Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джил Барнет. Проклетникът

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

23

Джудит лежеше на тясното си легло. Проклинайки гордостта си, защото ако се беше родила малко по-смирена, нямаше да падне по тези проклети стълби.

Горката София не беше виновна. Стълбището имаше парапет. Но тя беше една стара глупачка, преизпълнена с гордост, и не се беше хванала за парапета, защото искаше да докаже, че е толкова добре, колкото и преди да осакатее.

И сега се проклинаше заради собствената си глупост.

Дори така, както лежеше, чувстваше непоносима болка в крака, болката пронизваше костите и мускулите, качваше се високо в хълбока. Тя я усещаше съвсем ясно даже в челюстите си. Затова само стисна зъби и остана да лежи, чакайки болката да се разнесе.

Прокара ръка по овлажнелите си очи и накрая с мъка успя да отпъди напиращите сълзи, срещу които толкова яростно се бореше. Джудит мразеше да плаче от слабост. Сълзите бяха осезаем знак, че и тя е слаба, че е повече човешко същество, отколкото би искала да си признае. Ненавиждаше слабостта, защото винаги бе знаела, че не е от хленчещите, и никога не се бе чувствала слаба жена. Това я караше да изпитва неимоверна гордост.

Чу се силно почукване. Джудит се надигна на лакът и се вгледа във вратата със замъглен от сълзи поглед. Пое си дълбоко дъх и извика:

— Да?

— Аз съм, София.

— Почивам си.

Отпусна се по гръб и изпусна уморено дъх.

Настъпи дълго мълчание, но Джудит не чу момичето да се отдалечава. Вслуша се отново, наострила уши. После осъзна, че се ослушва за нещо, което няма да чуе, и се изруга, че е такава глупачка, та да го очаква. София не беше от хората, които отстъпват. В никакъв случай.

— Мога ли да вляза? — запита девойката иззад дървената врата. Джудит се размърда и се опита да седне. Болеше адски, но тя се извъртя и придвижи настрана куция си крак, за да се изправи до седнало положение и да подпре гръб на стената до леглото.

За миг стисна силно клепачи, за да отпъди острите пробождания, предизвикани от раздвижването. Сега вече усещаше само тъпа, туптяща болка.

Пое си дълбоко дъх, изпусна го и вдигна поглед.

— Влез.

Вратата се отвори със силно скърцане, сякаш самите стари железни панти изплакаха. В получилия се процеп се показа тъмнокосата глава на София. Тя се вгледа в Джудит с огромните си виолетови очи, после влезе вътре, обърна се и тихо затвори вратата.

— Какво искаш? — запита Джудит, опитвайки се да не допусне болката, която изпитваше, да се прокрадне в гласа й.

София леко наклони глава и я погледна със замислено и проницателно изражение.

— Исках да попитам дали се ударихте лошо, когато паднахте.

Джудит затвори очи за миг и призна:

— Малко ме боли.

Когато отново отвори очи, видя София, седнала на леглото, да гледа куция й и безполезен крак.

След секунда девойката положи ръце върху прасеца на Джудит и започна да масажира мускулите.

— Сигурно ужасно ви боли. Кракът, искам да кажа. Дори аз го усещам колко е стегнат и схванат.

Джудит си пое дълбоко дъх, защото наистина болеше, а умелите пръсти на девойката бяха като божествен дар за стегнатите й в гърч мускули.

София спря да масажира.

— Да не би да ви заболя още?

Джудит поклати глава.

— Толкова ме болеше, че не можеш да ми причиниш повече болка от това. — Отвори овлажнелите си очи и изля душата си пред София. — Благодарение на тебе не ме боли толкова силно. — Замълча за миг, после добави: — Благодаря ти.

— Какво се е случило с крака ви и с лицето ви?

Джудит се поусмихна. Девойката беше доста непосредствена. Също като нея навремето. Джудит не би я укорила, защото цял живот на нея самата и бяха отправяли достатъчно много упреци. Изгледа я открито.

— Паднах от кон.

София погледна крака й, после очите й се плъзнаха нагоре към шията и лицето и девойката се намръщи.

— На какво сте паднали, че така сте си порязали врата и лицето? Джудит въздъхна. Не можеше да избегне въпроса.

— Белегът е причината да падна от коня. Воювах при отбраната на Антиохия.

Ръцете на София замряха върху крака на Джудит и тя я зяпна.

