Пол Дохърти
Принцът на мрака (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Гъста речна мъгла, натегнала от градската жега, беше нахлула откъм Сена, обвиваше сградите и площадите на Париж с призрачните си пипала, подсилвайки зловещия нощен мрак. Вечерната камбана беше отзвучала и сега улиците бяха пусти, с изключение на бродещите котки и отрепките от подземния свят на Париж, които душеха като плъхове в търсене на лесна плячка. Юдо Тайлър, познат като търговец на вино от Бордо, а всъщност агент на Едуард I Английски и на неговия главен шпионин Хю Корбет, се промъкваше тихо с полуизвадена кама по една уличка към тъмната, полуразрушена къща на ъгъла.

Изминалият летен ден беше прекрасен, времето опроверга поличбите на хленчещите пророци, че през първата година от новото столетие огън ще се сипе от небето и земята ще се удави в кръв. Нищо подобно не се беше случило. Юдо беше пристигнал в Париж през лятото на 1300 година и се чувстваше отлично. Разбира се, според английските му господари нещата не стояха така — те настояваха, че Филип IV, кралят на Франция, тайно заговорничи да завземе английското херцогство Гаскония, без да подбира средствата. Главният френски шпионин, сеньор Амори дьо Краон, вече беше в Англия и си вреше носа из тъмните ъгълчета на английския кралски двор в търсене на пикантни поводи за скандал.

Юдо бързо се мушна в един тъмен вход, докато нощната стража, четирима войници с копия и фенери, премина покрай началото на уличката. Шпионинът се облегна на вратата. Да, в Англия имаше достатъчно скандали, мислеше си той, и повечето от тях бяха свързани с Уелския принц и бившата му любовница, лейди Елинор Белмонт, затворена в манастира Годстоу. Но положението беше станало още по-тежко, когато наскоро младият принц беше открил своята истинска любов — не дъщеря на благородник, а мъж — мъжеложецът Пиърс Гейвстън. Дьо Краон щеше да използва това, осъзна Юдо, за да разпали искрите на клюката в шумен скандал. За да превземат Гаскония, французите щяха да унищожат репутацията на принца, а ако това не успееше, каквито си бяха лицемери, щяха да настояват наследникът на английския трон да се венчае за дъщерята на френския крал Изабела, в съгласие с мирния договор, наложен на Англия преди няколко години.

О, французите бяха хитри! И в двата случая крал Едуард беше в капан. Нищо чудно, че господарят на Юдо, Хю Корбет, старши писар в кралската канцелария, го беше засипал с нареждания да разкрие тайните планове на французите. Юдо се усмихна. Бе се справил и със сигурност щеше да получи заслужената си награда. Пърно, беше открил, че в Англия се намира убиец, привърженик на предателския род Монфор, който дебне краля и подготвя смъртта му. Още преди няколко месеца той писа за това направо на крал Едуард, но не получи отговор и затова повтори същото и в последното си съобщение до Корбет.

Шпионинът вдигна ръка и попи потта от челото си. Беше направил онова, което искаха от него, и сега само от краля и Корбет зависеше как ще използват сведенията, които им беше изпратил. Но Юдо беше научил и нещо друго — французите не само планираха да вдигнат шум около бившата любовница на Уелския принц, лейди Елинор Белмонт, но имаха и шпионин в Годстоу, където тя беше затворена…

Когато стъпките на нощната стража заглъхнаха, той оправи наметалото си, сграбчи камата и продължи напред.

Прокаженият просяк се беше свил, както обикновено, в ъгъла на уличката, срещу къщата.

— Наред ли е всичко? — попита Юдо.

