Стивън Ериксън
Лунните градини (18)

12.

Тръгни със мен

по Пътя на крадците,

чуй песента му

под нозете си;

тъй чист е

тонът й —

щом сбъркаш стъпките,

изпява те

на две.

 

„Песента на Апсалар“

Дрисбин (р. 1135)

Свъсил вежди, Круппе четеше в кабинета на Мамът.

… а при Повика на земята Богът бил Сакат, та заради това бил Прикован на място. При Повика много земи покорени били от Божиите юмруци, и същества били родени, и твари били пуснати на воля. Прикован и Сакат бил този Бог.

Круппе вдигна глава от древния том и завъртя с досада очи.

— Краткост, Круппе моли за краткост! — Върна се отново на избелелия ръкопис.

… и боязън наплодил с разбулването на силите свои. Сакатият бог наплодил боязън, ала недостатъчно, и накрая силите на земята при него се стекли. Прикован бил Сакатият бог и тъй, прикован, бил унищожен. И на тая гробна могила, приковала Сакатия бог, мнозина се сбрали за подвига. Гуглата, сив скитник на Смърт, бил сред сбралите се, а тоже и Десембрий, Воинът на Гуглата — макар че точно тук и за първи път скъсал Десембрий оковите, с които го бил оковал Гуглата. Също тъй, сред сбралите се били…

Круппе прелисти страницата. Списъкът изглеждаше нескончаем, нелепо дълъг. В това изброяване очакваше да срещне едва ли не името и на собствената си баба. Най-сетне, след три страници, намери имената, които търсеше.

… и сред онези, що дошли от сребърните небеса, били Тайст Андий, обитателите на Мрака в Мястото преди Светлината, Черни дракони на брой пет, и в съюза им се носела и червенокрилата Силана, за която разправят, че живеела сред Тайст Андий в техния Зъбец на Мрака, спуснал се от сребърните небеса…

Круппе кимна и замърмори под нос. Спускащ се Зъбец на Мрака — Лунния къс? Дом на пет Черни дракона и един Червен дракон? Той потръпна. Как се е натъкнал Кол на това? Вярно, не беше изкарал целия си живот като пиян тъпак, но все пак Круппе не знаеше да е бил чак толкова ученолюбив.

Кой тогава бе проговорил с оцапаната му с вино уста?

— Това — въздъхна Круппе — ще трябва да почака за отговора. Важността обаче на изреваното от Кол твърдение се крие в собствената си очевидна истинност, както и в отношението му към сегашното положение. — Затвори книгата и стана. Чу зад себе си стъпки.

— Донесох ти билков чай — каза старецът, след като затвори вратата на тясната колкото килер стаичка. — Е, полезен ли се оказа „Компендиум на света“ на Аладарт, Круппе?

— Полезен, как не — отвърна Круппе и с благодарност прие поднесената му глинена чаша. — Круппе най-после разбра стойността на съвременния език. Такова хлевоусто бърборене, толкова обичайно за тези древни схолари, е цяло проклятие, и Круппе е благодарен, че е изчезнало в наше време.

— Аха — каза старецът, окашля се леко и извърна очи. — Е, имаш ли нещо против да те попитам какво точно търсеше?

Круппе вдигна глава и очите му леко се присвиха.

— Ни най-малко, Мамът. Мислех, че ще намеря упоменато името на баба ми.

Мамът се намръщи и кимна.

— Разбирам. Е, тогава няма да те питам дали си имал късмет.

— Недей, моля те — каза Круппе и ококори очи. — Късметът е ужасен спътник напоследък, след като всичко е тръгнало толкова накриво. Но ти благодаря, че разбираш необходимостта Круппе да е предпазлив.

— Ни най-малко — каза Мамът и махна с ръка. — Нямах предвид, да, всъщност имах. Любопитство, нали разбираш. Интелектуално.

Круппе се усмихна чаровно и отпи от чая.

— Е — каза Мамът, — дали да не се върнем в дневната и да се поотпуснем пред камината?

Отидоха в другата стая. Круппе се отпусна в мекото кресло и изпружи крака.

— Как върви писането ти?

— Бавно — отвърна Мамът. — Както може да се очаква, разбира се.

Мамът, изглежда, обмисляше нещо и затова Круппе зачака; мърдаше небрежно пръстите на краката си. Мина една минута, после старецът се окашля и заговори:

— Круппе, виждаш ли често скъпия ми племенник напоследък?

Круппе вдигна вежди.

— Преди много време Круппе даде обещание на един човек, тъй като човекът е чичо, загрижен за едно момче, което намира градските улици за много възбуждащо място за игри. М-да, момчето мечтаеше за боеве със саби и за тъмни подвизи, извършвани в задънени улички, в името на маскирани принцеси или нещо подобно…

Мамът кимаше, затворил очи.

— … и на тези обещания Круппе се посвети с цяло сърце, тъй като самият той обичаше момчето. И както е във всички начинания, оцеляването се измерва със способност, ето защо Круппе взе момчето под сребърното си крилце, с известен успех, нали?

Мамът се усмихна, без да спира да кима.

— И тъй, нека отговорим на въпроса на чичото. М-да, Круппе е виждал често момчето.

