Стивън Ериксън
Лунните градини (24)

18.

Този син град

крие под плаща си

скрита ръка,

която държи като камък

острие отровено

от Паралт Осмокракия —

жилото носи смърт,

дълга колкото скръбта

преди последно издихание —

така опълчва се ръката

на мрежата от чародейство

и хвърля в трепет нишката

на гибелната паяжина.

Тази ръка под плаща

на синия град

забива дълбоко

на Силата

деликатното равновесие.

 

„Заговорът“

Галън Слепия (р. 1078)

Сержант Уискиджак пристъпи към леглото и попита Калам:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

Убиецът, седнал с гръб към стената, спря да точи ножовете си и вдигна глава.

— Нямаме голям избор, нали? — И се зае отново с точенето.

Лицето на Уискиджак беше измършавяло и изпито от безсъние. Той погледна към ъгъла на стаичката, където се беше свил Бързия Бен. Магьосникът стискаше парче от походно одеяло, очите му бяха затворени.

На масата Фидлър и Хедж бяха разглобили грамадния си арбалет и сега оглеждаха и почистваха всяка част. Много скоро очакваха битка.

Уискиджак споделяше убеждението им. Всеки изминал час приближаваше към тях многобройните им преследвачи. Най-много го плашеха Тайст Андий. Взводът му беше добър, но не чак толкова добър.

До прозореца стоеше Тротс, облегнат на стената и скръстил косматите си ръце. А до стената спеше Малът и шумното му хъркане цепеше стаята.

Сержантът отново се обърна към Калам.

— Ще разчиташ на късмета си, нали?

Убиецът кимна.

— Човекът няма причина да се показва повече. Последния път изгоряха. — Сви рамене. — Ще пробвам отново в хана. Ако не друго, все някой ще ме забележи и Гилдията ще дойде. Ако успея да им кажа една-две думи, преди да ме убият, имаме шанс. Не е много, но…

— Би трябвало да свърши работа — довърши Уискиджак. — Разполагаш с един ден — утре. Ако ударим на празно… — Той се обърна към Фидлър и Хедж и видя, че го гледат. — Взривяваме пресечките. Нанасяме щети. Уязвяваме ги.

Двамата сапьори се ухилиха одобрително.

Бързия Бен изсъска безсилно и привлече към себе си погледите на всички. Очите на магьосника се бяха отворили. Той хвърли ядосано съдраното парче одеяло на пода.

— Не става, сержант. Не мога да я намеря тая Сори, никъде.

Калам изръмжа някакво проклятие и тикна ножовете си в каниите.

— Е, и какво означава това? — попита Уискиджак.

— Най-вероятно — отвърна Бързия Бен — е мъртва. — Посочи парцала на пода. — С ей това няма как Въжето да се скрие от мен. Не и докато е обсебил Сори.

— Може пък, след като си му казал, че си го разбрал — намеси се Фидлър, — да си е хвърлил парите на масата и да е напуснал играта.

Бързия Бен отвърна с гримаса:

— Въжето не е уплашен от нас, Фидлър. Слез на земята. Той поне слиза при нас. Сенкотрон трябва да му е казал вече кой съм аз или по-скоро — кой съм бил. Това не е работа на Въжето, Сенкотрон трябва да е настоял. Боговете не обичат да ги мамят. Особено когато си ги измамил два пъти. — Той се надигна и разкърши схванатия си гръб. Срещна погледа на Уискиджак. — Това не го разбирам, серж. Объркан съм.

— Добре, оставяме ли я? — попита Уискиджак.

Бързия Бен кимна.

— Май че да. — Замълча, после пристъпи напред. — Сержант, на всички ни се искаше да сме сбъркали за нея. Но това, което направи Сори, нямаше нищо общо с човешката й същност, доколкото поне аз разбирам, и се радвам за това.

— Не бих могъл да понеса мисълта — каза от леглото Калам, — че това зло беше истинско, че съществуваше редом с толкова обикновено лице, колкото на всеки човек, когото ще видиш по улицата. Знам, Уискиджак, имаш си причини да искаш да е така.

Бързия Бен пристъпи към сержанта и го погледна съчувствено.

— Помага да си опазиш разсъдъка всеки път, когато заповядаш на някой от нас да умре — каза той. — Всички го знаем, сержант. И ще сме последните, които биха ти казали, че има и друг начин, за който може би не си помислял досега.

— Е, радвам се да го чуя — изръмжа Уискиджак. Изгледа ги един по един и забеляза, че Малът се е събудил и го гледа. — Някой друг да има да каже още нещо?

— Аз — каза Фидлър и се присви пред студения поглед на сержанта. — Добре де, нали ти попита?

— Е, казвай.

Фидлър се окашля. Накани се да заговори, но Хедж го сръга в ребрата. Той се навъси заплашително и опита отново.

— Ето как стоят нещата, сержант. Видяхме адски много наши приятели да загиват, нали така? И може да не сме давали ние заповедите, тъй че ти може би си мислиш, че за нас е било по-лесно. Но аз не мисля така. Виждаш ли, за нас тези хора бяха живи, дишаха. Бяха ни приятели. Когато умират, ни боли. Но ти си казваш, че единственият начин да не полудееш, е да поемеш всичко това от тях, за да не трябва да мислиш за него, за да не ти се налага изобщо да изпитваш нещо, когато те умират. Но в името на Гуглата, когато отнемаш човещината на всички други, ти отнемаш собствената си човечност. И това ще те доведе до лудост толкова, колкото всичко друго. Точно тази болка ни кара да продължаваме, сержант. И може да не стигнем доникъде, но поне няма да бягаме от нищо.

В стаята настъпи тишина. После Хедж сръга Фидлър в ребрата.

