Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gardens of the Moon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2010 г.)
Корекция
i_m_i (2010 г.)
Корекция
Тезея (2010 г.)
Корекция
mIRCata (2010 г.)
Корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Лунните градини

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004 г.

ИК „Бард“ ООД, 2004 г.

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Пета книга
Хълмовете Джадроуби

Зад тънките стени от кожа

седи дете, по избелялата

коприна пред детето

Колодата е подредена.

Не може още да говори

и гледките преди да бъде

тя нивга не е виждала.

И детските очи се спират

на картата

на Обелиска, на гранита сив

усеща тя грапавината.

Стои заровен Обелискът сред тревата,

в могилата е като пръст,

подал се от пръстта и минало, и бъдеще.

И ококорени са детските очи

от ужаса, че виждат пукнатини

по камъка на камъните; и знае тя:

трошенето е почнало.

 

„Сребърната лисица“

Съгледвач Хърлочъл, Шеста армия

14.

Видях ги на бреговете,

черните ями на очите им,

втренчени в безсмъртна рат

срещу спокойната въздишка

на Джагътските морета…

 

„Безумието на Готос“

Готос (р. ?)

907 г. в Третото хилядолетие
Сезонът на Фандърей в Годината на Петте бивни
По Малазанското летоброене, 1163 г. от Съня на Бърн
По летоброенето на Т’лан Имасс, Годината на Събирането, Пробуждането на Телланн

Дните отминаваха и адюнкта Лорн усещаше как остротата на ума й се възвръща, а умората и потиснатостта отшумяват. Мисълта, че може толкова лесно да изпадне в безгрижие, я беше потресла, а това чувство не й беше особено присъщо. Не знаеше как да се справи с него и това я изваждаше от равновесие и се чувстваше несигурна.

С появата на хълмовете Джадроуби, първо на юг, а сетне и на запад, тя изпита отчаяна потребност да възвърне самоувереността си. Мисията се приближаваше до критичната си точка. Успехът с гробницата на Джагът можеше да осигури успеха на всичко останало.

От заранта беше яздила с все сила, за да не наруши графика си, след като бе пътувала толкова бавно първите дни. И двата коня имаха нужда от почивка, затова сега тя вървеше пред тях, завързала юздите на колана си. А зад нея крачеше Туул.

Подканян от нея, имасецът говореше често и за много удивителни неща, но отклоняваше всичките й усилия да заговори за неща, засягащи империята, както и за това колко дълго ще задържи Ласийн властта си. Всичко като че ли се свеждаше до клетвите, които бе положил при последното Събиране. За имасеца като че ли предстоеше нещо съдбоносно. Тя се чудеше дали не е свързано по някакъв начин с освобождаването на този Джагътски тиран. И тази мисъл я безпокоеше.

Все пак нямаше да позволи никаква двойственост да застраши мисията й. В нея тя беше ръката на Ласийн и тази ръка се насочваше не от волята на самата Лорн, а от императрицата. Дужек и Тайсхрен добре се бяха постарали да й припомнят тази истина. По този начин тя не играеше никаква роля в случващото се — не и като жената с името Лорн. Как можеше изобщо да е отговорна за нещо?

— През времето, което прекарах сред човешки същества — каза Туул, — се научих да забелязвам издаването на чувства в движенията на тялото и в израженията на лицето. Адюнкта, от два дни сте намръщена. Това важно ли е?

— Не — сопна се тя. — Не е. — Прочистването на мислите от личните чувства никога не й се беше струвало толкова трудно, колкото сега — дали това не беше някакъв остатъчен ефект от намесата на Опонн? Навярно Туул щеше да може да я отърве от него. — Туул — заговори тя, — важното, както ти се изрази, е, че все още не зная достатъчно за това, което правим. Търсим един изправен камък, белега на гробницата. Е, ако приемем, че може да бъде намерен, защо тогава не е бил намерен толкова дълго? Защо за толкова хиляди години този камък не е бил открит?