Мамът се наведе напред и прикова Круппе с напрегнатия си поглед.

— Да си забелязал нещо странно в поведението му? Имам предвид, да ти е задавал странни въпроси, да ти е искал нещо?

Круппе присви очи. Замълча, за да пийне от чая.

— Честно казано, да. Първо, пожела да върне едно великолепно ковчеже с накити, по лични причини — както сам се изрази. Лични причини. Круппе се учуди тогава, както се чуди и сега, но привидната искреност на момъка, не, съсредоточената му напрегнатост, порази Круппе като гръм от ясно небе.

— Точно така! Би ли повярвал, ако ти кажа, че Крокъс изрази желание да се образова? Това не мога да го разбера. Момчето определено е завладяно от нещо.

— Може би Круппе трябва да се заеме да го разбере?

— Благодаря ти — каза с облекчение Мамът. — Бих искал да знам откъде идва всичко това. Чак толкова амбиция отведнъж… боя се, че скоро може да се изчерпи. Но виж, ако можем да я подхранваме…

— На всяка цена — каза Круппе. — В края на краищата в живота има много по-възвишени неща от дребните кражби.

Мамът се усмихна широко.

— Виж ти! Круппе, изненадан съм, че го чувам точно от теб.

— Такива забележки е по-добре да си останат между теб и Круппе. Във всеки случай съм убеден, че Мурильо знае нещо по тази тема. Поне го намекна тази вечер, докато вечеряхме в хана „Феникс“.

— Мурильо добре ли е? — попита Мамът.

Круппе се усмихна.

— Мрежата около момчето си е непокътната. Първо, Ралик Ном е поел отговорността съвсем сериозно. Може пък да вижда у Крокъс нещо от собствената си изгубена младост. Честно казано, истинският характер на Ралик убягва на Круппе. Пламенно предан със сигурност и човек, който, добре знаеш, държи да връща дълговете си с такава енергия, че може да посрами всички около себе си. Освен Круппе естествено. И все пак, кръв ли тече в жилите му? Човек се чуди понякога.

Мамът сякаш се разсея.

Круппе се стегна. Въздухът замириса на магия. Той се наведе напред и се вгледа в лицето на стареца. Някой се беше свързал с Мамът и Лабиринтът, който пулсираше сега в стаята, беше познат на Круппе.

Отпусна се в креслото и зачака.

След малко Мамът тръсна глава и стана.

— Трябва да направя едно изследване — каза той разсеяно. — Колкото до теб, Круппе, майстор Барук желае да говори с теб веднага.

— Мисля, че усетих присъствието на алхимика — каза Круппе и стана с леко пъшкане. — Ах, как мира не ни дават грижите на тези обречени нощи. Е, до скоро, Мамът.

— Довиждане — каза намръщен книжникът и влезе в малкия кабинет, където Круппе беше прекарал предишния час.

Круппе оправи ръкавите на наметалото си. Каквото и да се беше случило, беше достатъчно, за да развали доброто възпитание на Мамът, а това само по себе си намекваше за потресаващи събития.

— Е — измърмори той, — най-добре ще е да не караме Барук да чака. Най-малкото — добави той, докато тръгваше към вратата, — не дълго. Приличието изисква Круппе да съхрани чувството си за достойнство. Ще върви бързо, м-да. Но ще върви, защото на Круппе му е нужно време да помисли, да планира, да скрои това-онова, да предвиди, с някои мисли да проследи всичко отпред назад, с други — да скочи напред, всичко нужно да направи. Първото и най-главното, Круппе трябва да разбере естеството на жената, която го преследваше и която уби Черт, и която забеляза, че Крокъс видя кръвта по оръжието й, и която забеляза, че Ралик Ном е убиец, още с появяването му. Тази жена като нищо може да се окаже ключът към всичко, и нещо повече, защото Монетата наистина обърна лицето си към нея, макар и само за миг. А това, смята Круппе, ще се върне върху всички нас, за добро или за зло. — Спря и се огледа, след което примигна. — Най-малкото — промърмори той — Круппе трябва да напусне стаята на Мамът. — Погледна през рамо към стаичката, в която беше влязъл Мамът. Отвътре се чуваше шумолене от бързо прелиствани страници. Круппе въздъхна с облекчение и напусна.

 

 

Старата разроши опърлените си пера и заподскача възбудено. Къде ли беше този алхимик? Още хиляда неща имаше да свърши, преди да е изтекла нощта, макар че всъщност не мислеше за нито едно от тях. Все едно, никак не обичаше да я карат да чака.

Най-после вратата на кабинета се отвори и Барук излезе, загърнал обемистото си туловище в дебел халат.

— Моля за извинение, но бях леко неразположен.

Старата изсумтя. От човека лъхаше магия на гъсти, лютиви вълни.

— Моят господар лорд Аномандър Рейк — заяви тя без предисловия — ми заповяда да ти кажа онова, което му разказах за приключенията си над равнината Риви.

Барук се приближи до масата-карта, по която крачеше Старата, и се намръщи.

— Пострадала си.

— Само гордостта ми, нищо повече. Чуй, прочие, моя разказ.

Барук повдигна вежда. Настроението на старата вещица очевидно беше мрачно.

