Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 78 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джил Барнет. Проклетникът

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

16

София се обърна и затича към гората с всичка сила. Сърцето й биеше като боен барабан. Листа и клони я шибаха по лицето и ръцете, но тя продължаваше да тича. Прескочи един паднал дънер и се подхлъзна по влажния мъх. Падна на колене, но почти моментално се изправи. Не беше сигурна дали ездачът я е последвал или чува само оглушителното туптене на собственото си сърце.

Не посмя да спре и да се огледа, продължи да тича през гъсталака и изскочи на една полянка. Претича през полянката с цялата бързина, на която бе способна, защото знаеше, че животът й зависи от това. Когато навлезе отново в гъстата гора, свърна на север, надявайки се преследвачите да я изгубят.

Пъхна се под едно паднало дърво, после се закатери по стръмните скали и почти се изпързаля надолу по един сипей, стигайки в крайна сметка до малка полянка, където имаше поточе. Преброди поточето и се затича към букет гъсто израснали стари дървета, чиито клони се простираха почти до земята.

Огледа се наляво и надясно, втурна се към едно огромно дърво в средата на горичката, подскочи, хвана се за един клон и ловко се покатери нагоре. Скри се в короната на дървото с бясно туптящо сърце и ужасно задъхана. Задиша плитко, защото беше страшно уплашена.

Дочу изплющяване на камшик. Явно се приближаваше някой конник. София замръзна, кацнала на дървото.

Не смееше да помръдне. Бе притиснала колене до гърдите си. С едната ръка се държеше за клона над себе си, а с другата бе обгърнала ствола. Не смееше и да диша, защото животът й зависеше от това.

Почти нищо не виждаше от гъстата зеленина и не се решаваше да помръдне. Страх я беше да се срещне с онова, което може би щеше да надникне иззад листата. Сега най-важното беше да остане скрита на това безопасно място.

Видя само един ездач. Мъж. Чуваше ускореното му дишане, сумтенето на коня му, тежкия тропот на копитата.

Времето пълзеше толкова бавно, сякаш бе изминала цяла година. В корените на косата й започна да се събира пот и да се стича на ручейчета по врата и челото. София стисна още по-здраво ствола на дървото. В дланите й се забиха ситни тресчици.

За миг й се стори, че конникът я е открил. Затаи дъх, не смееше да направи никакво движение, не смееше дори да диша от страх, че той ще разбере къде е тя.

Но точно тогава чу издрънчаване на шпори, мъжът смушка коня си и продължи на север.

София изпусна дъх и се поуспокои. Чуваше как сърцето й бие едва ли не в ушите. Пот капеше от слепоочията. Изчака доста време, преди да се реши да помръдне. Поизправи се и балансирайки на клона, се хвана за вейките над главата си и се огледа наоколо.

След миг зърна с ъгъла на окото си внезапен син проблясък. Чу конско изцвилване. Една огромна сабя замахна през листата и моментално пресече клона, на който бе застанала. Клонът изпращя, счупи се и падна изпод краката й. Тя изписка и с все сила сграбчи вейките над главата си. Увисна на опасно високо разстояние над земята, размахвайки крака.

Погледна надолу.

Видя едно мъжко лице да се взира в нея. Лице, което познаваше толкова добре.

— Проклет да си, Тобин де Клеър!

Той прибра сабята в ножницата и нехайно се облегна на дъгата на седлото. Гледаше я как виси от дървото, без да каже и дума.

— Ще ме оставиш ли да вися тук?

— Ти си се качила на дървото. Трябва да повярвам, че си искала да го направиш.

Тя изруга отново, погледна към земята и й се стори, че е безкрайно далече. Много по-далече, отколкото когато се бе покатерила.

Ръцете й започнаха да изпускат клоните. Кората се врязваше в дланите й. Нямаше и капка сила, за да се надигне нагоре. И под краката си нямаше клон, на който да стъпи.

Оставаше й само земята под нея. И Тобин, който я чакаше. Един извънредно разсърден Тобин.

Предпочете да си счупи някой крак, отколкото да пречупи гордостта си. Затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Едно… две… три…

И се пусна.

Очакваше да се стовари тежко на земята и силата на удара да я прониже до мозъка на костите.

Но тупна върху една обкована с броня гръд. Усети как дъхът му излиза с лек съсък, погалва косата й и големите му ръце я сграбчват здраво.

Седеше на дъгата на седлото му. Отвори очи и се взря в неговите сини очи. В неговите студени сини очи. Кремъчният израз на лицето му никак не й хареса. Той явно изобщо не намираше приключенията й за забавни, въпреки че нехайната му поза сочеше точно обратното.

Тобин беше бесен.

— Простак такъв! — Тя се огледа и понечи да скочи от седлото. — Можеше да ме убиеш с тая сабя.

— Не забравяй. — Думите му бяха остри и стегнати като челюстта, от която идваха. — Трябваше да призова цялото си търпение, което ми е дал господ, за да не те убия.

— Едуард няма да ти позволи да ме убиеш — изрече тя с високомерен глас и го погледна право в очите.

