Джил Барнет
Проклетникът (30)

28

След напрегнатото очакване на сватбата, след една сутрин, запълнена от Алебардите, и два часа почти безмълвна церемония София стоеше до рамото на Тобин в палатката, където двамата приемаха сватбените дарове, и бърбореше неуморно с всички, които идваха да ги целунат и да им честитят.

Ръката на Тобин почиваше властно на кръста й, докато той говореше с някакъв барон, съпругата му и сина му. Само за миг София сведе поглед към синкавобялата роза в ръката си. Отново видя лицето му, изражението в очите му, начина, по който бе коленичил пред нея като някакъв романтичен рицар, а не като надменния мъж, за какъвто винаги го бе смятала. Усети леко радостно трепване, когато си спомни този момент, сякаш в сърцето й се бяха настанили пеперуди.

— Софи! — притича към нея Едит. — Ти се омъжи! Наистина се омъжи! Толкова хубаво беше! — Тя прегърна силно приятелката си и прошепна: — Не можах да повярвам, когато той ти даде тази роза! Нима не беше най-романтичното нещо на света? Менестрелите вече измислиха песен за това! Кой да помисли, че сър Тобин де Клеър ще направи такова нещо?

Едит изглеждаше също толкова нервна, колкото беше и София, най-малкото, доста по-нервна, отколкото беше обичайно за нея.

София погледна над рамото на приятелката си.

Един висок мъж с кестенява коса, посивяла на слепоочията, стоеше зад нея. Беше богато облечен в златиста коприна, но не с толкова украшения и кожи, както се бяха нагиздили някои от по-богатите сподвижници на Едуард.

Едит вдигна очи към нея, после отстъпи назад и плахо посочи мъжа, който веднага пристъпи напред.

— Лейди София, това е лорд Робърт Гаванашоу, моят годеник.

София срещна погледа на едни изключително приветливи кафяви очи, които сякаш изливаха безкраен поток от любов към нейната приятелка. Лорд Хенри бе направил добър избор за малката си сестричка. Сега започваше да разбира Едит и желанието й да се свърже с този доста по-възрастен от нея мъж.

София протегна ръка.

— Лорд Робърт. — Усмихна му се искрено, защото Едит го гледаше така, сякаш цялото й сърце е изпълнено само с него. — Наистина се радвам, че се запознахме. Едит толкова ми е говорила за вас.

— Така ли? Тя не говори много, когато аз съм наблизо.

— О, говоря — изрече бързо Едит, но разбра, че му е възразила, изведнъж притихна и впи поглед в пръстите на краката си.

Лорд Робърт сви вежди, сякаш търсеше истинската й реакция, а не привидната покорност, която толкова много мъже изискваха от съпругите си. Погледна към София, сякаш за да й каже: „Моля ви, помогнете ми за нея.“

Мисълта му обаче работеше бързо.

— Предполагам, че не си имала много възможности да говориш, докато съм държал устата ти заета с други занимания, скъпа.

Едит вдигна рязко глава и отвори широко очи. Изчерви се така силно, че София прихна да се смее.

София игриво тупна лорд Робърт по ръката.

— Постъпвате ужасно, като я закачате така, милорд. Тя е най-милото и най-нежното същество на земята.

— Да, така е — усмихна се той. — Но според мене трябва малко да я закачам, милейди, защото открих, че руменината на бузите й много ми харесва.

София и Робърт се разсмяха и започнаха да се надпреварват в остроумия, опитвайки се да смутят Едит, само за да я видят пак да се изчервява.

— Стига! — Едит вдигна ръце в привиден протест. — Ужасни сте и двамата! Бузите ми така пламнаха, че трябва да ги охладя. — Хвана ръката на Робърт и я стисна. — Елате, милорд. Усещам, че съм ужасно гладна и жадна. Ваш дълг е като мой годеник да се погрижите за всички мои нужди и желания. И помнете, че трябва да ме храните с най-добрите парчета.

— Мисля, че най-доброто парче държи ръката ми притисната плътно до себе си.

София се засмя и загледа как Едит щастливо мъкне широко усмихнатия лорд Робърт към огромната синя палатка, където започваше празничният обяд.

Докато траеше сватбеният обяд, на Тобин му се струваше, че присъства по-скоро на някаква катастрофа. Седеше, бодеше с камата си парчета от изкусно сготвеното месо, пъхаше ги в устата си и дъвчеше яростно, за да гаврътне в следния миг огромна чаша френско вино.

Не беше лесно да пренебрегне факта, че собственият му баща се беше заел настоятелно и пред всички да ухажва собствената му съпруга.