— Изправения камък ще го намерим — отвърна спокойно Туул. — Той наистина маркира могилата, но могилата не е там.

Адюнктата се навъси. „Пак гатанки.“

— Обясни ми.

Имасецът помълча около минута, след което заговори.

— Аз съм роден от древен Лабиринт, адюнкта, известен с името Телланн. Той е нещо повече от извор на магия. Той също така е време.

— Да не би да намекваш, че гробницата съществува в друго време? Така ли смяташ да стигнеш до нея — като използваш Лабиринта Телланн?

— Не, паралелно време, различно от това, което ни е познато, не съществува. Онова време е свършило, минало е. По-скоро става въпрос за миризма. Адюнкта, може ли да продължа?

Устните на Лорн се стегнаха в тънка черта.

— Джагътите, които погребаха Тирана, бяха родени в друг Древен Лабиринт. Но терминът „Древен“ е съотносим само към съществувалите в онзи век Лабиринти. Джагътският Омтоуз Феллак не е Древен в сравнение с Телланн. Те са едни и същи, с една и съща миризма. Дотук ясен ли съм, адюнкта?

„Нравоучителен кучи син“, каза си тя.

— Ясен си, Туул.

Имасецът кимна и костите му изхрущяха.

— Гробницата не е била открита досега точно защото представлява Омтоуз Феллак. Намира се в Лабиринт, който вече е изгубен за света. Да, аз съм Телланн. Моят Лабиринт докосва Омтоуз Феллак. Мога да стигна до него, адюнкта. Всеки Т’лан Имасс би могъл. Но аз бях избран, защото не принадлежа към никой клан. Сам съм във всяко отношение.

— Защо това трябва да е важно? — попита Лорн и усети, че стомахът й се свива.

Туул я погледна.

— Адюнкта. Това, което се стремим да постигнем, е освобождаването на един Джагътски тиран. Такова същество, ако се измъкне от властта ни или се противопостави на предписанията ни, е в състояние да унищожи този континент. Може да пороби всяко живо същество на него и ще го направи, ако му се позволи. Ако вместо мен Логрос беше избрал някой Хвърляч на кости; и ако тиранът беше освободен, то Хвърлячът на кости щеше да бъде поробен. Един Джагътски тиран сам по себе си е опасен. Един Джагътски тиран с Хвърляч на кости от Имасс на своя страна е неудържим. Те биха могли да предизвикат боговете и да избият повечето от тях. Освен това аз съм без клан и по този начин моето поробване — ако изобщо ме сполети — не би поробило кръвните ми близки.

Лорн се взря в имасеца. Какво си мислеха императрицата и Тайсхрен? Как бе възможно да се надяват, че ще удържат такова нещо?

— Искаш да кажеш, Туул, че си пожертван?

— Да, адюнкта.

„Както и самата аз“, осъзна тя.

— Какво ще спре тирана? Как ще го удържим?

— Няма да го удържаме, адюнкта. Точно това е рискът, който поемаме.

— И какво означава това?

Туул сви рамене — ясно доловимо трополене на кокали под гнилите кожи.

— Господарят на Лунния къс, адюнкта. Няма да му остане друг избор, освен да се намеси.

— Той способен ли е да спре тирана?

— Да, адюнкта. Способен е, макар че това ще му струва скъпо, ще го отслаби. Нещо повече, той е способен да наложи единственото наказание, от което Джагътският тиран се бои. — Туул се вгледа в Лорн и очните му кухини за миг проблеснаха. — Поробване, адюнкта.

— Искаш да кажеш, че Лунният господар ще принуди тирана да воюва на негова страна?

— Не, адюнкта. Поробването ще е от ръката на господаря, но също така — извън неговата власт. Виждате ли, императрицата знае кой е господарят и какво притежава.

Лорн кимна.

— Той е Тайст Андий и Върховен маг.

Туул отвърна с хриплив смях.

— Адюнкта, той е Аномандър Рейк, Синът на Тъмата. Носителят на Драгнипур.

Лорн се намръщи.

