Джил Барнет
Проклетникът (10)

9

Тобин се отдръпна назад, за да пропусне един от кралските слуги, който постави купа за измиване на ръцете, окичена със сапфири, пред двамата на високата маса. Един от неговите оръженосци, Туок от Камроуз, стоеше наблизо зад стола му и чакаше с мека кърпа. С ъгълчето на окото си той виждаше как момъкът пристъпва от крак на крак и от време на време го чуваше да си мърмори нещо, още не се бе научил на търпение.

Друг слуга на краля, облечен в ливрея с кралските цветове, пурпурно и златно, застана между него и София, после вдигна бронзовия съд, изваян във формата на огнедишащ дракон, и поля малко вода над бледите й ръце. Той едва не се засмя на символа, съдържащ се във формата на този съд. Когато Едуард им пожела много синове, самообладанието й се разколеба и тя изглеждаше достатъчно сърдита, за да почне да бълва пламъци. Но вместо това избълва само огнени ругатни.

От този момент Тобин започна да я наблюдава. Когато виковете на гостите стихнаха, тя бързо си възвърна самообладанието, после направи огромно усилие да гледа навсякъде другаде, само не и към него. Затова той не се изненада, когато тя грижливо изми ръце, оставяйки си достатъчно време, за да изтрие поотделно всеки пръст и нокът и да ги изтръска внимателно от водата, без нито веднъж да вдигне очи, държеше се така, сякаш измиването на ръцете беше най-важното нещо на света за нея. И същевременно много добре знаеше, че той не престава през цялото време да я наблюдава.

Той се наведе по-близо. Тя не направи нищо. Той се приближи още и видя как дъхът му размърдва малките къдрици черна коса близо до слепоочието й. За нейна чест тя се направи, че не усеща нищо, което сигурно не беше лесно, понеже устата му се намираше само на няколко инча от ухото й.

Затова той се приближи още повече и леко духна в ухото й.

Тя рязко извъртя глава и го погледна намръщено, но не и преди той да улови внезапния трепет, който пробяга през нея.

Сега той разполагаше с цялото й внимание и изрече:

— Чудя се къде ли една дама от благороден произход е научила тези думи.

Тя вирна брадичка, присви очи и го изгледа напрегнато:

— Значи сте чули.

— Ушите ми още пламтят.

Тя поклати невярващо глава, прокарвайки пръсти през гъстия тъмен облак коса на тила си. В този момент му напомняше на конете, отглеждани от семейството му — приличаше му на горда дива кобилка, която се съпротивляваше на юздата и на жребеца, предопределен да се съедини с нея.

Тя се направи, че думите му не я интересуват, огледа се и приглади зад ухото си кичура коса, който бе паднал на челото й. Той се приближи още повече към нея.

— Зададох ви въпрос.

— Какъв въпрос беше?

— Къде сте научили такива думи.

— О! — Тя се извърна и го изгледа.

По израза на лицето й той разбра какъв отговор ще получи.

— Ще ми бъде приятно да чуете, че съм ги научила от моя братовчед, краля. Едуард е много изобретателен в езика. Най-добрите си ругатни съм научила от него.

— Като крал Едуард може да казва каквото си иска. — И Тобин понижи глас. — Но ако архиепископът беше чул това, което казахте, щяхте да сте завинаги прокълната. Той и без това не обича жените.

— Да не би някой духовник да ги обича?

Той се засмя, защото тя не съзнаваше какво всъщност бе изрекла.

— Някои духовници са твърде привързани към жените.

Тя сви вежди, накани се да каже нещо, но той я пресече с махване на ръката.

— Сега тук това няма значение. От значение е само фактът, че не искам моята годеница да бъде прокълната.

Тя въздъхна по-драматично от кралските менестрели, после подпря упоритата си брадичка на юмрука си и се загледа право напред.

— Да видя… завинаги прокълната или сгодена за вас — тя направи малка пауза, потупвай с пръст по свитите си устни. — Какво интересно сравнение. Питам се защо ли адът ми изглежда много по-привлекателен.

Той се засмя, защото ако не друго, поне му хареса бързият й хаплив език и жестовете, които я правеха всичко друго, само не и покорна. Не беше някоя сладникава девойка. Не беше жена, за която любовта ще бъде крехко и мимолетно чувство. Ако София се влюбеше, тя щеше да го направи напълно съзнателно, с цялото си същество, защото така правеше всичко.

— Надявам се, че няма да учите синовете ми на подобни думи.

