Пол Дохърти
Убийците на Сет (15)

Тринадесета глава

Сет: изправен пред Съда на боговете със стегнат дървен нашийник

Възцари се пълно объркване. Сененмут нареди да повикат стражата, за да изнесат трупа на Нешрата. Девойката лежеше притисната плътно в ръцете на Небамум. Амеротке потърси пулса на шията й. Нямаше го. Тя се бе отпуснала като в сън с полуспуснати клепачи и леко раздалечени устни. Само бледата кожа и необичайните тъмночервени петна високо по бузите й говореха за естеството на нейната смърт. Съдията опипа ръкава на робата й и откри миниатюрната съдинка за екзотични благовония, която сега бе празна.

— Знаела е и е била подготвена… — в това време двама помощници на Асурал се опитаха да изнесат Нешрата. Небамум шумно се възпротиви на опитите им да изтръгнат от прегръдките му трупа на девойката. Стана сборичкване, но съдията се приближи до Небамум и му прошепна: — Пусни я. Тя направи онова, което искаше. Очаквала го е, затова е била готова.

Изражението на лицето на Небамум беше покъртително. Той не заплака, но приличаше на човек, който е вкусил всичко от живота и то се е превърнало в горчив прах в устата му. След малко отпусна ръце от Нешрата. Приспособиха набързо носилка и трупът бе изнесен. Помогнаха на Кией да стане и Амеротке се разпореди да я заведат в съседна стая, където да бъде настанена удобно, но под постоянно наблюдение, докато съдебната процедура приключи.

После затвориха вратите. Небамум приседна на пети и се загледа в една точка на стената зад съдията.

— Трябваше да я претърсят — върна си способността да говори Карнак.

Небамум се обърна леко с омраза в очите:

— Винаги съм мислел, че краят й ще бъде такъв — прозвуча грубият му сега глас. — Било е речено всичко да свърши с трагедия и сълзи. Гордостта, господарю Карнак, е много грозно цвете — посочи той към останалите Пантери. — Ти си причината за всичко, ти и другарите ти. Вместо да оставите живота да следва естествения си ход, вие решихте да защитавате славата си, положението си, властта!

Последните му думи изтъняха в злобен съсък. Нешрата беше мъртва и Небамум явно бе решен да каже всичко. Амеротке огледа залата на съда. Шуфой, Пренхое и Асурал се бяха върнали на първоначалните си места. От пода бяха вдигнати възглавниците, върху които бяха коленичили Нешрата и Кией. Единствено бледото петно на пода говореше, че е имало нещастен случай, но атмосферата в съдебната зала бе променена. Хатусу, Сененмут и дори Амеротке бяха изтървали контрола над хода на нещата и сега всички гледаха Небамум.

— Ти я обичаше, нали? — започна с мек тон съдията.

— Обичах я, уважаеми Амеротке. Винаги съм я обичал: още от първия път, когато я видях. Аз съм слуга на Карнак. Някога обичах и него — постегна се гласът му. — Аз също съм от Пантерите от Юга. Както и от полка на Сет. Участвах в убийството на Мерецегер. Само аз бях жестоко ранен.

— Но раната ти зарасна, нали? — попита го Амеротке. — Допреди две години, когато си излъгал, че състоянието й се влошава. Точно когато двамата с Нешрата сте скроили своя план. Кой би заподозрял смирения Небамум с неговото куцане?

Личният слуга се позасмя, сякаш Амеротке бе казал нещо весело.

— Свикнах да ходя в дома й — започна Небамум, като че говореше на себе си. — Отнасях посланията на господаря си и дребните му подаръци. Пешеду винаги отсъстваше, защото се грижеше повече за едно момиче от храма, отколкото за жена си, и прекарваше по-голямата част от времето си с хесетките. Съпругата му Вемсит — усмихна се той — си имаше свои интереси. Никой не подозираше Небамум. Започвахме да разговаряме и ръцете ни се докосваха. Нешрата постоянно се присмиваше на Пантерите от Юга, а най-вече на баща си с надутите му маниери. Слабото пламъче между нас скоро лумна в беснеещ пожар. Започнахме да се срещаме тайно в града или нощем, недалеч от къщата й. Никой не ни разкри. Година преди идването на Ипумер в Тива Нешрата ми каза, че е бременна.