— От север насам иде малка дървена кукла, творение на преместване на душа, създадено с магията на Лабиринта на Хаос — започна тя. — Силата на това създание е неизмерима, извратена и злокобна дори за Велики гарвани. То уби много от моите близки, докато се показваше и се шмугваше отново в Лабиринта си. Явно подобни действия му доставят удоволствие. — Старата щракна ядосано с клюна си и продължи: — Следва сила, до която аз не мога да доближа, и каквато и да е тази сила, сочи право към Хълмовете на Джадроуби — двамата с моя господар сме единодушни за това. Силата търси нещо сред тези хълмове, но за нас тази земя е чужда. Ето защо носим тази вест на теб, алхимико. Две сили се стичат към хълмовете на Джадроуби. Моят господар пита защо.

Лицето на Барук беше изгубило цвета си. Той бавно се обърна и отиде до един от столовете. Седна, събра длани пред лицето си и затвори очи.

— Империята на Малаз търси нещо, което не може да се надява, че ще държи под контрол, нещо, заровено в хълмовете на Джадроуби. Но дали една от тези две сили ще е способна да освободи това нещо, е друг въпрос. Търсенето все още не означава, че ще намериш, а намирането все още не означава успех.

Старата изсъска нервно.

— Кой е заровен там, алхимико?

— Един Джагътски тиран, затворен е там от самите Джагът. Поколения учени и чародеи са се мъчили да намерят тази гробница. Никой не е успял да намери дори някаква смътна следа. — Барук вдигна глава угрижен. — Знам един човек, тук в Даруджистан, който е събрал всичкото налично знание за тази гробница. Трябва да разговарям с него. Но ще кажа на твоя господар следното. В хълмовете на Джадроуби има един изправен каменен стълб — знам точното му местоположение. Той е почти невидим, но огладеният му от дъжд и вятър връх стърчи малко над земята, може би на една педя височина. Останалите двайсет стъпки са под земята. Около него могат да се видят останките от много ями и ровове — все напразни усилия. Защото макар този стълб да бележи началната точка, тя не е входът към гробницата.

— Къде е входът тогава?

— Виж, това няма да ти кажа. След като поговоря с моя колега, може би ще ти дам още някои подробности. Може би не. Но начинът, по който се влиза в тази гробница, трябва да остане в тайна.

— Това не ни води до нищо! Моят господар…

— Е изключително силен — прекъсна я Барук. — Но намеренията му не са никак ясни, нищо, че сме съюзници. Това, което се крие в гробницата, може да унищожи цял град — този град. Това няма да позволя да попадне в ръцете на Рейк. Ще получиш мястото на изправения камък, защото търсачите трябва да отидат първо там. Трябва да ти задам един въпрос. Тази кукла… сигурна ли си, че преследва въпросната друга сила?

— Да. И освен това се крие. Смяташ, че и двете сили са на Малаз. Защо?

Барук изпъшка.

— Първо, те искат Даруджистан. Готови са на всичко, за да го спечелят. Имали са достъп до огромни библиотеки по земите, които са завладели. Сама по себе си Джагътската гробница не е тайна. Второ, ти каза, че и двете сили идат от север. Могат да са само малазански. Защо едната се крие от другата, това не мога да разбера, макар че не бих се усъмнил, че са вероятно две фракции в империята — едно толкова голямо политическо тяло по принцип е обречено да се разкъсва от разногласия. Така или иначе, те представляват пряка заплаха за Даруджистан и следователно за желанието на твоя господар да попречи на империята Малазан да ни завладее. При условие, че предположението, че силите са малазански, е надеждно.

Недоволството на Старата бе очевидно.

— Ще те държа в течение за събитията в равнината Риви. Моят господар трябва да реши дали да пресрещне тези сили, преди да са стигнали до хълмовете Джадроуби. — Извърна сърдито око към Барук. — Той не получи много помощ от своите съюзници. Вярвам, че при следващата ни среща това положение ще бъде поправено.

Алхимикът сви рамене.

— Първата ми среща с Аномандър Рейк се оказа и единствената. Съдействието предполага общуване. — Тонът му се втвърди. — Уведоми своя господар, че настоящото неудовлетворение съществува и при нас точно толкова, колкото при него.

— Моят господар е зает със своята част от нещата — измърмори Старата и хвръкна на перваза на прозореца.

Барук изгледа готвещата се да си тръгне птица и попита навъсено:

— Зает ли? С какво точно?

— Всичко с времето си, алхимико — изграчи Старата. И след миг вече я нямаше.

Барук изруга и с гневен жест затвори прозореца и тръшна кепенците. Това, че го направи с магия, не го удовлетвори толкова, колкото ако го беше направил ръчно. Той изръмжа ядосано и отиде до полицата над камината. Наля си вино и се замисли. Преди по-малко от половин час беше призовал демон. Призивът не беше амбициозен: трябваше му шпионин, а не убиец. Но нещо му подсказваше, че скоро ще му се наложи да призовава много по-опасни създания. Той се навъси и отпи от виното.

— Мамът — прошепна Барук, като отвори Лабиринта си, — трябваш ми.

Усмихна се, щом в главата му се появи сцената със стаичката с каменната камина. В креслото срещу него седеше Круппе.

— Толкова по-добре. Трябвате ми и двамата.

