Стивън Гулд
Телепорт (14)

13
Край и ново начало

Иви седеше на масата пред чаша диетична кола. Там бяха и таблетките. Пуснах бухалката и скочих при нея, грабвайки шишенцето.

Стреснах я.

— Нямаше да го направя — безизразно каза тя. — Мислих за това — сериозно мислих.

Хвърлих шишенцето в старата входна шахта в другия край на пещерата.

— Защо? — попитах я аз. — Копелетата и бездруго вече направиха достатъчно. Тяхната работа ли искаш да свършиш?

Иви продължаваше да се взира в масата. Не искаше да ме погледне.

„Люби ме. Заведи ме в леглото и ме люби. Като че ли нищо не се е случило.“

— Съжалявам — промълвих аз. — Съжалявам за баща…

— По дяволите! Не можеше ли да излъжеш? Защо трябваше да ми казваш истинското си име? Защо не ме излъга?! Нали излъга за другото!

Вече ми беше хрумнала същата мисъл. Ако се бях представил с друго име, сега баща й сигурно щеше да е жив. По дяволите, можех да съм Поли Макленд, онова копеле. Хванах я за лакътя, за да я накарам да се изправи, но тя замахна към мене. Автоматично я блокирах. Каратето ми все пак вършеше някаква работа, така се оказваше. Да попреча на гаджето си да ме удари. Имаше нещо нередно.

Бутнах я да седне обратно и докато се мъчеше да запази равновесие и да не се прекатури назад със стола, пристъпих и скочих с нея на тротоара срещу гимназията.

Иви се отскубна, после се озърна наоколо.

— Какво… Защо тук? — Гледаше на запад, към училището.

Посочих към медицинския център отзад, към големия, осветен отвътре червен кръст с надпис „Спешно отделение“ отстрани.

— Брат ти и майка ти са там. Добре са — сигурно са обезводнени, но физически са добре. — Свих рамене.

Гняв, ярост, страх, ужас, мъка — тях най-после успя да скрие, да ги сподави в себе си, ала това последното, надеждата, й дойде в повече. Трябваше да я придружа до болницата и да й помогна да влезе вътре, да стигне до първия ред седалки.

Нямаше много хора. Приближи се жена в престилка на медицинска сестра със загрижено смръщено лице. Мъката на Иви беше прекомерна, абсолютна, крещяща.

Настаних я и се обърнах към сестрата.

— Преди малко са докарали майка й и брат й. Ъъъ, завързани с изолирбанд.

Жената се ококори.

— От полицията…

Вдигнах ръка и нещо в лицето ми я накара да се отдръпне и да млъкне насред изречението.

Оставих чантичката на Иви в скута й и я докоснах по косата.

— Надявам се, че никога няма да ти се наложи да лъжеш коя си, Иви. — Разтреперан, дълбоко си поех дъх. Усещах, че сълзите ми напират.

Вече не ми пукаше кой ме вижда.

— Сбогом.

Скочих.

Усещах мириса на Иви, останал в завивките. По дяволите, палтото й още лежеше там, при моето, върху шкафа. Взех го при себе си на леглото и зарових лице в него.

Всичко се смесваше — спомени за мама и татко, спомени за Сам и Консуело, за Хенри. За Иви. Мъката на Иви по баща й, човек, който всъщност просто искаше да осигури безопасността на дъщеря си. Щеше ми се да ни беше оставил на мира. Всички щяха да са по-щастливи или поне живи. Искаше ми се да му се ядосам, ала колкото и да опитвах, всичко се обръщаше наопаки.

В края на краищата, кой беше общият знаменател, ако не аз?

Прекарах най-ужасната нощ, най-дългата.

Оня път, когато Поли ме нападна, скочих случайно. Мама и татко загинаха.

С това, че отидох да живея при Алехандра, обрекох на гибел Сам и Консуело. Ако не бях повикал граничарите, дали сега щяха да са живи?

Ако не бях разкрил истинското си име на Иви и не й бях показал къде живея. Аз, аз, аз — за всичко бях виновен аз.