— Защо не го сподели с мен? — извика Карнак.

Небамум отново стана сериозен.

— Имаше ли смисъл, господарю? Спомни си как побесня, когато научи истината. Заплашваше с най-жестоко наказание Нешрата и виновника, който и да е той.

— А ти си предпочел да почакаш, нали? — запита Амеротке. — Изкараше ли Нешрата цялата си бременност, никой в Тива нямаше да поиска ръката й. — Небамум закима енергично. — Реши да запазиш мълчание известно време — продължи Амеротке, — след което да й предложиш брак, така ли?

— Да, господарю, такъв бе планът ни. След известно време Карнак щеше да забрави: не беше кой знае колко запален по идеята. Също и Пешеду. Но… — гласът на Небамум стана подигравателен — те се срещаха, каквато бе традицията, за да се напиват и да се хвалят. Чувството им за нанесена обида и несправедливост избуя като зъл плевел в тинята на Нил. Господарю — обърна глава слугата към Карнак, — аз също бях с вас. Всеки път говорех за търпимост, предпазливост и малко съчувствие, но едва тогава си дадох сметка, че е много късно. Върховният съдия бе напълно прав, когато каза, че се вижда в очите ви: вие сте родени за убийци и не ставате за нищо друго. Чувството ви за чест е залиняло и трябва да се направи нещо за неговото съвземане. Обаче какво ли може да знае горкият Небамум по такива въпроси? — той плюна през рамо. — Разбрах, че трябва да предупредя Нешрата да внимава, и точно в този момент блесна жестоката истина: от много дни не бях я виждал. Присъствах на разговорите им, но не си бях дал сметка, че те обсъждат нещо вече свършено, а не предстоящо! Бях закъснял фатално!

— Ти не си бил с тях, когато са отмъкнали Нешрата като вързоп от къщата й, нали? — попита го Амеротке. — Сигурно си отсъствал и когато упоената и овързана девойка е била занесена в дома на Фелима, която прави аборти? — Амеротке се обърна към Очите и ушите на фараона, който следеше с голямо удоволствие разкриващата се картина пред себе си: — Не смятате ли, че това е ужасно престъпление?

— Страховито — съгласи се Валу. — Дори съгласилите се с извършването му стават част от него.

— Небамум, предполагам, че сърцето ти се е обърнало. Прав ли съм? Защо ти, който си участвал от самото начало в случая с Нешрата, си бил изключен в един момент?

— Два дни по-късно отидох при нея — отговори Небамум. — Тя беше доста зле; тайно я посещаваше оня гнусен червей Интеф. Беше изгубила детето ни. Със спокоен тон ми довери, че след стореното й зло няма да може да роди друго. Положих ръка на главата й и се заклех, че ще отмъстя по възможно най-жестокия начин — погледна той дръзко към Хатусу. — Божествена, наистина обмислях възможността да се обърна с молба към вас, но вие сигурно щяхте да си спомните, че съм един от тях — вдигна той ръката си със свити пръсти. — Те ви държат така здраво, както е било с брат ви и баща ви. Великите Пантери от Юга: кой би дръзнал да ги проверява? След като така нареченият грях на Нешрата бе разкрит и годежът й с Карнак се оказа приключен, бях длъжен да бъда по-внимателен. Срещахме се нощно време. Казах й, че подготвям план за погром на цялата им група. Нейната душа погина заедно с детето ни и тя даде съгласието си.

— Отиде ли пак в Червения параклис? — попита Амеротке.