— Разбира се. Ще науча на ужасни ругатни нашите нищо неструващи дъщери.

Сарказмът й не му убягна, но тя не пожела да го погледне. Той посегна и леко обърна лицето й към себе си.

— Не бих казал, че някоя наша дъщеря би могла да бъде без никаква стойност, София.

Тя не мигна. Не пророни и дума, но той я видя как се замисля и се запита дали му е повярвала.

Кралският слуга стоеше до него, готов да му помогне да се измие. Той протегна двете си ръце над украсения съд за миене и слугата изля над тях топла ароматична вода.

Тобин изми ръцете си бавно, но за разлика от София не отмести поглед. Тя можеше да гледа, където си иска, но щеше да усеща, че сега очите му гледат само нея. Той искаше тя да почувства погледа му. Искаше тя да почувства нещо.

Това, което искаше наистина тя да почувства, беше онова, което той изпитваше винаги в нейно присъствие. Взря се в профила й, попи го, за да го запомни малкото носле, което тя обичаше да вири във въздуха, твърдата квадратна брадичка и челюстта, големите очи с толкова дълги и гъсти мигли, също като у някое рядко животинче, и тази уста, устата, която караше всички познати нему мъже да се размечтаят само след като я видят поне веднъж… Дори той не беше имунизиран срещу тази нейна уста — не повече, отколкото бе неподатлив спрямо остроумния й дух.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Само небето знае — каза тя, без да мигне.

— Мисля си, че би трябвало да използваме тази вода, за да измием устата си.

— Че защо? Езикът ти няма да влезе отново в нея.

Господи, тя го караше да се смее и той се засмя високо и искрено, защото не бе очаквал това от нея.

— Още едно предизвикателство от тебе, сладка София? Не си си платила последния дълг. Струва ми се глупаво да трупаш нови дългове.

Тогава тя обърна лице към него, очите й се бяха превърнали в дълбоки виолетови ями, пълни със стаен гняв.

— Да си платя ли дълга тук? Сега?

Той сви рамене.

Тя се наведе и устата й се озова само на един дъх от неговата.

— Кажи ми, Тобин де Клеър. Кажи ми. Искаш ли сега?

О, той ужасно много искаше. Но тя никога нямаше да узнае това. Той не каза нищо, само зачака да види какво ще направи тя, как ще се измъкне този път.

Но София не се измъкна. Вместо това направо насред голямата зала, пред всички, които ги зяпаха, тя обхвана главата му с ръце и притисна уста до неговата в една целувка, която едва не го задуши.

Облиза устните му и навлезе с език в устата му, започна да гали зъбите му и да си играе с езика му, но когато той се опита да я вкуси, да овладее целувката, тя рязко стисна устни, сякаш за да му каже, че той не може да й направи нищо, ако тя не иска.

Още едно предизвикателство.

Но той беше добре трениран и знаеше, че за всяка игра са необходими двама. Притисна се към нея и я долепи до стола, без да изпуска устата й.

— За Де Клеър! — разнесе се бойният вик откъм хората на Де Клеър, които вдигаха чаши за наздравица към него, и изведнъж двамата се оказаха в центъра на волни смехове и задявки.

Хората затропаха с юмруци по масите и той чуваше как кралят се смее най-силно от всички.

Тя ахна и той пъхна езика си в устата й.

Мислеше колко сладка победа е спечелил, искаше да може да свири на нея като на инструмент, както свиреха музикантите. Тя беше своенравно създание, Тобин добре го съзнаваше, можеше по всяко време да го изненада и да го победи, затова тази негова победа му се стори още по-сладка, защото беше трудно спечелена. Но той я познаваше достатъчно добре и знаеше, че тя ще направи нещо. Очакваше да го ухапе или да се дръпне.

Това, което той изобщо не очакваше, беше, че тя ще го сграбчи между краката и ще го стисне така ужасно силно, че той се принуди да се дръпне от целувката й, но я видя да го гледа изпитателно с дълбоките си виолетови очи, с победоносно изражение, изписано на красивото й лице.

Господи! Тя едва не бе изстискала тези синове от неговото бъдеще. От тяхното бъдеще.

Тобин посегна под масата и стисна ръката й, после я отдели от себе си. Впери в нея мрачен поглед, после стисна китката й още по-силно и бавно я привлече към себе си, наведе се към ухото й и изрече:

— Тъй като гориш от нетърпение, може би трябва да консумираме нещата помежду ни още тази нощ. Ще се сгодим само след минути.

Кръвта, като че ли се оттече от лицето й.