 

 

Хрътката, която пристъпи срещу Бързия Бен, беше огромна и тежка, с млечнобяла козина. Очите й също бяха бели и без зеници. Съществото спря пред него и зачака.

Бързия Бен се поклони.

— Ти си Хрътката, наречена Блайнд^[1] — заговори той, — самката на Барън и майката на Джиър. Не съм дошъл за нищо лошо. Бих искал да поговоря с твоя господар.

Чу до себе си ръмжене и замръзна. Бавно извърна глава и погледна надолу. На по-малко от една стъпка от десния му крак лежеше друга Хрътка, пъстрокафява, мършава и покрита с белези. Очите на звяра се бяха приковали в Блайнд.

— Барън. — Звярът кимна. Още едно ръмжене отвърна на Барън, този път зад магьосника. Той се извърна още и видя на десетина стъпки от себе си трета Хрътка, този път дългокрака и черна. Очите й бяха приковани в него и грееха, огненочервени. — И Шан — промълви Бен и отново се обърна към Блайнд. — Плячката ли си намерихте, или сте моят ескорт?

Барън бавно се надигна до него — раменете му стигнаха до кръста на Бен. Блайнд притича от лявата му страна. Спря се там и погледна назад. Ръмженето на двете подкани Бързия Бен да тръгне след тях.

Околността бавно се променяше, детайлите потъваха в сенки без видим източник и изникваха отново, изменени. Натам, където магьосникът смяташе, че трябва да е север, някаква сива гора се изкачваше по дълъг склон към нещо, приличащо на стена. Тази стена се издигаше на мястото на небето — може би беше небето, — но на Бързия Бен му изглеждаше необичайно близо, въпреки че гората се простираше на цели левги. Погледна нагоре, но това не му помогна нито да потвърди, нито да опровергае усещането, че това селение е оградено с магическа стена, тъй като сводът отгоре също изглеждаше близък, почти на ръка разстояние. И въпреки това ветровете тласкаха над него черни облаци, от които възприятията му се изкривяваха.

Към групата им се присъедини нова Хрътка. Беше мъжка, тъмносива, едното й око бе синьо, а другото — жълто. Макар да не ги приближи, Бързия Бен прецени, че е най-голямата от всички; движенията й намекваха за убийствена бързина. Знаеше, че името й е Доън, първородната на водача на глутницата Руд и неговата самка Палик.

Доън потича малко редом с Блайнд, а след това, когато излязоха на билото на едно малко възвишение, се втурна напред. Щом стигнаха билото, Бързия Бен видя накъде са се запътили и въздъхна. Точно като на образа, изваян на олтара в храмовете, посветени на Сенкотрон, Цитаделата на Сянката се издигаше от равнината като огромна буца черно стъкло, насечена на криви повърхности, огъната на места, някои ъгли блестяха в бяло като строшени. Най-голямата повърхност срещу тях — стена, предположи той — беше с убити цветове.

Прозорци не се виждаха, но много от гладките повърхности изглеждаха полупрозрачни и сякаш сияеха с вътрешна светлина. Доколкото Бързия Бен можеше да прецени, врата нямаше, нито портал или подвижен мост.

Стигнаха и магьосникът възкликна изненадан, когато Блайнд закрачи през камъка и изчезна. Самият той се поколеба и Барън за малко щеше да го подбутне с муцуната си да продължи. Бързия Бен пристъпи към пъстрия камък, протегна напред ръце и мина през него. Не усети нищо, премина през преградата без никакво усилие и се озова в един най-обикновен просторен коридор, какъвто човек можеше да види във всяко имение в реалния свят.

В коридора нямаше никакви препятствия — той водеше право напред и след петдесетина стъпки свършваше пред двукрила врата. Блайнд и Доън вече клечаха от двете й страни. Крилата се разтвориха сякаш сами.

Бързия Бен пристъпи в залата зад тях. Беше с купол. Точно пред него на леко издигнат подиум беше поставен прост трон, изсечен от обсидиан. По грубия, покрит с каменни плочи под нямаше никакви килими, а и стените бяха голи, освен факлите, редящи се през десет стъпки. Бяха четиридесетина и светлината им мигаше, сякаш се бореше с пълзящите наоколо сенки.

Отначало си помисли, че тронът е празен, но щом приближи, видя седящата на него фигура. Изглеждаше съставена от почти прозрачни сенки, със смътно човешки очертания; носеше гугла, изпод която не можеше да се види дори блясъкът на очите. Все пак Бързия Бен усети, че вниманието на бога е съсредоточено върху него, и едва успя да потисне трепета си.

Сенкотрон заговори, със спокоен и ясен глас:

— Шан ми казва, че знаеш имената на моите Хрътки.

Бързия Бен спря пред подиума и се поклони.

— Някога бях служител в твоя храм, Господи.

Богът помълча малко, после каза:

— Дали е разумно да се признава такова нещо, магьоснико? Благосклонно ли гледам аз на онези, които някога са ми служили, а после са ме изоставили? Кажи ми. Бих искал да чуя от теб какво проповядват моите жреци.

— Да тръгнеш по Пътя на Сянката и после да го оставиш се възнаграждава от Въжето.

— Тоест?

