Джил Барнет
Проклетникът (24)

22

Не след дълго сестра Катрин заведе София в стаичката, която трябваше да бъде нейно жилище. Отключи вратата и я отвори. Бяха казали на София, че всяка нощ след предсъня заключват в стаите им жените в „Божие благоволение“, за да могат да се молят на спокойствие.

София предположи, че се молят да бъдат освободени от принудата да живеят на такова място, което почти не се различаваше от затвор. Дори казваха на тези стаи килии. Единственото, което им липсваше, бяха решетките.

Тя се съблече, изми се и легна на тясното легло с корав и неравен сламеник, без никакви чаршафи. Придърпа грубото вълнено одеяло — единственото одеяло — до раменете си и усети как по краката й плъзва студен въздух. Надигна се на лакът и погледна.

Леглото беше твърде късо и краката й висяха отвън. Тя се отпусна отново по гръб и подложи ръце под главата си. Огледа тъмната стаичка и се почувства толкова самотна, колкото не се бе чувствала много отдавна.

Затвори очи, за да може по-лесно да заспи. Тогава нямаше да става нужда да мисли. Нямаше да се налага и да чувства каквото и да било. Просто щеше да спи.

Но не можеше да заспи. Нещо я гризеше. Напрежение.

Всяка нощ едно и също. Мисълта я водеше обратно към места, където не искаше да се връща, към нейните приятели и ужасната им участ. Ако успееше да заспи след това, сънуваше кошмари — как някой я преследва по пътища или дълги тъмни коридори, как я сграбчват груби разбойнически ръце и тя не може да се защити. Събуждаше се цялата разтреперана, плувнала в студена пот, а чаршафите й се оказваха целите измокрени.

Тогава оставаше будна, опитвайки се да мисли за нещо друго, за каквото и да е. И успяваше. Понякога преди зазоряване мислите я отвеждаха при Тобин. Обратно при онези моменти, когато волята й изчезваше, при целувките му, за които копнееше, при миговете, когато ръцете му похищаваха тялото й и я докосваха на такива места, които само тя бе докосвала дотогава.

И София отново си представяше себе си в ръцете му, само така успяваше да заспи — мислейки за него. Само така успяваше да отпъди страховете си.

Лежеше и си представяше как той я целува. Усещаше аромата му. Допира му. Дори когато си казваше, че трябва да го забрави. Дори след като така я беше наранил тогава, първия път… Можеше колкото си иска да си заповядва да го забрави, но нито сърцето, нито умът й се подчиняваха.

Истината беше, че тя му принадлежеше. Не заради годежа, макар това да правеше връзката им официална. Тя беше негова още от първия път, когато го видя, може би дори още от онази първа игра на „сляпа баба“, когато тя беше една на дванадесет години.

А той бе заминал и отново я бе изоставил.

Тобин дори не се бе сбогувал с нея. Беше неин годеник. Струваше й се, че му е приятно с нея, а и на нея й беше приятно. Бяха споделяли интимни мигове в онзи хан, той я бе прегръщал цяла нощ, когато тя не успяваше да заспи.

Но не си бе направил труда да й каже „довиждане“. Просто отново бе заминал и никой не знаеше за колко време.

Тя започна да се ругае, задето така глупаво се е надявала или дори задето си е въобразявала, че той ще е по-различен от всички мъже, които бе познавала досега.

Истината беше, че мъжете изоставяха жените.

О, те можеха да те докосват и да те целуват, да те желаят, да те мамят и да ти обещават какво ли не. Можеха да говорят за деца и бъдеще, но си бяха измамници. Правеха каквото им скимне. Отпрашваха нанякъде в името на дълга или честта, отиваха на война и те оставяха да се питаш дали изобщо са били с тебе. Или дори дали не си си въобразила техните прегръдки, целувки и нежни думи. Дали не си си въобразила, че ти обещават нещо.

И така, той бе хукнал нанякъде, а тя се бе озовала тук, в манастира. Без да знае докога. Братовчед й беше казал, че трябва да се моли да я споходи смирение и покорство.

Тя затвори очи и въздъхна. Беше се наситила на манастирски живот следобеда и вечерта. Най-много се страхуваше, че не знае как ще преживее изобщо цялата тази ужасна досада.

 

След първата седмица в манастира София всяка вечер след предсъня се стоварваше в малкото си легло съвсем изтощена, затваряше уморените си очи и с последния си дъх, преди да заспи, отправяше молитва към бога да я научи как да се примирява.

