Стивън Ериксън
Лунните градини (12)

6.

Заговор е задишал

по-дълбоко от меховете,

тласкащи огньовете смарагдови

под лъсналите мокри калдъръми;

ти чуваш сигурно сподавения стон

от пещерите долу,

но шепотът на чародейството

е тих като предсмъртната въздишка

на крадец, неволно спънал се

във мрежите опънати на град Даруджистан…

 

Заговор (фрагмент)

Пъдъл (р. 1122?)

Наклоненият връх на дясното й крило забърса изподрасканата черна скала, щом Старата превъзмогна вихрещите се със свисък нагоре течения на Лунния къс. От пещерите и огрените от звездна светлина издатини неуморните й братя и сестри нададоха зов, докато ги подминаваше. „Ще летим ли?“, питаха я. Ала Старата не им отвръщаше. Лъскавите й черни очи се бяха приковали в небесния свод. Нямаше време за нервната глъч на младоците; нямаше време да се отзовава на простодушните им желания с мъдростта, която й бе донесъл хилядагодишният й живот.

Тази нощ Старата полетя заради своя господар.

Щом се издигна над порутените върхове на Лунното било, силният вятър помете крилете й, захриптя сух и студен по мазните й пера. Около нея тънки струйки дим яздеха теченията на нощния въздух като изгубили се духове. Старата направи кръг, острите й очи уловиха блясъка на няколкото останали огньове из цепнатините долу, а после сниши криле и отплава на прилива на вятъра, затъркалял се на север към Лазурното езеро.

Безликият простор на равнината Дуелинг бе под нея, високата трева се полюшваше на сиви вълни, ненарушена от къща или хълм. Точно отпред се простираше блесналият като посипан със скъпоценни камъни плащ на Даруджистан, мятащ сапфирено сияние към небето. Щом приближи града, неестествено острото й зрение улови тук-там между именията, струпани по горната тераса, аквамариненото излъчване на чародейство.

Старата изграчи силно. Магията беше като амброзия за Великите гарвани. Привличаше ги с миризмата на кръв и сила и в нейната аура животът им се удължаваше с векове. Старата изграчи отново. Погледът й се прикова в една сграда, около която сияеше обилието на защитно чародейство. Господарят й беше дал подробно описание на магическия знак, който трябва да намери, и сега тя го беше открила. Присви криле и изящно се спусна надолу.

 

 

След пристана на квартал Джадроуби земята се издигаше на четири тераси на изток. Равни калдъръмени платна, изтъркани до лъскава мозайка, издаваха Търговските улици на квартала, всичко пет на брой, единствените подстъпи през Блатния квартал и към следващата тераса с Крайезерния квартал. Оттатък кривите улички на Крайезерен дванайсет дървени порти водеха към квартала Дару, а от Дару други дванайсет — пазени от Градската стража и подсилени с железни порти кули — свързваха долния с горния град.

На четвъртата, най-високата тераса тънеха в мрачен покой именията на знатното съсловие на Даруджистан, както и на по-известните магьосници. На пресечката на Стария кралски път и улица „Гледка“ се издигаше хълм с плоско било, а на него се намираше палатата „Величие“, където всеки ден се събираше Градският съвет. Хълмът беше обкръжен с тесен парк с настлани с пясък алеи, лъкатушещи между вековни акации. При входа на парка, близо до хълм Високи бесилки, се издигаше масивна, грубо иззидана каменна порта, последната оцеляла останка от увенчавалия някога хълма замък „Величие“.

Времената на кралете отдавна бяха приключили в Даруджистан. Портата, известна като Деспотския барбикан, се издигаше сурова и грозна, с дантелата си от пукнатини, като писание за древна тирания.

В сянката на единствения масивен трегер на Барбикана стояха двама мъже. Единият, подпрял рамо на проядения каменен зид, носеше плетена ризница и пелерина от щавена кожа с инсигниите на Градската стража. От колана му висеше ножницата на обикновен къс меч — от дългата употреба кожата, увита около дръжката му, бе станала гладка и лъскава. На другото му рамо беше опряна пика. Краят на среднощния му наряд наближаваше и той търпеливо чакаше пристигането на смяната. Очите на часовия от време на време пробягваха към втория мъж, с когото беше споделял това място през много други нощи в последната година. Погледите, които хвърляше към добре облечения благородник, бяха потайни и безизразни.

Както всеки друг път, когато съветник Търбан Орр идваше при тази порта в този замрял нощен час, благородникът едва ли смяташе пазача за достоен за височайшето му внимание; нито беше показал с нещо, че е познал, че всеки път човекът е един и същ.

Търбан Орр изглеждаше лишен от търпеливост човек — крачеше непрестанно напред-назад и нервничеше, от време на време се спираше, колкото да намести на раменете си обсипаното си със скъпоценни камъни тъмночервено палто. Лъснатите ботуши на съветника чаткаха с всяка негова крачка и отекваха тихо под Барбикана. Погледът на пазача се спря на облечената в ръкавица ръка на Орр, отпусната върху дръжката на сабята за дуелиране, и забеляза, че показалецът почуква в ритъм с чаткането на ботушите.

В ранната част на караула си, много преди да се появи съветникът, часовоят щеше да обикаля бавно около Барбикана, да посяга от време на време, за да пипне древния мрачен каменен зид. Шестте години нощно бдение при тази порта бяха укрепили близката връзка между мъжа и грубо издялания базалт: той познаваше всяка пукнатина, всяка драскотина на длетото; знаеше къде се е разхлабила мазилката, къде времето и стихиите са изтръгнали хоросана между камъните и са го стрили на прах. И знаеше също така, че привидната му слабост е заблуда. Барбиканът и всичко, което той олицетворяваше, търпеливо продължаваше да чака като едно привидение от миналото, жадно за новото си прераждане.

А това, отдавна се беше заклел часовоят, той никога нямаше да позволи — доколкото подобни неща бяха във властта му. Деспотският барбикан му даваше всички основания да бъде това, което беше: „Трошач на кръгове“, шпионин.

И съветникът, и стражът очакваха появата на другия — онзи, който се появяваше винаги. Търбан Орр щеше да изръмжи както обикновено, възмутен от мудността му; после щеше да сграбчи другия под мишницата и двамата щяха да минат под унилия трегер на Барбикана. И с очи, отдавна привикнали с мрака, пазачът щеше да огледа лицето на другия, да го жигоса неизличимо в силната си памет, скрита зад безизразните му, невзрачни черти.