— Белязан съм за убийство от всички, които следват твоя път.

— И все пак си тук, магьоснико.

Бързия Бен отново се поклони.

— Бих искал да предложа сделка.

Богът се изсмя и вдигна ръка.

— Не, Шан. Остави го.

Бързия Бен се вкочани. Черната Хрътка пристъпи покрай него и се качи на подиума. Легна пред своя бог и загледа равнодушно магьосника.

— Знаеш ли защо току-що ти пощадих живота, магьоснико?

— Да, Господи.

Сенкотрон се наведе напред.

— Шан иска да ми кажеш.

Бързия Бен срещна огненоокия поглед на Хрътката.

— Сенкотрон обича сделки.

Богът каза:

— Служител, няма що. Е, добре, магьоснико, говори, докато все още можеш.

— Трябва да започна с един въпрос, Господи.

— Задай го.

— Джиър още ли е жив?

Очите на Шан лумнаха и хрътката почти се надигна да скочи, но ръката на бога я докосна по главата и я спря.

— Виж, този въпрос — заговори Сенкотрон — си го бива. Ти постигна нещо, на което малцина, уви, са способни. Магьоснико, любопитството ми е огромно. Затова ти отговарям: да, Джиър е жив. Продължи, на всяка цена.

— Господи, готов съм да предам в ръцете ти онзи, който оскърби твоята Хрътка.

— Как? Той принадлежи на Опонн.

— Не него, Господи. А онзи, който подмами Джиър в онази стая. Онзи, който се опита да вземе душата на Джиър и щеше да успее, ако смъртното оръжие на Опонн не му беше попречило.

— В замяна на какво?

Бързия Бен изруга наум. Нищо не можеше да отгадае от тона на бога и от това нещата ставаха още по-сложни.

— На моя живот, Господи. Искам наградата на Въжето да се вдигне от мен.

— Нещо друго?

— Да. — Той се поколеба, след което продължи: — Искам аз да избера времето и мястото. Иначе този, за когото говоря, ще се измъкне от Хрътките през своя Лабиринт на Хаоса. Единствен аз мога да предотвратя това. Това трябва да е част от сделката. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш Хрътките да бъдат в готовност. Ще те призова в подходящия момент и ще ти дам точното местонахождение на съществото. Останалото ще зависи от Хрътките.

— Много добре си го замислил, магьоснико — каза Сенкотрон. — Поне засега не мога да измисля начин да убия и теб, и съществото. Поздравявам те. Как впрочем смяташ да ме призовеш? Разбира се, няма да влезеш отново в селението ми.

— С теб ще се свържат, Господи. Това го гарантирам, но повече не мога да кажа.

— А ако наложа силата си над теб още сега, магьоснико? Ако реша да изтръгна това, което се крие в твоя крехък мозък, как би могъл да ми попречиш?

— За да отговоря на това, Господи, първо ти трябва да отговориш на предложението ми.

Шан изръмжа и този път богът не направи усилие да го усмири.

Бързия Бен продължи припряно:

— Предвид това, че ще се стремиш да ме измамиш при всяка възможност, предвид това, че ще ме дебнеш за всяка слабост в моя план, предвид всичко това, бих приел думата ти, че ще изпълниш своята част от сделката, ако не успееш във всичко друго. Дай ми това и аз ще отговоря на последния ти въпрос.

Сенкотрон помълча дълго и накрая промълви:

— Е, добре. Хитростта ти е достойна за възхищение. Смаян съм и, трябва да призная, доволен от този дуел. Единственото ми съжаление е, че си изоставил Пътя на Сянката — щеше да се издигнеш високо. Добре. Имаш думата ми. Хрътките ще са в готовност. А сега ми кажи, защо да не разнищя мозъка ти тук и сега, магьоснико?

— Твоят отговор, Господи, се крие в собствените ти думи. — Бързия Бен вдигна ръце. — Аз наистина се издигнах високо, Сенкотрон, като служех на теб. — И той отвори Лабиринта си. — Няма да ме имаш, защото не можеш. — Бързия Бен изшепна думата за завръщане — дума, родена от Хаос. Сила лумна около него и той се почувства все едно, че гигантска длан се затваря около него. Когато тя го тласна назад през Лабиринта му, — чу писъка на Сенкотрон:

— Това си ти! Делат! Ти, местещ душата си кучи сине?

Бързия Бен се усмихна. Беше го направил. Беше недосегаем. Беше го направил — отново.

 

 

Круппе беше вкаран в кабинета на Барук без всичките онези бавения, които толкова обичаше да кълне. Леко разочарован, той седна и изтри челото си с кърпата, която извади от ръкава си.

Барук влезе и изръмжа:

— Не си бързал много да стигнеш тук. Все едно. Имаш ли някакви новини?

Круппе пусна кърпата в скута си и започна грижливо да я сгъва.

— Продължаваме да пазим Монетодържача, както ни заповядахте. Колкото до присъствието на малазански подривни елементи, не извадих късмет. — Лъжата беше дебела. Но необходима. — Трябва да ви предам едно съобщение — продължи той, — с много необичаен източник. Всъщност най-странното е, че го предадоха точно на Круппе.

— Казвай.