Монахините имаха прекрасна градина сред стените на манастира и много се гордееха с нея, защото я бяха направили да прилича на Гетсиманската градина. Още на другия ден, след като пристигна, на София бе отредено задължението да плеви тази градина. Когато бурените бяха изкоренени до един, София трябваше да сади цветя, да ги полива, да носи кофа след кофа от кладенеца в другия край на манастирския двор.

Тя се научи да бърка дървесна пепел, боклук и птичи изпражнения — отвратително воняща смес — и да тори почвата. Трябваше всеки ден да прочиства с гребло градината, да сменя водата в поилката за птици зад манастира — там склонът беше толкова стръмен, че тя трябваше да спира седем пъти и да си поема дъх, преди да стигне най-горе.

Когато не беше в градината, помагаше на монахините. Хранеше добитъка. Броеше свинете. Чистеше оборите и извозваше тора в зеленчуковата градина. Събираше яйца от полозите и когато кокошките не искаха да се разделят с тях, я кълвяха ожесточено. Тогава тя се заканваше, че ще им отреже човките и ще ги хвърли на свинете. Переше бельото и кърпите, скоро кожата на ръцете и се изсуши и напука, а по дланите цъфнаха мехури и незарастващи рани.

София сама се грижеше за дрехите си. Сама си вареше сапун. Носеше дърва за огъня от гората Чарнууд, където монахините ги сечаха. В края на първата седмица вече започна да яде солената риба и воднистите репи. Дори посягаше и към черния хляб.

Дойде Великден. Благословеният Великден, когато тя нямаше да върши никаква работа. София влезе в трапезарията и се отпусна на твърдата дървена пейка. Наведе глава заедно с другите, когато сестра Джудит започна да благодари на бога за оскъдната им храна. После отвори очи и отпусна напуканите си, покрити с мехури ръце.

Тогава долови аромата на райските селения. Знаеше, че трябва да е това, защото нищо на света не миришеше толкова прекрасно.

Монахините си бъбреха тихо, когато вратата между кухнята и трапезарията се открехна. Изведнъж настана тишина и жените се обърнаха като една, а на лицата им се изписа очакване и надежда.

След миг тя разбра каква е причината.

Слугите и готвачката влязоха, носейки препълнени подноси с най-невероятните ястия, каквито София не беше виждала, откакто беше дошла тук. Слугата сложи един поднос от дясната й страна.

— Това ли е, което си мисля? — запита тя.

— Свинско пълнено с цариградско грозде и бадеми. — Слугата направи лек поклон и се оттегли.

Тя грабна лъжицата за сервиране и сипа огромна купчина ядене в чинията си, а в това време до левия й лакът кацна още един поднос. Взря се невярващо в парчетата златист пай и реши, че е умряла и е отишла на небето.

Храната беше възможно най-вкусната, която някога бе опитвала, и София започна да се тъпче така, че след малко едва можеше да мръдне и в стомаха й нямаше място за ягодовата пита със сметанов крем, украсена с бадеми и стафиди.

Наведе се към сестра Катрин и прошепна:

— Кажи ми, че ядете такива вкусни неща на всеки празник. Катрин я изгледа с въпросително свити вежди и отговори:

— Така е.

София въздъхна щастливо и се усмихна.

— Мога да ям солена риба и репи всеки ден, ако знам, че ще ям такова нещо поне на всеки два месеца веднъж.

— На всеки два месеца?

— Да. На празник, когато не трябва да ядем солена риба и ряпа. Сестра Катрин се престори, че мисли усилено върху думите на София, после изведнъж се разсмя от все сърце.

Другите се извърнаха към нея и също се разсмяха.

— Кажи ни какво толкова смешно има, сестро — запита сестра Джудит.

— Лейди София мисли, че всеки ден ядем само солена риба и ряпа! Всички монахини прихнаха да се смеят, сякаш бяха чули най-смешната шега на света.

Сестра Джудит също се засмя и каза:

— Май нашата лейди София трябва да се посъветва с календара.

София сви вежди.

Сестра Катрин се обърна и я потупа по ръката.

— Досега имаше пости, скъпа. Солената риба, ряпата и черният хляб бяха единствената храна, с която разполагахме за покаянието си.

— Да не искате да кажете, че повече няма да ям солена риба?

— Чак до догодина.

София нададе висок радостен вик и всички се разсмяха.