Докато двамата членове на Съвета се върнеха от разходката си, стражът щеше да е освободен и отдавна да е тръгнал по пътя си, за да отнесе съобщението според указанията на своя господар. Ако се задържеше късметът му на Трошач на кръгове, можеше и да надживее гражданската война, в която, както чувстваше, скоро щеше да затъне Даруджистан — и да не се притеснява от малазанската мъст. Само по един кошмар наведнъж, често си казваше той, особено в нощ като тази, когато Деспотският барбикан сякаш шепнеше с насмешлива увереност заканата си за възкресение.

 

 

— „Доколкото това би могло да представлява интерес за вас“ — прочете на глас Върховният алхимик Барук от надрасканата на късчето пергамент бележка, стисната в месестите му пръсти. Винаги едно и също начално изречение, намекващо за тревожни разкрития. Преди час слугата му Роалд беше донесъл бележката, която като всички останали, пристигащи при него през последната година, беше намерил пъхната в една от орнаменталните амбразури при задната порта на имението.

Барук бързо изчете донесението, след което пусна хората си из града. Такава вест изискваше действие, а той бе една от малкото тайни сили в Даруджистан, способни да се справят с това.

Сега седеше в плюшения стол в кабинета си и мислеше. Измамно сънените му очи пробягаха по думите, изписани върху пергамента.

— „Съветник Търбан Орр се разхожда в градината със съветник Федер. Оставам известен за вас единствено като Трошач на кръгове, слуга на Змиорката, чиито интереси продължават да съвпадат с вашите собствени.“ — Барук отново изпита изкушение. С неговите таланти щеше да е дреболия да открие самоличността на автора на донесението — макар и не на самата „Змиорка“, разбира се: тази самоличност издирваха мнозина, но напразно — ала както винаги, той се сдържа.

Намести неспокойно туловището си на стола и въздъхна.

— Добре, Трошачо на кръгове, ще продължавам да те зачитам, въпреки че ти явно знаеш за мен повече, отколкото аз за теб, и наистина е цяло щастие, че интересите на господаря ти съвпадат с моите. Все още. — Той се намръщи, замислен за въпросния мъж — или жена? — и неговите неведоми интереси. Достатъчно неща знаеше, за да си даде сметка, че в играта са се включили твърде много сили — струпването на асцендентни сили на едно място беше злокобна работа. Да продължи да стъпва невидим в защита на града започваше да става все по-трудно. Тъй че отново възникваше въпросът: дали и Змиорката също така не го използваше?

Колкото и да беше странно, не се чувстваше особено притеснен от тази възможност. Толкова много съдбоносна информация бе минала вече през ръцете му.

Сгъна грижливо пергамента и измърмори простичко заклинание. Бележката изчезна с леко изпукване на изместения въздух, за да се озове при другите на безопасно място.

Барук затвори очи. Капаците на широкия прозорец зад него изтракаха от порива на вятъра. Миг след това по мътното стъкло се чу рязко почукване. Барук се надигна стреснат, ококорил очи. Второ почукване, по-силно от първото, го накара да се извърне с изненадваща за едрата му фигура пъргавина. Той стана и се обърна към прозореца. Нещо се беше присвило на перваза, виждаше се между кепенците като издуто черно петно.

Барук се намръщи. „Невъзможно!“ Нищо не можеше да проникне през преградите му, без да го засече. Алхимикът махна с ръка и капаците се разтвориха. Зад стъклото чакаше Велик гарван. Главата му рязко се извърна и погледна Барук с едното око, после с другото. Птицата натисна дръзко с масивните си гърди тънкото стъкло. То се изду навътре и се пръсна.

Разтворил напълно своя Лабиринт, Барук вдигна ръце нагоре и от устните му се заизлива свирепо заклинание.

— Не си хаби дъха! — сряза го дрезгаво Гарванът, изду гърди и накокошини проскубаните си пера, за да отръска парчетата стъкло. Килна глава на една страна. — Повикал си стражата си — отбеляза неканеният гост. — Не е нужно, чародеецо. — Огромната птица скочи и се озова на пода. — Нося ти вести, които ще оцениш. Имаш ли нещо за ядене?

Барук огледа съществото.

— Нямам навика да каня у дома си Велики гарвани. А не си и предрешен демон, струва ми се.

— Разбира се, че не съм. Аз съм Старата. — Закима насмешливо с глава. — На вашите услуги, милорд.

Барук се поколеба, въздъхна и каза:

— Е, добре. Върнах стражите на постовете им. Слугата ми Роалд идва с остатъците от вечерята, ако това е приемливо за теб.

— Великолепно! — Старата се заклатушка по пода и се настани на постелката пред камината. — Е, милорд. Сега да уталожим жаждата и с една кристална чаша вино, как мислите?

— Кой те изпрати? — попита Барук и посегна за гарафата на писалището. Обикновено не пиеше след залез-слънце, защото нощта бе времето му за работа, но беше длъжен да признае схватливостта на Старата. Утешаващият балсам на виното бе точно това, от което се нуждаеше.

Великият гарван леко се поколеба, преди да отговори:

— Господарят на Лунния къс.

Ръката на Барук с гарафата замръзна във въздуха.

— Разбирам — каза тихо той; мъчеше се да укроти заблъскалото в гърдите му сърце. Бавно остави гарафата и много съсредоточено надигна бокала към устните си. Виното беше хладно и когато потече в гърлото му, наистина го успокои. — Е, добре — извърна се той към гостенката, — какво би могъл да иска твоят господар от един кротък и мирен алхимик?

Нащърбеният клюн на Старата се отвори в мълчалива усмивка. Птицата прикова едното си лъскаво око в Барук.

— Отговорът ти се носи в дъха на собствените ти слова. Мир. Моят господар желае да говори с теб. Иска да дойде тук, още тази нощ. До един час.

— И ти трябва да изчакаш за отговора ми.

— Само ако решиш бързо, милорд. Чакат ме и други неща, в края на краищата. Аз съм много повече от един прост вестител. Аз съм Старата, най-старата от Великите гарвани на Лунния, и очите ми хиляда години са гледали човешка глупост. От това е тъй проскубана перушината ми, а счупеният ми клюн е свидетелство за вашите безразборни погроми. Аз съм само един крилат свидетел на вечното ви безумие.

