Джил Барнет
Проклетникът (1)

Книга първа

Тя седеше в стаята на кулата. Сама. Може би забравена сред гълчавата вътре в замъка. Ръката й почиваше на богато орнаментираната маса, на която стоеше часовник, причудлив воден часовник, който отброяваше минутите и часовете с чисти капки вода. Беше странно изглеждащо устройство, с глобус от метал и стъкло и птици, които пляскаха с криле, когато капещата вода отбележеше, че е отминал един час. Беше го купила преди много години, поддавайки се на моментния си каприз, на един малък майски панаир, където този часовник беше най-голямата атракция.

В топлия пролетен ден, когато фермери и селяни от Кент се бяха събрали около украсената с цветни ленти кола на амбулантния търговец, София се бе приближила неловко и бе застанала да слуша и да гледа, докато той обясняваше на тълпата как времето наистина минава пред очите им.

Бройте водните капки! Вижте как минава времето!

Също като другите привлечена от гледката, тя бе пристъпила още по-наблизо, удивена, че някой наистина бе хванал времето вътре в този глобус. Бе напуснала майския панаир с абсолютно празна кесия, притиснала здраво великолепния воден часовник до гърдите си.

Може би поради импулсивното си мислене или поради младежко невежество й се струваше, че да притежава този часовник означава, че е спечелила мъничко власт над времето и следователно над собственото си бъдеще.

Но когато в онази година настъпи зимата, един ден водата в часовника замръзна, сякаш самото време бе спряло на място. Ден след ден, час след час минаваха въпреки замръзналия часовник, докато София не прозря простата истина: че никога не бе притежавала тайната на минаващото време, прибрана на сигурно място в стаята й.

Сега не й трябваше часовник, за да гледа как минава времето. Сутрин, когато се събудеше и погледнеше в полираното огледало, виждаше промените, които времето бе отпечатало по лицето й. Малките линийки над устните, по врата и челото, вдлъбнатините в ъгълчетата на очите. Лицето й се бе променило, също както животът й. Както полека падащите капки във водния часовник, времето бе минавало за нея сякаш в неспирния хоровод на минутите.

Когато беше млада и нямаше търпение да порасне, тя бе препускала през глава през живота. Бе живяла безгрижната си младост също както козите в имението — упорита, сляпа за доводите на разума, понеже искаше игриво да събори с рога всичко, което й се изпречеше на пътя. Но сега вече разбираше, че независимо от главоломната си решимост, независимо от желанието си да препуска към бъдещето, времето все едно не бе престанало да върви с равномерния си ход.

Време, смърт, живот — в този ден всичко присъстваше в ума й. В дни като този, в дни, които белязват живота на човека, той винаги се връща към миналото.

Тя стана от стола си край прозореца, прекоси стаята, стъпвайки леко по плоските боядисани тухли на пода, изпъстрени със светли ромбчета там, където кехлибарената слънчева светлина проникваше през прозорците с оловни рамки на стъклата. Отвори богато орнаментираната вратичка на един шкаф и извади кутия от брезова кора, подарък от един търговец, който искаше да спечели благосклонността на съпругата на граф Глостър.

В кутията имаше два ръкописа. Единият се състоеше от дебели листа жълта хартия, толкова мека, че на пипане беше почти като плат. Тези страници бяха свързани заедно в подвързия, украсена с дебел сребърен обков и инкрустирана с мед от хълмовете на Кастилия, страната, където кралица Елинър бе изживяла детството си. Кориците се затваряха със закопчалка във формата на лебед, пъхнал глава под крилото си.

Другият ръкопис не беше украсен, нямаше нито скъпи обковани със сребро корици, нито изкусно изработена закопчалка, която да пази съдържанието му от любопитни очи. Кориците му бяха от мека кафява кожа, свързани с груби кожени връвчици.

София извади украсения ръкопис. След миг само с едно завъртане на малкия железен ключ, който висеше на верижка на врата й, тя откопча сребърните корици. Разгърна ръкописа и от него се надигна богатият екзотичен аромат на канела и анасон, същата позната миризма, която винаги обкръжаваше Елинър, независимо къде се намираше.

Толкова отдавна не бе разглеждала тези книги, защото не бе лесно да се видиш през очите на някой друг.

Взе книгата и седна на една близка пейка от брезово дърво върху бродирана възглавница, на която се виждаше сцена от турнир, ушита с дребен бод в най-различни цветове — бод, на който кралица Елинър се бе опитала да я научи, но така и не бе успяла.

Тя положи книгата в скута си, прелисти няколко страници и намери една притисната между тях изсушена роза. Най-горе на страницата със златни букви бе изписано името й, обградено с винетки в богатия тъмночервен цвят, любим на кралица Елинър. И София започна да чете.