— Не виждам защо да чакаме сватбената церемония. Няма защо повече да чакаш. Тогава това, което така свободно сграбчи, ще го намериш и на други места, освен в ръката си.

София го изгледа яростно. В очите й блесна искрица несигурност. Или страх.

Той не искаше да я плаши. Но търпението му си имаше граници, а тя вече твърде силно го бе предизвикала. Трябваше да й покаже как стоят нещата още тук и сега. Харесваше гордостта и силния й дух, но не и когато се опитваше да тъпче.

Кралят се изправи и залата отново утихна. Слугите вече бяха напълнили всички чаши, на всяка маса имаше множество големи дървени подноси, отрупани с хляб. Едуард пое ръката на Елинър и й помогна да се изправи, за да застане до него.

Музиката спря. Певците млъкнаха. За миг в залата се чуваше само прашенето на огъня.

Отляво на Тобин седеше Кентърбърийският архиепископ, който досега говореше с краля, той също се изправи. Като по даден знак се изправиха и всички сътрапезници.

Беше време за годежната церемония.

Тобин хвърли бърз поглед към баща си, който гледаше към една от долните маси. Може би се беше загледал в някоя красива жена, която отново бе привлякла вниманието му. Но баща му се обърна и го погледна. Тобин отправи към него един неразгадаем поглед, от който не можеше да се разбере какво мисли.

Приближи се и зае мястото до баща, все още, без да казва нищо, и двамата застанаха рамо до рамо, изчаквайки архиепископа, краля и кралицата да заемат местата си.

София беше на няколко крачки от него, застанала заедно с краля и кралицата. Беше неподвижна и скована, стиснала ръце пред себе си, с плътно затворени устни и вирната брадичка. Очите й обхождаха залата, без да виждат нищо, взрени някъде към северната стена, но когато проследи погледа й, той не видя нищо. Само една трепкаща факла. Нищо друго.

Черната й коса се спускаше свободно по гърба и когато пристъпи от крак на крак, косата покри ръката и гърба на стола й.

Невероятна коса, в която някой мъж би могъл целият да се обвие, коса, която ще го държи на мястото, което най-много харесва…

Цялата тази тежка коса беше дръпната назад от челото с един тънък златен обръч — онзи, който той бе купил за нея и го бе пратил в стаята й по придворните дами на кралицата. Знаеше ли тя, че това е подарък от него? Той нямаше как да разбере, а и не го интересуваше. Интересуваше го само това, че го вижда на главата й. Лентата беше проста, от ковано злато, украсено с малки зъбци, които да хванат дори и най-гъстата коса и да я задържат на място. Когато бе видял диадемата в един златарски магазин в Лондон, се бе сетил за София и не мислеше за нищо друго, докато не я купи срещу солидна сума.

Тази златна диадема беше напълно достатъчна. Никакви накити не украсяваха косата й, за разлика от другите придворни дами. Тя нямаше нужда от такива неща. Красотата й не бе във външните украси. Би могла да се облече дори и в чувал от зебло и въпреки това мъжете щяха да я искат.

Красотата й се състоеше в контрастите. Черната коса и снежнобялата кожа. Ярковиолетовите очи с жив цвят, също така наситен, като цвета на плътната й червена уста. Всеки цвят бе толкова определен, че другите цветове изглеждаха още по-ярки и незабравими, както черното контрастираше с бялото на шахматната дъска.

Той се запита какво ли пробягва в момента през извънредно активния й ум. След няколко мига щяха да бъдат сгодени, да бъдат обвързани в съюз, солиден като самия брак, ако не и повече, заради важността на договорите за зестра, сключени между краля и неговия баща, един от най-силните феодали на кралството.

Много би се радвал, когато цялата тази работа остане зад гърба му, много отдавна искаше всичко това да се свърши.

Погледна към краля, който бе поел ръката на София. Едуард беше умен мъж и знаеше как да обработва васалите си така, че да получи възможно най-много. Запита се какво ли би си помислила тя, ако знаеше истината — че кралят го е принудил да поиска ръката й.

Като познаваше София, тя със сигурност нямаше да мисли какво е трябвало да прави той, за да получи ръката й, а щеше да се възмути, че е само някакъв предмет, който трябва да бъде предаден на човека, който кралят е избрал за нея.

Господи, в какво нещастие би превърнала тя живота му, ако знаеше това. И почти веднага Тобин се поправи. София така и така щеше да превърне живота му в нещастие.