— Да, реших да нанеса удара първо в душите им — съгласи се Небамум. — При разграбването на хиксоския лагер намерих няколко от медальоните на вещицата. А също и писмени документи за семейството й в Аварис. Запазих ги за спомен. Никога не съм си представял колко ценни ще се окажат те след време. Когато това време дойде, приех го като знак за благоразположението на Сет към моите планове. Изпратих медальоните на храбрите ни воини, включително на Камун. Нешрата ми каза, че са присъствали всички, когато била откарана при онази жена Фелима.

— А Ипумер?

— О, с него нямах никакви затруднения. В откритите от мен писания бе отбелязано, че Мерецегер е била любовница на един хиксоски капитан и е родила дете. В действителност две деца. Така и не стигнах до по-малкия син, но успях да намеря Ипумер. Наех онази стая на Улицата на маслените лампи, купих си маската на Хор, подходяща роба и пелерина, които ми позволяваха да се движа безпроблемно по улиците на Некропола. Никога не съм липсвал за изпълнението на някоя поръчка на моя господар. Той пращаше своя верен Небамум насам-натам по бързи дела из града. Обявих, че раната на крака ми се е възпалила отново. Купих си сандали и кожени гамаши…

— Достатъчно богат ли си?

— И още как. Господарят ми е щедър към конете, кучетата и слугата си. Послужих си със събраното, за да примамя Ипумер в Тива. Отидох на гости на стария Камун — човек слабоволев и с още по-слаба мисъл. Помолих го да ми стане доверител. Накарах го да се закълне, че ще пази тайна по моя въпрос. После го попитах дали е готов да ми направи голяма услуга. Разбира се, Камун захапа стръвта като истински шаран. Беше му изключително приятно да даде някому покровителството си, за да направи нещо за клетия Небамум.

— Взе ли акъла на Ипумер?

— О, да. Доведох го в Тива. Срещнахме се на Улицата на маслените лампи, където му казах за служебното повишение. Уведомих го още, че искам да го използвам срещу Пантерите от Юга — хората, убили майка му.

— А Фелима и Интеф? Разбра ли, че те правят незаконни аборти?

— Да, разбира се — опипа се Небамум по врата, потънал в пот. — Посетих и Фелима. В едната ръка държах злато, а в другата — собствения си меч. Отидох маскиран късно през нощта. Обясних й, че знам всичко за скритите й занимания, и я заплаших, че ако не ми сътрудничи, ще предам събраното за нея на царския обвинител Валу. Тя беше като нощна птица: плашлива и алчна. Казах й, че ще я посети един млад мъж. Фелима трябваше да го прикотка и да му уреди квартира при вдовицата Ламна. Натоварих Интеф със задължението да му бъде лекар. Фелима беше страхлива и прие подкупа. Нямаше никаква представа за моя план.

— Защо не нанесе сам удара? — намеси се Валу. — Така или иначе, го направи накрая.

— Исках да бъда на тъмно, господарю. Оставих Ипумер да опере пешкира.

— Той сигурно е възразил, нали?

— Да, отначало, но после клекна, поне за известно време. Обясних му, че властите няма да погледнат с добро око на наследника на Мерецегер, започнал работа в Дома на войната. С лекота би могъл да бъде обвинен като шпионин. Междувременно той започна да действа. Отиде на гости на генерал Камун с отровно вино и му помогна да потегли към Далечния хоризонт. В качеството си на доверен адютант на генерал Карнак аз посетих Дома на войната, където успях да извадя от архивния фонд всички следи около назначаването на Ипумер. И веднага неговата сговорчивост и желание за сътрудничество се възстановиха напълно.

— А Нешрата?

— По това време тя знаеше всичко за действията ми и беше много доволна. Но Ипумер не излезе такъв, какъвто очаквах. У него почти липсваше жажда за мъст или за проливане на кръв. На една от тайните ни срещи му обясних, че следващата му задача след Камун е омаскаряването на генерал Пешеду. Той трябваше да започне да флиртува с дъщеря му. Само трябваше да уредя запознанството им на едно от празненствата на полка.

— Нешрата прие ли го? Да ляга с непознат мъж?