Туул, изглежда, забеляза объркването й, защото обясни:

— Драгнипур е меч, роден от Века преди Светлината. А Тъмнината, адюнкта, е Богинята на Тайст Андий.

Едва след няколко минути Лорн успя да промълви:

— Императрицата знае как да подбира враговете си.

И тогава Туул я порази с поредното си разкритие.

— Сигурен съм — каза имасецът, — че Тайст Андий съжаляват за идването си на този свят.

— Дошли са в този свят? Откъде? Как? Защо?

— Тайст Андий бяха от Куралд Галайн, Лабиринта на Тъмнината. Куралд Галайн си беше сам, недосегаем. Богинята, тяхната майка, познаваше самотата… — Туул помълча. — Тази история едва ли е много вярна, адюнкта.

— Продължавай — промълви Лорн. — Моля те.

— В своята самота Богинята е подирила нещо извън себе си. Така била родена Светлината. Чедата й, Тайст Андий, приели това като измяна. Отхвърлили я. Според някои тя ги прогонила, според други — те оставили майчината й прегръдка по свой избор. Макар Тайст Андий все още да използват Лабиринта на Куралд Галайн, те вече не са от него. А някои са прегърнали друг Лабиринт, Старвалд Демелайн.

— Първия Лабиринт.

Туул кимна.

— На кого е принадлежал Лабиринтът Старвалд Демелайн?

— Той беше домът на драконите, адюнкта.

 

 

Мурильо се обърна назад и спря мулето насред прашния път. После погледна напред. Круппе и Крокъс вече бяха стигнали кръстопътя Уори. Попи потта от челото си с мекия сатен на бурнуса и отново погледна назад. Кол се беше навел от седлото и повръщаше закуската си.

Мурильо въздъхна. Удивително беше, че го вижда трезвен, но това, че бе настоял да ги придружи, граничеше с чудото. Замисли се дали пък Кол не подозира нещо за плановете им с Ралик… но не, нали само намек ако беше уловил за това, с което се бяха захванали, щеше да налети да се бие.

Тъкмо гордостта на Кол го беше докарала до сегашното му окаяно състояние и пиянството с нищо не оправяше работата. Всъщност — даже напротив. Кол дори беше надянал разбойническите си доспехи, чак до ръчните предпазители и наколенниците. На бедрото му висеше тежък меч и с плетената метална шапчица и шлема си той приличаше от глава до пети на същински рицар. Единственото изключение бе зеленикавият цвят на лицето му. Освен това той беше единственият, който си беше намерил кон вместо тези проклети мулета, които Круппе беше изкрънкал кой знае откъде.

Кол се изправи в седлото, усмихна се вяло на Мурильо и пришпори коня си. Двамата продължиха напред в тръс, докато догонят останалите.

Както обикновено, Круппе редеше надуто:

— Не повече от няколко дни, уверява ви Круппе, старият пътешественик из пустините отвъд бляскавия Даруджистан. Няма причини да си толкова мрачен, момко. Приеми го като едно велико приключение.

Крокъс се обърна към Мурильо и вдигна ръце.

— Приключение? Та аз дори не знам къде отиваме! Няма ли да ми каже някой? Не мога да повярвам, че се съгласих на това!

Мурильо се ухили.

— Е, хайде стига, Крокъс. Безброй пъти си проявявал любопитство за пътуванията ни извън града. Е, сега всичките ти въпроси скоро ще намерят отговор.

Крокъс се намръщи.

— Казахте ми, че всички работите като агенти на някакъв си търговец. Какъв търговец? Никакъв търговец не виждам. И къде са ни конете? Как стана така, че Кол е единственият с кон? Защо никой не ми даде меч или нещо подобно? Защо?

— Стига! — Мурильо се засмя и вдигна ръка. — Стига, моля те! Наистина сме агенти на търговец. Но търговията, която въртим, е доста необичайна.

— Пък и търговецът е доста необичаен, добавя с топла усмивка Круппе. Момко, ние събираме информация в полза на своя работодател, който е не кой да е, а Върховният алхимик Барук!