— Аз, Едуард, крал на Англия, Уелс, Ирландия и Шотландия, давам лейди София Беатрис Розалин Анна Тереза Хауърд…

Тобин хлъцна после бързо вдигна ръка към устата си и два-три пъти се изкашля. Не би могъл да се разсмее насред тази церемония. Всички щяха да сметнат, че е полудял. Прокашля се, после даде знак да продължат, но не преди да улови въпросителния поглед на София. Опита се да изглежда сериозен, но не можа да не се запита дали досега е чувала всичките си имена произнесени така тържествено.

— … дъщеря на моя братовчед Руфъс Хауърд и повереница на короната, за годеница на сър Тобин де Клеър, син на Гилбърт де Клеър, дук Глостър.

И кралят положи малката й хладна ръка в ръката на Тобин. След това се обади баща му, слагайки ръката си върху техните.

— Аз, Гилбърт де Клеър, дук Глостър, давам моя най-голям син Тобин Гилбърт Уилям де Клеър на кралската повереница лейди София Хауърд, за да я вземе за годеница и да я подкрепя със силата на дъба и да бди над нея с бдителността на ангелите.

— В замяна на това — каза Едуард — София Хауърд ще се отнася към него с добродетелността на дама. Тя ще се прилепи до него с постоянството на бръшляна…

При тези думи Тобин усети как София трепва и хвърли поглед към нея. Да, помисли той, София Хауърд няма да се прилепи като бръшлян към никой мъж.

— Тя ще споделя плодовитостта си с него и ще остане до него, докато смъртта ги раздели.

Архиепископът ги благослови, взе златната чаша, годежната чаша на семейство де Клеър, вдигна я пред очите на цялата зала и я благослови. След това благослови хляба, който щяха да споделят, изричайки свещените думи пред всички събрани, а после го разчупи на две и подаде двете парчета на Тобин.

Той сложи в устата й парченцето хляб, което отчупи, и тя едва не ухапа пръстите му. Наложи се бързо да ги дръпне. Присви очи и я изгледа, подавайки й второто парче хляб, символ на това, че той ще осигурява храна за нея и тяхното семейство.

София взе бързо второто парче, вдигна го към устата му, а очите й го предизвикваха да се опита да близне пръстите й, когато му го подава. Той би могъл да каже, че тя очаква да получи точно това, което е дала. Задържа хляба с устни, поглеждайки я леко предизвикателно, колкото да я раздразни. Макар да се правеше на спокойна, той виждаше напрежението в скованите й рамене и в лекото стискане на устните.

Той хвана китката й и задържа ръката й близо до устата си. Но не поднесе хляба към устните си. Вместо това приближи гърба на дланта й към устата си и когато тя го изгледа със смаяно примигване, леко я близна.

Ако очите й бяха саби, в този миг той щеше да падне мъртъв.

Не можа да сдържи усмивката си и захапа хляба, без да откъсва очи от нея. И докато я гледаше, се запита колко ли още такива битки му готви бъдещето. Питаше се какво ли ще представлява оттук нататък животът му с тази жена.

Архиепископът им подаде чашата и Тобин я вдигна към устата си, гледайки я непрекъснато в очите, докато навеждаше леко чашата, за да може тя да отпие от виното. По-скоро би я удавил в чашата, но нямаше да се хване на играта й. Не тук. Не сега. И макар, докато пиеше, тя да го гледаше предизвикателно, той реши да не се поддава.

Дръпна чашата от устата й, после бавно, нарочно извънредно бавно я обърна, докато не видя къде се бяха отпечатали устните й. Вдигна точно тази страна на чашата към устата си, за да може тя да види, че пие от мястото, където са се докоснали устните й. Отпи една глътка, облиза ръба, виждайки как тя го гледа с присвити очи, после вдигна високо чашата и започна да пие на едри глътки, докато не пресуши цялото вино.

Хората му нададоха радостни викове, когато той вдигна чашата във високо протегнатата си ръка като победител в турнир, развял знамето на победата. Не гледаше към София. Нямаше нужда. Обърна се с лице към залата, където всички присъстващи бяха станали на крака и вдигаха чашите си в наздравица към годениците. Отново бе спечелил.

След като възгласите стихнаха, се обърна към София. Тя изглеждаше така, сякаш искаше да го удари с нещо, затова той сложи голямата чаша там, където тя не можеше да я достигне, обгърна с ръка раменете й и я привлече към себе си само за да я подразни още повече. Със свободната си ръка напълни чашата от каната на масата и отново я вдигна високо.