Барук отвърна с кротка насмешка:

— Повече от свидетел. Добре известно е как ти и твоята раса пирувахте на равнината край Пейл.

— Все пак не бяхме първите, които пируваха с плът и кръв, милорд, ако не си забравил.

Барук извърна очи.

— Далече съм от мисълта да защитавам собствения си вид — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Старата, чиито думи го бяха жегнали. Очите му се спряха на парчетата стъкло, изпопадали на пода, той промълви закърпваща магия и те се събраха и слепиха. — Ще говоря с твоя господар. — Кимна, а стъклото се надигна от пода и се върна в рамката на прозореца. — Кажи ми, и за него ли ще е толкова лесно да презре преградите ми, колкото за теб?

— Моят господар е обладан от чувство за чест и изисканост — отвърна двусмислено Старата. — Е, да го повикам ли?

— Да — каза Барук и отпи от виното си. — Цяло авеню ще му бъде осигурено, за да дойде.

На вратата се почука.

— Да?

Влезе Роалд.

— Един при портата иска да говори с вас — каза белокосият слуга и постави на пода блюдо, отрупано с печено свинско.

Барук погледна Старата и вдигна вежда.

Птицата разроши перата си.

— Вашият гост е досадна, нервна особа, чиито мисли са задръстени от алчност и измяна. Демон е кацнал на рамото му, името му е Амбиция.

— Името му, Роалд? — попита Барук.

Слугата се поколеба, кроткият му поглед неспокойно пробяга към птицата.

Барук се изсмя.

— Съветът на мъдрата ми гостенка показва, че тя добре знае името му. Кажи, Роалд.

— Съветник Търбан Орр.

— Бих останала за това — каза Старата. — Ако желаете съветите ми.

— Моля, остани. Ще се възползвам от тях — отвърна алхимикът.

— Не съм нищо повече от домашно кученце — лукаво измрънка Старата, предусетила следващия му въпрос. — Тоест, за очите на съветника. Думите ми ще бъдат хленч на пале за ушите му. — Клъвна късче месо и бързо го глътна.

Барук усети, че тази проскубана птица-вещица започва да му допада.

— Доведи съветника, Роалд.

Слугата излезе.

 

 

Факли огряваха високия зид на градината на имението с мигаща светлина и мятаха треперливи сенки по каменните плочи на алеите. Откъм езерото полъхна вятър, разшумя листата и сенките затанцуваха като палави дяволчета. На втория етаж на сградата имаше тераса с изглед към градината. Зад пердетата на прозореца се движеха две сенки.

Ралик Ном лежеше по очи на градинския зид, скрит в тъмната ниша под фронтона на имението, и следеше женския силует с търпението на змия. Беше петата нощ, откакто бе заел скритото си място за наблюдение. Любовниците на лейди Симтал бяха многобройни, но между тях той бе успял да разпознае двама, заслужаващи особено внимание. И двамата бяха градски съветници.

Стъклената врата се отвори и на терасата излезе човек. Ралик позна съветник Лим и се усмихна. Намести се леко, пъхна облечената си в ръкавица ръка под ложата на арбалета и се пресегна с другата, за да издърпа намасления коленчат лост. Без да откъсва очи от мъжа, облегнал се на перилото на терасата срещу него, постави внимателно стрелата. Един поглед надолу и железният й връх му вдъхна увереност. Отровата лъщеше по острите като бръснач ръбове. Насочи отново вниманието си към терасата и видя, че лейди Симтал е застанала до Лим.

„Нищо чудно, че на тая не й липсват любовници“ — помисли си Ралик и я огледа, присвил очи. Черната й коса, сега разпусната, падаше гладка и лъскава до кръста й. Беше облечена в тънка като мъгла нощница и при светещите в стаята зад нея лампи плавните извивки на тялото й се виждаха ясно.

Двамата заговориха и гласовете им се понесоха към скрития в сенките Ралик.

— Защо алхимика? — питаше лейди Симтал; явно продължаваше започнатия в стаята разговор. — Стар дебелак, вмирисан на сяра. Едва ли е подходящ за политическа власт. Та той дори не е съветник, нали?

Лим се изсмя тихо.

— Вашата наивност е истински чар, милейди. Истински чар.

Симтал се отдръпна от парапета и скръсти ръце.

— Образовайте ме тогава. — Думите й прозвучаха малко рязко.

Лим сви рамене.

— С нищо друго не разполагаме, освен с подозрения, мадам. Но умният вълк следи всяка диря, колкото и нищожна да е. Алхимикът би накарал хората да мислят точно като вас. Бъбрив стар глупак. — Лим помълча, сякаш за да прецени колко може да си позволи да й разкрие. — Разполагаме с източници — продължи той предпазливо — в средите на маговете. Те ни уведомяват за един твърде многозначителен факт. Мнозина от магьосниците в града се боят от алхимика и го наричат по титла — това само по себе си намеква за нещо като заговор. Събирането на магьосници, лейди, е тъмна работа.

Сега и двамата се бяха облегнали на парапета и гледаха надолу към градината. Жената помълча малко, след което попита:

— Той има ли връзки в Съвета?

— И да има, доказателствата са заровени дълбоко. — Лим се усмихна. — А ако няма, това може да се промени — още тази нощ.

„Политика — изръмжа наум Ралик. — И власт. Тази кучка си разтваря краката на целия Съвет, предлага им порок, от който малцина могат да се въздържат.“ Ръцете го сърбяха. Тази нощ щеше да убие. Не по договор: Гилдията нямаше пръст в това. Вендетата беше лична. Тя трупаше власт около себе си, ограждаше се с нея и Ралик смяташе, че разбира защо. Призраците на измяната нямаше да я оставят на мира.

„Търпение“, напомни си той, докато се прицелваше. Последните две години от живота на лейди Симтал, бяха години на безделие, богатствата, които беше заграбила, й бяха послужили, за да задоволи цялата си алчност, а престижът на единствена собственичка на имението беше смазал добре пантите на вратата към спалнята й. Престъплението, което беше извършила, не бе срещу самия Ралик, но за разлика от жертвата й, въздържането от мъст не можеше да го направи горд.

„Търпение“, повтори си Ралик, устните му промълвиха думата шепнешком и той огледа още веднъж арбалета. Качество, отговарящо на цената си. А цената отстоеше само на няколко мига.

 

 

— Какво хубаво куче — каза съветник Търбан Орр и подаде наметалото си на Роалд.