Мразех се. Дори си помислих за хапчетата в шахтата. Заспах и сънувах кошмари. Събудих се, но действителността продължаваше да е ужасна.

Уханието на Иви едновременно ме терзаеше и утешаваше. Искаше ми се да се увия в палтото й, да сляза в старата шахта и да взема шишенцето.

Известно време се измъчвах така, после изплува другият общ знаменател.

Ония.

Отвлякох детектив Боб Вихил от паркинга на участъка в Лемън Гроув. Тъкмо затваряше вратата на колата си и се обръщаше към сградата, когато се появих, сграбчих го за яката и скочих.

Той се строполи по гръб на Пустото място, доста тежко, обаче моментално измъкна ръка изпод палтото си, стиснал служебния си автоматичен патлак.

Мене вече ме нямаше там.

Седнал на сянка, няколко минути го наблюдавах от хребета. Опита да се обади по мобифона си, но нямаше сигнал. Скоро остави оръжието и аз скочих, забивайки черния цилиндър в дясната му ръка. Детективът напълно задоволително се строполи на пясъка и аз прибрах пистолета му, полицейската палка, резервния пълнител, мобифона, портфейла и белезниците, преди да успее да седне, камо ли да се изправи.

Още когато го сграбчих на паркинга, усетих коравия ръб на бронираната му жилетка. Имах намерение да го обездвижа, като пусна тока през гърба му, но се наложи да го направя през ръката.

Не си дадох труд да го заплашвам с пистолета. Всъщност дори извадих пълнителя и насочих дулото встрани, за да проверя дали в затвора не е останал патрон.

Имаше. И двамата се сепнахме от гърмежа.

— Как ти е рамото, Боб?

Изгледа ме кръвнишки. Повдигнах си ризата отляво и се завъртях, за да му покажа белега си.

— Това виждаш ли го, Боб? Остана ми от оня път, когато твоите приятели се опитаха да ме намушкат в бъбрека. Гот, а?

От гневно, изражението му стана предпазливо.

— Не съм доволен от това, Боб. И смятам, че е напълно разбираемо. — Скочих на пет-шест метра зад него. — Разбираш ли, Боб?

Обърна се толкова бързо, че си оплете краката и залитна настрани.

— Какво си ти? — дрезгаво попита детективът.

— Не са ли ти казали, Боб? Не ти ли излязоха с някакво оправдание? — Пак скочих, пет метра вляво от него, и той отново се олюля. — Ти ме подведе. Какво според теб ще се случи?

— Казаха ми, че представляваш опасност за… ъъъ… националната сигурност.

— Едно шестнайсетгодишно хлапе?! Опасност за националната сигурност?! — Проверих портфейла му. Вътре имаше три двайсетачки и няколко кредитни карти, но зад парите видях затворено с цип отделение. Дръпнах ципа, широко го разтворих и подсвирнах. Измъкнах навън дебела пачка стодоларови банкноти. — Чак толкова добре ли плащат в шерифството?

— Върви на майната си — изпсува ме Вихил. — Не съм длъжен да ти давам никакви обяснения!

— А, не — тихо казах като че на себе си. — Според мене пък си длъжен. — Тоя път го ръгнах с електрошоковата палка отдясно в задника. Той се строполи по хълбок и изкрещя.

Клекнах на около метър и половина от него.

— Аз не съм ти полицията. Вашите правила за събиране на улики и за отношението към арестантите не ме бъркат. — Детективът ме наблюдаваше и конвулсивно потреперваше. Залюлях се настрани и погледът му ме проследи. — Разбира се, явно и теб не те бъркат тия правила. За малко да ти повярвам за оная работа с националната сигурност.

Той изсумтя.

— Хич не ми пука за теб. Не знам дали са ти споменали, че ще се опитат да ме заколят. Но все пак искам да знам какво са ти казали. Как са се свързали с теб. Дали… не, как са те инструктирали да се свържеш с тях, ако пак се появя.

Играех си с черната пръчка, прехвърлях я от едната си ръка в другата.

— Защо не ми кажеш? Ако го сториш и всичко се връзва, ще те пусна да си вървиш.