— Пия за здравето на всички! — обходи залата с очи и извика: — Пийте всички за красотата на моята лейди София!

Стисна рамото й и усети как лакътят й се забива в ребрата му. Не обърна внимание на малкия остър лакът и вдигна чашата към устните си. Тя можеше да го мушка колкото си иска, но днес той щеше да пие до насита, защото имаше да празнува много неща.

След секунда почувства как токът на обувката й се забива в горната част на стъпалото му.

— София… София…

Тобин знаеше, че няма нужда да се пита какво му готви бъдещето, защото бе сигурен в едно — от този момент нататък животът му никога нямаше да бъде скучен.

София затръшна вратата на стаята си и пусна желязното резе. Притисна гръб до вратата и се опита да си поеме дъх, защото бе тичала по каменните стълби на кулата, за да стигне дотук. Затвори очи и започна да диша дълбоко, чакайки сърцето й да престане да тупа като побесняло. След около минута се успокои, отвори очи и измърмори на себе си:

— Ух, ама как все пак успях да се измъкна!

Изпусна дъх доволно и се отблъсна от вратата, а после се заразхожда из малката стая, сред сивите каменни стени, по пода от печени цветни тухли. Железните капаци на тесните прозорци още бяха отворени, а в железните светилници, закрепени на стената до тях, горяха две дебели восъчни свещи, които осветяваха стаята с мътна трепкаща жълта светлина. Вечерният въздух не беше студен, макар слънцето отдавна да бе залязло и нощта да се спускаше бързо. Звездите вече започваха да трепкат по небето, полумесецът увисна някъде високо на изток, а рогът му надничаше през аркадите на беседката.

Близо до леглото въздухът беше по-топъл благодарение на малкия огън, който блестеше ярко в камината. Тя се тръшна на напълнения с пера дюшек, сякаш беше чувал картофи. Въжетата на леглото изскърцаха високо, но това не я интересуваше. Зарови лице в дланите си и се опита да мисли.

Безполезно. Не можеше да мисли, докато в ума й се въртяха всички събития, които се бяха случили с нея, чак до днес и тя ги преживяваше с тъпо безверие. След една-две минути София се търкулна по гръб и разпери ръце, а след това се загледа в тъмните дървени греди на тавана, сякаш отговорите, които търсеше, бяха написани там.

Нямаше обаче никакви отговори. Само огромни дървени греди, потъмнели от годините и пушека.

В какво се забърках!

Лежеше, без да знае дали иска да пищи или да плаче от радост. Господи, боже в небесата, тя беше сгодена за Тобин де Клеър. Беше сгодена за него. Но защо?

Нищо не разбираше. Защо Тобин де Клеър ще иска да се жени за нея? Този надменен, твърдоглав, властен и всемогъщ рицар. Прикри очите си с ръка и въздъхна. София де Клеър. Дори не си бе представяла подобно нещо от онази далечна нощ на градинската пейка. Пожела си да не се бе сещала за това сега.

Но не можеше да промени чувствата си. Когато беше близо до него, видът му я караше да пламва така силно, че дори собственото й твърдоглавие не можеше да се противопостави. На това чувство не можеше да се противопостави дори гордостта й, дори болката, която изпитваше.

Тобин де Клеър, чиито очи бяха с цвета на небето, а профилът му я караше да си спомня за мраморните статуи на отмъстителните ангели в градската катедрала. Той се бе отнесъл така ужасно с нея преди две години. А тя го бе виждала само в кошмарите си до вчерашния ден, когато пътеките им отново се бяха пресекли, а тя се бе възползвала от ситуацията и нарочно го бе насочила погрешно. Човек не пренебрегва подобни идеални възможности да си отмъсти. Такива моменти бяха много редки.

В изминалите две години често бе мислила за него, обикновено плачейки от гняв или унижение. С времето бе престанала да плаче за него и заради това, което бе сторил. Но никога нямаше да му прости, че я е накарал да плаче заради него. Гордееше се със своята сила. Сълзите бяха признак на слабост. Тя ненавиждаше плача. А Тобин я караше да плаче, както сега, когато разбра колко тънка е кожата й, щом стане дума за каквото и да било, свързано с него.

Беше се опитала да не чувства нищо. Когато дочу, че се намирал в северната част на кралството, за да изпълнява рицарския си дълг, се бе замолила да се провали, защото дори времето не можеше да притъпи болката от това, което й бе причинил.