Едва различаваше сгърчения силует на просяка, сгушен в робата си, но видя как посребрената му глава кимна лекичко, а костеливата ръка се протегна за обичайното възнаграждение. Прикривайки отвращението си, Юдо преглътна, хвърли му монета и пристъпи безшумно към вратата на къщата. Както беше уговорено, тя не беше заключена. Той вдигна резето, промъкна се вътре и се огледа. Покритият с плочи коридор беше тъмен и пуст. Една свещ мъждукаше в месинговия свещник високо на стената и на нейната светлина той бавно заизкачва паянтовото дървено стълбище. Юдо беше доволен от себе си. Късмет беше да открие мистрес (архаична форма на обръщение към омъжена им неомъжена жена. — (Бел. ред.)) Селест, пълничка млада проститутка с розови бузи, дошла съвсем наскоро от Нормандия. Той беше използвал прелестите й, за да подмами и използва един от писарите на Филип от кралската канцелария в двореца Лувър. Момичето се оказа интелигентно, преструваше се на невинно и обещаваше райски наслади, докато изтръгваше тайна след тайна от наивния французин.

Юдо изкачи стълбите и леко побутна вратата на стаята. Вътре беше тъмно и той застана нащрек. Нещо не беше наред. Селест би трябвало да остави свещта запалена. Шпионинът застина и задуши като куче в тъмнината, присвил очи, за да привикне към мрака. Усети тежкия аромат на парфюм и успя да различи тялото на спящата проститутка върху сламеника под малкия, полуотворен прозорец. Едва тогава се отпусна и се усмихна. Може би момичето беше уморено след тежката нощ. Може би и той щеше да се наслади на някое от удоволствията, с които беше зарадвала французина.

— Селест! — прошепна той. — Селест, аз съм, Юдо.

Думите му увиснаха в тишината.

— Станало ли е нещо? — попита той меко.

Разтревожен не на шега, англичанинът застина, наострил уши за всеки подозрителен шум.

Чу как къщата скърца и стене, но тя беше стара, а просякът на ъгъла със сигурност щеше да го предупреди, ако някой беше влязъл. Юдо извади камата си и отиде до леглото.

— Селест! — прошепна той и силно разтърси момичето. Тялото й се обърна и Юдо разтвори уста в безмълвен писък. Гърлото на проститутката беше прерязано от ухо до ухо. Корсажът на роклята й беше подгизнал от лепкава червена кръв, която се беше съсирила на локвички върху одеялото. Юдо почувства по пръстите си нещо топло и лепкаво. Дишайки дълбоко, той отстъпи крачка назад, после още една, обърна се и хукна към вратата. Внезапно пред него изникна неясна фигура, но Юдо падна на едно коляно и светкавично заби камата си в корема на мъжа. После скочи, блъсна го встрани и хукна надолу по стълбите. Там го очакваше друга фигура, забулена и злокобна. Юдо прескочи последните няколко стълби и се хвърли върху убиеца, запращайки го в стената. После изскочи навън, в тъмната зловонна уличка и погледна към просяка.

— Негодник! — извика той. — Мръсен, лъжлив негодник!

Подлецът се оттегли навътре в ъгълчето си. Юдо намери пипнешком един камък и с всички сили го хвърли по просяка. Улучи го по главата и нещастникът се свлече със стон. Юдо зави зад ъгъла на уличката и затича към кръстопътя. Хлипаше и стенеше, докато гърдите му се опитваха да поемат въздух, а сърцето му биеше като барабан. Знаеше, че всичко е напразно. Дотук имаше късмет, но къде щеше да отиде сега.

Внезапно видя редица въоръжени мъже в далечния край па площада. Застина на място и изкрещя предизвикателно. Нямаше да се даде жив. Още крещеше обиди, когато стрела от арбалет прониза бедрото му и го повали, стенещ и ругаещ, на паважа. Той се опита да я издърпа, но тя се беше забила дълбоко в плътта му и ужасната болка го накара да изстене. Нямаше да получи наградата, нямаше да се върне в Бордо. Нямаше повече да се наслаждава на прекрасното вино! Чу тропот на ботуши по павирания площад, някой го срита в рамото и го претърколи по гръб. Капитанът на френската стража свали шлема си и коленичи до него.

— Е, ти беше дотук, мосю — промърмори той. — Дните ти на вино и веселие свършиха!