Крокъс го зяпна.

— Барук! И той не може да си позволи да ни даде коне?

Круппе се окашля.

— М-м, да. Получи се малко неразбирателство между достойния и честен Круппе и коварния вероломен коняр. Все едно, Круппе получи пълно обезщетение и спести по този начин цели единайсет сребърника за нашия господар.

— Които той никога няма да види — измърмори Мурильо.

Круппе продължи невъзмутимо:

— Колкото до меч, че за какво ти е той, момко? Ти го остави нашия развилнял се Кол, виж го, че целият е зелен. Превземки са това неговото. Колкото до рапирата на Мурильо, тя не е нищо повече от контешка дрънкулка, макар че той несъмнено ще започне да те убеждава, че всичките рубини и смарагди, отрупани по дръжката й, са за да се постигне точният баланс или друга там някоя военна хитрост. — Круппе се усмихна блажено на Мурильо. — Не, момко, истинските търсачи на информация нямат нужда от разни калъчки; всъщност ние ги презираме.

— Добре де! — изръмжа Крокъс. — Каква информация търсим тогава?

— Всичко, което онези гарвани горе в небето могат да видят — каза Круппе и махна с ръка във въздуха. — Други пътници, други усилия сред хълмовете Джадроуби, все мливо за мелницата на майстор Барук. Наблюдаваме, обаче без нас да ни наблюдават. Научаваме, като обаче оставаме загадка за всички. Изкачваме се към…

— Ще млъкнеш ли? — изстена Кол. — Вода взехте ли?

Мурильо се усмихна, откачи глинената стомна в конопената мрежа от седлото си и му я подаде.

— Сюнгер — рече Круппе. — Сюнгер, натикан в броня. Вижте го само как гълта скъпоценната ни вода, вижте как веднага избива солена и мръсна по сбръчканата му кожа. С какви отрови си се насмукал пак? Круппе тръпне пред тази мисъл.

Без да му обръща внимание, Кол подаде стомната на Крокъс.

— Дай го по-весело, момко. Плащат ти, и при това адски добре. С малко късмет, няма да имаме неприятности. Вярвай ми, в работа като тая възбудата е последното нещо, което търсим. Все пак — той погледна сърдито към Мурильо — щях да се чувствам много по-добре, ако и Ралик беше с нас.

Крокъс настръхна.

— А аз съм само жалък негов заместител, нали? Мислиш, че не го знам ли, Кол? Мислиш, че…

— Не ми казвай какво мисля — избоботи Кол. — Изобщо не съм казвал, че си му заместител. Ти си крадец, а в тоя занаят се иска много повече ловкост, отколкото имам аз. Също и Мурильо. Колкото до Круппе, неговият талант се свежда до търбуха и с каквото там намери да го натъпче. Двамата с Ралик имате много повече общо, отколкото си мислиш, и затуй ти си компетентният човек тука.

— Като оставим настрана необходимия мозък, разбира се — рече Круппе, — което е същинското ми умение… макар че Кол нивга няма да разбере тези качества, щото са му чужди.

Кол се наведе към Крокъс.

— Чудиш се защо я нося тая броня — прошепна той, но така, че да го чуят всички. — Щото ни води Круппе. Когато ни води Круппе, не се чувствам в безопасност, ако не съм подготвен като за война. Стигне ли се до това, момко, аз съм този, дето ще ни измъкне живи. — Изправи се и се загледа право напред. — Правил съм го и преди. Така ли е, Круппе?

— Абсурдни обвинения — измърмори Круппе.

— Е — попита Крокъс, — и за какво точно ще гледаме все пак?

— Ще разберем, като го видим — каза Мурильо. И кимна към хълмовете на изток. — Ей там.

Крокъс помълча малко, после присви очи.

— Хълмовете Джадроуби. Мълва ли търсим, Мурильо?

Мурильо не отговори. Отвърна му Круппе:

— Точно тъй, момко. Браво за умното заключение. Ей, къде отиде тая проклета стомна? Че Круппе нещо много ожадня.