— Вие? Били сте от воюващите монахини?

— Да.

— Тези, които са се биели наравно с мъжете. Както рицарите, нали? О! Толкова съм слушала за смелостта на тези монахини. Щом чух за тях, започнах да си мечтая. Исках да се бия на война, да размахвам сабя, да правя всичко, което мъжете могат да правят, а за жените не е допустимо.

— Ако трябва да кажа истината, София, във войната няма кой знае колко слава. Но там ме раниха. Един мамелюк връхлетя върху мене с размахана сабя. Не можах да отбия удара и острието засегна лицето ми, всъщност цялата тази страна. И паднах. Той уби коня, конят падна върху мене и счупи крака ми. Не си спомням добре. Сигурно ме бяха взели за мъртва. Когато най-накрая ме откриха, бях такава, каквато ме виждаш сега — осакатена.

— Съжалявам.

Джудит се усмихна и леко поклати глава.

— А аз не съжалявам. За нищо на света не бих променила живота си. Нито един ден от него.

— И аз, ако можех да ида на война. Кажете ми… — София се изправи и дюшекът отскочи под нея. — Къде сте се научили да се биете?

— За да станеш воин, трябва да притежаваш много умения, дете. Много. Да се биеш е само едно от необходимите умения. Първото е да умееш да яздиш. Аз имах късмет. Баща ми беше главен коняр в замъка Уоруик. Израснах сред конете и той се погрижи да ме научи да яздя.

— Аз мога да яздя — изрече гордо София.

— Не на дамско седло, дете, а по мъжки.

София замря, после леко вирна брадичка.

— Аз не яздя на дамско седло, а по мъжки. — И гордо се потупа по гърдите. — Можех да надбягам някои от войниците на Едуард още когато бях на десет години.

Джудит се усмихна.

— Добро момиче. Не би трябвало само на мъжете да е позволено да яздят по хълмовете и долините на тази страна.

— Какво оръжие владеете?

Джудит сви рамене.

— Не само едно. Почти всички оръжия. Трябваше да мога да размахвам сабя и алебарда. Мога да стрелям с лък и арбалет, да мятам копие.

— Копие? — София наостри уши като кученце, което проследява хвърления апетитен кокал.

— Да. Защо?

— Научете ме.

Джудит се разсмя.

— Не. Няма войни за жени, а дори да имаше, нямаше да те пусна. Днес са на мода добрите маниери, а не дивашките битки. Кръстоносните походи свършиха. Освен това, ти си братовчедка на краля. Той никога няма да ти позволи да яздиш на турнир, какво остава за истинска битка.

— Не, няма. Затова за мене е толкова важно да се науча да се бия.

— Искаш само да противоречиш на краля.

— Не, напротив. Когато говорите така, ме карате да се чувствам като малко дете.

— Тогава ми дай една основателна причина.

София се замисли за миг.

— Той искаше да ме научи на послушание и покорство. Ха! Ще се науча само когато поискам да се науча. — И тя погледна Джудит право в лицето. — Искам да се науча да мятам копие, а може би да стрелям с лък, а колко ми се иска да се науча да въртя сабя!…

— Не — поклати глава Джудит. — Не, София. Това не е за хора като тебе.

— А каква съм аз?

— Ти си благородна дама. Ще се ожениш за своя рицар и няма да ти трябват подобни умения. Едуард ще ми вземе главата.

— Никога няма да му кажа. Кълна ви се, че ще отнеса тази тайна в гроба си. Наистина. Моля ви, сестро Джудит, научете ме да бъда рицар.

— Не.

— Но…

Джудит вдигна ръка и отново поклати отрицателно глава.

— Не ме моли. Не мога. Сега ме остави. Трябва да поспя. По това време на годината сутринта настъпва рано, сега съм уморена и отпаднала, а когато спя, не чувствам болка. — Джудит замълча, после добави: — И ти трябва да поспиш.

София стоеше пред Джудит със замислена и донякъде разочарована физиономия. Въздъхна и се обърна към вратата. Но внезапно спря и се извърна.

— Моля ви…

Монахинята поклати глава.

— Пожелавам ти лека нощ, София. Девойката се накани да отвори уста. Джудит я възпря с вдигната ръка.

— Лека нощ.

София затвори вратата, но Джудит знаеше, че това не е краят. Разказвайки на София Хауърд за миналото си, все едно размахваше сладкиш пред очите на дете. Поклати глава.