Вдигна облечената си в ризница ръка и силно удари английския шпионин по устата.

— Това е само началото на бедите ти, мосю! — изсъска французинът. — По твоя вина тази нощ изгубих двама добри бойци. — Той сграбчи Юдо за жакета и го изправи. — Хайде, тъмницата на Лувъра е наблизо, а и други искат да си поговорят с теб.

 

 

Лейди Елинор Белмонт седеше на ръба на леглото. Нежното й лице беше бледо и изтощено, само на бузите й се открояваха червени петна. Тя сплете пръсти и ги закърши, сякаш за да успокои обзелото я вълнение. Стана и отиде до ромбовидния прозорец. Беше прекрасен августовски ден — слънцето вече клонеше към залез и тишината в манастира се нарушаваше само от ясните птичи песни в дърветата зад стените му. Елинор спря и присви очи, взирайки се навън. Сигурна беше, че е видяла въоръжени конници между дърветата. Слънчевите отблясъци върху оръжията им бяха привлекли вниманието й. Тя се притисна до стъклото, горящата й буза се наслаждаваше на хладината му. Имаше ли някой отвън? Бяха ли дошли? Не, не се чуваше нищо освен бърборенето на монахините, докато минаваха през галериите за вечерня. Елинор въздъхна и реши, че отново е станала жертва на трескавото си въображение.

Огледа стаята. Всичко беше готово. Стегна се и пое въздух. Приятелят й, който и да беше той, сигурно щеше да й изпрати помощ. Скоро щеше да бъде вън от това затънтено място, да се върне при любимия си и да направи всичко възможно, за да спечели отново чувствата му. Едуард може и да беше Уелски принц и наследник на английската корона, но лейди Елинор смяташе, че е замесена от по-добро тесто. Не беше ли повтарял баща й при много случаи, че Белмонт са от благороден произход, че са силни и упорити?

Щеше да загърби слуховете. Елинор се засмя рязко, после замръзна, дочула шум от стъпки в коридора отвън. Поклати глава.

— Разбира се — прошепна тя на себе си. — Лорд Едуард не би искал да ми навреди.

Зли хора твърдяха, че той желае смъртта й, но тя не можеше да повярва. Разбира се, имаше и други, които сигурно го искаха — членовете на тайния съвет на принца — от тях можеше да очаква всичко, особено от вездесъщия сладкодумен Пиърс Гейвстън, който беше пленил сърцето на принца. Елинор тропна с крак при мисълта за него.

— Гейвстън, поклонникът на дявола! — изсъска тя. — Гейвстън, оръдието на Сатаната! Гейвстън содомитът!

Наложи си да се успокои. Ами останалите от сборището? Лейди Амелия Праудфут, игуменката, в чийто манастир беше затворена, и нейните две безмълвни сенки, сестра Франсис и сестра Катрин? Те не биха се спрели пред нищо, за да я задържат тук — отрова, кама, удушаване или внезапно падане…

Елинор се усмихна и обгърна тялото си с ръце. О, тя беше толкова предпазлива; внимаваше какво яде и пие, къде върви и учтиво отказваше всяка покана за лов. Все пак, усмихна се кисело тя, по време на лов често се случваха злополуки. Вярно е, че беше се разболяла, но това стана заради вредните течности в мозъка, породени от самотата и тревогите й. Дори беше започнала да се отчайва, но точно тогава получи подкрепа. Преди няколко седмици намери съобщение в стаята си, скрито в малка кожена торбичка. Там пишеше да бъде покорна, да не се тревожи и да очаква по-нататъшни наставления в кухия дъб близо до Галилейската порта от другата страна на параклиса. Доброжелателят й, който и да беше той, бе обещал да я освободи днес, затова беше наредила на компаньонката си да я остави сама и да отиде на вечерня. Само стариците, сестрите Елизабет и Марта бяха останали в крилото, докато лейди Амелия и нейните привърженички скоро щяха да се разположат в параклиса, триумфирайки с властта си. Внезапно тя чу как старата сграда изскърца под краката й и се обърна. Говореше се, че манастирът е обитаван от духове. Със сигурност не беше подходящо жилище за млада жена, при това любовница на един от най-влиятелните мъже в страната.