— Вие не я познавате — отвърна Небамум. — Наистина не я познавате. Тя никога не се е отдавала на Ипумер, независимо от хвалбите му. Играеше си с него като котка с мишка.

— Спомням си писмата, представени в съда, както и любовната поезия, която тя му е пращала. За теб ли са били? — попита го Амеротке. Небамум се усмихна вместо потвърждение. — Какво стана после?

— Пешеду побесня, но също и Ипумер — язвително отговори Небамум. — Тогава му казах да насочи вниманието си към хесетката, която беше любимка на Пешеду. Ипумер прие на драго сърце.

— А какво се обърка? — попита съдията. — Игрите на Нешрата взеха да омръзват на писаря и той съблазни хесетката, така ли? Но след като бе отблъснат от голямата дъщеря, той реши да се насочи към по-малката сестра. Ти ли уби хесетката?

Лицето на Небамум стана сериозно.

— Ипумер се оказа пълна грешка. О, дамите го обичаха. Той успя да съблазни държанката на генерал Пешеду, но още беше гневен на Нешрата. Настояваше, че тя се е подиграла с него и че ще й го върне. Казах му да стои далеч от Кией. Нешрата бе също загрижена.

— А Ипумер ставаше все по-раздразнителен и продължи да заплашва, нали?

— Да, закани се, че може да потърси Карнак и да му признае всичко. Твърдеше, че не е знаел за отровното вино и следователно не носел отговорност за смъртта на Камун. А намеренията му към Нешрата били изцяло почтени, докато в действията си е изпълнявал мои нареждания.

— Но той не е знаел кой си. Вярно ли е?

— Господарю — с лека подигравка отвърна Небамум. — Въпрос на време беше кога Ипумер ще изпълни заканата си. Освен това той твърдеше, че Нешрата ми е съучастница и двамата правим всичко, за да го изкараме глупак.

— А хесетката? Защо я уби? — продължаваше с въпросите си Амеротке. — Защото Ипумер се е хвалил и пред нея?

— Да. Пресрещнах я в една върбова горичка надолу по течението на Нил. Нямах избор: трябваше да я убия. Ударих я с къса бойна тояга, вързах ръцете и краката й и я хвърлих в Нил. Трябваше да изглежда като хиксоско жертвоприношение.

— Не знаеше ли, че е бременна — попита Амеротке. — Носела е нечие дете.

За първи път лицето на Небамум изрази загриженост или печал.

— Не знаех — промълви той. — И двамата с Нешрата решихме, че изборът ни е бил лош. Тя също се тревожеше за сестра си. Налагаше се да реагираме бързо. Заръчах й да купи отровата. В началото ефектът се оказа незадоволителен, но…

— В крайна сметка планът ви сработи — изрече Амеротке. — Ипумер си замина. Пешеду падна в сигурен капан: бе изгубил наложницата си, но нямаше как да вдига шум, понеже дъщеря му се бе постарала да оцапа името му. Той можеше и да преиграва в ролята си на дълбоко оскърбен баща, но нямаше да възрази сериозно, ако Ипумер бе поискал ръката на дъщеря му. Това не може да не е възпламенило допълнително гнева ти, нали? Че той е бил готов да даде Нешрата за жена на някакъв си писар, за да се отърве от нея, докато в твоята любов не само бяха пипнали с мръсни ръце, но и реално й бяха попречили.

— Пешеду беше безсърдечен човек — обясни Небамум. — А Ипумер, така или иначе, трябваше да умре. С него направих две грешки: първо, че го доведох от Аварис и, второ, че не го убих овреме.

— Не си ли обмислял възможността — намеси се Валу — да поискаш ръката на Нешрата? А после да избягате?

— И да кажа на тези самовлюбени пауни истината! — ухили се Небамум. — Да поискам от тях да сторят нещо в замяна на изгубеното ни дете, като я лекуват, за да може да износи друго! Не, ние искахме да им отмъстим!

— Заради това ли взе нещата в свои ръце? — попита Амеротке.