Но това, което прочете по лицето му, я накара да си пожелае да вземе веднага обратно думите си… стига да беше възможно.

— Не София. Едуард нямаше да ми позволи да те убия. Би предпочел сам да го стори.

Тя обаче продължи да му се противи.

— Мълчи, жено! Ужасно ме сърбят ръцете да те натупам. Не ме предизвиквай.

Никога в целия си досегашен живот Тобин не бе изпитвал желание да удари жена. Но София го бе предизвикала. И той сграбчи поводите така силно, че кокалчетата му побеляха.

Тя измърмори нещо под нос.

За нейно щастие той не чу думите й. Стисна я здраво през кръста, без да обръща внимание на усилията й да се откопчи, и сбута с коляно коня да продължи, притискайки я така силно до гърдите си, че тя едва можеше да диша.

София мъдро реши да не си отваря устата. Просто седеше пред него на седлото, скована и неподвижна като дънерите на дърветата, край които минаваха.

— Как ме намери?

— Не беше лесно.

— Натъкнах се разбойници. Чух ги да говорят. Затова избягах. Помислих, че ти си един от тях. — Тя замълча. — Стори ми се, че ще умра.

Гласът й потръпна и завърши в жалък стон.

— Имаш късмет, че изобщо си жива.

Той не изпита никакво съжаление към нея, нямаше да позволи на сълзите й да го размекнат.

— Много силно ме стискаш. Ще ми смажеш ребрата.

Той я издърпа над крака си.

— Хвани ме за врата, за да не паднеш.

София обгърна шията му и го стисна здраво, после се размърда и се намести между краката му върху дъгата на седлото. Само след миг облегна глава на рамото му и заплака.

Не след дълго стигнаха в хана. София видя няколко от войниците на Тобин застанали в очакване, когато конят му влезе в двора, мъжете ги видяха и започнаха да слизат от седлата.

— Вървете и поръчайте храна. Ние идваме.

Тобин слезе, протегна ръце, хвана я през кръста, вдигна я от седлото и я спусна на земята, притискайки я между себе си и коня.

Дотича едно конярче, хвана юздите и отведе коня. Тобин сграбчи ръката на София, дръпна я след себе си и я повлече към хана.

Удари ги вълна горещ въздух, наситен със силната миризма на мазно овнешко и противната воня на разлята бира. Стиснал здраво рамото й, Тобин и проправи път през тълпата към масата, където седяха няколко от войниците му. Те я изгледаха с нещо средно между досада и съжаление.

Тя нямаше нужда от съжалението им.

Тобин дръпна един стол и я натисна да седне на него.

Тя се обърна и го изгледа яростно, но без никаква полза, защото той не я гледаше. Бе приковал очи към момичето зад тезгяха, едро, русо, с огромни гърди и дебели хълбоци. Не беше дебелана, просто беше по-широка от София, затова тя предпочете да я нарече дебела, особено след като видя какви погледи мяташе тази проста селянка към Тобин.

Жената си проправи път към тях, носейки поднос, препълнен с чинии горещо ядене и чаши разпенена бира. Бе подпряла свободната си ръка на хълбоците, които се люлееха и въртяха повече от лодките по Темза.

София премести поглед към Тобин. Той още гледаше жената, когато тя се наведе между двамата, за да положи подноса на масата и розовите й гърди почти се навряха в лицето на Тобин.

— Ти се върна — изрече тя с гръден глас.

— Да, сладурче.

Сладурче? Като прави той? Нарича я сладурче. За миг София виждаше само закръгления задник на жената, изпречил се точно пред лицето й.

— О-о, задушено! Умирам от глад — заяви София, премести стола си до този на Тобин, грабна една чиния с ядене и комат хляб и започна да се тъпче.

Жената разроши късо остриганата коса на София.

— Яж, яж, момче. Как е главата ти?

София я изгледа накриво и отговори:

— Добре.

Девойката обаче не й обърна внимание. Не отделяше очи от Тобин.

— Кажете ми, сър Тобин, това да не е малкият ви брат?

София се задави.

Тобин я потупа по гърба, докато тя кашляше отчаяно, и й подаде чаша бира.

София мразеше бирата, все едно пиеше разкиснат във вода стар мухлясал хляб.

— Това момче е моят… паж.

София вдигна очи и го изгледа кръвнишки.

Тобин й се ухили широко. Това му харесваше. По дяволите.

— Да, да, отдалеч си личи конярчето.

Тобин стисна с огромната си ръка бедрото й под масата, за да й попречи да стане.

— Взели сме стаи за през нощта. Кажи да занесат вана в моята стая и ще се погрижа момчето да се отърве от вонята… и от въшките.

София без малко щеше да го удуши.

— Както желаете, сър Тобин. Стаята ви е в края, нали? С най-голямото легло.

Жената намигна и се отдалечи.

— Седи мирно — изсъска Тобин в ухото й. — Така, както си облечена, и с тая коса ще си бъдеш момче, докато не те върна при Едуард.

София го изгледа.

— Върви по дяволите.

Той отвърна на погледа й, изсмя се и изрече:

— Мисля, че вече съм бил там.