Джил Барнет
Проклетникът (19)

18

Тя се събуди от силно шляпване по дупето. Разтри го и вдигна нагоре ядосан, сънен поглед.

Тобин стоеше до леглото, облечен в бронята си, и имаше вид, сякаш току-що бе спечелил цяла война. Същинска кула от мъжественост и безсрамие. София зарови глава във възглавницата.

— Махай се.

— Ставай.

— Не мога. Умряла съм.

— Стани или ще взема студената вода от ваната и ще я излея върху тебе.

— О, господи, можеш да го направиш, знам.

— Мога и това ми е намерението. — И Тобин се извърна към ваната.

— Не мърдай! — изкрещя тя и седна на леглото, премига после изстена и сграбчи с две ръце болящата я глава.

Той хвърли дрехите й на леглото.

— Трябва скоро да тръгваме. Хората ми чакат долу. Трябва да се срещнем с другите.

Тя започна да увива лененото парче около гърдите си, вдигна поглед и запита:

— Кои други?

— Останалите ми войници.

София върза краищата на възел, после още веднъж, за да е сигурна, че няма да се развърже. Облече туниката и панталоните, пожелавайки си да бяха чисти.

Тобин препаса сабята и сведе поглед към катарамата, за да я нагласи.

— Моят капитан Парсин взе половината войници и тръгна да те търси на североизток. — Вдигна очи към нея. — Не знаех по кой път си поела. Трябва да се срещнем на кръстопътя при блатата тази сутрин.

Прекоси стаята с няколко дълги крачки. Застана до леглото, където София седеше, обувайки ботушите си. След като я погледа няколко мига, той протегна ръка и повдигна брадичката й с кокалчетата на пръстите си.

Тя се принуди да го погледне.

Очите му бяха бистри и сериозни.

— Големи неприятности създаде, като избяга така.

Тя не отговори. Нямаше какво да каже — рядък момент за нея. И вместо да се защити, просто стана, отиде до водата и плисна няколко шепи на лицето си. Избърса се и се обърна с лице към него, сложила ръце на кръста, с високо вдигната брадичка.

— Хайде вече да се махаме оттук. Готова съм.

Той я изгледа кисело и на устните му се мярна сянка на усмивка. Пристъпи една крачка, посегна покрай нея и отвори вратата, после леко я побутна да излезе в коридора.

Двамата слязоха заедно долу. Тя видя как жените си шепнат край тезгяха и улови разочарования поглед на русата кръчмарка, отправен към Тобин.

София едва се сдържа да не се разкикоти.

Той взе самун хляб и буца сирене увити в една кърпа за из път и хвърли няколко монети на бара.

— Благодаря, сър — каза кръчмарката, без да вдига поглед. — Добър път на вас и на вашето… момче.

Тобин махна нехайно с ръка и излезе след София. Тя се огледа наоколо, наслаждавайки се на слънчевото небе и свежия въздух.

— Каква прекрасна утрин!

Той я изгледа с леко свити вежди, поклати глава и тръгна към коня си и към чакащите го войници.

Тя вървеше малко зад него. Огледа се бързо през рамо, изтича и го настигна.

— Тобин!

Той се бе заел да нагласи седлото и вдигна поглед към нея. Тя го обгърна през кръста и каза:

— Целуни ме.

Той не протестира, когато устата му срещна нейната. Изправи се, обхвана седалището й и я притисна силно към себе си. Когато се откъснаха един от друг, тя се смееше. Той я изгледа.

— И за какво беше това?

Тя се ухили широко.

— Ами за нищо, сър.

Той я взе и я вдигна на седлото.

— Защо имам чувството, че трябва да се тревожа?

— Не знам. Може би мъжкият ти егоизъм се обажда. Виж.

И тя посочи към прозорчето, където се бяха събрали със странно изражение всички жени от кръчмата. Тобин я погледна отново.

— По лицата им виждаш разочарование.

Той продължаваше да се мръщи. София избухна в смях.

— Не разбираш ли? Ще ти обясня. Ти току-що ме целуна пред всички тях. И сега те са убедени, че сър Тобин де Клеър предпочита момчета, а не момичета.

Тобин изруга и изпъшка, а хората му се разсмяха.

Метна се на седлото, обгърна я с една ръка и я стисна здраво.

— Загазила си.

— Не колкото тебе, ако църквата дочуе тази работа. Аз отключих вратата снощи.

— Какво си направила?

— Отключих вратата, след като ти заспа. След малко прислужницата влезе, обаче това, което видя, я накара да се измъкне на пръсти и да затвори вратата.

И София се разсмя.

Тобин пришпори коня и препусна напред.