— Не трябваше да й го казваш, глупава жено — укори се тя. — Изобщо не биваше.

Благодарение на отдавнашните и бурни отношения с нейния братовчед, крал Едуард Твърдоглавия, София Хауърд бе натрупала доста опит в умението да налага собствената си воля.

Най-добре от всичко умееше да усложнява живота на околните с досаждане.

В следващите две седмици тя подложи на упорита обсада търпението на сестра Джудит. Но имаше основателен мотив. Знаеше, че ако не успее да убеди Джудит, че от цялото си сърце иска да изучи рицарските умения, монахинята никога няма да се предаде и така тя щеше да изгуби тази възможност, която със сигурност сам Бог й беше пратил.

И така в един късен следобед, когато София бе изпълнила всекидневните си задължения и за всеки случай бе прибавила още няколко към тях, тя проследи Джудит до счетоводната стая, където абатисата отиде, за да провери книжата.

Почука лекичко на вратата.

— Влез.

Тя отвори вратата със самоуверен жест и влезе с изправени рамене и с възможно най-открит поглед, за да покаже на старата монахиня, че е способна да поема инициатива.

— Сестро Джудит, наистина много искам да усвоя тези умения, на които само вие можете да ме научите. Предполагам, че бих могла да се опитам и сама да се научи. Но със сигурност не бихте искали да се уча слепешката, нали? Със сигурност обучението също дава поводи за гордост, нали? Ще бъдем като рицар и оръженосец. Мислете за мене като за свой оръженосец.

Джудит, облегната на стола си и хванала замислено сметалото с гладките дървени топчета, слушаше внимателно София с истински интерес… това може би беше окуражителен знак. След като я измери с напрегнатия си поглед, тя остави настрана сметалото, вдигна глава и посочи към вратата.

— Върви.

— Но…

— Веднага!

 

София стана с един час по-рано от обикновеното — тоест от момента, когато сестра Катрин или сестра Алис трябваше да чукат на вратата й, за да я разсънят. Но не и днес. Сестра Джудит също щеше да стане рано и да надзирава стригането на манастирските овце.

София скоро се озова в малкото оградено пространство, където стрижеха овцете. Бе стиснала невинно ръце зад гърба си, наблюдавайки стригането с неприкрит интерес — това без съмнение щеше да докаже на сестра Джудит колко внимателна и схватлива ученичка е тя.

— Какъв хубав ден за стригане на овце, не сте ли съгласна?

Джудит не вдигна поглед към София, само продължи да дава наставления на другите монахини, които държаха овцата, докато стригачът и помощниците му смъкваха дългите рунтави кичури вълна.

— Да, вижте цялата тази вълна! — София се наведе и се опита да погледне отблизо, да покаже колко внимава, както всяка прилежна ученичка. — Не знам как може само една овца да даде толкова вълна!

Беше премислила коментара си до най-малките подробности, например да покаже, че знае, че това е овца, а не овен, което щеше да бъде прекрасно доказателство за острото й зрение.

— Кажете, ножиците трябва ли да се точат редовно? Виждам остриетата, ето тук…

Тя протегна ръка, стригачът спря, вдигна очи и се намръщи. София бе положила ръце на коленете и бе обърнала глава настрани, за да може да наблюдава стригането. Усмихна се на мъжа.

— Остриетата изглеждат добре наточени. Смазвате ли ги?

— Да — отвърна той с груб глас.

— Каква мазнина предпочитате? От ленено семе, с каквото се мажат наточените саби с широко острие, или палмово масло от Изтока, което всъщност се използва за остриетата на брадви, ножове и други такива?

— София! — изсъска сестра Джудит.

София обърна глава.

— Да, сестро?

— Върви да си довършиш работите.

— Вече свърших — и София се изправи.

Джудит сви недоволно вежди.

— Поля ли всички растения в градината?

— Да. И изскубнах всички бурени, които видях да никнат.

— Събра ли яйцата?

— Да. След като измих чиниите от закуската, за да може сестра Мери да чете на селските деца. Изчистих яслите в конюшнята и сложих нова слама, за да може сестра Бъртрис да помага при стригането, нали така, сестро? — погледна тя към Бъртрис.

— Да, наистина добре се потруди.

— Занесох зърното в мелницата при сестра Алис, за да го смели, и нахраних рибите в езерцето, без никой да ми е възлагал.