Само Барук можеше да различи аурата на илюзия, обкръжила черното ловно куче, изтегнало се на постелката пред камината. Алхимикът се усмихна и посочи един стол.

— Моля, разполагайте се, съветник.

— Извинявам се, че ви притесних толкова късно — каза Орр, след като се намести на плюшения стол. Барук седна срещу него, Старата остана между двамата. — Казват — продължи Орр, — че алхимията цъфти най-добре в дълбок мрак.

— Поради което заложихте, че ще съм буден — каза Барук. — Съвсем уместен залог, съветник. Е, с какво мога да ви бъда полезен?

Орр се пресегна да потупа Старата по главата. Барук извърна глава настрана, за да не се разсмее.

— Съветът ще гласува след два дни — каза Орр. — С прокламация за неутралитет, с която се стремим да избегнем войната с Малазан — така поне вярваме, но има някои в Съвета, които са против. Гордостта ги е направила войнствени и неразумни.

— Като всички нас — промърмори Барук.

Орр се намръщи.

— Подкрепата на магьосниците на Даруджистан би помогнала много на каузата ни.

— Внимавай — изръмжа Старата. — Този човек вече опипва сериозно.

Орр изгледа кучето.

— Навехнат крак — каза Барук. — Не му обръщайте внимание. — Алхимикът се отпусна в стола си и дръпна една разбридана нишка от халата си. — Признавам с известно смущение, съветник, че изглежда, допускате неща, които не мога да подкрепя. — Барук разпери ръце и погледна Орр в очите. — Първо, магьосниците на Даруджистан. Можете да пропътувате Десетте свята и няма да намерите по-злобна и дивашка пасмина от тях. О, не твърдя, че всички са такива — има някои, чийто единствен интерес, по-скоро — мания — се свежда до изучаването на собствения им занаят. Носовете им са заровени в книгите от толкова време, че не могат дори да ви кажат в кой век сме. За останалите дърленето е единственото истинско удоволствие в живота.

На тънките устни на Орр се появи усмивка.

— Но — каза той с лукав блясък в тъмните очи — всички те признават едно нещо.

— О? И кое е то, съветник?

— Властта. Всички сме наясно с вашето влияние сред градските магове, Барук. Само думата ви ще привлече и други.

— Поласкан съм, ако смятате така — отвърна Барук. — За жалост, тъкмо в това се крие второто ви погрешно предположение. Дори да притежавах такова влияние, каквото допускате… — Старата изсумтя и Барук я изгледа свирепо, след което продължи, — каквото нямам, по каква причина бих подкрепил тази ваша въпиещо невежествена позиция? Прокламация за неутралитет? Все едно да изсвирите срещу вятъра, съветник. На каква цел може да послужи тя?

Усмивката на Орр се стегна.

— Вие, милорд — измърмори той, — едва ли желаете да споделите съдбата на магьосниците на Пейл?

Барук се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Избитите от Нокътя на империята. Господарят на Лунния къс беше останал съвсем сам срещу империята.

— Информацията ви противоречи на моята — отвърна сковано Барук и се изруга наум.

— Не разчитай много на това — изсумтя самодоволно Старата. — И двамата грешите.

При думите на Барук Орр беше вдигнал вежди.

— Нима? Може би и за двама ни ще е полезно да си обменим информацията?

— Едва ли — каза Барук. — Какво предполага отхвърлянето на заплахата на империята? Ако тази ваша прокламация бъде отхвърлена, всички магьосници в града ще бъдат избити от империята, казвате. Но ако бъде приета, това би оправдало отварянето на градските порти за малазанците в мирно съвместно съществуване и при такъв сценарий магьосничеството на града остава да живее.

— Проницателно — каза Старата.

Барук изгледа вече видимо гневната физиономия на Орр.

— Неутралитет? Как успяхте да изопачите тази дума. Вашата прокламация ще бъде първата стъпка към пълното анексиране, съветник. За ваше щастие, аз нямам нито тежест, нито глас, нито влияние. — Барук стана. — Роалд ще ви изпрати до изхода.

Търбан Орр също стана и заяви:

— Правите много голяма грешка. Съставянето на прокламацията все още не е завършено. Изглежда, ще е добре да премахнем от нея всички съображения, засягащи магьосничеството на Даруджистан.

— Колко храбро — отбеляза Старата. — Сръгай го, да видим какво още ще излезе.

Барук закрачи към прозореца.

— Можем само да се надяваме — сухо подхвърли той през рамо, — че гласуването ви ще пропадне.

Орр отговори разпалено:

— По мои сметки още тази нощ сме получили мнозинство, алхимико. Вие можехте да добавите меда върху маслото. Уви — изръмжа той, — ще спечелим само с един глас. Но и това ще стигне.

Барук се обърна към Орр. Роалд влезе кротко в стаята и подаде наметалото на съветника.

Старата се протегна върху постелката.

— Точно в тази нощ ли — въздъхна тя насмешливо — трябваше да се обричат хиляди съдби с такива думи?

Великият гарван килна глава. Смътно, сякаш от огромно разстояние, й се стори, че чува въртенето на монета.

А после някъде откъм града затрептя прилив на сила и Старата потръпна.

 

 

Ралик Ном чакаше. Свършваше животът в леност за лейди Симтал. Краят на тези луксове беше дошъл тази нощ. Двете фигури се отдръпнаха от парапета и пристъпиха към стъклената врата. Пръстът на Ралик се стегна на спусъка.

И замръзна. Главата му се изпълни с вихрещ се звук, шепот на думи, които го окъпаха с внезапно избила пот. Изведнъж всичко в ума му се преобърна, измести се. Планът му за бърза мъст се разсипа и рухна, а от руините се издигна нещо много по-… изпипано.

И всичко това бе дошло между два дъха. Погледът на Ралик се проясни. Лейди Симтал и съветник Лим стояха до вратата. Жената посегна да я плъзне встрани. Ралик измести арбалета на половин педя вляво и натисна спусъка. Стрелата изхвърча толкова бързо, че стана невидима, докато не улучи целта си.

Съветникът се завъртя от удара на стрелата, изхвърли ръце напред и залитна. Стъклената врата се пръсна и той влетя през нея.

Лейди Симтал изпищя от ужас.

Ралик нямаше за какво да чака повече. Превъртя се на гръб, пресегна се и пъхна арбалета в тесния процеп между корниза и покрива. После се плъзна по външната страна на зида и увисна на ръце. Из имението се разнесоха тревожни викове. Миг след това той се пусна, превъртя се във въздуха и се приземи като котка на уличката.