Вихил ме изпсува на испански, затова преминах на тоя език.

— Este es tu momento de la verdad, Roberto. Буквално. Твоят миг на истината. Не успяха да ме спипат, но преди два дни убиха друг човек и това не ме радва. Сигурно разбираш. Не само, че мога да го направя…

Посегнах към крака му с цилиндъра.

— Недей! — извика той.

Олюлях се назад на пети.

— Но също така мога да предам на ФБР сведения за съучастието ти в онова убийство. Прерязали са му гърлото, докато е бил със завързани зад гърба ръце. А и граничните власти — те сигурно биха се заинтересували от това, че взимаш подкупи от хората, които са убили шестима техни.

Подсмихнах се, въпреки че усещах непочтеността на поведението си.

— Не съм убеден, че ще изкараш до съдебния процес.

Виж, това подейства там, където явно не действаше болката.

— В телефона ми е. В контактите. Един номер, обозначен като „saltador“! Но не знам нищо повече, кълна се!

Изсмях се високо. На испански „saltador“ означава човек, който скача. Телепорт.

Оставих го там, докато потърся сигнал. При бензиностанцията на „Тексако“, на старото шосе 80, едва се хващаше. Скочих на хребета, където се бяхме срещали със Сам и Консуело, и установих, че имам по-добър обхват — три чертички на индикатора.

Когато се върнах, Вихил се беше изправил, ала объркано се озърташе наоколо. Слънцето се издигаше високо и той не можеше да се ориентира. Подхвърлих му портфейла и докато се мяташе да го улови, скочих заедно с него и го повалих на хребета.

— Ей! — извика детективът. — Казах ти всичко, което ме питаше!

— Да, така е — успокоих го. — Но нали не искаше пак да те ударя с електрически ток, за да те доведа тук? Това беше алтернативата.

Отново извадих черния цилиндър от джоба си.

— Виж сега. От тебе искам само да им кажеш следното: успял си да ме убедиш, че оня път са те проследили, че си на моя страна. И аз съм се съгласил да се срещнем пак в ранчото на Сам Коултън. Ъъъ, никой не се е нанесъл там, нали?

— По дяволите, не. Там бяха убити осем души. Братовчедът, на когото остана имотът, иска да го продаде, ама никой не проявява интерес.

— Добре. Кажи им, че сме се уговорили за три часа.

Вихил си погледна часовника.

— Така им даваш само час да стигнат там.

— Абсолютно си прав. — Разтворих мобифона му, намерих номера и го набрах.

Той изпълни инструкциите ми и след като им обясни кога и къде, прибави:

— Е, ще се срещнем там. — После отдръпна апарата от ухото си и го зяпна. — Затвориха ми.

Протегнах ръка за мобифона.

Пръстите му го стиснаха и се наложи да му покажа електрошоковата палка.

— Ей, телефонът си е мой.

— Естествено.

Детективът се отпусна и тогава скочих само на метър и нещо от него, и изритах мобифона от дланта му. Той изхвърча високо, превъртя се във въздуха и падна в шубрака на десетина метра разстояние.

Вихил притискаше ръка към гърдите си и ругаеше. Отидох при храстите, вдигнах един голям колкото юмрук камък и три пъти ударих телефона.

Оставих пистолета, пълнителите, палката и белезниците върху парчетата пластмаса и платки.

— Виждаш ли шосето? — посочих далечната сива линия.

Ченгето вдигна здравата си ръка и ми показа среден пръст.

— Басирам се, че за два часа ще стигнеш до там.

Скочих.

Лежах по гръб под дивана на Сам — само носът ми се подаваше изпод памучната дамаска и стоманените пружини. Ако бях по-дебел, нямаше да се получи.

Първо чух стъпките им, едва доловими. Не чух кола, та затова реших, че са паркирали по-далече, някъде край пътя. Пристигаха по-рано, отколкото очаквах, ала бях се притаил там от трийсет минути и бях сравнително сигурен, че не са усетили идването ми.

Освен ако не се бяха установили на лагер наблизо.