 

 

Сори излезе през портата Джамът спокойно, без да бърза. Проследяването на Монетодържача се оказа проста работа — не беше нужно момчето да остава в полезрението й. Усещаше Крокъс и Круппе в компанията на още двама, по пътя на една левга отвъд село Уори. Изглежда, не бързаха много.

Каквато и да им беше задачата, беше ясно, че е свързана с благополучието на Даруджистан. След като си помисли за това, Сори се убеди, че мъжете в тази група трябва да са шпиони и най-вероятно — много способни в работата си. Контето Мурильо можеше да се движи из знатните кръгове с лекота, съчетана с привлекателна сдържаност — съвършеното съчетание за шпионин. Ралик, въпреки че не беше с тях сега, беше очите и ушите в Гилдията на убийците, с което покриваше друг властови кръг. Светът на Круппе беше светът на крадците и отрепките, където слуховете избуяваха като плевели в мокра пръст. Третият мъж явно беше военен и несъмнено бе въоръжена охрана на групата.

На пръв поглед — съвсем подходяща група да пази Монетодържача, макар и недостатъчна, за да й попречи да го убие — особено след като убиецът беше останал в града.

Все пак нещо глождеше ума й, някакво смътно подозрение, че групата е тръгнала към опасност — опасност, застрашаваща и нея самата. След като подмина Уори, тя ускори ход. И щом излезе на пътя, отвори своя Лабиринт на Сянката и пое по бързия му коловоз.

 

 

Адюнктата не можеше да види нищо особено в хълма, към който се приближаваха. Покритият му с гъста трева връх беше засенчен от другите хълмове наоколо. От едната страна по склона се редяха чворести, изкривени от вятъра дъбове сред поломени скали. Билото бе почти плосък кръг, по който тук-там изпод земята стърчаха камънаци.

Високо горе кръжаха гарвани, черни петънца в натежалото сиво небе. Лорн погледна Туул, който крачеше пред нея към хълма. Бе потисната и съкрушена. Обедният зной бе изцедил силите й, умората се прокрадваше и в мислите й — тя знаеше, че това поне не е дело на Опонн. Беше просто проникващ в сетивата страх, чувството, че това, което правят, е грешно, ужасно грешно.

Да хвърлят този Джагътски тиран в ръцете на най-големия враг на империята, да разчитат, че този Тайст Андий Аномандър Рейк ще го унищожи, при това на огромна цена за самия себе си — и да отвори по този начин пътя на малазанските чародейства на свой ред да убият Сина на Тъмата, — това вече й се струваше необмислено и абсурдно амбициозно.

Туул стигна до основата на хълма и я зачака да дойде при него. Още отдалече Лорн видя до увитите му с кожа крака една сива скала, стърчаща на трийсетина пръста от земята.

— Адюнкта — каза имасецът, — това е белегът на гробницата, който търсим.

Тя повдигна вежди.

— Та тук почти няма почва. Искаш да кажеш, че този изправен камък е ерозирал до сегашните си размери?

— Камъкът не е ерозирал — отвърна Туул. — Стоял е тук още преди времето, през което ледените кори са покривали тази земя. Стоял е тук, когато равнината Риви е била вътрешно море, много преди водите да се оттеглят до днешното Лазурно езеро. Адюнкта, камъкът всъщност е по-висок от нас двамата, взети заедно, а това, което мислите, че е скална основа, са глинести шисти.

Лорн се изненада от гневната нотка, прокраднала се в гласа му. Слезе от седлото и почна да връзва конете.

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато мине вечерта. Утре призори ще отворя пътя, адюнкта.

До ушите й стигна смътният крясък на гарвани. Лорн вдигна глава и се загледа в петънцата, кръжащи високо над двамата. Бяха ги следвали неотлъчно дни наред. Необичайно ли беше това? Не знаеше. Сви рамене и разседла конете.

Имасецът стоеше неподвижен, приковал поглед в камъка.