София

Още от четиригодишна възраст лейди Хауърд стана повереница на моя съпруг Едуард Плантадженет, неин братовчед, крал на Англия София беше хубаво дете, красиво като херувимче, но капризно и непредвидимо. С всяка изминала година тя ставаше все по-хубава и все по-упорита.

Когато стана на дванадесет години, дори само един поглед към красивото й лице караше възрастни мъже да спират и да я гледат зяпнали, защото красивата й черна коса бе станала гъста и дълга, а кожата й бе бяла като снега по ливадите. Но очите й, тези очи с лек виолетов отенък, караха човека да се вглежда в нея и да мисли, че не е видял нищо по-хубаво. Тя има висок ръст, затова щом влезе в стаята, всички я виждат, сякаш самият крал е влязъл.

Смели лордове и рицари, които само са зървали профила на София в моята карета, са се заричали, че трябва да я спечелят за съпруга. Като повереница на краля тя има значителна зестра, която в съчетание с изключителната й красота я прави една от перлите на короната.

Много пъти в последните години сред стените на замъка отекваше викът на Едуард: „Това момиче ми подпали главата със своите глупости и отсега нататък какъвто косъм порасне на главата ми, все ще е бял!“ Веднъж моят Едуард повика италиански лекари да го прегледат. Казваше, че мозъкът му ври и че последните косми, които поникнат на главата му, ще имат цвета на адските пламъци. Това беше след разваления годеж между лорд Джефри Удуил и София. Тогава тя беше на четиринадесет години — възраст, смятана от всички за прекрасна.

София обаче не мислеше, че този съюз е добър. Когато светлокосият млад лорд дойде с намерение сериозно да я ухажва, тя натри косата си със свинска сланина и косата й провисна на мръсни кичури. Намаза и лицето си с нещо, което след това ми довери, че било върбови листа, за да направи кожата си да изглежда мръсна и жълто-зелена, после се облече в някаква тъмножълта рокля, която идеално отговаряше на нарочно разваления цвят на лицето й. Много забавно беше да я наблюдава човек как влиза в голямата зала, защото така влачеше крака и се препъваше, все едно някоя грохнала старица е застанала да проси пред портите на замъка.

Когато за първи път видя лейди София, както си спомняше, лорд Джефри запита дали това момиче не е сериозно болно. Когато Едуард не гледаше към нея, тя кръстосваше очи и пъхаше храна в ушите и носа си. Лорд Джефри Удуил и свитата му си тръгнаха бързо, още преди утринната молитва, защото той не искаше да направи лошо впечатление на краля. Но се чу след това, че се е заклел, че дори да получи кралското благоволение и да стане кръвен роднина на краля, въпреки всичко няма да се ожени за идиотката на замъка и да създава поколение с нея.

Имаше и други синове на благородни семейства от двора, дори един кастилски принц. София продължи да отхвърля ухажорите си, докато Едуард не се закани, че ще я омъжи насила. Аз едва успях да го разубедя, но тогава нямаше кой да иска ръката на София и единственото, което я отегчаваше, беше скуката — нещо, което тя не може да понася дълго. И тази сутрин, точно в деня, когато се представят мистериите, тя ми каза, че почти си мечтае за някой ухажор, дори само за да не минава времето й толкова бавно.

Аз отправих молитва към бога в небесата, умолявах го да изпрати някого, да изпрати подходящия мъж за моята капризна София.

София затвори книгата и почувства как в нея нахлува онова усещане, което винаги съпровожда старите спомени. Почувства се развеселена, притеснена и малко тъжна.

Знаеше, че продължава да си е същата жена, за която бяха писани тези страници. Все още имаше същата черна коса, същите виолетови очи, същата широка уста, от която изскачаха неочаквани коментари, които не позволяваха на съпруга й да потъва в самодоволство и да си мисли, че добре я е опознал.

Беше си същата отвътре, но животът и любовта я бяха променили.

Колко странно, сега, щом хората се запознаеха с нея и съпруга й, веднага виждаха с каква нежност се гледат двамата, как мило се държат един към друг, как не се боят да покажат на света, че се обичат. И същите хора често казваха: „О, вашият брак е бил съюз по любов! Любов от пръв поглед, без съмнение.“

Тогава съпругът й поглеждаше към нея с развеселените си ясносини очи. И отговорът му винаги биваше един и същ: „Любов от пръв поглед ли? По скоро беше война от пръв поглед.“

И докато всички се смееха на остроумието му, той закачливо й намигваше. Но той не знаеше, че хората казват самата истина. Дори сега, след всичките тези години, когато и да го погледнеше, дъхът й спираше в гърлото точно както в онзи далечен ден, когато Елинър бе писала тези думи, в деня, когато кралицата се бе молила за нея, защото точно тогава София за пръв път видя и забеляза сър Тобин де Клеър.