— О, да. Познавах миналото на полка на Сет. Щях да ги избия до крак по начин и със средства, описани в собствената им история. Бейлет беше пръв. Влязох в Червения параклис. Той бе потънал в сънищата на славата си. Познавах програмата на тамошния жрец. Той щеше да провери дали генералът случайно има нужда от нещо, след което да се оттегли в стаята си, където да пие вино и да се забавлява с хубавичката си жена.

— Но как така Бейлет не е чул, че влизаш? — запита Валу. — И в параклиса цареше безпорядък…

— Защото знаех нещо, което другите нямаше как да разберат — засмя се Небамум: — Генерал Бейлет недочуваше. Гледал съм много внимателно отблизо как леко завърта главата си и едва-едва присвива очи, когато слуша някого. Промъкнах се зад него и го халосах с бойната тояга. Той политна, но аз задържах тялото му. Беше мъртъв още преди да го положа на пода.

— А осакатяванията? — запита Валу.

— Точно той бе човекът, който осакати моята Нешрата. И уби детето ми. Исках неговата Ка да се сблъска с много трудности по време на пътуването си към Далечния хоризонт. Поназнайвам малко от медицина. Извадих му очите и отрязах ръцете му до китките. Преобърнах някои мебели, за да създам впечатлението, че е имало борба. А после си тръгнах толкова бързо и тихо, както бях дошъл.

— Смъртта на Бейлет не е ли напомняне за станалото с Мерецегер?

— Да, господарю.

— А липсата на шум само е задълбочила загадката, нали?

Последва ново потвърждение от страна на Небамум.

— Кой би заподозрял Небамум — заключи Амеротке — с ранения му крак и несигурната походка? Навярно ти си най-големият шегаджия от всички. Нападението, по-скоро така нареченото нападение, беше твой номер, нали? Когато някой уж ти се бил нахвърлил.

Небамум само се усмихна.

— Сигурен съм — продължи Амеротке, — че ако се спусна към кея и подкупя или подложа на разпит неколцина от онези, които живеят в полуздрача на законите на фараона, някой може и да признае, че е виждал по забутаните пивници посетител с маска на Хор. Кога пренесе останките от трупа на Мерецегер?

— О, преди няколко месеца — обърса устните си Небамум с опакото на дланта си. — Не беше особено трудно: кратко пътуване в Червените земи с колесница и сандък. Оазисът Ашива е самотно място. Върнах се през нощта. Избрах пещера в скалистия масив над Некропола. Оставих ги там. И зачаках отново, преди някой като вас, ваше благородие, или като негово благородие Валу да налапа стръвта. Пантерите от Юга са суеверни. Рано или късно някой от тях щеше да се запита дали Мерецегер не се е върнала от пустинята.

— Можехме да загинем до един — каза Амеротке — в деня, когато ни нападнаха пустинните бродници. Поблазнил си ги със злато и сребро: тръгнала е приказка, че група тивански благородници могат да бъдат изненадани в Червените земи, недалеч от оазиса Ашива. Лесна плячка, а? Не е трудно да подкупиш пустинните бродници, като допълнително подмамиш лакомите им очи с възможността да придобият скъпоценности и с обещания за големи откупи от фараона. Вярно ли е?

— Напълно възможно е било да убият и него — вметна Валу. — Нали и той е бил там.

— Било му е все едно — отговори Амеротке. — Така ли е, Небамум? Смъртта, пленничеството и унижението отстъпват по важност пред отмъщението. Или си знаел, че тези убийци — които сам представяш като родени главорези, неспособни да правят нищо друго — са щели да надделеят? Или просто си искал да ги видиш в плен на страха? Щял си да бъдеш удовлетворен, независимо от крайния изход.

Небамум пое дълбоко въздух.

— Да, исках да ги накарам да изпитат страх — прошепна той. — Не ме интересуваше нито тяхната, нито вашата, нито моята по-сетнешна участ.

— Ами генерал Руах?

