Джил Барнет
Проклетникът (27)

25

След една година

Беше един от онези светли октомврийски дни, когато слънцето грееше почти през целия ден и връхчетата на тревите по ливадите добиваха цвета на житните класове. Редиците кошери наподобяваха миниатюрни колибки, а златистите орлови нокти виеха гъвкавите си стъбла около дънерите на мощните брястове.

Напряко на пътя, пресичащ ниските хълмове близо до заспалото градче Фармингтън, се движеше група въоръжени конници. Един висок мъж, който се държеше грациозно на седлото, го пришпори и препусна напред. Малко пред него друг ездач, почти легнал на шията на коня си, препускаше така вихрено, че тъмното му наметало се развяваше зад него.

— Господи, Де Клеър! — извика Мерик, настигайки първия ездач. Тобин стреснато изгледа приятеля си, който му правеше знаци да забави ход. Дръпна юздите на коня и след няколко мига двамата се изравниха.

Мерик го изгледа със странно вдигнати вежди.

— Нямаш търпение да стигнеш в Лестър, обзалагам се.

— Защо го казваш?

— Защото цяла сутрин препускаш като самия дявол.

Тобин погледна през рамо към облака кафяв прах, вдигнал се изпод копитата на дружинниците, които с всички сили се мъчеха да го настигнат. Изненада се, но не чак толкова, и се засмя, защото нямаше друг избор, освен да си признае, че наистина много бърза.

— Прав си — изгледа той Мерик. — Денят е хубав. Отиваме да вземем годеницата ми, аз се измъкнах от оная огромна скала, която шотландците наричат замък, слънцето грее. Бих казал, че всичко е наред.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, момче. Ти избързай. Върви. Аз и хората ти ще те последваме малко по-бавно.

Тобин погледна изненадано Мерик.

— Не те ли интересува?

— А защо? Ти така и така мислено си вече там. Цял ден не си изрекъл и две думи — изсумтя Мерик. — Все едно яздя с ням.

Тобин хвърли поглед към далечните хълмове пред себе си. Зад тях беше Лестър, после гората Чарнууд и манастирът „Божие благоволение“. Усмихна се.

— Ще имам малко време насаме със София. И това ми харесва, Мерик. Много ми се иска да разбера как се е справяла тя през цялото това време.

— Упоритият Тобин, когото познавам — прокрадна се сарказъм в гласа на Мерик. — Признай си, че искаш да я видиш, за да разбереш дали се е променила.

— София да се промени? — Тобин едва не се задави. — Не очаквам тази София, която познавам, да се е променила твърде много. Без съмнение е накарала косата на абатисата доста да побелее, както винаги е правила с Едуард. Не й е в характера да се преструва на сладко момиченце.

— Не мисля, че някога ще искаш да имаш покорна и тиха съпруга. Такава жена ще ти стане скучна само за една седмина.

— Не съм баща ми — изфуча Тобин, без да мисли. — Съпругата ми няма да ми стане скучна. Никога.

— Не съм искал да кажа, че си като баща си, момче. — Мерик го изгледа с присвити вежди, посегна и стисна приятелски рамото му. — Нямах това предвид. Мисля, че го знаеш.

Тобин замълча за миг, после изрече:

— Никоя съпруга не може да задържи за дълго вниманието на баща ми. Вече го е доказал. Аз ще имам само една съпруга. Решил съм го отдавна.

— И избра София. Тя знае ли, че идваш да я вземеш?

— Да, пратих вест рано тази сутрин.

— Е, добре. Подозирам, че годеницата ти те чака — и Мерик тупна ръката на Тобин. — Тръгвай. Хайде!

Тобин пришпори коня и полетя напред.

 

— София!

Сестра Агнес тичаше по коридора на лечебницата, стискайки краищата на грубото си вълнено наметало.

Спря се задъхана пред София, която бе натопила навехнатата си китка в топла вода с билки и лечебни соли.

— Сестра Джудит иска да дойдеш веднага!

— Защо?

— Не знам. Един конник дойде пред вратите. Тя каза веднага да дойдеш. Побързай!

София се намръщи, извади ръка от топлата вода и стана, избърсвайки пръсти в меката кожа на ботушите си.

— Побързай! — Агнес се обърна и изхвърча от лечебницата със ситни, бързи стъпки — по три на всяка от равномерните, широки крачки на София.

Последния път, когато бяха я повикали така спешно, се нуждаеха от уменията й. Крадци бяха нападнали слугата Робърт. Затова сега София се питаше какво ли се е случило и се надяваше, че няма да стане нужда да използва навехнатата си ръка.

Агнес отвори дъбовата врата на канцеларията на Джудит.