Вратата беше заключена, но те я отвориха. Не знаех дали имат ключ, или са използвали шперц, ама не я разбиха — това щеше да ги издаде.

Грижливо претърсиха къщата, отваряха килери и шкафове, надникнаха и на тавана. Всъщност бях възнамерявал да се скрия там, но беше горещо като в пещ и случайно реших да хвърля едно око под дивана.

За щастие, те не го сториха.

— Ами навън? Може да е някъде наоколо.

Младежки глас, американски акцент, като че ли нервен.

— Споко — отговори друг, по-възрастен, по-самоуверен. Акцентът ми се стори някак далечно европейски. Със скандинавски нотки — нещо като млад Макс фон Сюдов. — Ако вече е тук, ще му се наложи да се покаже, когато се появи Вихил.

— Би трябвало да дойде Кемп.

— Ние само убиваме телепорти, не сме като тях! Как да пристигне навреме от Ню Джърси?

— Просто бих се чувствал по-добре. Той има по-голям опит, нали така? С възрастни телепорти. Аз съм си имал работа само с хлапетии.

— Ами, да — само групата на Роланд има по-голям опит.

— Господи, Роланд Виж, той е истински паладин.

По-възрастният високо изсумтя — явно губеше търпение.

— Иди да провериш отзад, ама внимавай. Не се показвай. Да не го подплашиш. Може да дойде пеш, но не забравяй, че тая къща му е позната. Може да скочи вътре. Тоя случай… ако го пипнем, е, ще бъде добре за нас. Роланд чете докладите и не е доволен.

Едва чух стъпките на другия, докато се отдалечаваше.

Трябваше да им го призная — бяха предпазливи копелета.

Само двама. Значи в околността се намираха само двама. Щяха да пратят повече, ако имаше. Просто такова ми беше предчувствието.

„Аз съм си имал работа само с хлапетии.“ Ха. Спомних си мъжа с колата в Лечлейд, когато бях петгодишен. Спомних си оная нощ, когато бях на девет. „Спипай ги, докато са още малки, тогава са лесна работа.“

„Добре, скапаняци, време е да си имате работа с някой от вашия калибър.“

Извъртях глава настрани, за да надзърна изпод дамаската. От другата страна на килима едва видях част от обувките му, кафяви, с меки подметки, почти до коридора, където едновременно можеше да гледа през предните прозорци и да се скрие от поглед, ако се появи някой.

Не промених позата си, когато скочих, и забих електрошоковата палка отзад в бедрото му ниско от пода. Той успя да стреля, но без да се прицели, и докато падаше, шиповете с жиците разбиха един от предните прозорци. За всеки случай го ръгнах и в хълбока, после, чувайки стъпки, отскочих при старата конюшня оттатък насипания с чакъл преден двор.

Не излезе през вратата — измъкна се през счупения прозорец и като се претърколи по верандата, скочи на крака. Затича се по двора като централен нападател, устремен с топката към гол линията, променяйки в движение посоката, за да избегне противниковите играчи. Държеше едно от ония оръжия с шиповете и жиците, с едната длан на ръкохватката и другата на цевта.

Аз обаче предугадих действията му и при следващата промяна на посоката скочих, забивайки електрошоковата палка в тялото му.

Кракът му ме улучи в корема. Отскочих още докато се издигах във въздуха.

Озовах се на Пустото място, зашеметен, неспособен да помръдна. Опитвах се да си поема дъх, ама не се получаваше. Забих пръсти в диафрагмата си и това подейства, задвижи ме като мотор. Първото ми вдишване предизвика остра, раздираща кашлица.

„По дяволите, адски е бърз.“

Напомни ми за момчето с кафявия пояс, което спечели първото място в Бирмингам. Озърнах се за електрошоковата палка, обаче я нямаше, сигурно се въргаляше някъде на земята в ранчото на Сам.

Все още кашляйки, скочих в Дупката с намерението да взема пушката с шиповете, която бях гепил от Матео в Ла Крусесита, ала вместо това погледа ми привлече бейзболната бухалка.

Това е!