Круппе примижа. Барук беше в ужасно настроение. Въздъхна.

— Съобщение лично до вас, господарю. — Приключи със сгъването на кърпата и вдигна очи. — От Змиорката.

Барук се намръщи.

— Защо пък не? — измърмори той. — Този човек знае дори кои са агентите ми. — Погледът му се проясни и той се загледа в Круппе. — Чакам.

— Разбира се! — Круппе тръсна кърпата си и отри чело. — „Погледни по улиците и ще намериш, който ти трябва.“ Колко е просто. Донесено на Круппе от най-малкото детенце, което е виждал някога… — Млъкна и поклати глава. Не, чак такова преувеличение изобщо нямаше да мине, не и при толкова киселото настроение на Барук. — Все едно, малко си беше детето.

Барук гледаше с яд гаснещите въглени в камината; беше стиснал ръце зад гърба си и пръстите му шареха по една голяма сребърна гривна.

— Кажи ми, Круппе — промълви той умислено, — какво знаеш за Змиорката?

— Много малко, признава Круппе. Мъж, жена? Неизвестно. Произход? Загадка. Придържа се към статукво, описвано като ненавист към тиранията. Или така се говори. Влияние? Огромно. Дори да се пренебрегнат девет десети от слуховете, агентите на Змиорката би трябвало да наброяват стотици. Всички — отдадени на защитата на Даруджистан. Казват, че съветник Търбан Орр ги издирва, убеден, че са провалили всичките му замисли. Може и така да е, но за това всички ние би трябвало да изпитаме облекчение.

Барук нямаше вид на човек, който изпитва облекчение. На Круппе му се стори, че едва ли не чу как скръцна със зъби. Той обаче се обърна към Круппе и кимна.

— Имам задача. За нея ще трябва да събереш Мурильо, Ралик и Кол. И вземете със себе си Монетодържача, просто за да го пазите.

Круппе повдигна вежда.

— Извън града ли?

— Да. Най-важният е Монетодържача — пазете го никой да не го докосне. Колкото до вашата задача — ще наблюдавате. Нищо повече. Разбра ли ме, Круппе? Наблюдавай. Ако направите каквото и да било друго, ще рискувате Монетодържача да попадне в лоши ръце. След като е инструмент на Опонн, той също така е средство, чрез което друг асцендент може да се добере до Опонн. Война между боговете на терена на смъртните е последното нещо, което ни трябва.

Круппе се окашля.

— И за какво трябва да наблюдаваме, господарю?

— Не знам със сигурност. Може би някоя работна група пришълци, да копаят тук-там например.

Круппе се сепна.

— Като например… да поправят пътища?

Алхимикът се намръщи.

— Изпращам ви при хълмовете Джадроуби. Останете там, докато не дойде някой друг или не се свържа с теб за следващи указания. Ако дойде някой, Круппе, трябва да останете скрити. На всяка цена избягвай да ви засекат — използвай си Лабиринта, ако се наложи.

— Никой няма да намери Круппе и неговите ценни, верни другари — каза усмихнат Круппе и разшава пръсти.

— Добре. Е, това е всичко.

Изненадан, Круппе стана от стола.

— И кога трябва да тръгнем?

— Скоро. Ще те уведомя поне един ден предварително. Това достатъчен срок ли е?

— Да, приятелю Барук. Круппе смята, че този срок е повече от достатъчен. Ралик изглежда временно неразположен, но с малко късмет ще бъде на разположение.

— Стига да можеш, вземи го. Ако влиянието на Монетодържача се обърне срещу нас, убиецът е задължен да убие момчето. Той разбира ли това?

— Обсъждали сме го — отвърна Круппе.

Барук кимна и замълча.

Круппе изчака за миг, след което си тръгна.

 

 

По-малко от половин час, след като душата на Бързия Бен напусна тялото, седнало на пода на порутената къща, и отпътува в Селението на Сянката, то отново се размърда и оживя. С почервенели от изтощение и напрежение очи, Калам се надигна и зачака приятелят му да се съвземе.

Убиецът сложи ръце на двата си дълги ножа, просто за всеки случай. Ако Бързия Бен беше взет, онова, което го контролираше, като нищо можеше да извести пристигането си, нападайки всеки, който се окажеше наблизо. Калам затаи дъх.

Магьосникът отвори очи, съзнанието му се върна и погледът му закръжи из тъмната стая. Видя Калам и се усмихна.

Убиецът въздъхна облекчено.

— Стана ли? Успя ли?

— Да, и в едното, и в другото. Трудно е да се повярва, нали?

Калам усети, че се хили неудържимо. Пристъпи и помогна на Бързия Бен да стане. Магьосникът се облегна на него, също ухилен.

— Той разбра кой съм, точно когато напуснах. — Усмивката на Бързия Бен се разшири още повече. — Да можеше да чуеш писъка му.

— Какво, изненадан ли си? Колко Върховни жреци си палят халатите?

— Недостатъчно, мен ако питаш. Без всички тия храмове и жреци проклетата намеса на боговете нямаше да засяга селението на смъртните. Виж, това щеше да бъде истински рай, а, приятелю?