Гледаше ги как танцуват под музиката на менестрелите, виждаше София невинно да се усмихва на баща му, който сипеше най-изкусните си комплименти. Сегашната му мащеха, която и да беше тя, светлокоса жена на двадесет и две години, на име Арден или Анна, или Аркин, изобщо нещо с „А“, си беше тръгнала рано от празненството. Горката жена сигурно беше свикнала с похожденията на съпруга си и сега не искаше да присъства на поредното унижение. Работата беше там, че не биваше съпругът й да я прави за смях точно с булката! Това обаче беше в стила на баща му.

Баща му хвана София за кръста и я вдигна високо във въздуха. Тобин стисна по-здраво орнаментираното столче на златната чаша. Чувстваше как резбованият сокол се впива в пръстите му, усещаше как кръвта се оттича от кокалчетата на ръката му, долавяше стихията на гнева във вените си.

Една ръка се отпусна на рамото му и го откъсна от неприятната гледка.

Мерик бе застанал зад него.

— Върви я вземи от него, момче.

— Няма да му дам това удовлетворение да разбере, че може да ме ядоса — и Тобин обърна още една чаша.

— Значи си глупак, защото не става дума за тебе. А за София. Тя е единственият човек, когото нараняваш, като се опитваш да се държиш, сякаш това, което прави той, няма значение. София е твоя съпруга. Тя нищо не знае. Само танцува, както трябва да танцува младоженката на сватбеното си тържество. Разказвал ли си й за него?

— Защо? Той не заслужава да си хабя думите.

— Клио ме помоли да те убедя да й разкажеш. Тя трябва да знае, ако не за друго, най-малкото, за да се пази.

Тобин се намръщи и погледна към лейди Клио. Тя го гледаше строго. Той отмести очи към съпругата си и разбра, че Клио е права.

— Иди да я спасиш, момчето ми. Не е време за инат. — Мерик стисна рамото на Тобин. — Върви.

Тобин отпи още една глътка вино и отмести чашата. Без да отделя очи от София и баща си, той леко кимна на Мерик, бутна стола назад и се изправи.

Тръгна към танцуващата двойка. Заобикаляше гостите, седнали около масите, които се извръщаха към него и вдигаха в приветствен тост чашите си, пълни с вино, посрещаха го с одобрителен кихот, засипваха го с благопожелания, тупаха го по раменете и по гърба. Някои вече бяха доста пийнали, като двамата дребни благородници, които се сбиха, защото единият халоса другия с чашата си.

Тобин бутна единия настрана и се изправи помежду им. Парсин и Мерик веднага се озоваха до него, хванаха двамата скандалджии и ги извлякоха навън, преди да изтеглят саби един срещу друг.

Стигна зад гърба на баща си и го чу да казва:

— Синът ми е щастливец, София.

И възрастният мъж плъзна ръка по кръста й. Тобин сви юмруци, но не помръдна.

— Трябва и аз да си намеря такава хубава булка като тебе.

— Вече си имал много булки, татко. — Тобин стисна рамото на баща си, за да му попречи да се доближи още повече до София. — Мисля, че и сега горе те очаква една съпруга.

Баща му се обърна и по изражението му пролича, че са го хванали натясно.

Тобин пристъпи между двамата, заслонявайки съпругата си с едрата си фигура. Отправи към София една усмивка, която добре съзнаваше, че е фалшива, наведе се към ухото на баща си и изрече тихо и заплашително:

— Махни се от пътя ми, старче.

Не изчака да види реакцията на баща си. Сграбчи ръцете на София и я увлече в кръга от танцуващи. Хората отстъпиха назад и разшириха кръга. Спряха да танцуват и започнаха да пляскат с ръце и да тропат с крака, докато Тобин държеше здраво нежните ръце на съпругата си и я въртеше, без да сваля очи от лицето й. Усмивката й се стопи. Тя извика настоятелно името му, но той продължи да я върти все по-бързо, докато главата й се замая и тя започна да се смее. Смехът й се вмъкна в кръвта му и отнесе всичко, оставяйки му само мисълта, че тази жена е наистина негова.

Той я прегърна през кръста и я наведе рязко назад, после я вдигна и се завъртя с нея, а тя го обгърна здраво през врата и отметна глава.

— Стига! Спри! Съпруже!

Но продължи да се смее. Той се обърна и излезе от кръга на танцуващите, мина покрай музикантите, прекоси цялата зала и излезе, сподирян от весели възгласи и солени шеги.

Понесе я по коридора и излезе, без да я пуска от ръцете си, чак на парапета на стената, където шумът от залата се чуваше едва-едва.

Лек ветрец раздвижи панделките в косата на София и я разроши. Няколко къдрици паднаха над очите й. Тя отдели ръка от врата му и ги приглади назад. Хермелиновата кожа по ръба на ръкава й я погъделичка по носа, тя го потърка, после положи ръка на рамото му и му се усмихна широко.

— Отвлече булката от празника.

— Да — изрече той тихо и я пусна на земята.

