна и каза:

— Камъните под краката ти наскоро бяха осветени. Прероден съм.

— Няма място на света за един Древен бог — каза Рейк. — Повярвай ми.

К’рул кимна.

— Зная. Смятах да се върна в Селенията на Хаоса с Джагътския тиран за компания. Уви, той ми се изплъзна.

— И беше затворен другаде.

— Това ме облекчава.

Двамата помълчаха малко, после К’рул пак въздъхна.

— Объркан съм. От този свят. От това време.

— Не си единственият, който изпитва това, Древни — изсумтя Рейк.

— Дали да не тръгна по твоя път? Да търся нови битки, нови игри, които да играя в компанията на асценденти? Възнаграден ли си духом за тези усилия?

— Понякога — промълви Рейк. — Но общо взето, не.

Скритото под качулката лице се извърна към Тайст Андий.

— Защо тогава?

— Не познавам друг начин на живот.

— Не мога да ти помогна тази нощ, Аномандър Рейк. Мога да се появявам само в това осветено място и в сънищата на един-единствен смъртен, ала никъде другаде.

— Ще се постарая тогава — каза Рейк — да избегна събарянето на твоя храм.

К’рул кимна и изчезна.

Останал отново сам, Рейк насочи вниманието си към улицата долу. Появи се привидение. Спря, задуши във въздуха, после започна да се променя — завъртя се. Властелин на Галайн и соултейкън.

— Е — изръмжа Господарят на Лунния къс, — аз също.

Тайст Андий разпери широко ръце и започна да се издига нагоре. Магията на Куралд Галайн се завихри около него, започна да слива в едно облеклото му, грамадния меч, засмукваше всичко навътре във фигурата, към която се домогваше той сега. Въртежът беше гладък и красноречив — и ето, че от раменете му се разгънаха две лъскави черни криле. Плът и кости започнаха да се изпъват и напират навън в това преображение.

И докато се издигаше нагоре, приковал очи към звездите, Аномандър Рейк се превърна в черен дракон, със сребърна грива, много по-могъщ и от Силана. Заблестяха очите му — сребърни, вертикалните резки на зениците им се разшириха. Дъхът му заизлиза тежко и силен беше плясъкът на крилете му сред дълбокия стон на мускули и кости. Издуха се гърдите му, за да вдишат студения сух въздух, и мощ изпълни съществото му.

Още по-нависоко се издигна Рейк и се плъзна през самотния облак, пробягал сред мрака над града. Когато най-сетне разпери крилете си, за да погали полъха на вятъра, погледна надолу към града, който блестеше като покрита с патина медна монета на дъното на бистро езерце.

Тук-там изригваше магия, най-вече из квартала на именията, и Рейк долови в тези изригвания смърт. Премисли съобщението, доставено му от Серрат по благоволението на един зъл маг, за когото мислеше, че е на хиляда левги оттук. Нима магиите бяха дело на тези натрапници? Изръмжа безсилно — щеше да се заеме с тях по-късно. Сега го очакваше битка. Императрицата и империята го предизвикваха непрекъснато, упорити в желанието си да изпитат силата му. Всеки път той се беше оттеглял, не искаше да се въвлича. „Е, добре, императрице. Търпението ми вече се изчерпа.“

Вдиша напрегнато, ципата на крилете му се изпъна и ставите му изпукаха. И тогава, свил криле, Аномандър Рейк, Синът на Тъмата и Господарят на Лунния къс, се спусна стремглаво надолу.

 

 

Калам знаеше маршрута, по който щяха да започнат взривовете на двамата сапьори. Свърна по улицата и затича. Голяма работа, че Лунният къс бе надвиснал над главите им, готов всеки момент да рухне върху града и да смачка всичко живо като божия пета — пука им на Фидлър и Хедж. Работа си имаха те.

Убиецът кълнеше и последната кост на тъпите им, упорити глави. Защо не тичаха поне като нормални, разумни хора? Стигна до един ъгъл и пресече диагонално. Отпред, в другия край на улицата, се издигаше хълмът Величие. Щом стигна на завоя, едва не се сблъска с двамата сапьори. Фидлър хукна на една страна, Хедж на друга — сякаш изобщо не го познаха; на лицата им бе изписан ужас.

Калам ги застигна отново и ги спипа за вратовете. Изпръхтя от болка, когато двамата се обърнаха и го сграбчиха.

— Копелета проклети! — изрева той. — Спрете!

— Това е Кал! — извика Хедж.

Калам видя един ръждив къс меч само на половин педя от лицето си, а зад него — пребледнялото лице и ококорените очи на Фидлър.

— И прибери тоя боклук — тросна се убиецът. — Инфекция ли искаш да получа?

— Изчезваме оттук! — изсъска му Хедж. — Забрави ги проклетите мини! Забрави всичко!

Без да пуска наметалата им, Калам ги разтърси.

— Я се успокойте. Какво е станало?