Надигна се, оправи наметалото си и закрачи спокойно по пресечката, по-далече от имението. Нямаше да има повече безделие за лейди Симтал. Но и развръзката нямаше да е скоро. На терасата й току-що беше убит един много властен, високо уважаван член на Градския съвет. Жената на Лим — вече вдовица — със сигурност щеше да има какво да каже по въпроса. Първата стъпка, помисли Ралик, докато крачеше през портата на Оссерк и се спускаше по широката рампа, водеща към квартал Дару, само първата стъпка, начален гамбит, намекване на лейди Симтал, че ловът вече е започнал и че самата прочута любовница е плячката. „Няма да е лесно. Бива я в играта на интрига.“

— Ще има още кръв — прошепна си той, след като зави на пресечката и пое към оскъдно осветения вход на хана „Феникс“. — Но накрая ще падне и с това падане ще се въздигне един стар приятел. — Щом наближи хана, от сенките на една уличка пристъпи тъмна фигура. Ралик спря. Фигурата му махна и отново се скри в сенките.

Ралик я последва. Навлезе в уличката и изчака очите му да се нагодят към тъмното.

Мъжът пред него въздъхна горчиво и каза:

— Твоята вендета май ти спаси живота тази нощ.

Ралик се облегна на стената и скръсти ръце.

— О?

Водачът на клана Оцелот пристъпи към него. Тясното му пъпчиво лице както обикновено беше изкривено в намръщена гримаса.

— По покривите е започнала война. Някой ни избива. Загубихме петима Скитници за по-малко от час, което говори, че убиецът не е един.

— Несъмнено — отвърна Ралик и се размърда. Влагата на камъните от стената на хана беше минала през наметалото и докосваше кожата му с ледените си пръсти. Както винаги, проблемите на Гилдията го отегчаваха.

Оцелот продължи:

— Загубихме оня бик, Тало Крафар, и един водач на клан. — Мъжът рязко се обърна, сякаш очакваше някоя кама да блесне към собствения му гръб.

Въпреки липсата на интерес, при последната новина веждите на Ралик леко се повдигнаха.

— Трябва да са доста добри.

— Добри ли? Всички наши очевидци са мъртви, гласи горчивата тазнощна шега. Не допускат грешки, кучите му синове.

— Всеки допуска грешки — измърмори Ралик. — Воркан задейства ли се?

Оцелот поклати глава.

— Още не. Привиква клановете.

Ралик се намръщи, вече неволно заинтригуван.

— Възможно ли е да е посегателство към властта й? Да речем нещо вътрешно, фракция…

— Ном, за глупаци ли ни смяташ всички? Това беше първото подозрение на Воркан. Не, не е вътрешно. Този, който избива хората ни, е извън Гилдията, не е и от града.

За Ралик отговорът изведнъж стана очевиден и той сви рамене.

— Значи е имперският Нокът тогава.

Оцелот кимна, макар и с неохота.

— Най-вероятно — процеди той. — Те уж били най-добрите, нали? Но защо ще трепят Гилдията? Човек би допуснал, че по-скоро ще почнат благородниците.

— Имперските намерения ли да разгадавам, Оцелот?

Водачът на клана примига и се намръщи още повече.

— Дойдох да те предупредя. И това е услуга, Ном. Както си затънал в тази своя вендета, Гилдията не е длъжна да те пази под крилото си. Услуга.

Ралик се отдръпна от стената и се обърна към изхода на сляпата улица.

— Услуга ли, Оцелот? — Изсмя се тихо.

— Слагаме капан — каза Оцелот и препречи пътя му. Прорязаната му от белег брадичка посочи към хана „Феникс“. — Покажи се и не оставяй съмнение с какво си изкарваш хляба.

Ралик го изгледа безстрастно.

— Стръв значи.

— Просто го направи.

Без да отвърне, Ралик излезе от сенките, изкачи няколкото стъпала и влезе във „Феникс“.

 

 

— Мъти се нещо в нощта — каза Старата, след като Търбан Орр напусна. Върна истинската си форма и въздухът около нея затрептя.

Барук закрачи към масата с картата, стиснал ръце зад гърба си, за да спре треперенето им.

— Значи и ти го усети. — Замълча и въздъхна. — Общо взето, това са най-заетите часове.

— Съсредоточаването на сила винаги води до това — каза Старата и се надигна да поразкърши криле. — Черните ветрове се трупат, алхимико. Пази се от парещия им дъх.

— Докато ти ще ги яздиш, предвестнице на съдбините ни трагични — изсумтя Барук.

Старата се изсмя и подскочи към прозореца.

— Моят господар иде. Чакат ме други задачи.

— Позволи ми — каза й Барук и махна с ръка. Прозорецът плавно се отвори.

Старата плесна с криле и скочи на перваза. Изви глава и погледна Барук с едно око.

— Виждам дванадесет кораба, навлизащи в дълбок пристан — рече тя. — Единайсет са лумнали в пламъци.

Барук се вцепени. Пророчество не беше очаквал. Вече се уплаши не на шега.

— А дванайсетият? — попита той с глух шепот.

— Вихър от искри изпълва нощното небе. Виждам ги как се въртят, въртят се около дванадесетия. — Старата помълча. — Все се въртят. — И после изчезна.

Раменете на Барук се смъкнаха. Той се обърна към картата на масата и загледа единадесетте доскоро Свободни града, означени вече с имперския флаг. Само Даруджистан оставаше, дванадесетият и последен, отбелязан с флаг, който не беше пурпурно и сиво.

— Краят на свободата — промърмори той.

Изведнъж стените около него простенаха и Барук изохка, сякаш притиснат от огромна тежест. Кръвта заблъска в главата му, прониза го болка. Той се хвана за ръба на масата. Нажежените глобуси, висящи от тавана, помръкнаха и угаснаха. В настъпилия мрак алхимикът чу как запращяха стените, сякаш нечия гигантска длан се беше опряла на сградата. И изведнъж натискът изчезна. Барук вдигна разтрепераната си ръка към плувналото си в пот чело.

Зад него заговори тих глас.

— Здравей, Върховни алхимико. Аз съм Господарят на Лунния къс.

С лице все още към масата за карти, Барук затвори очи и кимна.