— Той беше неспасяем глупак. Станах рано и излязох. Беше съвсем близо. Преплувах езерото и го зачаках. Убих го с един удар и изгорих тялото му. Слугите дойдоха на острова, но аз бях облечен като тях: бях го премислил предварително. Защураха се насам-натам като стадо гъски. Измъкнах се без затруднения. Надявам се, че Руах продължава да се препъва из Подземното царство.

— А Пешеду?

— Безпокойството ми нарастваше. Вие ме преследвахте: буквално ми дишахте във врата. Наех двамина от наемните убийци в Тива. Направих го, за да ви объркам с ходовете си. Пешеду беше истинска свиня, при това глупава. Държах да бъда сигурен, че е мъртъв, а тялото му — осквернено. След това — започна да се клати Небамум напред-назад — Нешрата направи страшна грешка, като се представи за посетителя на Улицата на маслените лампи. Исках аз да нанеса удара върху моя господар. Имах нужда от още време. Побързах да отида в Некропола, оскверних гробницата и мумията на Камун и се върнах, за да разчистя сметките си с вас.

— Каква беше крайната ти цел? — запита го Амеротке.

— Да ги избия до един. Ето защо наех и Ипумер. Исках да си отмъстя и да бъде въздадена справедливост, но най-важното за мен бе да запазя себе си. Защото продължавах да вярвам, че един ден двамата с Нешрата ще намерим мир и спокойствие.

— Но можеше и да те заподозрат — отбеляза Валу.

— Кого, мен ли, господарю Валу? Мен, трудно движещия се слуга?

— Подготвил си нападение — започна да премисля на глас Амеротке, — при което си можел да станеш жертва, но си се измъкнал невредим. Доволен ли си от стореното?

— Напълно!

— Защо уби Ламна, Интеф и Фелима? Както и Ипумеровия колега Хепел?

— Не може да не знаете — подигравателно се отзова Небамум. — Осъзнах истинската същност на Ипумер. Син на хиксоски първенец! — захили се той. — Как ли пък не! Беше слаб и порочен, всичките му интереси приключваха между бедрата на някоя жена. Не можех да му се доверя. Непрекъснато се питах дали не се е разбъбрил някъде. Фелима и Интеф ли? Те заслужаваха да умрат, о, да! Хепел и Ламна също заради онова, което може би бяха разбрали. Премъдри Амеротке, убивах в името на справедливостта, както и за да опазя себе си. Били ли сте на война? Ходили ли сте в Червения параклис и познавате ли тамошните стенописи?

— Да.

— Полкът на Сет преминаваше като ураган през големи и малки градове в името на фараона. Цели племена — мъжете, жените, децата и дори животните — минаваха под ножа. Виждал съм бойни полета, в които газиш в кръв до глезените; гледал съм как хвърлят деца в кладенците и как бият, изнасилват и разпъват на кръст жени. А Карнак и другарите му се връщаха наперени, за да получат медали и почести и да бъдат превъзнасяни пред боговете. Те убиваха и аз убивах. Тогава, господарю Амеротке, къде е разликата?

— Страхуваш ли се от смъртта? — попита Сененмут. — Защото те очаква ужасна присъда.

— Аз съм вече мъртъв, велики везирю. Детето ми умря и Нешрата си замина. Трябва да побързам, за да ги догоня.

Амеротке се загледа в слугата: беше потънал в някакво ледено спокойствие, но приличаше и на войник, когото хвалят за добре изпълнена задача.

— Защо? — попита Карнак. — Защо не се обърна към мен? Можеше да…

— Я млъквай! — извика през рамо Небамум. — Великият генерал Карнак е благоразположен да раздава милостиня…

— А сега чуй мен! — разнесе се из залата ясният глас на Хатусу. — Небамум, слуга на Карнак, ти сам призна за извършените от теб отвратителни престъпления. Делата ти са гнусни и разнасят вонлива смрад в ноздрите на боговете. Ще бъдеш изведен в Червените земи от ескадрон от полка на Ибиса. Ръцете и краката ти ще бъдат завързани и ще бъдеш заровен жив! Имаш ли да кажеш нещо? — попита тя.