Фидлър изпъшка и посочи по улицата.

Калам се обърна и се вцепени.

По уличното платно бавно се тътреше високо дванайсет стъпки същество, присвило рамене, покрити с лъскава мантия с висока качулка. От широкия му колан от драконова кожа стърчеше двуостра брадва — дръжката й бе дълга колкото Калам. Широкото плоско лице на съществото имаше две цепки за очи.

— О, до Портите на Гуглата да ида дано и обратно! — измърмори убиецът. — Това е скъпият на Тайсхрен властелин. — Той изблъска двамата сапьори настрани. — Бегом. Обратно в имението на Симтал.

След миг двамата вече бягаха презглава по улицата. Калам се присви на ъгъла и зачака Господарят на Галайн да се покаже. А когато се появи, пребледня и викна:

— Соултейкън!

Галайнът добиваше форма, по-подходяща за пълно унищожение. Спря се и върховете на крилете му докоснаха двете насрещни сгради. Изръмжа и каменните плочи на улицата затрепериха.

Създанието изпъна крайници и се вдигна нагоре във вълна от сила. Тъмнината го погълна.

— Дъх на Гуглата! Сега вече стана лошо.

Той се обърна и затича да догони сапьорите.

 

 

Монетодържача стигна до една улица, оградена от двете страни с високи стени. Забави крачка и се заоглежда.

Моментът бе настъпил и адюнктата го знаеше. Стисна здраво дръжката на меча и заситни безшумно на по-малко от петнайсет стъпки зад него.

После вдиша дълбоко и се хвърли напред, вдигнала меча.

 

 

Точно зад него издрънча метал и Крокъс залитна напред. Претърколи се и скочи на крака. И извика стъписан. Жената, която бе нападнала Кол в хълмовете, се сражаваше като вихър с висок широкоплещест мъж с два ятагана в ръцете.

Крадецът зяпна. Не можеше да откъсне очи от битката. Колкото и добра да се беше показала жената срещу Кол, сега отстъпваше пред мълниеносните атаки. Движенията на двамата бяха толкова бързи, че Крокъс дори не можеше да различи париранията, нито самите оръжия, но видя как по тялото й разцъфтяха рани — по ръцете, краката и гърдите. Лицето й изразяваше пълно неверие.

И тогава до него някой се изсмя.

— Добър е, а?

Крокъс се обърна и видя висок слаб мъж, облечен в сиво-червено дълго палто, с ръце в джобовете. Мъжът извърна дългото си грубовато лице към крадеца и се ухили.

— Накъде си тръгнал, момче? Някъде на по-сигурно ли?

Крокъс кимна сковано.

Мъжът се усмихна още по-широко.

— Е, аз ще те придружа. И не се безпокой, от покривите също те прикриват. Коул е горе, кожата му змийска проклета. Но е могъщ маг де. Разбрах, че Серрат е побесняла. Е, да вървим.

Крокъс се остави да го хванат за ръката и да го поведат. Погледна през рамо. Жената вече се опитваше да се измъкне, лявата й ръка бе увиснала безпомощно, лъскава на светлината на газовата лампа. Противникът й продължаваше да настъпва, безмълвен като призрак.

— Не се безпокой — каза мъжът до него и го задърпа. — Това е ефрейтор Блус. Това му е работата.

— Еф… рейтор?

— Прикривахме те, Монетодържачо. Аз съм Фингърс, Шести меч, Пурпурната гвардия. Пазен си добре, момче. И се благодари на принц К’азз и на Каладън Бруд.

Крокъс го зяпна, после се намръщи.

— Монетодържач? Това пък какво означава? Мисля, че ме бъркате с някой друг.

Фингърс се изсмя сухо.

— Сетихме се, че ходиш сляп и глух, момче. Това е обяснението. Знаеш ли, има и други хора, които се опитват да те пазят. В джоба ти има една монета, с две глави вероятно, нали? — Усмихна се на стъписаната му физиономия. — Тя е на Опонн. Служил си на бог и не си го знаел дори! Как е късметът ти напоследък? — Отново се засмя.

Крокъс спря пред една порта.

— Значи е тук? — попита Фингърс и погледна към сградата зад стената. — Е, вътре живее могъщ магьосник, прав ли съм? Желая ти късмет, момче, и го казвам най-сериозно. Но чуй… — Фингърс го изгледа твърдо. — Ако късметът ти се изпорти, хвърли я тая монета, разбра ли ме?

По лицето на Крокъс пробяга объркване.

— Благодаря ви, сър.

— Няма нищо — каза Фингърс и отново пъхна ръце в джобовете си. — Хайде, влизай.

 

 

Адюнктата успя да се измъкне с цената на още една драскотина по рамото. Побягна, цялата в кръв, и мъжът не тръгна да я преследва.

Каква глупачка се бе оказала! Да си въобрази, че Монетодържача не е защитен! Но кой бе онзи човек? Никога не беше срещала толкова добър дуелист, а най-поразителното беше, че се биеше без помощта на магия. За първи път отатаралският й меч и умението й се бяха оказали недостатъчни.