Утрото беше ярко и слънчево. Въздухът бе свеж, небето над главите им синьо, дърветата и тревите ярко се зеленееха от неотдавнашния дъжд. Неговата жена беше жива и здрава, седеше на седлото пред него, положила небрежно ръка върху неговата, върху тази, която я държеше толкова плътно притисната до него, че той усещаше всяко нейно вдишване.

Като че ли всичко в света беше наред. Синьо небе, ярко слънце, лекият дъх на жена му. Това беше един от онези мигове, които карат човек да мисли, че никога няма да му се случи нищо лошо.

Тобин яздеше начело на своите войници. Напредваха сред ниски зелени хълмове. Пресякоха един малък поток, над който бяха паднали няколко дървета. Продължиха напред, където пътят правеше остър завой, не след дълго щяха да се озоват близо до кръстопътя за Уелс.

Тобин зърна черен дим да се издига зад близкия хълм, който се намираше непосредствено пред тях. Той вдигна ръка и дружината спря. Към тях се приближаваше един конник, който препускаше така бързо, че изпод копитата на коня му хвърчаха буци пръст.

Тобин зачака и когато конникът се приближи достатъчно, той разпозна в него един от своите дружинници.

Уолтър Банинг дръпна юздите на коня и спря непосредствено пред Тобин.

— Сър — и хвърли бърз поглед към София.

— Както виждаш, нашите неприятности свършиха. Намерих я.

— Но според мен не е така. Парсин ме прати да ви предупредя.

Тобин улови неспокойния поглед на Уолтър, отправен към София, която бе наострила ухо.

— Ще говорим насаме — слезе от седлото Тобин. Уолтър също слезе.

Тобин забеляза с ъгъла на окото си, че София ги наблюдава. Бе присвила любопитно очи и знаеше, че е наострила уши. Той я остави да седи на седлото и махна на Уолтър да го последва. Отдалечиха се на доста голямо разстояние. Не искаше София да чуе нищо, докато той самият не е разбрал какво става.

— Онези актьори, с които е пътувала вашата лейди, сър, са били нападнати. — Уолтър поклати глава. — Работата е лоша, сър.

Тобин се обърна и погледна към София. Наблюдаваше го и сигурно беше доловила нещо в погледа му. След миг тя пришпори силно коня му и препусна към пушека в далечината.

— Спрете я, по дяволите! — извика Тобин и конниците се спуснаха след нея.

Тропотът на копитата им заглушаваше неговите ругатни. Той се метна на коня на Уолтър и го пришпори. Изпревари хората си и почти настигна София. Колкото повече се приближаваха, толкова по-добре виждаше какво се е случило.

Тобин извика на другите войници:

— Спрете я! Парсин!

Парсин се метна на коня и се спусна към нея. Тобин не преставаше да пришпорва своето животно, но София беше лека за неговия силен кон и можеше да язди като самия дявол.

Тя се приближаваше неотклонно към дима, а той препускаше с всички сили след нея. Видя как Парсин скъсява разстоянието до София. Тя се обърна, изгледа капитана и изведнъж рязко насочи коня си вляво. Преди Парсин да разбере какво става, София скочи от седлото и притича край него.

Тобин също скочи от коня си и тръгна да я гони.

Тя пищеше с всички сили:

— Алън! Алън! Миранда! Бърнард! О, господи! Не!

Той хукна, стигна в миг до нея и я прихвана здраво през кръста. Обърна я към себе си и притисна главата й до рамото си. Тя размахваше отчаяно ръце и се дърпаше с всички сили:

— Пусни ме! Пусни ме при тях!

— София! Недей, спри!

Тя разтърси глава, продължавайки да пищи.

— Господи, не! Не! Пусни ме… моля те… пусни ме!

Трупът на един едър мъж лежеше свит на две в тревата. Лицето му бе станало неузнаваемо, цялото в кръв.

Парсин се приближи към двамата и Тобин тикна София в ръцете му.

— Дръж я.

Приближи се към мястото на трагедията. От земята се издигаше мирисът на дим, кръв и смърт.

Един по-млад мъж, висок и строен, лежеше по очи, а в гърба му бе зейнала огромна рана от сабя.

Войниците на Тобин се бяха струпали край някаква купчина в тревата близо до мястото, където почваше горичката. Той се приближи към тях и те му сториха път. Тобин беше виждал ужасите на войната, беше виждал победителите да носят на пики главите на победените и да маршируват тържествено с тях по улиците. Беше виждал да влачат и да разчекват хора. Но това, което бяха сторили с тази жена, беше най-лошото от всичко, което някога бе виждал.