Той бе разбил сърцето й. Тя изпитваше остра нужда да го мрази. Тобин заслужаваше само нейната омраза. Но колкото повече време лежеше София на леглото си, толкова по-малко успяваше да скрие истината от себе си. Не го мразеше. Е, може би наистина го мразеше, но по-малко, отколкото го обичаше, и това беше истинската дилема. Обичаше един мъж, когото имаше нужда да мрази.

Чу се силно почукване на вратата на стаята.

Тя скочи.

— София!

Гласът на Тобин. Той отново почука.

— Со-фи-я!

Това беше най-високият шепот, който някога бе чувала.

— Махай се!

Настъпи внезапно мълчание. Прекалено тихо мълчание. Никакви отдалечаващи се стъпки, просто тишина. Тя се загледа във вратата, сякаш очакваше той да направи нещо невъзможно, като например да мине през нея.

Чу леко тупване, стори й се, че се е подпрял на вратата и се е свлякъл. Чу метален звук, като че ли дрънчене на катарамата на колан, която се удря в пода на коридора.

Зачака, но когато не се случи нищо повече, бавно слезе от леглото, тихо стъпи на пода и също така безшумно пресече стаята. Застана вслушана пред вратата.

Не чу нищо.

Направи две предпазливи стъпки и прилепи ухо към дъбовата врата, за да чуе още нещо. Звука на дишането му. Тътренето на обувките му.

Нямаше нищо, само върховно мълчание.

Прехапа долната си устна и зачака. Стори й се, че чака цяла вечност. Да не би да си е тръгнал?

Наведе се, коленичи и долепи буза до студения под, за да надникне под вратата. Видя някаква сянка, нещо синьо, цвета на туниката му. Той седеше на пода, опрял гръб на вратата.

След миг се дочу високо оригване.

София се отпусна назад на пети и погледна с отвращение към вратата. Беше пиян. Тя вече не помнеше колко пъти Тобин е вдигал чашата си в наздравица към залата, за да почете някоя особено красива част от нея, сякаш тя не представляваше нищо друго, а само някакъв предмет за гледане, красота, съставена от пръсти, ръце, бузи, кожа, кости и коса. Никога в живота си не бе чувала толкова много наздравици в чест на своята персона.

— Иди да пиеш и да се забавляваш с твоите хора — изрече тя възмутено. — Остави ме на мира.

— Да пия с моите хора? Защо? Месеци наред съм бил с тях. — Тобин замълча после добави с по-нисък глас: — Не копнея за тяхната компания. Искам тебе, скъпа. Хайде, отвори вратата, донесъл съм вино.

Сякаш виното беше някакво магическо заклинание. Да не би де я смяташе за някакъв мъж, за когото най-важното е да пие, да се оригва и да реве възхвали за кожата на някоя жена?

Тя не каза нищо.

— Само двамата ще сме. Ти и аз, скъпа. Хайде. Пусни ме да вляза.

Дочу дрънчене на калаени чаши, сякаш той се опитваше да стане, после отново се почука на вратата.

— София.

— Няма да те пусна. Да не мислиш, че съм толкова глупава?

— Обещавам ти, ако ме пуснеш, ще ти хареса.

— Вгорчиха ми се вече твоите обещания, Тобин де Клеър. Сега си върви!

— Какви обещания?

Сега, като си помисли, тя не бе получавала никакви обещания от него от две години насам, само уговорката за среща в градината, уговорка, която той бе имал намерение да спази, която бе направил само за да докаже, че може да я направи на глупачка и да забавлява плиткоумните жестоки млади мъже, които до един се бяха провалили в стремежите си да я ухажват.

Дочу леко дращене и погледна надолу.

Той бе подал пръста си под вратата и я мамеше с него.

— Ела при мен, моя София.

Тя пристъпи към вратата и го настъпи по пръста.

— Ау! По дяволите! — Тобин измъкна пръста си изпод вратата и измърмори нещо неразбираемо. После отново се разнесе дълбокият му глас. — Ще чакам тук цяла нощ, сладка София.

— Добре. Прави каквото знаеш. Стой си там на студения под, аз си лягам.

— Много рано е да си лягаш… сама.

Тя развърза връзките на копринения си пеньоар, което й отне доста време. Ръцете й трепереха и това я накара да се вбеси. Накрая пеньоарът се плъзна на пода, тя го грабна и го окачи на една метална кука близо до сандъка със старите си дрехи и до малката масичка с тапицираната табуретка, където сега щеше да седне и да среши косата си, както правеше всяка сутрин и всяка вечер.