Елинор се облегна, прехапала устни, после стана бързо, сложи наметало и се заигра с последния си подарък от принца — пръстен, украсен с огромен бляскав сапфир. Внезапно напрегна слух. Май беше чула още нещо, освен скърцането на стълбите. Отвън имаше някой. Чу тихи стъпки по галерията. Насам ли идваха? Погледна към вратата. Добре че беше заключена. Приглади косата си и сложи качулката. Искаше й се сестра Агата да бъде тук. Може би беше глупаво, че я освободи. Звукът се повтори и тя замря като хипнотизирана. Гледаше как резето на вратата се повдига. Внезапно се уплаши, но беше твърде късно. Чу леко почукване и разбра, че трябва да отвори.

 

Същия ден и други хора мислеха за лейди Елинор. Едуард, принц Уелски и фаворитът му Пиърс Гейвстън още веднъж се бяха скарали яростно заради нея, а после се сдобриха и решиха да се поразвлекат с лов. Бяха излезли от двореца Уудсток с войници, коняри, ловци и придворни. Ярка, живописна група, възседнала добре охранени коне, блестящи с червено-сините си покривала и сребърнозлатисти седла и чулове. Сред викове и тръбни звуци, под развети златоткани знамена, кралската ловна дружинка пое по прашните пътеки на Оксфордшър, лъкатушещи из обширните, неоградени житни поля, където кръстците бяха отрупани на високи купчини и селяните се трудеха, за да приберат реколтата.

Слънцето още блестеше силно в ясното небе. Тревата от двете страни на пътеката изглеждаше като жива от суетенето на полевки и мишки, бягащи от жътварите, огласяна от песните на щурците. Над ловците се носеха радостните трели на чучулига, а в далечните дървета косовете и дроздовете изливаха сърцата си в песен. Мургав парцалив мъж изскочи изневиделица на пътя. Черната коса се вееше като криле на гарван покрай изпитото му лице, дрехите по съсухреното му тяло приличаха на парцали. Принц Едуард вдигна ръка и кавалкадата спря.

Беше го познал веднага — лудият пророк, който през последните дни дебнеше край стените на двореца. Мъжът твърдеше, че е дошъл от Дяволската наковалня, гореща песъчлива местност на юг от Средното море и сега мръсната му, парцалива фигура беше застанала неподвижно на пътя, а очите му горяха като жарава.

— Пазете се! — прокънтя гласът на пророка. — Чака ви смърт и позор! Пазете се от меката уханна плът на блудниците, които се излежават в пухените си постели и крещят от похот. — Огнените му очи отново проблеснаха, трепереща от гняв, костеливата му ръка се вдигна към небето. — Вие, сводници, които се наливате с вино от дълбоките чаши, пазете се! Самата смърт ще пречисти нравите ви! Помнете думите ми, тя броди из тези мрачни гори и скоро ще препусне насам на бледия си кон! Пазете се, блудници!

Облечените в коприна придворни зад принца се разсмяха превзето и се извърнаха. Лудият пророк огледа високия, рус принц, който седеше на коня под златистосиньото знаме на Англия и очите му се присвиха.

— Покайте се! — изсъска той. — Вие, младежи, които жадувате плътта си и намирате удоволствие в забранената любов!

Принцът се усмихна и докосна с ръката си, облечена в пурпурна ръкавица, по-дребния си и мургав другар.

— Той говори за нас, Пиърс.

Съвършените черти на женственото лице на гасконеца, с гладки мургави бузи и елегантно подстригана червеникаво-кафява коса, се изопнаха. Да, той приличаше на невинна девойка, ако се изключат очите му — изненадващо сини като пролетно небе, току-що измито от дъжда. Те бяха безизразни и твърди.

— Не мисля така, милорд — отвърна той.

Принц Едуард поклати глава и извади сребърна монета от кесията си.