— Проклет да съм! Имало значи мозък в тая твоя глава. Май не съм бил прав за теб през всичките тия години.

— Добре, добре — каза Фидлър и хвърли поглед към Малът. — А кой си гори косата толкова пъти, че вече не си сваля от главата тая кирлива кожена шапка, а?

Малът се изсмя, но напрежението си остана и всички обърнаха погледи към сержанта. Уискиджак бавно огледа мъжете от взвода си. Видя загрижеността в очите им, откритото предложение за приятелството, което беше потискал толкова години. През цялото това време ги беше отблъсквал, отблъсквал ги беше един по един, а проклетите кучи синове продължаваха да се връщат.

Значи Сори не беше човешко същество. Убеждението му, че всичко, което бе направила, е възможно да бъде извършено от човек, като че ли вече не стъпваше на здрава почва. Но все още не рухваше. Твърде много беше видял през живота си. Не можеше да повярва изведнъж в човешкото добро, нямаше как да разцъфти изведнъж оптимизъм в отношението му към човешката история, не и след всичките адове, които бе преживял.

Все пак беше дошъл моментът, когато някои отричания преставаха да имат смисъл, когато неумолимите удари, които понасяше от света, превръщаха глупостта му в нещо очевидно и за самия него. Най-сетне, след всички тези години, беше сред приятели. Трудно бе да го признае и той усети, че това признание вече започва да го вади от търпение.

— Добре — изръмжа сержантът, — стига сме си чесали езиците. Чака ни работа. Ефрейтор?

— Сержант? — отзова се Калам.

— Пригответе се. Разполагате с един ден да установите контакт с Гилдията на убийците. Междувременно искам всички да почистят и лъснат оръжията си. Оправете си снаряжението. Ще има преглед и само да се намери едно проклето нещо, което да не ми хареса, адът ще се срути отгоре ви. Ясно?

— Тъй вярно — отвърна ухилен Малът.

 

 

Въпреки че яздеха бавно, раната на Кол се беше отворила пет-шест пъти, откакто започнаха пътуването си. Измислил беше начин да седи в седлото, наведен на една страна, за да поема повечето тежест със здравия си крак, и от тази сутрин раната не се беше отваряла пак. Непривичната поза обаче беше болезнена.

Паран знаеше какво е лошо настроение и не му беше трудно да го познае, щом го види. Макар и за двамата да беше ясно, че между тях се е създала връзка, удобна и невъзпрепятствана от излишни претенции, не бяха разменили много думи досега, тъй като раната на Кол продължаваше да взима своята дан.

Целият му ляв крак, от бедрото, където мечът го беше посякъл, та чак до стъпалото, беше добил кафеникав цвят. По връзките на набедреника и наколенника се бяха събрали сухи съсиреци кръв. Когато бедрото започна да се подува, бяха принудени да срежат кожената подложка под предпазителите.

В гарнизона при моста на Катлин им отказаха лекарска помощ, тъй като единственият назначен там лекар си отспиваше една от поредните си „лоши нощи“. Дадоха им обаче чисти превръзки.

По пътя нямаше голямо движение, въпреки че градските стени вече се виждаха. Потокът бежанци от север вече бе секнал, а тези, които щяха да се съберат за Празника на Джедъроун, вече бяха пристигнали.

Щом наближиха Уори, Кол се събуди от полудрямката, в която бе изпаднал през последните няколко часа. Лицето му беше смъртно пребледняло.

— Това Портата на Уори ли е? — вяло попита той.

— Така мисля — отвърна Паран. — Дали ще ни пуснат да минем? Стражите дали ще повикат хирург?

Кол поклати глава.

— Ти само ме закарай в хана „Феникс“. В хана „Феникс“. — И главата му отново клюмна.

— Добре, Кол. — Щеше да се изненада, ако стражите го позволяха, а и трябваше да им разправи как е станало, макар че Кол не беше му казал как и кой го е ранил. — Дано в този хан се намери някой, който разбира поне малко от лечителство. — Кол наистина изглеждаше зле. Паран прикова очи в градските порти. Вече бе видял достатъчно, за да разбере защо императрицата иска толкова алчно този град. — Даруджистан. — Капитанът въздъхна. — Богове, та ти си истинско чудо, нали?

 

 

Ралик се издърпа още половин педя нагоре. Крайниците му трепереха от изтощение. Ако не бяха утринните сенки от тази страна на камбанарията, отдавна щяха да са го забелязали. Нямаше да остане скрит задълго.

Качването по стълбите щеше да е самоубийствено в тъмното. Оцелот щеше да е поставил аларми по целия път — не беше глупак и винаги покриваше подстъпите към позициите си.

Стига да беше горе, напомни си Ралик. Иначе Кол беше в беда. Нямаше как да се разбере дали приятелят му вече е дошъл при портите, а тишината от покрива на камбанарията можеше да означава какво ли не. Спря се, за да отдъхне, и погледна нагоре. Още десет стъпки, най-критичните. Беше толкова уморен, че не можеше да направи нищо, освен да се държи. Безшумното приближаване вече не му беше по силите. Единственото му предимство бе, че Оцелот щеше да е насочил цялото си внимание на изток, докато той се изкачваше по западната стена на кулата.

Вдиша дълбоко няколко пъти и отново се закатери.

 

 

Минувачите се спираха и поглеждаха Паран и Кол. Без да обръща внимание нито на тях, нито на въпросите, които задаваха, капитанът беше насочил цялото си внимание към двамата стражи при портата. Бяха ги забелязали и сега стояха и чакаха.

Щом стигна до портата, Паран махна с ръка в знак, че трябва да минат. Единият пазач кимна, а другият пристъпи и застана до коня на капитана.