 

Пратеникът на Де Клеър, оръженосецът Туок, дръпна юздите на коня си и спря пред стените на замъка Уиндзор.

— Туок от Камроуз, оръженосец на сър Тобин де Клеър! Имам спешно съобщение за краля!

Спуснаха подвижния мост, вдигнаха решетката и момъкът се втурна във вътрешния двор. Веднага го въведоха в залата, където кралят заедно със съветниците си разглеждаше бойните карти, пръснати по огромната маса.

Оръженосецът влезе, направи дълбок поклон и подаде запечатания пергамент на един благородник от свитата на краля, който веднага го предаде на Едуард.

Кралят бе седнал в огромно кресло пред отрупаната с карти маса.

— Какво толкова има, че си останал без дъх, момче? — Хвърли поглед към печата. — Това от господаря ти ли е?

— Да, сир.

Едуард счупи печата и разви пергамента. След няколко мига вдигна очи, присви ги замислено, без да губи самообладание, после хвърли писмото настрана.

— Май някои кланове възразяват срещу преговорите между мене и съпруга на сестра ми. Конфискували са документите и са пленили Де Клеър заедно с хората му. Поставят условия и искат откуп — от Александър и от мене.

Избухнаха гневни викове, Едуард вдигна ръка.

— Престанете. — Отправи поглед към ковчежника. — Как сме с хазната?

— Всички доходи от тази година са заложени, сир. Не можем…

— Добре! — отсече Едуард. — Прати съобщение до Глостър. Виж дали не може да откупи сина си. Ние не можем. — Погледна към пратеника на Де Клеър. — Върни се и им кажи, че това не ни засяга. Могат да задържат Де Клеър.

— Сир? — зяпна Туок.

— Ще говоря направо със съпруга на сестра си — обърна се Едуард към придворните, после погледна оръженосеца. — Още ли си тук?

— Не, сир.

Туок излетя от залата, метна се на коня си и препусна с всичка сила, но не към Шотландия, а към Камроуз, за да извести граф Мерик.

 

Добила сили от превъзходното ядене, на следващата сутрин София се събуди бодра и се захвана със задълженията си. Беше свършила с прането и сега бързаше да свали в двора огромна купчина чаршафи по стръмното стълбище на източното крило на манастира. Беше обещала на сестра Катрин да й помогне със счетоводните книги, което беше доста подходяща работа, защото от снощи валеше проливен дъжд.

София сви по завоя на стълбището и се сблъска с някого. Чаршафите се разлетяха от ръцете й. Тя извика, спъна се и падна назад, удряйки така силно гърба си в едно стъпало, че пред очите й блеснаха свитки.

Сви вежди от болка, надигна се и премига. Огледа се и видя сестра Джудит до най-долното стъпало, с разкривено от болка лице, патерицата й беше отлетяла на няколко крачки зад нея.

— Сестро Джудит! — София стана и се втурна надолу по стъпалата. — Много съжалявам. Лошо ли се ударихте?

Старата монахиня се размърда и изстена.

— Мисля, че всичко е наред. Помогни ми да стана, дете.

София пъхна ръце под мишниците й и й помогна да се надигне.

— Донеси ми патерицата.

Тя слезе, грабна патерицата и я опря до стената.

— Нека ви помогна. Хайде, сестро. Чувствам се ужасно. Кълна се, съвсем не ви видях.

Хвана старата жена под мишниците, опита се да я вдигне, но нямаше толкова сили, защото Джудит беше висока и едра, въпреки куция си крак.

— Само ми дай патерицата, момиче, сама ще се справя — разнесе се острият, сърдит глас на Джудит.

София се отпусна назад, чувстваше се още по-зле. Подаде на Джудит патерицата, започна да вдига разпилените чаршафи и да ги сгъва.

Старата монахиня обърна патерицата така, че да може да се изправи с нейна помощ. Завъртя се няколко пъти насам-натам, издавайки такива стонове, сякаш я мъчеше непоносима болка.

София искаше да й подаде ръка, но не го направи. Страхуваше се да не би сестра Джудит да й се сопне отново. Затова се изправи с ужасното усещане, че е безполезна и не й е тук мястото, и застана мълчаливо, хапейки долната си устна. После изрече тихо:

— Наистина много съжалявам.

— Знам, знам… — измърмори сестра Джудит нетърпеливо и махна пренебрежително с ръка, докато се отдалечаваше, куцукайки, по коридора, водещ към килиите.