Продължи да залита по улицата, после на поредната пресечка зърна с крайчеца на окото си някакво мълниеносно движение. Опря гръб в стената и вдигна отново меча си.

Пред нея стоеше някаква едра жена и я гледаше лукаво.

— Като те гледам, май си взела-дала — каза жената.

— Оставете ме — изохка Лорн.

— Не може — каза Мийзи. — Ние тебе те следим, откакто Трошачът на кръгове те видя при портата. Змиорката вика, че имаш нещо, с което да платиш, мадам. И сме тук да го приберем.

И още докато го казваше, адюнктата усети още нечие присъствие, вляво от себе си. Извика, докато се опитваше да се присвие в защита и да се обърне, и викът й бе пълнен с отчаяние и безсилие. „Какъв жалък край! Не, само не така!“

И докато тази мисъл тътнеше в главата й, двете жени нападнаха. Тя парира острието, идващо към нея отляво, но можа само да види с ням ужас как жената, която я бе заговорила, извади два ножа и ги заби в гърдите й.

Адюнктата изкрещя. Мечът й издрънча върху камъните. Ръцете й се плъзнаха по стената и тя се смъкна на плочника.

— Кой? — успя да промълви тя. Сляпо безсилие се криеше в тази единствена дума. — Кой?!

Едната от жените се наведе над нея.

— Кой какво?

Мъка изпълни лицето на Лорн, устните й се отпуснаха и тя затвори очи.

— Кой? — попита отново. — Кой е тази Змиорка?

— Да си вървим, Мийзи — каза жената, без да й обръща внимание.

 

 

Паран я намери просната на мръсните камъни. Нещо го беше привлякло безпогрешно към нея — вероятно окончателното прекъсване на тайнствената връзка между двамата. Мечът й беше до нея, дръжката му бе оцапана с кръв, острието бе нащърбено. Капитанът се присви до нея.

— Бихте се добре — прошепна той. — Все едно за какво.

Очите й примигаха. Взряха се в него и го познаха.

— Капитане. Гъноуз.

— Адюнкта.

— Убиха ме.

— Кой?

Окървавените й устни се отвориха в безсилна усмивка.

— Не знам. Две жени. Приличаха на… крадли. Улични. Разбираш ли… иронията, Гъноуз Паран?

Той кимна, стиснал устни.

— Никакъв… славен край… за адюнктата. Да бяхте дошли… няколко минути по-рано…

Капитанът не отвърна нищо. Гледаше как животът напуска Лорн, без да изпитва нищо. „Лош късмет, че ме познаваше, адюнкта. Съжалявам.“ После взе отатаралския меч и го прибра в ножницата си.

Над него два гласа заговориха в едно.

— Ти му даде нашия меч.

Той се изправи и видя пред себе си Опонн.

— Въжето ми го взе, да бъдем по-точни.

Близнаците не можеха да скрият страха си. Гледаха Паран почти умолително.

— Котильон те пощади — каза сестрата. — Хрътките те пощадиха. Защо?

Паран сви рамене.

— Ножа ли вините, или ръката, която го държи?

— Сенкотрон никога не играе честно — измрънка братът и се оклюма.

— Вие и Котильон използвахте смъртни — озъби се капитанът — и си платихте за това. Какво искате от мен? Съчувствие ли? Помощ?

— Този меч… — почна сестрата.

— Няма да бъде използван, за да върши мръсната ви работа — довърши Паран. — Я по-добре бягай оттук, Опонн. Котильон сигурно вече е дал Шанс на Сенкотрон и в момента двамата решават как най-добре да го използват.

Близнаците Шегаджии потрепериха.

Паран хвана лепкавата дръжка на меча.

— Хайде. Че да не взема да върна услугата на Котильон.

Боговете изчезнаха.

Капитанът вдиша дълбоко. Обърна се отново към Лорн.

Без броня се оказа лека в ръцете му.

 

 

Въздухът около Аномандър Рейк пищеше, докато той се спускаше стремглаво надолу. Други звуци нямаше. Лабиринтът му се бе увил плътно около него. Отдолу, над Даруджистан, лениво кръжеше кафявият дракон — неотстъпващ по ръст на Рейк и също толкова силен.

Но беше глупак — да го търси долу по улиците.

Рейк предпазливо разпери криле и зави към Властелина на Галайн. Задните му крайници се изпънаха надолу и ноктите се разтвориха. Той вдиша, подготвяйки се да изригне силата си. Беше Куралд Галайн, Тайст Андий, и тъмнината бе неговият дом.

Властелинът на Галайн бе вече точно под него и се уголемяваше с невероятна скорост. Рейк отвори уста, изви глава назад и се вряза в стената от въздух. Звукът привлече погледа на кафявия дракон нагоре, но вече бе твърде късно.