— Приятелят ти има нужда от лекар — рече той. — Ако изчакате малко вътре, можем да доведем някой за пет минути.

— Трябва да намеря хана „Феникс“ — каза Паран. — Аз съм от севера, никога не съм бил тук. Човекът каза хана „Феникс“, затова ще го заведа там.

Пазачът го изгледа със съмнение.

— Бих се изненадал, ако изкара дотам. Но щом така искате, най-малкото, което можем да направим, е да ви дадем ескорт.

Щом излязоха от сянката на портата, другият пазач извика изненадано и Паран затаи дъх.

— Познавам го — рече пазачът. — Това е Кол Джамин, от дома Джамин. Служил съм при него. Какво е станало?

— Мислех, че Кол умря преди години — каза другият пазач.

— И ти си един умник — сряза го първият. — Каквото знам, го знам, Вилдрон. Това е Кол, и точка.

— Той иска да го закарам в хана „Феникс“ — каза Паран. — Това е последното, което ми каза.

Мъжът кимна.

— Добре, ама да го направим поне както му е редът. — Обърна се към другия пазач. — Поемам вината, ако стане нещо, Вилдрон. Докарай ми фургона — още е впрегнат от заранта, нали? — Пазачът се усмихна на Паран. — Благодаря, че сте го докарали. Някои от нас в тоя град още имаме очи, каквото и да дрънкат благородните фукльовци. Ще го сложим отзад във фургона — така по-малко ще друса.

Паран се успокои.

— Благодаря ти, войниче.

Погледна над него, жаден да види каквото може от града, след като стената вече беше зад гърба му. Точно отпред се издигаше гърбицата на някакъв хълм със склонове, обрасли с храсталак и разкривени дървета. На върха му клечеше някакъв храм, като че ли отдавна изоставен, от който се издигаше квадратна кула, увенчана с покрив с бронзови плочи. Щом очите му обходиха откритата от тази страна платформа на камбанарията, зърна някакво бързо движение. Примижа и се вгледа.

 

 

Ралик надигна предпазливо глава над ръба на площадката. И за малко да ахне. Камбанарията беше пуста. Но си спомни магьосничеството на Оцелот и затаил дъх, се издърпа нагоре. Тъкмо когато вдигаше и краката си, нещо блесна върху гладките камъни и той видя Оцелот, легнал пред него със зареден арбалет, прицелен към нещо долу.

Ралик извади ножовете си и тръгна напред. Но умората го издаде — ботушите му изскърцаха в камъка.

Оцелот се превъртя по гръб, оръжието се изви и се насочи в Ралик. Лицето на водача на клана се беше сгърчило от гняв и страх. Без да губи време за приказки, той стреля.

Ралик се стегна, за да посрещне удара — беше сигурен, че ще го отхвърли назад и че ще полети надолу. Нещо червено блесна пред гърдите му и за миг го заслепи, но удар не последва. Ралик примига и погледна. Стрелата беше изчезнала. Истината го осени моментално. Стрелата беше магическа, направена с чародейство, за да може да лети безпрепятствено, но ръждивочервената прах на Барук беше подействала. Още докато тази мисъл избухваше в главата му, той се хвърли напред.

Оцелот изруга и пусна арбалета. Посегна за ножа си и в този миг Ралик скочи върху него. Водачът на клана изпъшка и стисна очи от болка.

Ралик замахна с камата в дясната си ръка към гърдите на Оцелот. Оръжието изскърца по ризницата под платнената риза. Проклятие, научил беше нещо от онази нощ — при това предупреден от самия Ралик. Оръжието в лявата ръка се стрелна нагоре, под дясната ръка на Оцелот, и се заби под мишницата.

Ралик видя как върхът на камата се показа зад дясното рамо на Оцелот и след него блъвна кръв. Чу как ножът на водача на клана издрънча върху каменните плочи.

Оголил зъби, Оцелот посегна с лявата си ръка към тила на Ралик и докопа плитката му. Дръпна дивашки и изви главата му. После се опита да забие зъбите си в гръкляна му.

Ралик го удари с коляно в слабините и Оцелот изохка. Стисна още по-здраво плитката, този път близо до връзката.

Ралик чу дрънченето на метал и направи отчаян опит да се извърти надясно. Колкото и ранена да беше дясната ръка на Оцелот, тя се стовари в тялото му с достатъчно сила, за да забие шипа на желязната гривна на китката му през брънките на ризницата и в гърдите му. Огънят от раната го заслепи. Оцелот издърпа шипа, без да пуска плитката на Ралик, и замахна за нов удар.

Ралик вдигна дясната си ръка и с един замах сряза плитката. Извъртя се надясно, като в същото време издърпа ножа в лявата си ръка. Оцелот замахна дивашки към лицето му и пропусна само на няколко пръста.

С лявата си ръка Ралик заби ножа в корема на Оцелот. Железните брънки на ризницата изскърцаха и острието се заби до дръжката. Водачът на клана се преви. Ралик изпъшка, залитна напред и заби другата кама в челото на Оцелот.

Остана да лежи неподвижен, удивен, че не изпитва никаква болка. Сега планът щеше да мине в ръцете на Мурильо. Кол щеше да бъде отмъстен. Мурильо можеше да се справи… нямаше избор.

Тялото на Оцелот го бе затиснало. Тежеше.

— Винаги съм вярвал, че мога да се справя с теб — измърмори Ралик. Измъкна се изпод още потръпващия труп. Надяваше се да види небето, за последен път да погледне ярката му, бездънна синева. Но вместо това усети, че се взира отдолу в покрива на камбанарията и в древната каменна арка. Усети как кръвта изтича от гърдите му. Стори му се, че две ситни като мъниста очи блеснаха над лицето му.