— Може би — отвърна му глас откъм вратата. Двамата се обърнаха и видяха Сори — стоеше на прага, загърнала тънкото си телце в късото си наметало. Беше прогизнала от дъжда и едва сега Калам забеляза водата, капеща от тавана. Убиецът се дръпна от Бързия Бен, за да освободи ръцете си.

— Какво търсиш тук? — попита той строго.

— За рай ли мечтаеш, магьоснико? Жалко, че не можах да чуя целия разговор.

— Как ни намери? — попита Бързия Бен.

Сори пристъпи вътре и смъкна качулката.

— Намерих един убиец. Веднага го разпознах. Той е в един хан, наречен „Феникс“, в квартала Дару. Интересува ли ви? — попита тя и изгледа двамата с мътни очи.

— Искам отговор — промълви Калам.

Бързия Бен се отдръпна към задната стена, за да направи място на убиеца и да подготви заклинанията си, ако потрябва — макар че точно в този момент не беше в достатъчно добра форма, за да привлече Лабиринта си. Нито пък, забеляза той, Калам търсеше на всяка цена кавга, не че щеше да позволи това да го спре. Точно в момента той беше в най-опасното си настроение — тонът му говореше достатъчно красноречиво.

Мъртвите очи на Сори се спряха върху Калам.

— Сержантът ме изпрати…

— Лъжа — тихо я прекъсна Калам. — Уискиджак не знае къде сме.

— Е добре. Усетих силата ти, магьоснико. Подписът беше достатъчно ясен.

Бързия Бен се стъписа.

— Но аз вдигнах щит около това място.

— Аз също бях изненадана, магьоснико. Обикновено не мога да те намеря. Изглежда, са се появили пукнатини.

Бързия Бен се замисли. „Пукнатини“, реши той, не беше подходящата дума — но Сори не знаеше това. Беше усетила местоположението му, защото беше точно това, което двамата подозираха — пионка на Въжето. Селението на сянката се беше свързало, макар и за малко, макар и едва доловимо, с неговата плът и кръв. Но никой друг освен слуга на Сянката не притежаваше необходимата чувствителност, за да улови тази връзка. Магьосникът пристъпи, застана до Калам и сложи ръка на рамото на едрия мъж.

Калам го погледна стъписано.

— Тя е права. Появили са се пукнатини, Калам. Тя очевидно има вроден талант по отношение на магията. Хайде, приятелю, момичето е намерило това, което търсехме. Да тръгваме.

Сори придърпа качулката над главата си.

— Няма да ви придружавам. Ще го познаете, щом го видите. Подозирам, че задачата му е да направи професията си очевидна. Може би Гилдията ви очаква. Все едно, потърсете хана „Феникс“.

— А ти какво си намислила, в името на Гуглата? — попита мрачно Калам.

— Имам да изпълня една задача за сержанта. — Тя се обърна и излезе от съборетината.

Калам отпусна рамене и въздъхна дълбоко.

— Тя е точно това, което мислехме — каза тихо Бързия Бен. — Дотук добре.

— С други думи — изръмжа убиецът, — ако я бях нападнал, щях да загина на място, така ли?

— Точно така. Ще я премахнем, когато му дойде времето. Но засега ни трябва…

Калам кимна.

— Ханът „Феникс“?

— Адски си прав. И когато отидем там, първото, което ще направя, е да си купя пиячка.

— Съгласен.

 

 

Когато плещестият мъж влезе в кръчмата, Ралик вдигна глава. Черната му кожа издаваше, че е южняк, което само по себе си не беше необичайно. Това, което привлече вниманието на Ралик обаче, бяха двата дълги ножа с рогови дръжки и сребърни предпазители, затъкнати зад тесния колан на мъжа. Тези оръжия бяха всичко друго, но не и южняшки, а и на предпазителите си личаха отпечатани кръстосаните черти, познати на всички в занаята като знака на професионалния убиец.

Мъжът закрачи с небрежна походка през салона все едно, че беше негов, и никой от клиентите, с които отъркваше рамене, не изглеждаше склонен да спори по този въпрос. Спря се при тезгяха и си поръча бира.

Ралик заби очи в халбата си. Човекът явно държеше да го забележат, особено от някой като Ралик Ном, убиец от Гилдията. Е, и каква беше стръвта? Нещо не се връзваше.

Оцелот, водачът на клана му, беше убеден, като всички останали в Гилдията, че имперските Нокти са влезли в града и вече водят война срещу тях. Ралик не беше толкова сигурен. Мъжът, застанал при тезгяха, спокойно можеше да е от Свободните градове, както и пътник от Калоуз. Имаше вид на човек от Малазанската империя. Нокът ли беше? В такъв случай защо му трябваше да се показва? Врагът до този момент не беше оставил никаква следа, нито един свидетел за появата си. Наглостта, която наблюдаваше сега, или не се връзваше, или показваше смяна на тактиката. Дали не беше я задействала заповедта на Воркан да се скрият?

В главата на Ралик закънтя тревожна камбана. Всичко това не изглеждаше никак нормално.

Мурильо се наведе към него.

— Нещо лошо ли, приятел?

— Проблеми на Гилдията — отвърна Ралик. — Жаден ли си?

Мурильо се ухили.

— Ако почерпиш, не бих отказал.