Върнах се в хола. Първият мъж още беше на пода, но зареждаше оръжието си — беше отворил задната част на цевта и вадеше гилзата. Върху корема му лежеше нов патрон, готов за зареждане.

Пристъпих странично, замахнах отдолу и избих пушката с бухалката. Тя се блъсна в отсрещната стена, обаче оня продължи да се движи и не щеш ли в дланта му изникна нож.

Продължих обратния замах на бухалката и я насочих към протегнатата му ръка. Ножът се изтърколи на пода. Мъжът нададе вик.

Викът разбуди спомените ми. Бях го чувал и по-рано.

Оная нощ.

Бях го прострелял два пъти с патрони с боя в ташаците и неколкократно го бях ударил по лицето с приклада. Белезите бяха избледнели, ала се забелязваха.

Млатнах го с бухалката по лицето.

По-младият стоеше на прага и вдигаше оръжието си. Спомних си думите на татко, произнесени много отдавна: „Не допускай никой дори само да те вземе на мушка.“

Скочих на верандата зад него, ала тоя път очаквах летящия към мене крак и се извих настрани, замахвайки с бухалката отзад към коляното му.

Чух изхрущяването на ставата му и той изкрещя, но въпреки това се опита да се завърти, да насочи пушката си към мене, само че бухалката първа достигна целта си, изби цевта нагоре и назад, и… оръжието изгърмя.

Двата шипа пробиха долната му челюст, единият разкъса сънната артерия отляво, вдигайки кървави пръски, докато оня се свличаше назад. Краката му потрепериха веднъж, после втори път и се отпуснаха безжизнено.

Призля ми и усетих, че ще се издрайфам, превит одве, с един крак стъпил на верандата, но се взех в ръце. Изправих се и два пъти дълбоко си поех дъх през носа, след което се обърнах и се насилих да погледна.

Кръвта му изтичаше. Наследникът на Сам, далечният братовчед, беше сменил килима. Нямаше да се зарадва много.

Скочих от отсрещната страна на тялото и разпростиращото се петно.

По-възрастният, когото помнех от оная нощ, не дишаше. От едното му ухо се стичаше струйка кръв. Очите му бяха широко отворени и едната зеница беше забележимо по-голяма от другата.

— Хубаво.

Казах го гласно и думата отекна в стаята, по-високо и по-рязко, отколкото очаквах.

Плувах на плажа в Оахака, Байа Чакакуал, борейки се с по-висок прибой от обикновено. Далеч на юг сигурно имаше буря, някъде към Гватемала, за да се вдигат такива вълни. Усетих се, че търкам лицето си под водата, и осъзнах, че все още се опитвам да измия кръвта.

„Щом досега не се е измила, няма да се махне. Престани.“

Оставих се на вълните да ме изхвърлят на пясъка и скочих в джунглата при душовете. Толкова лесно можех да си представя Иви, застанала там, хлъзгава, топла и гола… Побързах да приключа с къпането.

Палтото й още беше до леглото.

Скочих в Ню Йорк, в пиковия час, и взех влака за Трентън, после се влях в потока от прибиращи се от работа по улиците. Тялото на господин Келсън беше изложено за поклонение в траурния дом „Груерио“ до погребението в събота. Мислех да оставя палтото и да й дам възможност сама да го намери, но когато ме въведоха в параклиса, тя седеше там.

Отидох до първия ред и седнах в другия край на пейката. Ковчегът беше отворен, ала нямах желание да видя покойника.

— Донесох ти палтото.

Иви ме гледаше ококорена, с леко провиснали ъгълчета на устата.

— Няма ли да се върнат? Няма ли да разберат, че си тук?

Свих рамене.

— Дойдох с влака. Ще си тръгна с него. Няма да скачам в близост до тук. Освен ако не се наложи.

Тя се извърна и скри лицето си в длани. Все очаквах да каже нещо. Напразно.

— Можеше да ми се довериш — накрая промълвих аз. — Резултатът щеше да е почти същият. Само че ние…

Не ми отговори. След малко се изправих и се запътих към изхода.

И едва тогава Иви проговори.