 

 

След като не видя друго движение на камбанарията, погледът на Паран се люшна към широката улица вляво. Вилдрон се приближи, седнал на капрата на фургон, теглен от два коня. Пазачът до коня на Кол каза:

— Хайде помогнете да го качим де.

Паран слезе да му помогне. Погледна Кол. Макар все още да се държеше в седлото, той беше в безсъзнание. Колко още можеше да издържи? „Ако бях аз, досега да съм умрял“, помисли си Паран.

„След всичко това — изръмжа той наум, докато смъкваха Кол от седлото, — гледай поне да издържиш, проклетнико.“

 

 

Серрат изпъшка и се обърна по гръб. Слънцето стовари горещината си върху натежалите й клепки и пръснатите късчета от паметта й започнаха да се събират. Тайст Андий се канеше да нанесе удара си по жената долу. След като тя умреше, защитниците на Монетодържача щяха да се сведат само до един. А щом излезеха от сградата под прикритието на тъмнината, щяха да попаднат право в капана, който тя щеше да им устрои.

Убийцата отвори очи. Камите, които бе държала, когато се бе присвила на ръба на покрива, лежаха на каменните плочи до нея, грижливо поставени една до друга. В тила й пулсираше силна тъпа болка. Тя опипа раната, присви очи и се надигна.

Светът се завъртя, после се успокои. Серрат беше объркана и ядосана. Бяха я зашеметили и този, който го беше направил, беше добър, достатъчно добър, за да може да се промъкне до един убиец-маг на Тайст Андий. А това беше обезпокояващо, защото все още не бяха срещали такъв сериозен противник в Даруджистан, с изключение на онези двама Нокътя в нощта на засадата. Но ако този беше Нокът, сега тя щеше да е мъртва.

Работата изглеждаше замислена по-скоро набързо, отколкото хладнокръвно. Това, че я бяха оставили тук посред бял ден, с оръжията й до нея, намекваше за деликатно и лукаво чувство за хумор. Опонн? Вероятно, макар че боговете рядко действаха толкова пряко — предпочитаха да боравят със свои неволни агенти, избрани между тълпите на смъртните.

От цялата тази загадка обаче изпъкваше едно нещо и то беше, че е изтървала възможността да убие Монетодържача — най-малкото за още един ден. Следващия път, закле се тя, докато се изправяше и отваряше своя Лабиринт Куралд Галайн, тайните й врагове щяха да я заварят подготвена.

Въздухът около нея затрептя, зареден с магия. Когато се успокои, Серрат вече я нямаше.

 

 

Из застоялия сгорещен въздух на тавана на хана „Феникс“ се носеха прашинки. Наклоненият таван се издигаше на пет стъпки до източната стена и на седем до западната. Слънчевата светлина струеше през прозорците в двата края на дългото тясно помещение.

Крокъс и Апсалар спяха в двата края на стаята. На една щайга до капака за стълбата седеше Мийзи и чистеше ноктите си с една треска. Излизането от сградата на Мамът и минаването по покривите до това скривалище се беше оказало лесна задача. Прекалено лесна всъщност. Ирилта им беше съобщила, че никой по улиците не ги следи. А самите покриви се оказаха съвсем пусти. Все едно че някой нарочно им беше осигурил път без никакви препятствия.

Отново прозорливостта на Змиорката в действие? Мийзи изсумтя. Може би. Но по-скоро май самата тя се тревожеше повече от необходимото. Ето, че и сега сякаш усещаше как ги гледат нечии скрити очи, а това, каза си тя и огледа ядосано сумрачния таван, просто бе невъзможно.

На капака се почука тихо. Той се надигна нагоре и се показа главата на Ирилта.

— Мийзи? — прошепна тя.

— Тук съм де — изръмжа Мийзи и хвърли треската на мазния под. — И да кажеш на Скърви, че това място само за малко огън плаче.

Ирилта изпъшка, качи се, затвори капака и изтупа прахта от ръцете си.

— Много шантаво почва да става долу — заговори тя. — Един градски фургон се дотъркаля, излиза един от стражата и още някакъв непознат, и носят Кол. Старият глупак е жив-умрял от рана от меч. Сложиха го в стаята на Круппе, на долния етаж. Сълти изтича да намери резач, но не изглежда добре. Никак не изглежда добре.

Мийзи примижа в прахоляка към спящия още Крокъс и попита:

— Другият как изглежда?

Ирилта се ухили.

— Бива го да го потъркаляш на дюшека, мене ако питаш. Вика, че намерил Кол на Джамътс Уори, целия оплескан с кръв. Кол се събудил, колкото да му каже да го докара тук. Сега е долу в гостилницата, яде за трима.

— Чужденец ли е?

Ирилта отиде до прозореца.

— Говори на дару все едно, че му е роден. Но рече, че идва от север. От Пейл. Преди това бил в Дженабарис. На войник ми прилича, мене ако питаш.

— Някаква вест от Змиорката?

— Засега държим момчето тук.

— А момичето?

— И него.

Мийзи въздъхна.

— На Крокъс няма да му хареса, че сме го тикнали в тоя гълъбарник.

Ирилта погледна ядосано спящото момче. „Наистина ли е заспал?“

— Нямаме избор. Казаха, че двама стражи чакали пред дома на Мамът — закъсняха, разбира се, но за малко. — Тя изтри прахта от прозореца и надникна навън. — Понякога съм готова да се закълна, че виждам някой, или може би нещо. После примигна — и го няма.

— Знам какво имаш предвид. — Мийзи се надигна и ставите й изпукаха. — Мисля, че и Змиорката почва да се поти. — Тя се изкиска. — Горещичък става животецът, приятелко. Голям търкал ще падне.