Хвърли насмешлив поглед към изпадналия в пиянски ступор Кол и стана от масата. Какви все пак бяха тези приказки за пет черни дракона? Тръгна към тезгяха. Докато се провираше през тълпата, сръга с лакът едно от момчетата, то изохка и тайно се шмугна през задната врата.

Ралик спря при тезгяха, повика Скърви и поръча още една кана. Макар да не погледна към непознатия, беше сигурен, че онзи го е забелязал. Не беше нищо повече от чувство, но можеше да разчита на него. Въздъхна, след като Скърви донесе покритата с пяна кана. Е, беше направил това, което Оцелот бе поискал от него, макар да подозираше, че водачът на клана му ще поиска още.

Върна се на масата и поприказва още малко с Мурильо. Той усети растящото му напрежение и се съобрази с него.

— Е, Круппе духна нанякъде, Крокъс — също. Нашият Кол отново е ни жив, ни умрял. Ралик, благодаря ти за бирата. Време е да си потърся някое топло легло. Хайде, до утре.

Ралик поседя сам още няколко минути, като само веднъж забърса с поглед чернокожия мъж при тезгяха. После стана и тръгна към кухнята. Подмина двамата готвачи и те се спогледаха многозначително. Той не им обърна внимание. Спря при вратата, оставена открехната, за да лъхне вътре по-хладен въздух. Уличката беше мокра, въпреки че дъждът бе отминал. От една потънала в сянка ниша в отсрещната стена пристъпи позната фигура.

Ралик отиде при Оцелот.

— Стана работата. Твоят човек е едрият черньо, дето набляга на бирата при тезгяха. Две ками, с кръстния знак. Изглежда опасен и не бих искал да си имам вземане-даване с него. Твой е, Оцелот.

Сипаничавото лице на Оцелот се изкриви в гримаса.

— Още ли е вътре? Добре. Върни се там. Постарай се да те забележи на всяка цена, Ном.

Ралик скръсти ръце.

— Вече ме забеляза.

— Трябва да го измъкнеш навън и да го заведеш в склада на Тарлоу — при товарителниците. — Оцелот се озъби. — Заповед на Воркан. И като го поведеш, направи го през предната врата. Никакви грешки, никакво хитруване.

— Този човек е убиец — изръмжа Ралик. — Ако не хитрувам, ще разбере, че е капан, и ще ми скочи веднага.

— Ще направиш каквото иска Воркан, Ном. Хайде, връщай се!

Ралик изгледа навъсено шефа си, за да изрази възмущението си колкото може по-недвусмислено, след което се върна в кухнята. Двамата готвачи му се ухилиха, но само за миг — физиономията на Ралик беше такава, че можеше да убие всякакво настроение, и те се приведоха отново над работата си като сръгани с остен волове.

Ралик влезе в салона и се закова на място.

— Проклятие — промърмори той. Черньото го нямаше. Сега какво? Сви рамене. — Значи през предната. — И закрачи през тълпата.

 

 

В една задна уличка, оградена от едната страна с висока каменна стена, Крокъс беше подпрял гръб на мокрите тухли на къщата на някакъв търговец и гледаше, без да мига, един прозорец. Там, на третия етаж, отвъд стената и зад затворените капаци, имаше една стая, която познаваше отблизо.

През по-голямата част от двата часа, през които беше стоял тук, отвътре струеше светлина, но последните петнайсет минути стаята бе тъмна. Изтръпнал от умора и изтерзан от съмнения, Крокъс придърпа по-плътно наметалото около себе си. Зачуди се, при това не за първи път, какво търси тук. Цялата му решимост сякаш се беше изцедила в шахтите заедно с дъжда.

Дали пък не беше заради тъмнокосата жена в хана „Феникс“? Тя ли го беше уплашила толкова много? Кръвта по камата й недвусмислено показваше, че не би се поколебала да го убие, само за да остане тайната й неразкрита. А може би беше заради онази въртяща се монета, която толкова го смути. Нищо не изглеждаше естествено в цялата тази история.

Какво толкова нередно имаше в мечтата му да го представят на девицата на Д’Арл? Тя нямаше нищо общо с онази жена убиец в кръчмата.

— Нищо — изломоти той и се намръщи. Ето, че започваше и сам да си говори.

И тогава през главата му мина една мисъл, която го накара да се намръщи още повече. Всичко бе започнало в нощта, когато обра девицата. Само ако не беше се спрял, само ако не беше погледнал гладкото й, кръгло, толкова мило лице.

Изохка неволно и размърда крака. Благородничка. Това беше същинският проблем, нали?

Сега всичко вече му се струваше толкова глупаво, толкова нелепо. Как беше успял да се самоубеди, че такова нещо като запознанство с нея изобщо е възможно? Тръсна глава. Все едно. Вече го беше замислил и сега бе моментът да го направи.

— Не мога да повярвам — измърмори той и закрачи по уличката. Ръката му забърса кесията, вързана на кръста му. — Отивам да връщам откупа на една девица.

Стигна до каменната стена, към която бе гледал, и започна да се катери. Вдиша дълбоко. „Добре, давай да го свършваме.“

Камъкът беше мокър, но той бе изпълнен с толкова решителност, че беше способен да изкачи планина. Закатери се и не се подхлъзна нито веднъж.