Свали златната диадема, онази, която искаше моментално да захвърли още в мига, когато разбра, че е подарък от него, изпратен по ужасните придворни дами на кралицата, онези предателки, които я бяха уверили, че е от Елинър, докато я обличаха.

Седна на табуретката, хвана кичур от косата си и прекара следващите няколко напрегнати минути в прокарване на гребена от слонова кост през дългите къдрици, докато в същото време ругаеше мъжете, живота и любовта и се окайваше колко нечестно е всичко.

Посред нощ се събуди от нещо. Остана неподвижно, ослуша се, после погледна към вратата и се запита дали той още не е там. Нямаше представа колко време е минало. Едната от свещите беше изгоряла, а другата беше доста далече, за да види докъде е догоряла. Остана да лежи тихо, за да може да долови някой звук.

И отново го чу. Леко скърцане, сякаш желязо дращи в камък. Сви вежди и се обърна в посока към звука, той идваше отвън.

Отхвърли завивките, пъхна крака в чехлите и тръгна към отворения прозорец. Видя тъмните силуети на стражите да се движат покрай източните зъбери с факли в ръце. В двора долу беше непрогледна тъмнина, нямаше никакво движение, нито коне, нито хора. Очите й постепенно привикваха с тъмнината.

След секунди нещо прелетя през прозореца и тя отскочи назад, помисли, че е някой от онези ужасни прилепи. Размаха ръце пред лицето си, после разбра, че в стаята няма прилеп. Потърка очи и погледна.

На пода лежеше тризъба метална кука с въже, привързано за нея.

Господи… куката изведнъж се плъзна по пода и се захвана за каменния перваз, въжето се изпъна също като нервите й.

София се приближи към прозореца. Трябваше да се наведе навън и да се хване за капаците, за да види какво става долу. Въжето започна да се извива, после внезапно един облак закри луната, а когато се оттегли в неясната лунна светлина се очерта лицето на Тобин.

— Какво, в името на бога и всички светии, правиш тук, пиян глупак такъв?

— Покорявам моята дама! — отговори той, увиснал на около десет фута над земята с протегната ръка. — Обсаждам я! Радвам се на благоволението на краля, нали знаеш. О, моя лейди! Не чу ли как вдигаха наздравица в моя чест!

Стори й се, че всеки момент ще започне да се бие в гърдите като ирландските бойци.

— Чух наздравиците. Но мъжът, когото познавам, няма никаква чест.

— Ах София! Скоро ще дойда при теб и ще ти докажа, че грешиш. А после можеш да ме изстискваш колкото си искаш.

— Мразя те, Тобин де Клеър! Престани.

— Не мога. Понеже не поиска да ме пуснеш през вратата, реших да се кача през прозореца. — Залюля се на въжето и извика: — О, прекрасна лейди в тази кула!

— Млъкни или ще ти стоваря нещо по главата.

Тя хвана куката и се опита да я дръпне. Но куката не помръдваше, затова тя я стисна с две ръце и опря крак в стената, за да се отблъсне. Въпреки това не можа да я дръпне. Зъбците се бяха забили здраво в каменния перваз и поради огромното тегло на този простак, увиснал на въжето, нямаше начин тя да успее да го разхлаби.

София изтича към малката маса, извади колана, на който висеше камата й, с която си служеше при хранене, върна се при прозореца и започна да реже въжето.

— По-добре слизай на земята или ще си счупиш пияния врат! Аз режа въжето.

— Режеш го?

Тя надникна през прозореца, продължавайки да реже.

Той започна да се придвижва сръчно нагоре, прихващайки въжето с ръце. Придвижи се на около пет фута, преди тя да бе прерязала дори едната сплитка.

— И с какво го режеш, с ножичките за бродерия? — разкикоти се той, все така увиснал на въжето.

— С нож — отвърна тя през зъби. Заби ножа във въжето и започна да реже още по-бързо. — С камата си режа!

— С камата? Онази, с която си режеш месото? Ха! — Той се разсмя още по-силно, с което я накара да започне да реже още по-яростно.

София надзърна долу и видя, че Тобин е стигнал на няколко фута от прозореца, катерейки се доста сръчно по въжето. Тя започна да реже още по-бързо.

— Няма да успееш да прережеш въжето навреме. Намазано е с мазнина и с восък. — Дразнеща веселост се прокрадна в гласа му. — Отдръпни се, милейди, и посрещни своя годеник!

Протегна една ръка напред и увисна, стиснал въжето с другата ръка — с дясната, с която обикновено въртеше сабята. Свободната му ръка се прехвърли през перваза. Тя грабна камата и вбесена я заби в ръката му, но не улучи.