 

 

Капитан Паран напълни халбата си за трети път. Това ли бе имал предвид Тайст Андий, че късметът му се обръщал? Откакто бе стъпил в тази страна, беше намерил трима приятели — нещо съвсем неочаквано и ново за него, и скъпо всъщност. Но за Татърсейл знаеше, че е умряла, а на нейно място… едно дете! Ток беше мъртъв. А сега, изглежда, и Кол щеше да влезе в този списък.

Той прокара пръст през локвичката бира, разлята върху масата, направи вадичка до цепнатината между две дъски и загледа как бирата се изцеди и изчезна. Усети как влагата се разля по десния му прасец, но не й обърна внимание, а се загледа в цепнатината. Дървото беше завинтено за дебелите дъски на рамката на краката.

Какво беше казал Рейк? Паран се надигна и откопча колана на меча си. Остави го на масата и извади Шанс.

Няколкото редовни посетители замълчаха и го загледаха. Зад тезгяха, Скърви посегна за сопата си.

Всичко това остана незабелязано за капитана. С меча в дясната си ръка, той пъхна острието в цепнатината и заби оръжието вертикално. Разклати го напред-назад и успя да го напъха до половината между дъските. После пак седна и посегна към халбата. Всички се успокоиха — но замърмориха.

Паран отпи глътка бира и загледа намръщено Шанс. Какво беше казал Рейк? Когато късметът ти се обърне, счупи меча. Или го дай на най-големия си враг. Съмняваше се обаче, че Опонн щеше да го приеме. А това означаваше да го счупи. Мечът беше останал с него дълго. Беше го използвал само веднъж в битка, и то срещу Хрътката.

Смътно чу в ума си думите на един от учителите си. Сбръчканото лице изплува в мислите му, за да придружи гласа.

— Онези, които боговете избират, казват, първо ги отделят от другите смъртни — с измама, лишават те от жизнената кръв на духа ти. Боговете ще ти отнемат всички, които обичаш, един по един. И колкото повече се втвърдяваш и ставаш безчувствен от тяхната загуба, толкова повече боговете се усмихват и кимат. Всеки близък, от когото започнеш да страниш, те приближава към тях. Това е оформяне на инструмент, синко, бутането и дърпането, а последната утеха, която ти предлагат, е да сложиш край на своята самота — същата онази самота, до която са ти помогнали да стигнеш.

Дали беше започнало това „оформяне“? Паран се намръщи. Той ли беше виновен за това, че някой бе посегнал на живота на Кол? Това мимолетно приятелство — достатъчно, за да подпечата една човешка съдба?

— Опонн — прошепна Паран, — има за какво да отговаряш и ще отговаряш.

Остави халбата, стана и посегна за меча.

 

 

Калам спря на стъпалата на хана. Проклятие, ето го пак онова чувство, че две невидими очи са се приковали в него. Усещането, придобито от обучението му като Нокът, го беше споходило вече четири пъти, откакто бе зърнал гостилницата. Подчиняването на това интуитивно предупреждение го беше опазило жив, но въпреки това той не усещаше някаква злонамереност в това нежелано внимание — по-скоро приличаше на насмешливо любопитство, сякаш онзи, който го следеше, знаеше много добре кой е той и какво, но като че ли му беше все едно.

Тръсна глава и влезе. Още щом направи първата крачка в душната, изпълнена с миризма на пот кръчма, разбра, че нещо не е наред. Затвори вратата и изчака очите му да се пригодят към сумрака. Чу дишане, скърцане на столове и тракането на халби, оставени на масите. Значи имаше хора. Защо беше тогава тази тишина?

След като сивите контури на гостилницата се очертаха, той видя, че посетителите са с гръб към него и гледат един мъж, застанал зад масата си в другия край на помещението. Светлината на фенера смътно се отразяваше от острието на меч, забит в дъските на масата — а мъжът беше стиснал дръжката му. Като че ли не забелязваше присъствието на останалите.

Калам направи няколко крачки и спря до тезгяха. Тъмните му очи останаха приковани в мъжа с меча и широкото му плоско чело се намръщи. Убиецът спря. Дали тази проклета светлина не го лъжеше?

— Не, — каза той и думите му стреснаха гостилничаря зад тезгяха, — не е светлината. — Отдръпна се от тезгяха, очите му пробягаха по другите мъже в помещението — всичките бяха местни. Трябваше да поеме риска.

Раменете и вратът на Калам се стегнаха и той закрачи право към мъжа, който като че ли всеки момент бе готов да прекърши меча си. Убиецът дръпна един празен стол от масата, изпречила се на пътя му, и го тресна срещу мъжа, който го зяпна стъписано.

— Дадения ти от бог късмет продължава да работи, капитане — изръмжа убиецът тихо. — Сядай.

Объркан и стреснат, Паран пусна дръжката на оръжието си и се отпусна на стола си.

Калам също седна и се наведе над масата.

— Каква беше цялата тая драма, между другото? — попита той шепнешком.

Капитанът се намръщи.

— Кой си ти?

Разговорите по масите се подхванаха отново, шумни и бъбриви.

— Не се ли сетихте? — Калам поклати глава. — Ефрейтор Калам, Девети взвод, Мостоваци. Последния път, когато ви видях, едва се съвземахте от две смъртоносни рани от нож…

Ръцете на Паран изхвърчаха над масата и се вкопчиха в ризата на Калам. Убиецът бе твърде изненадан, за да реагира, а думите на капитана го объркаха още повече.

— Вашият взводен лечител още ли е жив, ефрейтор?

— Какво? Дали е жив? Да, жив е, защо? Какво е…

— Млъкни — отряза го Паран. — Слушай, войник. Доведи го тук. Веднага! Без въпроси. Това е заповед, ефрейтор! — Пусна ризата му. — Действай!