Застанаха с лице един срещу друг. Той се вгледа в нея с напрегнато и сериозно изражение. В погледа му нямаше веселост. Нито пакостно пламъче, както в очите на баща му, които толкова приличаха на неговите, че тя остана потресена. Запита се как могат да бъдат толкова различни. Единият толкова весел, а другият толкова напрегнат.

София не знаеше защо Тобин я гледа така. В очите му имаше нещо, което й се стори, че е болка. За един кратък миг тя се запита дали причината не е в нея. Наклони глава въпросително:

— Какво не е наред?

Той стисна устни, пое си дълбоко дъх и отклони поглед. Опря се на зъбеца на стената и се загледа някъде надалече. Взе едно камъче, започна да го премята в дланта си, после няколко пъти го подхвърли във въздуха и го хвана.

— Стори ми се, че имаш нужда да бъдеш спасена.

— Наистина ли? — Тя се засмя, приближи се, застана до него и се загледа на запад, където слънцето залязваше сред облаци руменина и пурпур. — Баща ти е много забавен. Разсмива ме.

Той не каза нищо.

— Има закачлив поглед.

— От който е най-добре да се криеш — изрече той с остър глас.

— Да се крия от баща ти? — Тя се засмя. — Какъв си глупчо! Та това е смешно.

Тобин не каза нищо.

Смехът на София замря. Тя вдигна очи към съпруга си и сви вежди. Той говореше напълно сериозно.

Не беше помръднал. Само се взираше пред себе си с отнесено изражение, сякаш мислено беше някъде много далече оттук, сякаш мисълта му отсъстваше. Бе присвил очи в огорчение и гняв.

Където и да се намираше духът му, не беше на добро място.

Изведнъж София си спомни изненадващо ясно какво бе казала Елинър предната вечер.

Сърцето му е вярно, не като на баща му.

Протегна ръка и докосна ръката на Тобин.

— Защо е трябвало да ме спасяваш?

Той мълчеше.

— Та аз бях с твоя баща. Той е любезен и забавен — продължи тя.

— Забавен? Бих казал, че баща ми е много други неща, но в никакъв случай забавен.

— Защо си толкова зле настроен към него? Само защото ми обръщаше внимание ли? Сигурна съм…

— Защо ли? — Той се обърна и я прикова с гневния поглед на сините си очи. — Какво? Мислиш, че ревнувам, защото той има властта да омайва всяка жена, с която се запознае?

— Не знам какво да мисля. Ти ми кажи защо не бива да се държа любезно с него, когато той е толкова мил с мене. Аз съм негова дъщеря чрез брака си.

— Може би трябва да запиташ съпругата му. Или някого от осемнадесетте ми по-малки братя.

— Осемнадесет? Той кимна.

— Всички са от различни майки, с изключение на двете двойки близнаци.

— Близнаци? — повтори тя като ехо.

— Да, като не смятаме сестрите ми.

Тя зяпна.

— Първо е Елизабет, която е с шест години по-голяма от мене. Ние сме от една и съща майка, първата съпруга на татко. После идва Джослин. Майка й е перачката на замъка. После идват Катрин, Ейда, Мод, Джанет, Алис и Изабел.

Тя изглеждаше ужасена.

— Господи…

— Не знам как е нарекъл последните три момичета. Известно време ме нямаше у дома.

Тя стоеше срещу него, не можейки да повярва на думите му и още по-зле, на това, което се подразбираше. Но когато погледна профила му, стиснатата челюст и болката, изписана на лицето му, разбра, че й казва истината. Похожденията на баща му го тормозеха.

— Не знаех — прошепна тя.

— Знам. Но сега, когато си моя съпруга, трябва да го знаеш, за твое добро е.

— Не съм слугиня, с която да си играе. Сигурна съм, че само е искал да ме приветства с добре дошла в неговото семейство. Аз съм братовчедка на краля, също както и твоя съпруга.

— Факт, който той май лесно е забравил. Мисля, че точно заради това е толкова внимателен.

Тя си пое дълбоко дъх. Той я погледна.

— Само защото си омъжена за най-големия му син, не означава, че не вижда в твое лице примамлива плячка. Не се заблуждавай, скъпа. Баща ми пръска чара си преднамерено, и то не за да те приветства с добре дошла в неговото семейство.

Тя протегна ръка и опря длан на гърдите му, там, където сърцето му биеше силно. Искаше да премахне болката му, да отпъди това, което току-що й беше казал, сякаш никога не се е случвало.

Тобин откъсна поглед от далечината, в която се взираше, и сведе очи към ръката й положена на гърдите му. Гледаше я така, сякаш това е последното, което е очаквал да види.

Стори й се, че той се е поотпуснал. Устата и челюстта му не бяха така стегнати, напрежението във врата се беше опекло. Дланта му покри нейната, после той се обърна и заразглежда лицето й, сякаш търсеше нещо в него, нещо, от което имаше нужда.

Тя прошепна името му.

След миг устата му покри нейната и тя усети силните му ръце да я прегръщат плътно.