— Ето я, сестро.

София влезе, вдигнала въпросително вежди.

— Какво толкова спешно е станало?

Джудит стана и подпря длан на масата пред себе си. В другата ръка държеше навит на руло пергамент, вързан с кожени върви.

— Ето това.

София го взе, развърза връвта и я хвърли настрана. Видя соколите на Де Клеър върху тъмния восък на печата. Сърцето й заби ускорено, дъхът й спря.

Погледна към Джудит, която я гледаше очаквателно, изпусна дъх и счупи печата.

Идвам за тебе. Приготви се.

Сър Тобин де Клеър.

Тя премига и отново се взря в писмото. Пое си дъх равномерно пет пъти едно след друго, после още пет пъти.

— Какво има? — запита Джудит.

София хвърли писмото на масата пред нея. Джудит го взе, хвърли му мигновен поглед и го остави.

— Напускаш ни.

София хвърли бърз, учуден поглед към Джудит, жената, която й беше толкова близка. Жената, която я беше направила това, което е. Жената, чийто ум беше толкова остър и готов за битка, колкото и този на София. Тя беше сродна душа, тази велика жена с белязано лице и осакатен крак. Човек, който беше белязал живота на София така, както малцина бяха успели да го сторят. Че ще се раздели със своята наставница, с тази мъдра стара монахиня — това не беше минало през ума на София и сега тя се почувства виновна. Но беше и ядосана, ужасно ядосана.

— Ужасно ще ми липсваш, Джудит. Знаеш го.

— Да, дете — и тя се прокашля.

Погледнаха се и всеки би разбрал в този миг колко близки са станали тези две жени.

— Хайде, хайде — каза пресипнало Джудит, размествайки ненужно вещите по масата. — Не се разделяме завинаги.

— Да, предполагам. — София остана за миг неподвижна, погледна отново писмото, намръщи се и сложи ръце на кръста си. — Не му вярвам. А ти?

— Какво, скъпа?

— Нито дума от него през цялото това време и сега ми праща това! — София махна към пергамента с яростно изражение. — Виж. — И тикна пръст в подписа. — Написал си е цялото име, та даже и титлата. Титлата. Сякаш не го знам кой е!

Джудит мъдро реши да не казва нищо.

— Идвам за тебе — изкриви устни София. — Бъди готова. Не е ли най-великият ухажор, най-големият кавалер сред рицарите? Пфу!

Джудит се засмя.

— Не изглежда да е любител на захаросаните думички.

— Надменен глупак… — измърмори София.

— Е, нямаш много време, дете. Ездачът, който го донесе, каза, че надменният глупак бил на половин ден езда оттук. Предлагам да си събереш нещата.

София се взираше нанякъде замислена.

— Да — изрече тя несъзнателно, тръгна към вратата, но в следващия миг се обърна и грабна пергамента. — Ще взема това. Ако не друго, поне ще ми напомня колко романтичен може да е моят бъдещ съпруг.

Джудит се изкиска. София се обърна.

— Не е смешно, поне на мене не ми е.

— Не, предполагам, че не е. — Но Джудит не преставаше да се смее. — Да, знам, че на тебе не ти е смешно.

София се обърна и затвори вратата пред смеещото се лице на Джудит, после профуча по тесните коридори към стаята си. Затръшна вратата така силно, както би искала да стовари юмрука си по главата на Тобин. Притисна гръб о затворената врата и втренчи яростен поглед в празната стая.

— Да върви по дяволите!

Разгъна пергамента и се вгледа отново в думите, после го смачка и го запокити в ъгъла. Заразхожда се напред-назад като животно в клетка, по едно време спря, кръстоса ръце и остана така неподвижна, замислена, тупайки с крак.

След секунда се обърна и погледна смачканата бележка. Изгледа я продължително, с присвити очи, усмихна се многозначително и изрече:

— Добре, ще бъда готова, Тобин де Клеър. Но ти ще бъдеш ли?

 

Тобин стигна в края на гората Чарнууд, където малък поток се провираше през заоблените сиви камъни и течеше през високите треви. Дръпна юздите и слезе от седлото, остави коня да се напие до насита, а той се отпусна на едното си коляно и напълни един мях с прясна вода. Върза вървите и го закрепи на седлото, после се върна при потока и клекна до него. Наведе се ниско, гребна вода и отпи дълга глътка.

Горещо беше за октомври, той усещаше как прахът от пътя се е спекъл на коричка по бузите и брадата му. Свали леката вълнена шапка, пъхна я под мишница и плисна шепа студена вода на лицето си. Премига няколко пъти, за да позволи на водата да освежи изсушените му от жегата очи, и ги изтри с ръкав.