Калам за малко щеше да отдаде чест, но се усети навреме.

— Слушам, сър — прошепна той.

 

 

Паран изгледа навъсено гърба на ефрейтора, докато той не се скри зад вратата. После стана.

— Ханджия! — извика той, докато заобикаляше масата. — Черният ще се върне с още хора. Пратете ги в стаята на Кол на бегом. Разбрано?

Скърви кимна.

Паран закрачи към стълбите. Щом стигна до тях, погледна през рамо към меча.

— И никой да не пипа тоя меч — заповяда той и изгледа навъсено всички клиенти. Като че ли никой не беше склонен да му се противи. Капитанът кимна рязко и се заизкачва по стълбите.

На първия етаж тръгна по коридора до последната стая вдясно. Влезе, без да чука, и завари Сълти и някакъв местен доктор, седнали на единствената маса в стаята. Кол лежеше неподвижно в леглото, завит с одеяло.

Лекарят се надигна и каза с тънък, треперлив глас:

— Не е добре. Заразата се е разпространила много.

— Диша ли? — попита Паран.

— Да — отвърна лекарят. — Но няма да е задълго. Ако раната беше малко по-долу на крака, щях да мога да го отрежа. Но пък отровата е проникнала в цялото му тяло. Съжалявам.

— Излез — сряза го Паран.

Лекарят се поклони и се засуети, преди да си тръгне.

— Какво дължа за услугата — сети се капитанът.

Лекарят погледна намръщено към Сълти и каза:

— Ами, нищо, сър. Аз се провалих. — Излезе и тръшна вратата.

Сълти застана до капитана при леглото. Избърса лицето си с ръкав и погледна Кол, но не каза нищо. След няколко минути също излезе — не можеше да остане повече.

Паран намери едно столче и го придърпа до леглото. Седна и отпусна ръце на коленете си. Не беше сигурен колко е седял така, забил поглед в пода, но вратата, която се отвори рязко зад гърба му, го накара да скочи.

На прага стоеше брадат мъж с присвити студени сиви очи.

— Ти ли си Малът? — попита строго Паран.

Мъжът поклати глава и пристъпи в стаята. Зад него се появи Калам и още един мъж, който бързо закрачи към леглото.

— Аз съм сержант Уискиджак — каза брадатият мъж. — Простете за прямотата ми, сър, но какво, в името на Гуглата, търсите тук?

Без да обръща внимание на въпроса, Паран пристъпи до лекаря. Малът сложи ръка на вкоравените от съсирената кръв и гной превръзки и погледна ядосано капитана.

— Не ви ли замириса на гнило? Той е свършил. — После се намръщи и се наведе над Кол. — Не, почакайте… Проклятие, не мога да повярвам! — Лечителят извади отнякъде нож с форма на лъжица и свали превръзките. После започна да бърка в раната с върха на ножа. — Кълна се в милостта на Шеденул, някой е натъпкал това с билки! — Пъхна пръсти в раната.

Кол трепна и простена.

Малът се ухили.

— Ха, ще те бъде май, а? Добре. — Бръкна по-надълбоко. — Раната е стигнала почти до кокала! — ахна той. — Тези проклети треви са отровили костния му мозък. Кой, в името на Гуглата, е сложил това? — попита той и погледна обвиняващо Паран.

— Не знам — отвърна той.

— Добре — каза Малът, дръпна ръката си и я изтри в одеялото. — Сега всички се отдръпнете. Направете ми място. Само една минута да бяхме закъснели, капитане, и този човек щеше да крачи към Портата на Гуглата. — Опря ръка на гърдите на Кол и затвори очи. — И се радвайте, че съм толкова добър.

Паран тръгна към масата и махна с ръка на сержанта да го последва.

— Първо, адюнкта Лорн свърза ли се вече с вас?

Хладният поглед на Уискиджак беше достатъчно красноречив отговор.

— Добре. Значи съм пристигнал навреме. — Паран погледна Калам, който стоеше зад сержанта. — Вие сте подведени. Да, планът е бил да се завземе градът, но също така междувременно да бъдете убити.

Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне.

— Един момент, сър. С Татърсейл ли се сетихте за това?

Паран затвори очи.

— Тя е… мъртва. Докато гонеше Хеърлок в равнината Риви, Тайсхрен я хвана. Намерението й беше да ви намери и да ви каже всичко, което ви казвам сега. Боя се, че не мога да се меря с нея като ваш съюзник, щом се появи адюнктата, но поне ще мога да ви подготвя донякъде.

— Не ми харесва идеята да ни помага един слуга на Опонн — намеси се Калам.

— Една доста авторитетна особа ме увери, че не съм слуга на Опонн — отвърна Паран. — Мечът долу обаче е негов инструмент. Вашият взводен магьосник би трябвало да може да го потвърди.

— Планът на адюнктата — напомни му Уискиджак и пръстите му нервно забарабаниха по масата.

— Няма да й е трудно да ви намери. В тази област тя има талант. Но се опасявам, че не тя е главната заплаха. С нея има един Т’лан Имасс. Може би задачата й е просто да го доведе до вас и после той да се заеме с останалото.

Калам изруга.

— Чантата, ефрейтор — каза Уискиджак.

Убиецът се намръщи, но взе оставената до вратата войнишка чанта за продоволствие и я сложи на масата.

Уискиджак извади от нея нещо, увито в тъмночервена коприна. Махна плата и откри две пожълтели кости от човешка ръка, до лакътя. Костите на лакътната става бяха свързани със зеленясала медна тел. Краищата на китките също бяха увити, но като крива дръжка на нож, зад която стърчеше назъбено острие.