— Радвам се, че донесе палтото. Беше негово. — И посочи с глава ковчега. — Не ми го е давал, но аз започнах да го нося, когато престана да се влачи по земята. И той нищо не ми каза.

Минах по обиколен път до гарата, на изток, далече от дома й, и се качих на влака за Филаделфия.

След като подминахме Кройдън, скочих в Дупката.

Във влака, отвсякъде заобиколен от хора, аз си бях пробил път по коридора, чувствайки се вцепенен.

Но сега не можех повече. Стоях прегърбен между масата и леглото, с отворена уста. С гръб към шперплатовата галерия.

Уф.

Насилих се да се обърна, да закрача напред и да седна на ръба на леглото.

Вече бях включил осветлението и лицето на Иви, както я бях нарисувал в Риджънтс Парк, беше там, спокойно, невинно — непомрачено, небелязано от трагедията, от ужаса. Линията на ключицата й, дълбокото деколте на пуловера, дантеленият ръб на сутиена, очертанията на гърдите.

И очите й.

Тия очи никога повече нямаше да ме гледат така.

Скъсах я на парчета, после накъсах парчетата и след това накъсах и тия парчета. Накрая върху масата се образува купчина късчета с големина на монета, останки от рисувателна хартия. Предателските ми ръце започнаха да ги подреждат, търсейки съвпадащи си страни като пъзел.

На Пустото място накладох огън от сухи мескитови клони насред дерето и прибавях още и още дърва, докато заприлича на клада.

Когато пламъците се издигнаха над главата ми, хвърлих късчетата от портрета в огъня и проследих с поглед почти мигновеното им изчезване — пламък, пепел и искри, понасящи се в небето.

Триангулация.

Честността е най-добрата политика, така разправят, само че за мене тя се оказа катастрофална. Изобщо не биваше да споменавам Борего Спрингс. Обаче бях предупреден отрано. Обикаляха наоколо и дебнеха. Чакаха ме да скоча, за да определят къде е скривалището ми.

Фермерите пак бяха започнали да хвърлят койотите в моята шахта и се канех отново да им ида на гости, макар че тоя път смятах да взема бейзболната бухалка.

Бях скочил на хребета край къмпинга „Фиш Крик“ и наблюдавах с бинокъла за четириколките на братята Кихоу, когато един пикап, оставящ прашна диря след себе си в дерето долу, рязко отби и спря.

Скрих се зад един камък и погледнах с бинокъла.

Трима. Кемп, здравенякът от Оахака и още един, когото не познавах. Бяха усетили скока. Взираха се нагоре към хълма.

Отдалечих се по отсрещния склон към гипсовото находище. Мислех просто да вървя пеш, докато изляза от обхвата им на дванайсет — тринайсет километра, само че не знаех в каква посока ще продължат с пикапа.

Пък и щом бяха толкова близо, вече многократно ме бяха усещали да скачам от Дупката. Сигурно се ориентираха, триангулираха.

Скочих при сградата на парковата управа, после в ранчото на Кихоу, където разбих един прозорец и разлаях кучетата, накрая в Ню Йорк и си взех хотдог в Батъри Парк.

След половин час тежко въздъхнах. „Време е.“

В предградията на Рен намерих фермер, който даваше сайвант под наем, сух, със здрав покрив и каменен под, изолиращ влагата. Взе ми едногодишна предплата в брой, без да ми иска каквито и да е документи.

— Drouges?

— Bien sur que non!

Скочих в Дупката и пренесох шперплатовата стена със скиците си, шкафа и оръжията, които бях задигнал от ония до тоя момент. Погледнах всичко останало — акумулаторите, генератора, лампите, леглото и мебелите и се отказах. Поколебах се за етажерката с учебници, после поклатих глава.

Скочих в Сан Диего и откраднах шест флакона пропан за барбекю от една газостанция.

Следващите три часа не правих нищо, само скачах от единия край на Дупката в другия.

Ако копелетата не го усетеха, за какво изобщо ги биваше?

Веднъж на час скачах на повърхността, точно над Дупката. За ония нямаше да е много по-различно от подземните скокове, освен ако вече бяха там, ама ги нямаше.