Лорн почна да приготвя бивака. Под дъбовете намери дърва за огъня. Бяха сухи и едва ли щяха да вдигат много пушек. Не че очакваше компания, но предпазливостта й беше станала навик. Преди да падне здрач, намери един близък хълм, по-висок от околните, и се качи на него. От върха му се разкриваше гледка на много левги във всички посоки. Хълмовете продължаваха на юг и полека се снишаваха към степите на югоизток. Точно на изток от тях се простираше равнината Катлин, съвсем безлюдна, доколкото можеше да се види.

Обърна се на север. Гората, която бяха заобиколили преди няколко дни, все още се виждаше — тъмна ивица, удебеляваща се на запад към планините Тахлин. Седна и зачака да падне нощта. Едва тогава щеше да може да забележи огньове от биваци, ако имаше такива.

Дори и с идването на нощта топлината си оставаше потискаща. Лорн обиколи по билото, за да се разтъпче. Намери доказателства за предишни разкопки, ровове и ями в глината. Останали бяха и свидетелства за присъствието на джадроубските пастири, още от времето, когато си бяха правили каменни сечива. По южния склон на хълма земята беше изровена, не в търсене на гробница, а за каменна кариера. Изглежда, под глинената шиста имаше кремък, шоколадовокафяв, с остри ръбове и покрит с бяла креда.

Обзета от любопитство, тя зарови по-надълбоко в кухината. Основата на ямата беше покрита с каменни парчета. Тя се наведе и вдигна парче кремък. Оказа се връх на копие, оформен съвършено.

Ехото от тази технология можеше да се види в меча на Туул с цвят на халцедон. Не й трябваха повече доказателства за твърденията на имасеца. Хората наистина бяха наследници на чужд свят.

Империята беше част от самите тях, наследство, течащо като кръв през човешките мускули, кости и мозък. Но на такова нещо лесно можеше да се погледне и като на проклятие. Дали не бяха обречени един ден да се превърнат в човешкия вариант на Т’лан Имасс? Нима само войната съществуваше на този свят? Щяха ли да й се преклонят в безсмъртна служба, предназначени за нищо друго, освен да бъдат носители на смърт?

Лорн седна и се облегна на ръбестия, изровен от дъжд и влага камък. Имасс бяха водили война за изтребление в продължение на стотици хиляди години. Кои или какво са били Джагът? Според Туул те бяха изоставили идеята за управление, бяха обърнали гръб на империи и армии, на цикли на възход и упадък, на пожарища и прераждане. Живели бяха сами, с презрение към собствения си вид, с пренебрежение към общността, стремили се бяха към цели, по-велики от самите тях.

Те, реши тя, едва ли са могли да започнат война.

— О, Ласийн — промълви тя и в очите й бликнаха сълзи. — Вече разбирам защо се боиш от този Джагътски тиран. Защото той се е превърнал в човек, станал е като нас, заробвал е, унищожавал е и го е правил много по-добре от нас. — Сведе глава. — Ето от това се боим.

А след това се смълча и сълзите потекоха по бузите й, закапаха между пръстите и затекоха на вадички по китките. Кой плачеше от тези очи? Лорн ли беше, или Ласийн? Или този плач беше заради расата им? Имаше ли значение? Такива сълзи бяха проливани и преди, щяха да се проливат тепърва — от други като нея и не като нея. А ветровете щяха да ги пресушат.

 

 

Капитан Паран погледна спътника си и попита:

— Имаш ли някакво правдоподобно обяснение на това?

Ток-младши се почеса по белега.

— Проклет да съм, ако знам, капитане. — Вторачи се отново в черния опърлен гарван, лежащ на земята пред тях. — Но ги броя. Това е единайсетата печена птица за последните три часа. И освен ако не покриват цялата равнина Риви като проклет кървав килим, изглежда, сме тръгнали по нечии следи.

Паран изсумтя.

— И този някой трябва да е много гаден — продължи Ток. — Гарваните като че ли са се взривили отвътре навън. По дяволите, даже мухите ги отбягват.