— Господи! — Главата на Тобин се показа над перваза. — Махни тая смехория, преди да си наранила някого.

— Ето това е идея, глупак такъв. Махай се!

Тя отново замахна към него, но той посегна и с едно рязко движение изби камата от ръката й.

София се извърна и загледа как единственото оръжие, с което разполагаше, се търкаля с въртеливи движения по пода и се скрива под леглото й.

— София. — Той изсумтя и се накани да се надигне над перваза. — Знаеш, че не можеш да се състезаваш с мене в това. Аз спечелих. Приеми го и му се наслаждавай.

След още миг този надменен упорит глупак щеше да бъде вътре в стаята й.

Тя погледна отчаяно към прозореца, наведе се навън, сграбчи дръжките и затръшна железните капаци.

— По дяволите, София! — Въжето изведнъж се обтегна.

Тя трябваше да се опре с двата си крака в стената, за да може да издърпа капаците достатъчно близко един до друг и да пъхне желязното резе в халките. След като го направи, се изправи задъхана, а сърцето й биеше като побесняло.

— София!

— Махай се, Тобин. Слез долу, защото няма да влезеш тук тази нощ? Или изобщо някоя нощ!

И се обърна.

— Почакай!

— Защо?

— Не мога да сляза. — Замълча за миг. — Дрехите ми са прищипани.

Тя се обърна към прозореца и видя тъмносиня ивица от неговата туника, захваната между затворените капаци.

Беше прищипан, наистина прищипан. Между капаците. Които бяха затворени с резе. И тя нямаше да махне резето. Никога.

София закри уста с ръка и започна да се смее.

— Смееш ли се?

— Да — отвърна тя, като едва си поемаше дъх.

Настъпи мълчание, после се чу заповед, изречена с нисък глас:

— Отвори капаците.

— Не мисля така.

— София!

— Моля? — Махна пренебрежително с ръка. — Какво има, сър рицарю? Наистина ли сте в безизходно положение?

— Отвори капаците!

— Мислех, че вие, рицарите, се обучавате в стратегия, не е ли така? Струва ми се, че трябваше да помислите за тази възможност, преди да предприемете обсада, о, велики воине.

И София отново се разсмя, превита на две, стиснала корема си. Чу го да ругае отвън.

— Не беше ли това точно тази дума, заради която каза, че ще бъда навеки прокълната?

Той повтори думата.

— Ами ако архиепископът те чуе? О, моля те, недей да учиш нашите дъщери на тази дума, сър. Може би нашите безполезни синове, но не дъщерите.

— Вече не се шегувам…

— Че кой се шегува? Аз съм напълно сериозна.

— Отвори проклетите капаци.

— Сбогом, сър рицарю! И ще ви пожелая лека нощ… адио. — Тя се прозя високо.

— София!

— О… хм! Прозявам се. Тия празненства много ме измориха.

— Когато сляза оттук, аз ще те изморя.

— Да не би да ме заплашваш? Заплашваш собствената си годеница? Та ти си галантен рицар. Къде остана рицарството ви, сър? Не сте ли чували нищо за рицарската любов?

Тя го чу да мърмори нещо, което й се стори като: „Ще ти дам аз на тебе една рицарска любов.“

— Кажи ми — запита София, — това още една заплаха ли беше?

— Отвори капаците.

— Не мога. Освен това, не му е сега времето. Защото, нали разбираш, аз си лягам.

Тя се обърна и затанцува из стаята, тананикайки си някаква весела мелодия, за да заглуши заплахите, проклятията и думкането по капаците.

Можеше да думка колкото си ще — цяла нощ.

Отметна завивката, изрита чехлите и се сгуши в леглото.

След минута стана, защото той викаше името й с висок глас и така силно блъскаше по капаците, че дори глухи не биха могли да заспят.

София отвори раклата в долния край на леглото и взе ненавистната си кутия за бродиране, пълна с мъчителни пособия като стоманени игли и остри ножици. За първи път се радваше, че имаше тази кутия при себе си. Започна да се рови в нея, измъкна една топка копринена основа за гоблен, отряза две малки парчета, сви ги и ги напъха в ушите си.

Наклони глава и се заслуша, думкането се чуваше приглушено, не по-силно от биенето на сърцето й.

Идеалното разрешение! Тананикайки, тя прибра кутията за бродиране и се сгуши в мекото си удобно легло. Само след няколко мига заспа с огромна доволна усмивка, изписана на лицето.