— Заровете първо нея, после останалите. Мъжете кимнаха с мрачни, изопнати лица.

София викаше името му и не преставаше да проклина. Парсин едва я удържаше. Тя крещеше с всички сили:

— Миранда! По дяволите, Тобин! Мод и Тилди!

Той се намръщи. Имаше само три трупа, двама мъже и една жена. Обърна се към хората си:

— Има ли още някой?

— Не намерихме други хора, сър.

Тръгна към София. Пое я от ръцете на Парсин и я притисна към гърдите си.

— Скъпа, моля те успокой се.

Притисна главата й към рамото си, а тя не преставаше да хлипа.

— Те са мъртви. Всичките са мъртви…

— Чуй ме, скъпа. Моля те, изслушай ме. Има трима мъртви. Двама мъже и една жена.

— Близначките. Матилда и Мод. О, господи, Тобин, намери ги, моля те… трябва да ги намерим…

Той се обърна към Парсин:

— Намери ли нещо друго?

— Има още един фургон с клетка. Празен е.

— Сатана — прошепна София. — Мечката.

Тобин извика на хората си да претърсят горичката наоколо.

— Трябва и аз да отида с тях, Тобин. Моля те.

Той се страхуваше от това, което може би щяха да намерят.

— Не мога да те пусна. Трябва да останеш тук.

— Не! Няма!

— Тя остава тук — каза Тобин, обърна се и се отдалечи.

Войниците претърсиха цялата горичка с извадени мечове. Дърветата бяха дебели, храсталаците почти непроходими. Мъх висеше от клоните, а короните на високите дървета препречваха слънчевите лъчи.

Изведнъж отнякъде се раздаде гръмовен рев.

Войниците нададоха викове. Тобин затича заедно с останалите и стигна до няколко големи камъка. Двама войници стояха над едно тяло — жестоко разкъсано тяло на мъж.

— Мечката. Някъде наблизо е. — И войникът кимна към урвата, чиито склонове бяха обсипани със скали и обрасли с дървета.

Намериха наблизо още четири тела. Сигурно бяха разбойници, мечката ги беше разкъсала до един.

Изведнъж самата тя се показа и изрева, застанала на задните си крака, като размахваше застрашително предните. От нашийника на врата й висеше въже.

Тобин чу някакъв звук и се обърна.

— Боже господи! Какво беше това? Чу леко изхлипване и вик.

— Мамо? Мамо? Беше детски глас.

Мечката помръдна и Тобин видя две малки руси главички. Две деца се гушеха зад свирепото животно.

— Мечката ще ни разкъса, ако се доближим.

— Знам. Може да се наложи да я убием. Но най-напред махнете тия тела. Не ги заравяйте. После доведете София, кажете й, че сме намерили близначките и са живи.

Парсин запита:

— Какво мислите да правите?

— Мечката може да я познае. София може би ще ни помогне. Ако тя не успее да укроти животното, ще го убием. Доведи шестима стрелци с готови лъкове.

Тобин гледаше как мечката се разхожда напред-назад пред децата, за да ги пази. Не искаше да убива животното. Ако не беше мечката, децата щяха да бъдат мъртви, а разбойниците живи.

Скоро един войник доведе София.

— Къде са?

Той посочи към скалите. Тя погледна и видя мечката.

— Сатана — прошепна София.

— Близначките са зад животното. Ей там, на скалите. — Тобин я обгърна през рамо. — Сега ме слушай внимателно. Подчинявай ми се или, кълна се в бога, още сега ще заповядам на стрелците да убият мечката. Разбра ли ме?

Тя го погледна в очите и кимна.

— Заклевам се. Просто искам децата да са добре.

— И ние искаме. Сега ще тръгна с тебе. Бавно. Искам да извикаш мечката. Ние ще стоим от тази страна на оврага и ще видим как ще реагира. Нали разбираш? Аз съм с тебе. Няма да се отдръпваш. Няма да се отделяш от мене.

— Разбрах. Заклевам се.

Тобин стисна едната й ръка. С другата хвана дръжката на сабята.

— Хайде, тръгваме бавно.

Те излязоха предпазливо иззад дърветата. Мечката се разхождаше напред-назад по камъните. Едно от децата извика:

— Нед!

— Тук съм, Тилди! Тук съм, Мод! Нед е тук при вас. В безопасност сте. Кълна се.

Мечката спря, отново се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха. Но за разлика отпреди не ревеше и не оголваше зъби.

— Повикай я — каза тихо Тобин.

— Сатана! — изрече София, после повтори по-високо: — Сатана! Мечката се отпусна назад и застана отново на четири крака.

Загледа ги, без да мърда.