— С други думи — магьосничество — изръмжа Паран.

Ток примижа към хълмовете на юг. Бяха хванали една просека през леса Тахлин, съкращавайки по този начин няколко дни от пътуването си. Но щом отново излязоха на търговския път, се натъкнаха на гарваните, а също така и на следи — от два коня и от мокасини. Бяха само отпреди няколко дни.

— Не мога да разбера защо адюнктата и имасецът се движат толкова бавно — замърмори Ток; повтаряше думите, които беше изрекъл поне десетина пъти от началото на деня. — Смяташ ли, че не знае, че нещо я следи?

— Тя е самоуверена — каза Паран и опипа дръжката на меча си. — А и имасецът е с нея. Защо да се притеснява?

— Силата привлича сила — рече Ток и пак се почеса по белега. Жестът предизвика поредния блясък светлина в главата му; но тази светлина беше всеки път различна. Понякога му се струваше, че вижда образи и сцени в нея. — Проклетите му седемградни суеверия! — изръмжа той.

Паран го погледна учудено.

— Каза ли нещо?

— Не.

Ток се наведе към врата на коня си. Капитанът прекалено бързаше. А това бързо изтощаваше силите им; въпреки резервния кон животните бяха почти свършили. А и една мисъл го глождеше. Какво щеше да стане, след като догонеха адюнктата? Паран явно смяташе да настигне Лорн и имасеца, пришпорен от жаждата си за отмъщение, надмогнала всичките му предишни намерения. Ако Лорн загинеше или плановете й бъдеха осуетени, хората на Паран щяха да са в безопасност. И той спокойно щеше да може да се присъедини към взвода на Уискиджак. Ако все още бяха живи, разбира се.

Ток можеше да посочи поне хиляда слабости в плановете на капитана. Първото и най-важното беше този Т’лан Имасс. Дали мечът на Паран щеше да се справи с него? В миналото срещу имаските воини беше хвърляна магия с ярост, породена от отчаяние. Нищо не бе действало. Единственият начин да унищожиш имасец бе да го накълцаш на парчета. Ток не смяташе, че оръжието на капитана, колкото и да е докоснато от бог, ще свърши работа, но пък беше невъзможно да убеди Паран в каквото и да било.

Натъкнаха се на поредния гарван, с разрошени от вятъра опърлени пера и издути от слънцето вишневочервени вътрешности. Ток потърка отново белега си и едва не падна от седлото, когато в главата му разцъфтя образ, този път съвсем ясен и чист. Видя някаква малка фигурка, която се движеше бързо като мъгла. Зацвилиха коне и въздухът се раздра. Самият той беше разтърсен, сякаш го удари нещо голямо и тежко, а раздраното зейна и мракът зад него се завихри. Ток чу уплашеното цвилене на собствения си кон. После всичко свърши и той осъзна, че е стиснал с все сила седлото.

Паран продължаваше да язди напред, явно нищо не забелязал, с изправен гръб и вторачил поглед на юг. Лявата му ръка леко почукваше по меча му.

Ток тръсна глава, наведе се на една страна и се изплю. Какво беше видял току-що? Това раздиране — как бе възможно самият въздух да се съдере така? Отговорът веднага го осени. „Лабиринт, отварянето на Лабиринт може да направи това.“ Той пришпори коня си и догони Паран.

— Капитане, пред нас има засада.

Паран извърна рязко глава. Очите му блестяха.

— Тогава се приготви.

Ток отвори уста да възрази, но я затвори, без дума да каже. Каква полза? Изпъна лъка си и разхлаби ятагана в ножницата, после зареди стрела на тетивата. Погледна към Паран, който беше извадил меча си и го беше положил на коленете си.

— Ще дойде от Лабиринт, капитане.

Паран не намери за нужно да оспорва твърдението му. Изглеждаше едва ли не жаден за битка.

Ток се загледа в меча — Шанс. По лъскавото острие като вода проблясваше мътна светлина. Странно защо му се стори, че мечът също е жаден.