— Какво е това? — попита капитанът. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Щях да се изненадам, ако бяхте виждали — отвърна Уискиджак. — Още в дните на императора всеки от вътрешния кръг военни командири притежаваше едно от тези, плячката от една ограбена гробница на К’Чаин Че’Малле. — Стисна костите с двете си ръце. — До голяма степен това е източникът на успеха ни, капитане. — Надигна се и заби острието в масата.

От костите изригна ослепително бяла светлина, после се сви и закръжи като нишка между тях. Паран чу глас, който му беше добре познат.

— Вече започвах да се безпокоя, Уискиджак — избоботи Върховен юмрук Дужек.

— Неизбежно — отвърна сержантът и погледна намръщено Паран. — Малко имахме да докладваме… досега. Но трябва да знам какво е положението в Пейл, Върховен юмрук.

— Да опресниш, преди да ме залееш с лошите новини, нали? Много добре — каза Дужек. — Тайсхрен се върти в омагьосан кръг. Много беше нещастен, когато Белурдан загина заедно с Татърсейл. Още двама от Старата гвардия бяха пометени в едно жестоко нападение. Оттогава е изтерзан от въпроси. Що за игра играе Опонн? Дали наистина е имало сблъсък между Рицаря на Тъмнината и Сенкотрон? Дали куклата с въплътената в нея душа е отвлякла, изтезавала и след това убила един офицер на Нокътя в Натилог и какви истини е издал горкият човечец?

— Не знаем дали Хеърлок е направил това, Върховен юмрук.

— Вярвам ти, Уискиджак. Все едно, доста от плановете на императрицата наистина са разкрити и всъщност тя, изглежда, е убедена, че разформироването на моята армия ще ме върне отново под крилото й, за да може да ме озапти със заповед да поема командването на гарнизоните в Седемте града, като по този начин потуши с кръв назряващия бунт. Тук сериозно се е объркала — поне да беше обърнала внимание на донесенията на Ток-младши. Е… намеренията на Ласийн вече, изглежда, се осланят на адюнкта Лорн и на Онос Т’уулан. Те са се добрали до гробницата на джагъта, Уискиджак.

Малът дойде при тях и смаяният му поглед срещна изпълнените с не по-малко удивление очи на Калам. Явно дори те не знаеха колко добре информиран е сержантът им.

Дужек продължи:

— Черните моранти са готови за поход, но е само показно, колкото да ги разкараме от града. Та какво очакваме ли, приятелю? Равновесието на света е във вашите ръце, в Даруджистан. Ако Лорн и Онос Т’уулан успеят да пуснат Тирана да се развихри, можеш да си сигурен, че ти и твоят взвод сте в списъка на жертвите. По същество, ето каквото очакваш: готови сме да действаме. Самият Тайсхрен ще ускори събитията, като обяви за разформироването на Мостоваците — идиот с идиот. Е, чакам.

— Върховен юмрук — започна Уискиджак, — капитан Паран успя. Сега седи срещу мен на масата. Версията му е, че Опонн действа чрез меча си, не чрез него. — Погледна капитана в очите. — Аз му вярвам.

— Капитане? — обади се Дужек.

— Да, Върховен юмрук?

— Ток помогна ли ти?

Паран трепна.

— Той даде живота си за това, Върховен юмрук. Куклата Хеърлок ни направи засада, хвърли Ток в… в някакъв процеп или нещо такова.

Последва тишина, след което Дужек заговори дрезгаво:

— Неприятно ми е да го чуя, капитане. Повече, отколкото си представяш. Баща му… Все едно, достатъчно за това. Продължавай, Уискиджак.

— Все още нямаме успех в контакта с местната Гилдия на убийците, Върховен юмрук. Минирали сме пресечките обаче. Тази нощ ще обясня всичко на хората си. Остава въпросът какво да правя с капитан Паран.

— Ясно — отвърна Дужек. — Капитан Паран?

— Да, сър?

— Стигнахте ли до някакви заключения?

Паран погледна Уискиджак и каза:

— Да, сър. Така мисля.

— Е? Какъв е вашият избор, капитане?

Той прокара пръсти през косата си и се отпусна в стола.

— Върховен юмрук — бавно заговори Паран, — Тайсхрен уби Татърсейл. — „И се провали, но тази тайна ще я запазя за себе си.“ — Планът на адюнктата включваше да измени на думата си към мен и вероятно да убие и мен междувременно. Но, признавам, това стои на второ място в сравнение с извършеното от Тайсхрен. — Вдигна глава и срещна твърдия поглед на Уискиджак. — Татърсейл се погрижи за мен, и аз за нея след онази Хрътка. Това… това означаваше нещо, Върховен юмрук. — Изправи се. — И така, доколкото разбирам, намерението ви е да се опълчите на императрицата. Но след това какво? Можем ли да се противопоставим на стоте легиона на императрицата с нашите десет хиляди души? Нима ще обявим независимо кралство и ще чакаме императрицата да ни използва за назидание? Трябват ми повече подробности, Върховен юмрук, преди да реша дали да се присъединя към вас. Защото, сър, аз искам възмездие.

— Императрицата губи Дженабакъз, капитане — отговори Дужек. — Докато малазанската морска пехота пристигне, за да подсили кампанията, всичко вече ще е приключило. Пурпурната гвардия дори няма да им позволи да дебаркират. Очаквайте Натилог да се вдигне, а след него и Дженабарис. Съюзът с Морант скоро ще изгуби силата си… макар че, опасявам се, за това не мога да ви дам подробности.