— Титлата не е нужна — прошепна той. — Моля, наричайте ме Барук.

— В тъмното съм като у дома си — каза Господарят. — Това ще представлява ли неудобство за теб, Барук?

Алхимикът промълви заклинание. Детайлите по картата на масата пред него се откроиха с хладно синьо сияние. Извърна се с лице към Господаря и с изненада откри, че високата му, загърната в плащ фигура излъчва толкова малко топлина, колкото неодушевените предмети в стаята. Все пак успя да различи съвсем ясно чертите му.

— Вие сте Тайст Андий.

Господарят леко се поклони. Дръпнатите му многоцветни очи огледаха стаята.

— Намира ли ти се вино, Барук?

— Разбира се, милорд. — Алхимикът пристъпи към бюрото си.

— Името ми, доколкото може да се произнесе от човешки същества, е Аномандър Рейк. — Господарят закрачи след Барук към бюрото, ботушите му зачаткаха по лъскавия мраморен под.

Барук наля вино, обърна се и изгледа Рейк с известно любопитство. Беше чувал, че воини на Тайст Андий се сражават с империята на север под предводителството на свирепия звяр Каладън Бруд. Бяха се съюзили с Пурпурната гвардия и заедно двете сили изтощаваха малазанските пълчища. Значи в Лунния къс имаше Тайст Андий и този мъж пред него беше техният господар.

Барук за първи път в живота си виждаше лице в лице Тайст Андий. И това го безпокоеше много. Колко забележителни очи, помисли си той. Допреди миг — с оттенък на тъмен кехлибар, неспокойни като на котка, миг след това — сиви и ледени като на змия — жестока дъга от цветове, менящи се с всяко настроение. Зачуди се дали тези очи са способни да лъжат.

В библиотеката на алхимика се пазеха преписи от оцелели копия на „Безумството на Готос“, джагътски писания отпреди хилядолетия. В тях тук-там се споменаваше за Тайст Андий, загърнати в булото на страха, спомни си Барук. Самият Готос, джагътски чародей, спуснал се до най-дълбоките лабиринти на Древната магика, бе възхвалявал боговете на своето време, че Тайст Андий са толкова малобройни. И ако не друго, оттогава загадъчната им чернокожа раса се беше смалила.

Кожата на Аномандър Рейк беше непроницаемо черна, съвсем както в описанието на Готос, но гривата му бе сребриста. На ръст беше близо седем стъпки. Чертите му бяха резки, изваяни сякаш от оникс, леко извити нагоре до големите очи с вертикални зеници.

На широкия гръб на Рейк беше закачен двуръчен меч с предпазител от сребърен драконов череп и архаична дръжка, стърчаща от дългата цели шест и половина стъпки дървена ножница. От оръжието кървеше сила и цапаше въздуха като черно мастило локва вода. Когато погледът му се спря на него, Барук за малко не се замая, видял, за един много кратък миг, зейнала пред него неизбродна тъма, студена като недрата на ледник, от която идваше вонята на древност, съпроводена от едва доловим стон. Барук извърна очи от оръжието и видя, че Рейк го гледа през рамо.

Тайст Андий се усмихна разбиращо и подаде на Барук един от пълните с вино бокали.

— Старата пак ли прояви мелодраматичния си нрав?

Барук примигна и неволно се ухили.

Рейк отпи от виното си.

— Много е нескромна в изявата на дарбите си. Е, ще седнем ли?

— Разбира се — отвърна Барук и изпита облекчение, въпреки трепета си. От многото си години научни занимания беше разбрал, че голямата сила оформя различните души по различен начин. Ако Рейк беше извратен, Барук щеше да го разбере моментално. Но Господарят, изглежда, се владееше до съвършенство. Това само по себе си предизвикваше възхищение. Мъжът пред него оформяше силата, а не обратно. Такъв контрол беше, хм, нещо нечовешко. Подозираше, че това нямаше да е последното откритие за този воин-маг, което щеше да го остави изумен и уплашен.

— Тя хвърли по мен всичко, с което разполагаше — каза внезапно Рейк. Очите му светеха като ледени.

Стреснат от силата на този изблик, Барук се намръщи. „Тя? О, императрицата, разбира се.“

— И въпреки това — продължи Рейк — не можа да ме сломи.

Алхимикът не помръдваше на стола си.

— Все пак — каза той предпазливо — бяхте принуден да отстъпите, разбит и победен. Усещам силата ви, Аномандър Рейк — добави с гримаса той. — Тя пулсира от вас на вълни. Затова съм длъжен да ви попитам: как стана така, че бяхте надвит? Знам нещо за Върховния маг на империята Тайсхрен. Той притежава сила, но тя не може да се сравни с вашата. Ето защо питам отново: как?

Рейк отвърна — гледаше масата за карти:

— Посветих своите магьосници и воини на северната кампания на Бруд. — Извърна мрачната си усмивка към Барук. — В града ми са останали деца, жрици и трима престарели, съсухрени от книгите чародеи.

„Град? Нима в недрата на Лунния къс има град?“

Очите на Рейк придобиха тъмнокафяв оттенък.

— Не мога да отбранявам цяла Луна. Не мога да съм навсякъде едновременно. Колкото до Тайсхрен, той пет пари не даваше за хората около себе си. Смятах, че ще го разубедя, ще направя цената твърде висока… — Той поклати смутено глава и погледна Барук. — За да спася дома на своя народ, се оттеглих.

— И оставихте Пейл да падне… — Барук затвори уста и се изруга наум за липсата си на такт.

Но Рейк само сви рамене.

— Не очаквах, че ще атакуват с цялата си мощ. Само присъствието ми сдържаше империята почти две години.

— Чувал съм, че на императрицата й липсва търпение — промълви замислено Барук. Очите му се присвиха и той вдигна глава. — Поискахте среща с мен, Аномандър Рейк, и ето, че се срещнахме. Какво желаете от мен?

— Съюз — отвърна Лунният господар.

— С мен? Лично?

— Нека оставим игрите, Барук. — Гласът на Рейк изведнъж изстина. — Онзи ваш Съвет от идиоти, дърлещи се в палатата „Величие“, не може да ме подведе. Зная, че тъкмо ти и твоите магове управлявате Даруджистан. — Стана и го изгледа отвисоко със сиви очи. — Ще ти кажа следното. За императрицата вашият град е единствената перла на този континент от кал. Тя го иска, а това, което поиска, обикновено го получава.