Чух ги да идват обаче.

Отдалечих се сред скалите и се заизкачвах по склона. Носех бинокъла и бейзболната бухалка, готов за мача.

Бяха шестима с два пикапа и когато оставиха колите, се разгърнаха на две групи по трима. Гледаха един към друг и разбрах, че по тоя начин взаимно си пазят гърба, понеже, ако противникът може да се материализира насред редиците ти, трябва да гледаш навсякъде.

Изчаках групите да се отдалечат на достатъчно разстояние една от друга, избрах човек от групата на Кемп и му разбих коляното, като се възползвах от бързите му рефлекси и го фраснах, докато се опитваше да ме изрита.

Кемп и другият стреляха с шиповете си, ама не улучиха нито мене, нито жертвата ми, защото отскочих, пък оня се беше строполил по задник на земята.

Сграбчих Кемп за яката, докато презареждаше, и го хвърлих в Дупката. Той се завъртя и стреля, но вече не бях там, а в другия край на пещерата, където бях оставил собственото си оръжие.

Моите шипове и жица го подхванаха и го приковаха към шперплатовия панел. Каква ирония! Случи се да е този, на който пишеше „Усещащи“, въпреки че рисунките вече бяха във Франция.

Кемп се мъчеше да се изхлузи изпод жицата и се зачудих дали електричеството се е разредило, или просто е издръжлив. Стрелях повторно, по-ниско, през бедрата му, и видях, че се сгърчва. За по-сигурно го стегнах с още един изстрел през гърдите и ръцете, а накрая и на височината на раменете.

Носеше нож в кания, скрита в ръкава му, механично оръжие, което изскачаше в дланта му. В задния си джоб имаше електрошокова палка, а в халките на колана му бяха напъхани шест патрона за пушката. Взех му мобифона и портфейла и ги оставих на масата.

Имаше три различни лични карти. Нито една на името Кемп. Предполагам, че благодарение на мен под това име прекалено му беше припарило. Скочих на повърхността и после при металната стълба, която се спускаше в рудника. Вонеше, мъртвите койоти още бяха там, обаче кой знае защо това не ме смущаваше.

Върнах се при Кемп и го ръгнах с електрошоковата палка.

Ааа, гот. Мислех си, че има някакъв имунитет. Шперплатът, дебел, двусантиметров лист, се огъна като картон.

Докато се гърчеше, взех стол и го възседнах на обратно, обгърнал с ръце облегалката.

Подхванах го, когато гърченето му попрестана.

— Паладин. Хммм. Странно име за човек, който убива деца.

Това моментално привлече цялото му внимание. И преди не изглеждаше особено добре, ала когато изрекох тая дума, лицето му пребледня като платно.

— Не биваше ли да го зная? — невинно попитах. — Кое точно не биваше да зная? Че сте паладини ли? Или че очиствате главно невръстни хлапета?

Зяпаше ме така, като че е допуснал грешка, като че ме е смятал за едно, пък аз съм се оказал нещо друго.

— Виж, малкият…

Скочих от стола и го ръгнах в корема с електрошоковата палка.

Докато се разтърсваше в нови конвулсии, се върнах на мястото си.

— Май още отначало не започнахме както трябва, тъй като убихте родителите ми. Навярно сте си мислили, че не ги обичам, обаче трябва да ти кажа, че тук много сте сбъркали. После дойде редът на Сам и Консуело… виж, това ме озадачи. Все пак защо ги убихте? Нямаше ли да е по-добре да ги оставите живи, за да видите дали пак ще се свържа с тях? Така ли щеше да постъпи Роланд?

Той пак започна да се мята, ама не от електрошоковата палка. Опитваше се да се измъкне от жиците.

Може би защото бях споменал името на Роланд? Тоя път го изритах в ташаците.

— За Бога, ще се усмириш ли най-сетне?! — извиках. Задъхваше се и тихо пъшкаше. Посочих слабините му. — Ааа, да. И накрая трябваше да се ровичкате и в любовния ми живот! Това вече преля чашата.

Озърнах се назад към книгите си, учебниците, романите, които обичах.