— Аз не съм единственият виновник тук. Карнак и останалите погубиха детето ми. Те са в основата на моите отвратителни престъпления.

— И ще отговарят за това! — възрази бързо Сененмут.

— Така ли? — отзова се остро Небамум. — Съмнявам се. Карнак за пореден път ще припомни на фараона колко могъщи са Пантерите от Юга и колко силно е влиянието им в полка и в цялата войска…

— Достатъчно! — отговори хладно Хатусу и се изправи.

Валу и Амеротке се обърнаха бързо и легнаха ничком. Дори Небамум опря чело о пода, докато царицата фараон излизаше от залата.

 

 

По-късно същия ден, когато слънцето захождаше, сипвайки отвъд хоризонта умиращите си лъчи, ескадронът от полка на Ибиса се приготви за изпълнение на присъдата. Колесниците образуваха кръг, конете бяха обърнати към пустинята, а колесничарите стискаха хамутите им, загледани в малката групичка мъже в средата на кръга. Амеротке, генерал Карнак и главният екзекутор с двамата му помощници стояха до Небамум, който бе със завързани ръце и крака и само с една препаска около слабините. Съдията чувстваше страшна умора, краката го боляха, а и бе натъртил едното си бедро в подскачащата колесница. Горещият вятър бе стихнал. Амеротке отбягваше втренчения поглед на Небамум и се взираше в пустинята. Един лешояд с широко разперени криле се плъзгаше в небето над тях в очакване на плячка. Главният екзекутор се бе подпрял на своята церемониална брадва и наблюдаваше двамата си изпотени помощници, които копаеха дълбока яма, подготвяйки гроба. Съдията хвърли поглед към Карнак, който сякаш се бе състарил с години през няколкото часа след произнасянето на присъдата от фараона.

— Мога ли да получа малко вино? — чу се високият и твърд глас на Небамум.

— Не е позволено — изръмжа главният екзекутор иззад маската. Амеротке отиде до колесницата си и се върна с мях с вино. — Не се разрешава — повтори изпълнителят на присъдата, а двамата му помощници спряха работата си, петимни за отдих.

— Аз ще отговарям пред фараона — заяви съдията и привдигна виното до устните на Небамум.

— Има ли опиат? — пошепна осъденият. Амеротке поклати отрицателно глава. Беше му мъчно за вързания мъж. Съзнаваше, че човекът пред него е виновен за няколко брутални престъпления, но отлично разбираше, че е бил тласнат по пътя на убиеца от себичната арогантност на предишните му приятели. Небамум се усмихна едва-едва. Амеротке сипа вино в устата му. Осъденият се задави и започна да кашля. Съдията му даде още една глътка. Главният екзекутор не можеше да си намери място: обикаляше насам-натам, а гривните му от тъмен метал и злато подрънкваха и звънтяха. Небамум се отпусна на колене и се вторачи в ямата. Изпълнителите на присъдата приготвиха дъски за спускане в нея.

— Ще бъде засипан с пясък и покрит с камъни! — извика грубо главният екзекутор.

— В името на великата Маат! — прошепна Амеротке, втренчил поглед в него. — Няма ли капка милост в теб?

Главният екзекутор отстъпи назад, поклащайки неодобрително глава заради престъпените правила на обичайната практика. Карнак не отместваше поглед от Амеротке: голяма молба бе изписана в очите му. Съдията кимна, давайки знак, че е съгласен: в противен случай смъртта на Небамум щеше да бъде страховита в истинския смисъл на думата. Известни бяха случаи, когато наказаният оставаше жив дори дни. Понякога диви животни, най-често полудели от глад глутници хиени, откриваха мястото, където лежеше жертвата, и я отриваха…

Карнак отиде при Небамум, клекна до него и насила обърна лицето му към себе си.