Барук се пресегна и дръпна пеша на отъркания си халат.

— Разбирам — промълви той. — Но и Пейл имаше своите магьосници.

Рейк се намръщи.

— Така е.

— Все пак — продължи Барук, — когато битката се е разразила не на шега, първата ви мисъл е била не за съюза, който сключихте с града, а за благополучието на вашата Луна.

— Кой ти каза това? — настоя Рейк.

Барук го погледна и вдигна ръце.

— Някои от онези чародеи, които успяха да се спасят.

— Те са в града? — Очите на Рейк бяха станали черни.

Щом ги видя, Барук усети как под дрехите му изби пот.

— Защо? — попита той.

— Искам главите им — отвърна небрежно Рейк. Напълни отново чашата си и отпи.

Ледена ръка сякаш обгърна сърцето на Барук и започна да го стиска. Главоболието му се беше усилило десеткратно.

— Защо? — отново попита той и думата се изтръгна от устата му почти до стон.

Дори Тайст Андий да забеляза внезапното притеснение на алхимика, не го показа с нищо.

— Защо? — Думата сякаш се изтъркаля в устата му като глътка вино и лека усмивка пробяга по устните му. — Когато армията на Морант слезе от планините и Тайсхрен пое към бойното поле начело на своя магьоснически кадър, и когато се чу, че имперският Нокът е проникнал в града… — усмивката на Рейк се изкриви и зъбите му се оголиха, — … магьосниците на Пейл побягнаха. — Помълча, сякаш да съживи спомените си. — Премахнах Ноктите още докато бяха едва на десетина крачки зад стените на крепостта. — Отново се смълча и на лицето му се изписа съжаление. — Ако градските магьосници бяха останали, атаката щеше да бъде отблъсната. Тайсхрен, по всичко личи, беше зает с… други неотложни задачи. Беше наситил позицията си — билото на един хълм — със защитни прегради. След това пусна демони — не срещу мен, а срещу някои от своите съратници. Това ме обърка, но вместо да позволя тези призовани от зла магия създания да се развихрят на воля, изразходвах ужасно много от силата си, за да ги унищожа. — Въздъхна и добави: — Изтеглих Луната едва няколко минути преди да бъде унищожена, отпратих я на юг и тръгнах след побягналите магьосници.

— След тях?

— Излових ги всички, освен двама. — Рейк се вгледа в Барук. — Тия двамата ги искам. За предпочитане живи, но ще се задоволя и с главите им.

— Убили сте онези, които сте хванали? Как?

— С меча си, разбира се.

Барук се сви като ударен и прошепна:

— О…

— Съюзът — каза Рейк, преди да пресуши бокала си.

— Ще поговоря пред Кабала по този въпрос — отвърна Барук и се надигна разтреперан. — Скоро ще ви уведомим за решението. — Зяпна меча на гърба на Тайст Андий. — Кажете ми, ако получите онези магьосници живи, това ли ще използвате върху тях?

Рейк се намръщи.

— Естествено.

Барук се обърна и затвори очи.

— В такъв случай ще получите главите им.

Зад него Рейк се изсмя дрезгаво.

— Твърде много милост има в сърцето ти, алхимико.

 

 

Бледата светлина зад прозореца показваше, че вече се съмва. В хана „Феникс“ заета беше останала само една маса. Около нея седяха четирима мъже, единият — заспал в стола си, с глава, клюмнала в малката локва вкиснала бира, хъркаше. Другите играеха карти — двамата със зачервени от умора очи, а последният гледаше картите в ръката си и говореше. И говореше.

— Пък един път спасих живота на Ралик Ном, в дъното на улица „Вси Бъдници“. Четирима, не, петима опасни катили го бяха притиснали горкото момче до стената. Едва стоеше, Ралик де, кръвчицата му шуртеше от сто рани от ножове. Веднага ми стана ясен тъжният факт, че няма да издържи дълго тоя бой. Идвам им аз изотзад на шестимата убийци, старият Круппе, а по пръстите ми пламъци играят — свирепа магия. Рекох го заклинанието на един дъх и — хоп! Шест купчини пепел в краката на Ралик. Шест купчини пепел, а в кесиите им монетите лъщят — ха! Цяло имане за отплата!

Мурильо наведе длъгнестата си елегантна фигура към Крокъс Младата ръка и му прошепна:

— Възможно ли е това? Толкова дълго да му върви ръката на Круппе?

Крокъс се ухили уморено на приятеля си.

— Всъщност все ми е едно. Тук поне е безопасно, друго не ме интересува.

— Война на убийци, бошлаф! — каза Круппе и отпусна гръб да изтрие челото си с омачкана копринена кърпа. — Круппе никой не може да го убеди в това. Я ми кажете, не го ли видяхте Ралик Ном тука по-рано? Май дълго говори нещо с тебе, Мурильо. Спокоен както винаги, тъй ли беше?

Мурильо отвърна с гримаса:

— Ном става спокоен всеки път, когато е убил някого. Пусни някоя карта, да му се не види! Айде, че срещи ме чакат рано заранта.

— Та какво ти разправя Ралик? — попита Крокъс.

В отговор Мурильо само сви рамене и продължи да гледа ядосано Круппе.

Тънките като нарисувани с молив вежди на дребосъка се вдигнаха учудено.

— Круппе ли е наред?

Крокъс затвори очи, отпусна се в стола си и въздъхна.

— Трима убийци видях по покривите, Круппе. И двамата, дето убиха третия, подгониха и мен, макар да беше съвсем ясно, че не съм убиец.

— Е — каза Мурильо и изгледа опърпаното облекло на младия крадец и драскотините по лицето и ръцете му, — аз съм склонен да ти повярвам.

— Глупци! Круппе е седнал на една маса с глупци. — Круппе погледна накриво хъркащия до него мъж. — А Кол е най-големият от тях. Ама не си знае мярката, за жалост. Затуй е в това състояние, от което умният човек може да си извлече няколко прости истини. Срещи викаш, Мурильо? Круппе не мисли, че многобройните метреси в града се будят толкоз рано. В края на краищата, какво ще видят в огледалата си? Круппе потръпва от тая мисъл.

Крокъс заразтрива цицините, скрити под дългата му тъмна коса. Потрепери от болка, надвеси се над масата и промърмори:

— Хайде, Круппе, играй.

— Ама мой ред ли е?

— Чувството за мярка май не включва да запомниш кога ти е редът — отбеляза сухо Мурильо.