Косата му бе прилепнала върху мокрото чело, затова той отново потопи ръце в потока и ги прокара през косата си, за да я махне от челото и да я приглади зад ушите. Плисна малко вода на врата си, изправи се, разкърши се и се прозя широко.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти и намести отново шапката на главата си, този път накривена.

Направи две крачки.

Рязко духване свали шапката от главата му.

Тобин изруга под нос, сниши се зад коня си, обърна се и се огледа.

Стрела, която още трептеше от инерцията на полета си, бе приковала шапката му към дънера на едно дърво.

Той бавно изтегли сабята си и се размърда, за да може по-добре да се огледа наоколо.

Пълна тишина. Никакъв звук.

Тобин зачака с наострени уши.

Нищо.

Клекна, стиснал юздите, и поведе коня, за да стигне до прикритието на близките дървета. Стигна до един дебел дъб, плъзна се до него, без да сваля сабята, притисна гръб до дънера и се озърна.

Продължи да се прокрадва между дърветата с вдигната сабя, като се озърташе непрекъснато. Претърси по този начин близката околност, макар това да му отне известно време.

Не намери нищо. Никаква следа от присъствието на стрелеца. Странно и тревожно. Следващата стрела можеше да улучи сърцето му.

Накрая, след като провери всички дървета, храсти и скали, Тобин се увери, че е сам. С досада прибра сабята в ножницата, отиде до дървото, където беше прикована шапката му, опря крак в дънера, хвана стрелата и я изтегли. После с недоволен вид нахлупи отново шапката.

— По дяволите…

Ослуша се, но знаеше, че само си губи времето. Мерик и дружинниците щяха всеки момент да го догонят.

Реши да не ги чака. Със сигурност можеше да се справи с един стрелец. Може би е някакво момче, излязло да улови фазан.

Тобин яхна отново коня си и навлезе в гората, но този път беше по-предпазлив, осланяше се на инстинкта си, а не само на очите, търсейки евентуалния нападател.

Не след дълго стигна малка полянка, където гората започваше да се катери по невисок склон, а пътят се разширяваше.

Внезапно блясване на слънчев лъч върху метал го заслепи за миг.

Той изтегли сабята.

На хребета на хълма се очертаваше фигурата на самотен ездач, който му препречваше пътя. Бронята му беше тъмна, не лъщеше, за разлика от шлема. На черната му туника нямаше никакви отличителни знаци, само едно черно перо се вееше на шлема.

Наличникът беше вдигнат, но от това разстояние Тобин не можеше да различи чертите на рицаря. Конят му пръхтеше и пристъпваше от крак на крак, готов да се впусне в атака, но рицарят като че ли не бързаше. Вдигна ръка, облечена в ръкавица, и предизвикателно спусна наличника.

Тобин вдигна сабята. Нададе бойния си вик: „Де Клеър!“ и смушка коня.

Рицарят препусна срещу него.

Копитата на конете отекваха глухо по пътеката.

Тобин наблюдаваше рицаря, мъчеше се да открие неувереност. Но такова нещо нямаше.

Конете се приближаваха все повече и повече. Листата на дърветата трепереха. Сърцето на Тобин бумтеше в ушите. Той се приготви да замахне. Щеше да нанесе удар от горе на долу. Да издебне противника неподготвен.

Тогава откри слабото му място. Рицарят държеше сабята си по-ниско. Твърде ниско. Не беше във форма.

Тобин се усмихна.

Рицарят наближаваше.

Разстоянието стана не повече от крачка.

— Сгреши! — извика Тобин и замахна рязко надолу.

Но ръката на рицаря се стрелна нагоре толкова бързо, че Тобин не можа да я улучи. Дръжките на сабите им се кръстосаха. Никога преди не му се бе случвало такова нещо.

Париращият удар го извади от равновесие. Той стисна здраво колене, за да се задържи на седлото.

И тогава рицарят го блъсна. Силно.

Тобин падна от коня. Тупна на земята така силно, че зъбите му изтракаха.

Усети вкус на кръв. Беше си ухапал езика.

Червена мъгла се спусна пред очите му. Тръсна глава, скочи и се приготви за атака, с присвити колене и високо вдигната сабя. Краката му не преставаха да сноват насам-натам. Беше готов да нападне.

Но рицарят вече се отдалечаваше нагоре по хълма. Спря и се извърна към Тобин. Размаха сабята си високо над главата си, вдигна наличника и погледна към Тобин, който стоеше насред пътя, чувствайки се ужасно глупаво, без да може да си представи какво е станало.

След миг рицарят обърна коня си и изчезна зад хълма, а Тобин остана да стои слисан на пътеката.