— Много съжалявам…

Небамум дръпна назад глава и се изплю в лицето му. Генералът реагира веднага. Още преди Амеротке или екзекуторът да се намесят, той измъкна изпод робата си кинжал и мигом заби острието му дълбоко в сърцето на слугата си. Небамум се закашля задавено, но с нищо не се противопостави. Карнак не отмести поглед от очите му, когато заби кинжала до дръжката. Главният екзекутор направи опит да се намеси, но Амеротке го спря с властен жест. Небамум отвори уста и започна да се дави в собствената си кръв. Съдията бе сигурен, че видя слаба усмивка в очите му, когато направи опит да изрече „Благодаря ви“. Карнак го пусна. Небамум се повали по лице, тялото му потръпна няколко пъти и замря.

Конете подушиха кръвта и започнаха да пръхтят и да цвилят, едва задържани по местата им от успокояващите гласове на колесничарите. Командващият офицер забърза насам. Главният екзекутор смъкна маската от лицето си и я захвърли на пясъка, а после закрачи нагоре-надолу с ръце на кръста, разочарован дълбоко от току-що станалото.

— Заръката на фараона беше съвсем ясна — заяви офицерът. — Премъдри Амеротке, нали видяхте: направи го пред очите ви?

— Но той се изплю в лицето ми — тихо каза Карнак. — Прободох го, преди да се замисля.

Амеротке кимна в знак на съгласие и добави:

— Осъденият прибави обида към вече стореното зло. Провокацията му беше безразсъдна. Карнак искаше просто да го помоли за прошка. На негово място и аз щях да направя същото — и доловил благодарността в очите на Карнак, добави: — Стореното — сторено!

Екзекуторите бутнаха тялото на Небамум в ямата и набързо го засипаха с пясък. Карнак им помогна да наредят отгоре камъни. Когато свършиха, нощта вече падаше. Амеротке каза една кратка молитва. После се върнаха при колесниците и препуснаха обратно през пустинята.

 

 

Хатусу плуваше гола в Езерото на чистотата и невинността в Дома на милион години. Седнал на мраморната пейка до басейна, Сененмут държеше бокал с бяло вино. Той не сваляше поглед от своята „богиня“, която извиваше и гънеше тялото си като златна риба в чистата вода.

— Е, царице моя, сега доволна ли си? — Хатусу се усмихна и заплува към него. Той положи на пода бокала с вино и й помогна да излезе от водата, увивайки красивото й тяло с бяла прозрачна роба.

Тя седна до него на мраморната пейка и отпи от бокала му.

— Питаш ме дали съм доволна. Да, и то много. Злосторниците са наказани.

— Усети ли в себе си жал за горката Нешрата?

Хатусу отпи жадно от виното и каза:

— Ако бях на нейното място, щях да постъпя по същия начин.

— Какво ще кажеш за генерал Карнак?

— Всяко зло за добро — тихо изрече Хатусу и стисна здраво бокала. — Залагам един златен дебен, любими мой, че когато Амеротке се върне от Червените земи, ще ме уведоми, че Небамум е бил убит още преди да го заровят жив.

— Как е възможно?

— Първо, Амеротке е по-жалостив, отколкото можеш да си представиш. Второ, Карнак е наясно, че със слугата му е свършено. И каквито и да са били престъпленията на Небамум, той няма да го остави да се мъчи много.

— Има и трета причина, нали?

Хатусу се изсмя:

— Изпратих тайно послание до любимия ми върховен съдия: Карнак да отнеме живота на Небамум, преди да го пуснат жив в гроба — Хатусу се вгледа в стенописа срещу нея, представящ голямата и победа над царство Митани. — Ще трябва да наградя Амеротке.

— Какво ще стане с Карнак?

— Ще го принудя да целува краката ми, разбира се. Ще го накарам да оповести на цялата войска, че съм истински воин, макар и жена. Освен това ще искам да се закълне тържествено, че той и другарите му ще подкрепят всяка моя дума и действие.

— А накрая?

— Ще поискам всички да оставят в Червения параклис неприбраните още чаши на Скорпиона. А по-късно, навярно в сезона на разлива, Карнак ще ми ги поднесе заедно с подноса като жест на вечна преданост и подкрепа!