По стълбището изтропаха ботуши. Тримата се обърнаха и видяха слизащия от горния етаж Ралик Ном. Високият тъмнокож мъж изглеждаше отпочинал. Беше си облякъл дневното наметало, царствено тъмен пурпур, стегнат на шията със сребърна брошка. Черната му коса беше сресана и прибрана на плитка зад тясното му, гладко избръснато лице. Ралик се приближи до масата им, пресегна се и сграбчи Кол за оредялата коса. Надигна главата му от локвата бира и се наведе да погледне оцапаното му лице. После леко пусна главата му обратно и седна на един стол.

— Тази игра снощната ли е?

— Много ясно — отвърна му Круппе. — Круппе ги е притиснал тия двамата до стената, скоро и ризите си ще загубят! Радвам се да те видя отново, приятелю Ралик. Това хлапе тука — Круппе посочи вяло Крокъс — цяла нощ ни разправя за разни убийства над главите ни. Порой от кървища едва ли не! Чувал ли си някога за подобна глупост, Ралик, приятелю на Круппе, драги?

Ралик сви рамене.

— Поредният слух. Този град е съграден от мълва.

Крокъс се намръщи наум. Тази сутрин май никой не беше склонен да отговаря на въпроси. Отново се зачуди за какво ли си бяха говорили убиецът и Мурильо, изгърбени над смътно осветената маса в ъгъла на гостилницата. Беше ги заподозрял в някакъв заговор. Не че такова нещо беше необичайно, макар че повечето пъти Круппе беше в центъра.

Мурильо извърна глава към тезгяха и подвикна:

— Сълти! Будна ли си?

Иззад дървения тезгях се чу глухо мърморене, след което се показа и самата Сълти, с разчорлена руса коса и пълно лице, което сега изглеждаше още по-пълно.

— М-да. К’во?

— Закуска за приятелите ми, ако обичаш. — Мурильо стана и огледа критично и явно неодобрително облеклото си. Меката бухнала риза, боядисана в яркозелено, сега беше провиснала по длъгнестото му тяло, омачкана и оцапана с бира. Фините панталони от щавена кожа бяха омацани и намачкани. Мурильо въздъхна. — Трябва да се окъпя и преоблека. Колкото до играта, предавам се, обзет от пълна безнадеждност. Круппе, вече съм убеден, никога няма да си изиграе проклетата карта и ще ни държи заклещени в невероятния свят на своите спомени и възпоминания май цяла вечност. Лека ви нощ и стига толкоз. — Двамата с Ралик се спогледаха и Мурильо кимна леко.

Крокъс забеляза споглеждането и помръкна още повече. Изгледа напускащия Мурильо, а после се обърна към Ралик. Убиецът седеше и гледаше Кол, с неразгадаемо както винаги лице.

Сълти се затътри към кухнята и след малко оттам се чу дрънкане на съдове.

Крокъс хвърли картите си на масата, отпусна гръб и затвори очи.

— Момъкът също ли се предава? — попита Круппе.

Крокъс кимна.

— Ха, Круппе остава непобеден. — Остави картите си и изтри с кърпата потния си дебел врат.

В ума на младия крадец се завихриха подозрения за някаква голяма интрига. Най-напред онази война между убийците, сега Ралик и Мурильо май крояха нещо. Въздъхна наум и отвори очи. Цялото тяло го болеше от снощните му приключения, но знаеше, че е извадил късмет. Зяпна Кол, без да го вижда. Гледката с онези двамата, високите черни убийци, се върна в ума му и той потръпна. Да, въпреки всичките опасности, които го бяха подгонили като ловни кучета по покривите предната нощ, трябваше да признае колко възбуждащо беше всичко. Цял час след като беше затръшнал вратата на хана и бе изгълтал бирата, която Сълти му тикна в ръката, целият трепереше.

Погледът му се закова на Кол. Кол, Круппе, Мурильо и Ралик. Каква странна група — пияница, дебел маг със съмнителни дарби, конте, и убиец.

Все пак това бяха най-добрите му приятели. Родителите му се бяха споминали от Крилатата чума, когато беше едва четиригодишен. Оттогава го беше гледал чичо Мамът. Старият учен се бе постарал да направи за него най-доброто, на което беше способен, но то не се беше оказало достатъчно. Крокъс беше намерил уличните сенки и безлунните нощи по покривите за много по-възбуждащи от плесенясалите книги на чичо си.

Сега обаче се чувстваше много самотен. Круппе така и не смъкваше маската си на блажен идиотизъм, нито за миг — през всичките години, откакто Крокъс се беше хванал да чиракува на дебелака в занаята на крадец, никога не го беше виждал да се държи другояче. Животът на Кол като че ли се изразяваше в неуморно и упорито избягване на трезвостта, по причини неизвестни за Крокъс — макар да подозираше, че преди това Кол е представлявал нещо повече. А ето, че Ралик и Мурильо сега се стараеха да го изключат от някаква своя нова интрига.

В мислите му се появи един образ — огрените от луната бедра на спяща девица — и той ядосано тръсна глава.

Сълти дойде със закуската — парчета хляб, запържени в масло, буца козе сирене, добре узряло грозде и каничка с горчиво кафе от Калоуз. Поднесе най-напред на Крокъс и той измърмори „благодаря“.

Докато Сълти поднасяше на Ралик, нетърпението на Круппе се усили.

— Какво безочие! — изпръхтя дебелакът и заоправя широките, оцапани ръкави на палтото си. — Круппе си мисли дали да не хвърли хиляда ужасни заклинания на грубата Сълти.

— Круппе по-добре да не го прави — каза Ралик.

— О, не, разбира се, че не — заусуква Круппе и отри челото си с кърпата. — Магьосник с моите дарби никога не би се унизил с една проста миячка на тигани, в края на краищата.

Сълти се обърна към него.

— Миячка на тигани? — Взе едно парче запържен хляб от чинията и го плесна в главата на Круппе. — Не се притеснявай — каза му и тръгна към тезгяха. — С твоята коса никой няма да забележи.

Круппе смъкна хляба от главата си. Канеше се да го хвърли на пода, но се отказа. Облиза устни.

— Круппе е великодушен тази сутрин — рече той, ухили се широко и остави хляба в чинията си. Наведе се над масата и сплете месестите си пръсти. — Круппе иска да започне закуската си с малко грозденце, моля.