И София замълча в очакване.

Сестра Джудит като че ли се замисли. Погледна към София и рязко кимна.

— Добре. Дръж. — И й подаде купчина овчи кожи. — Изпери ги и ги сложи да съхнат.

София взе кожите.

— А после?

Джудит въздъхна.

— После можеш да идеш в параклиса и да се помолиш първо на бога да ти даде напътствия, за да разбираш значението на думите… на думите „не“ и „няма“, а после можеш да се помолиш на добрия ни Отец да ми даде търпение, за да не заповядам да те приковат към стената с парцал, натъпкан в устата. А сега се махай!

София обаче още не беше изчерпала арсенала си. Тя можеше да доказва до безкрайност защо от нейна гледна точка ще е добре за всички, ако нейните желания бъдат удовлетворени — което и направи следващите три дни по време на вечеря.

— Какво ще стане, ако разбойници решат да нападнат манастира? — запита тя. — Кой ще ви защити?

Всички монахини я погледнаха и отвърнаха в един глас:

— Всевишният.

— Да предположим, че викингски конници дойдат от север и подпалят манастира, и започнат да плячкосват?

— Сега сме в тринадесети век, а не в десети — изрече Джудит кисело. — Възможността за викингски набег над Лестършир е също толкова голяма, колкото и възможността ти, София, да ме убедиш да те обуча за войник.

Монахините се изкискаха.

Но това не я спря. Още на другия ден София чу, че абатисата я боли зъб. Тя нахлу в трапезарията, където Джудит лежеше на масата, а сестра Алис бе подпряла коляно на пейката и с все сили дърпаше болния зъб с железни клещи.

София си проправи път през скупчилите се монахини и се озова пред сестра Апис.

— Вижте, аз заякнах от всекидневната работа, особено като носех кофите с вода. Нека опитам.

— Ммммф! — изсумтя сестра Джудит и понечи да поклати отрицателно глава, като в същото време се помъчи да седне.

София я натисна надолу с една ръка.

— Всичко ще бъде наред. Ще видите.

Стисна здраво зъби, хвана клещите с две ръце и дръпна с всичка сила.

Зъбът излезе така леко, че София отхвръкна назад и се просна на твърдия под. Погледна клещите, вдигна ги и се усмихна.

— Нали видяхте? Излезе!

Сестра Джудит бавно се надигна и седна, държейки се за челюстта, после погледна към Алис.

— Махнете я… веднага!

Алис я изведе почти насила от трапезарията.

Мина доста време, след като София бе чула ключа на сестра Катрин да заключва отвън стаята й. Сега чу отново същия звук.

Дочу и леко почукване, седна в леглото и отмахна кичур коса от сънените си очи.

— Да? Влез.

Вратата се отвори и на прага застана сестра Джудит. Гледаха се една друга мълчаливо, после София запита:

— Как е устата ви?

— По-добре — изсумтя Джудит. — След като зъбът се махна.

— О — вгледа се в ръцете си София.

— Стани, момиче. Погледни ме в очите.

София отметна одеялото, стана и изправи рамене. В това време Джудит бе излязла от стаята, но след малко се върна, влачейки един дървен сандък. Стовари го с глухо тупване на пода.

— Отвори го.

София коленичи и дръпна резетата. Вдигна капака. Видя вътре една ризница, изплетена от железни бримки. Вдигна очи към Джудит.

— Това е моята ризница.

Сърцето й изведнъж се разтуптя ускорено. О, беше спечелила! Беше спечелила!

Джудит докуцука до сандъка и извади ризницата. Погледна София и небрежно й я подхвърли.

София посегна да я хване. Ризницата я удари право в гърдите, тя изохка и се стовари на пода, затрупана от невероятно тежкия метал.

— Исусе, Мария и Йосифе! Това тежи като камък!

Джудит скръсти ръце и я изгледа.

— Така е. Вътре има още и панталон, наколенници, налакътници, ръкавици, ботуши…

— Боже господи! — измърмори София.

Високата монахиня изгледа лежащата на твърдия дървен под девойка, притисната от тежестта на една-единствена част от рицарските й доспехи.

— Ще ти ги оставя, София. — Тръгна към вратата, отвори я и се извърна. — Когато се научиш да носиш ризницата и да се движиш свободно с нея, с радост ще те науча на всичко, което знам.