— Някога бях добро дете. Сигурно от ония, с които сте свикнали, от ония, дето умират тихо и кротко, когато се появявате с ножовете си, с тия пушки с жици и шипове, с електрошоковите палки и всичко останало.

Скочих от другата страна на пещерата, където започваше вертикалната шахта. Бяха разбили решетката и ги чувах да се спускат по стълбата.

Върнах се при Кемп и се заех да нареждам пропановите флакони на масата, две редици от по три флакона. Когато свърших, отидох в другия край на Дупката, при малкия дванайсетволтов хладилник, и извадих сноп свещи.

Бяхме ги купили с Иви, замисляйки романтична вечеря.

Запалих две, покапах восък върху хладилника и ги залепих. Хвърляха ярка светлина. Романтично.

— Е, имате ли си таен щаб, Кемп? Искам да кажа, място, където се размотавате, хвърляте дартс, обръщате по няколко бири и се упражнявате да убивате невръстни хлапета?

Той навлажни устни с език и изрече:

— Алехандра.

Пак го ритнах. На същото място.

— Не смей да произнасяш името й!

Пречупваше се. Надявах се, че се пречупва, но каквото и да се случеше, повече нямаше да играя по техните правила.

— Защо го правите? Защо ме преследвате? Защо ни избивате?

Той ме погледна и видях омраза, видях страх, ала продължаваше да мълчи, а ми беше писнало да го удрям.

Отворих клапаните на три от шестте флакона газ и скочих на върха на хълма над Дупката.

Преброих до десет. За миг си помислих, че свещите са угаснали. И тогава го усетих с краката си, труса, последван от грохот, който отекна над склоновете.

Далеч под мен отворът на шахтата избълва прах и пушек. Странно, оттам се издигна идеален пръстен от дим, който постепенно се разширяваше, докато диаметърът му надхвърли трийсет метра.

Прозорците на пикапите им бяха разбити, обаче мъжът, когото бях ранил отначало, още беше жив, и объркано се озърташе наоколо.

Можех да го отвлека и да си поиграя с него, да изтръгна някакви сведения за оня Роланд, но бях уморен.

Оставих го да се обяснява с горските.

Бях надушил група от трима паладини, които действаха около Лионската гара, и ги подмамвах със серия скокове, за да установя кои са Усещащи.

Бях открил един, който работеше в будката за вестници, и друг, сервитьор в „Льо Трен Блю“, ама с третия нямах късмет и не ми се щеше да се местя, преди да съм се добрал до него.

Похапвах разкошен шоколадов кроасан и целият се бях омазал, когато мина група испански туристи, начело с екскурзоводка. Разказваше им историята на гарата на перфектен кастилски, но гласът й ме накара да се ококоря и рязко да завъртя глава.

Изрусена и подстригана късо, ама си беше тя, поотслабнала, красива както винаги.

Когато Алехандра се приближи, аз се извърнах, извадих салфетките от книжната кесия и се заех да бърша шоколада от лицето си. Попивах всяка нейна дума, всеки звук от топлия й, мелодичен глас.

Искаше ми се да се втурна подире й, да я грабна в обятията си, да я притисна към себе си. Искаше ми се тя да ме прегърне.

Обърнах се чак след като се отдалечи.

Отвсякъде ме заобикаляха хора, щъкащи из гарата като рибни ята при океански риф, като скупчили се овце. Срещаха се, разговаряха, целуваха се, бързаха за влака, мислейки за пътуването или просто за вечерята.

Ала не и аз.

Не е нужно да шофираш, вървиш или дори да скочиш, за да се озовеш на Пустото място.

Понякога то само идва при теб.

Келнерът, когото вече бях разпознал, размени няколко реплики с клиент, излизащ от ресторанта. Непознатият се помота пет минути из гарата, наблюдавайки таблата с пристигащи и заминаващи, после рязко се запъти към вестникарската будка. Там си купи вестник и поговори с продавача, втория ми обект — само няколко изречения, но повече от необходимото, за да си купи вестник.

Здрасти, пичове.

Скочих.