— Моите планове ли, капитане? — продължи той. — Може би ще ви прозвучат нелепо, защото нямам време за обяснения. Но ние се подготвяме да включим в играта нов играч — някой, който е съвсем извън всичко досега и който е адски гаден. Нарича се Пророка на Панион и в този момент подготвя армиите си за свещена война. Искате възмездие? Оставете Тайсхрен на близките му врагове. Колкото до Лорн, тя е изцяло ваша, стига да можете да се справите. Нищо повече не мога да ви предложа, капитане. Можете да откажете. Никой няма да ви убие заради това.

Паран заби поглед в ръцете си.

— Искам да знам кога Върховен маг Тайсхрен ще получи това, което си е заслужил.

— Съгласен.

— Добре, Върховен юмрук. Колкото до сегашното положение на нещата обаче, бих предпочел сержант Уискиджак да запази командването на взвода.

Дужек попита с лека насмешка:

— Уискиджак?

— Съгласен — отвърна сержантът и се усмихна на Паран. — Добре дошъл в строя, капитане.

— Друго? — попита Дужек.

— Ще говорим, след като всичко приключи — каза Уискиджак. — До скоро, Върховен юмрук. И успех.

— Успех, Уискиджак.

Нишките светлина загаснаха. Веднага щом изчезнаха, Калам викна на сержанта:

— Кучи син такъв! Фидлър ми каза, че Дужек не искал и дума да чуе за бунт! Не само това, Върховният юмрук ти казал да си тръгнеш след мисията!

Уискиджак сви рамене и прибра странното изделие от масата.

— Нещата се променят, ефрейтор. Когато Дужек получи от адюнктата новината за подкрепленията догодина, стана очевидно, че някой полага усилия Дженабакъзката кампания да завърши с пълен провал. Е, дори Дужек не би търпял това. Очевидно плановете трябваше да се ревизират. — Той погледна Паран в очите. — Съжалявам, капитане, но Лорн трябва да живее.

— Но Върховният юмрук…

Уискиджак поклати глава.

— Тя е на път за града, стига двамата с имасеца да успеят да освободят джагъта. Тиранът няма друга причина да идва в Даруджистан и можем само да заключим, че Лорн ще е тази причина. Тя ще ни намери, капитане. Стане ли това, ще решим какво да правим с нея, според това, което ще ни каже. Ако я предизвикаш открито, тя ще те убие. Ако се наложи, тя ще трябва да умре, но премахването й ще бъде прикрито. Някакви проблеми дотук?

Паран въздъхна дълбоко.

— Можете ли поне да ми обясните защо сте изпреварили събитията и сте минирали града?

— След малко — каза Уискиджак и стана от стола си. — Първо, кой е този ранен?

— Вече не е ранен — намеси се Малът и се ухили на Паран. — Само е заспал.

Паран също стана.

— В такъв случай аз също ще обясня всичко. Само ми позволете да сляза долу и да си прибера меча. — На вратата се спря и се обърна към Уискиджак. — Още нещо. Къде е вашата новобранка, Сори?

Отговори Калам:

— Няма я. Знаем какво представлява тя, капитане. А вие?

— Да.

„Но може и да не е вече това, което беше, ако Сенкотрон не лъже.“ Помисли за миг дали да сподели и тази част от историята си, но се отказа. В края на краищата не можеше да е сигурен. По-добре беше да изчака и да види.

 

 

Гробната камера се оказа малко невзрачно помещение с формата на пчелна килийка; ниският купол бе изграден от грубо одялани камъни. Проходът, водещ към нея, беше по-малко от четири стъпки висок и се спускаше леко надолу. Подът на камерата беше от отъпкана пръст, а в центъра й се издигаше кръгла каменна стена, увенчана с масивен каменен трегер. По тази плоска повърхност бяха подредени покрити със скреж предмети.

Туул се извърна рязко към адюнктата.

— Предметът, който търсите, се нарича Финнест. В него са събрани силите на Джагътския тиран. Сигурно най-добре може да се определи като кондензиран Лабиринт Омтоуз Феллак. Той ще открие липсата му едва след като се събуди и ще започне да го търси.

Лорн духна в изтръпналите си от студ пръсти и бавно пристъпи към трегера.

— А докато е мое притежание?

— Вашият отатаралски меч ще убива аурата му. Но не изцяло. Финнест не бива да остава задълго в ръцете ви, адюнкта.

Тя огледа предметите, пръснати по каменната повърхност. Имасецът се приближи до нея. Лорн вдигна някакъв прибран в кания нож, но го остави. В това нещо Туул не можеше да й помогне. Трябваше да разчита единствено на сетивата си, изострени от странното, непредсказуемо въздействие на Отатарал. Едно огледалце в рамка от еленов рог привлече очите й. Слюдената му повърхност беше покрита с тънка паяжина от скреж, но в същото време като че ли сияеше с вътрешна светлина. Тя посегна към него, но се поколеба. До огледалото, почти скрит под кристалния скреж, имаше малък кръгъл предмет. Лежеше върху парче кожа. Лорн се намръщи и го вдигна.

Щом ледената му обвивка се стопи, тя видя, че не е съвсем кръгъл. Изтърка почернялата му повърхност и го огледа внимателно.

— Според мен е жълъд — каза Туул.

Лорн кимна.

— И освен това е Финнест. — Погледът й обходи каменния купол. — Какъв странен избор.

Имасецът сви рамене — чу се подрънкване на мъртви кости.

— Джагътите са странен народ.

— Туул, те не са били много войнствени, нали? Имам предвид, преди вашата раса да е започнала да ги унищожава.

Имасецът не отговори веднага.

— Дори тогава — отвърна накрая той. — Същината бе в това да ги ядосаме, защото тогава те започнаха да унищожават безразборно, в това число себе си.

Лорн затвори за миг очи. После прибра Финнест в джоба си.

— Да се махаме оттук.

— Да, адюнкта. Тиранът вече се пробужда.