— Продължавай да й говориш ние ще я обградим.

— Ей, как си, Сатана. Как си, приятелю! Аз съм Нед. Нали виждаш? — София разпери ръце. — Добро мече, добро мече. Можеш ли да танцуваш? Можеш ли да танцуваш за мене?

Мечката продължи да я разглежда, после легна по корем като хрътка и положи глава върху огромните си лапи.

София продължи да говори ласкаво на мечката и на малките момичета, като непрекъснато молеше животното да танцува.

Тобин бавно изтегли сабята и метна поглед към стрелците да види дали са готови. Те стояха, изпънали лъковете, с приготвени стрели.

И бавно обкръжаваха животното.

— Тобин, полека — изрече София, — всичко ще бъде наред.

— Тази мечка уби петима мъже, София.

— Разбойниците?

— Да.

— Добре, надявам се, че ги е разкъсала на парченца.

Той не каза нищо. За нищо на света нямаше да й каже, че мечката е направила точно това.

— Няма да ни стори нищо. Виж, вече заспа.

Тобин изгледа мечката и спря на място. Трудно беше за вярване, но беше заспала. Не можеше да си представи, че животното изведнъж ще легне по корем и ще захърка, но то беше направило точно това.

— Той заспа. Винаги щом трябва да танцува, заспива.

И София тръгна бавно напред.

Тобин се пресегна, сграбчи ръката й и я дръпна назад.

— Не, не се тревожи. Няма да ви направи нищо. Трябва да взема момичетата, а ако си с мене, може да те нарани.

Тобин я изгледа така, че тя да разбере, че той може да се справи с мечката.

Но тя само изрече:

— Ще ти подам децата.

На него това не му хареса, но остана зад нея с вдигната сабя, защото знаеше, че е права. Този път беше права. А и той беше сигурен в хората си, стрелците можеха да улучат мечката, преди да е наранила някого.

— Вземи децата.

София протегна ръце към тях и нежно ги повика. Децата припълзяха напред с плач.

Тя подаде едното момиченце на Тобин и той го хвана под мишница, стиснал сабята с другата ръка. София хвана другото дете и го подаде на Парсин, който бе ги последвал и стоеше на скалата над спящата мечка.

Тобин вдигна очи. Зад неговия капитан стояха четирима стрелци. Общо бяха десет. Неговите хора се грижеха за неговата сигурност и тази на София. Тобин подаде момиченцето на един войник и хвана ръката на София.

— Ела.

Тя коленичи и хвана края на въжето.

— Какво правиш?

— Прибирам Сатана.

— Господи! Жено…

— Не можем да го оставим. Няма да го убиеш. Трябва да го вземем с нас.

Тобин погледна към Парсин, който го изгледа съчувствено. Тогава Тобин се предаде и каза:

— Отведи децата. Ще докараме мечката. После всички отиваме в Гламорган.

София се обърна:

— В Гламорган? Защо?

— Кралят и кралицата са там за кръщенето на сина на граф Мерик.

— Знам за кръщенето. Натам се беше запътил и Алън, за да забавлява гостите. Затова ги оставих. — И София млъкна.

Тобин вдигна сабята, когато тя подръпна въжето. Мечката отвори очи и се вгледа в тях.

— Хайде, Сатана. Ела. Време е за ядене.

— За ядене? — погледна я със свити вежди Тобин.

— Да. Веднага ще дойде, ако мисли, че ще получи храна.

Тобин изобщо не беше сигурен, че животното ще тръгне с готовност, накъдето и да било. Беше видял телата на разбойниците.

Но София подръпна въжето и мечката се надигна, обърна се и закрачи след тях като голямо куче, а не като животно, разкъсало петима души.

Когато излязоха от горичката, всичко, което бе останало от трагедията, бяха обезобразените останки на фургоните. София даде на Сатана хляб и сирене и го заключиха в клетката му. Ключалката бе счупена, но Парсин направи резе от един от своите ножове.

Не след дълго всички се качиха на седлата. Момиченцата бяха заспали, уморени от преживяния шок. Уолтър държеше едното, а Парсин другото. Кавалкадата потегли на североизток към Камроуз.

Тобин усещаше как зъбите на София тракат и цялото й тяло трепери. Тя се бе свила до него.

Прегърна я по-здраво. Знаеше, че не може да направи нищо друго. Само да я държи плътно до себе си. Знаеше, че няма да може да изличи преживяното от паметта й.

Тази случка бе разтърсила и него. Разбираше, че ако не бе открил София, тя щеше да свърши като Миранда. И в следващите часове не се знаеше чии ръце трепереха по-силно — на София или неговите.