— Да се обзаложим, Пиърс. Този човек би трябвало да говори за мен. — Той приглади мустаците си. — Да бъдем откровени, аз съм единственият тук, за когото си струва да се говори.

Пророкът изглежда го чу.

— Ти, Едуард, Уелски принц! — изрева той. — Син на велик баща, наследил името му, но не и величието му. Предупреждавам те, теб и твоя алчен мъжеложец Гейвстън, син на курва! — Гласът на пророка се снижи до шепот. — Сине на вещица, ти идваш от дявола и при него ще се върнеш. Внимавай, принц Едуард, не се обвързвай с него, защото цялата сатанинска армия преследва грешната душа на Гейвстън!

Принц Едуард тържествено кимна.

— Много интересно — заяви той. После се усмихна и протегна ръка. — Среброто ми, Пиърс.

Побеснял от гняв, гасконецът му подаде монета.

— Твоя светлост — прошепна той, — разреши ми да убия негодника.

— Не, Пиърс, не сега. Само ще подплашиш соколите и ще провалиш лова. — Той погали тъмната коса на младежа.

— Не ставай мърморко, Пиърс — прошепна той. — С всеки изминал ден все повече заприличваш на баща ми и на лейди Елинор.

Пророкът се отдръпна от пътя и лорд Едуард смушка коня си. Гейвстън се обърна и повика с пръст капитана на стражата.

— Убий негодника! — прошепна той. — Не, не веднага. Но преди да е остарял с още един ден.

Слънцето едва беше помръднало в небесата, когато тялото на лудия пророк, с прерязано от ухо до ухо гърло, беше захвърлено в мръсното блато сред гората, където потъна без следа. Час по-късно капитанът на наемниците се присъедини отново към кралската дружина, притаена сред високата, буйна папрат край пълноводната река. Войникът кимна на Гейвстън и той му намигна в отговор. После се усмихна и свали качулката на сокола си, който неспокойно се размърда върху китката му, а звънчетата на ремъка му издрънчаха, като предупреждение за смъртта, която щеше да донесе в мекия, зелен полумрак.

— След като пролях кръв — прошепна Гейвстън, — мога да се насладя на лова.

Той изчака, докато гончиите вдигнаха огромен рибар, който избяга от прикритието си и се издигна над дърветата. После вдигна ръка, погали любимата си птица и я пусна. Разперил тъмните си криле като ангел на смъртта, соколът полетя след плячката; издигна се високо в небето; отпусна се на вечерния бриз, после внезапно сви криле и полетя като стрела. Когато удари рибаря, той нададе силен крясък и куп пера се разхвърчаха във въздуха. Придворните ахнаха и заръкопляскаха, но внезапно замлъкнаха, когато старият рибар извърна дългата си шия, засили се и заби острата си човка дълбоко в тялото на сокола. Гейвстън гледаше безмълвен как соколът пада като купчина окървавени пера, докато рибарят се снишаваше, за да се скрие в тръстиките.

— Много необичайно — промърмори принцът. — Чувал бях за това, но го виждам за пръв път. — Той закачливо смушка фаворита си. — Пази се, Пиърс — прошепна Едуард. — Твърде високо се целиш. Към графството Корнуол и председателското място в съвета ми — но не сега! — Той вдигна пръст към устните си. — Не още, Пиърс. Какво ще кажат баща ми и лейди Елинор?

Гейвстън го погледна, чудейки се за пореден път дали наистина беше успял да измести тази кучка Елинор Белмонт от сърцето му. Принц Едуард отмести поглед. Щеше ли Гейвстън да разбере предупреждението, чудеше се той. Обичаше Пиърс повече от живота си, но не смееше да го издига по-нататък. Принцът погледна скришом фаворита си — Гейвстън имаше своите достойнства, но Едуард познаваше и тъмната му страна. Беше виждал малките восъчни фигурки, които пазеше любимият му — едната с корона, представляваща краля; а другата — с малка алена пола, цветът на блудниците — представата на Гейвстън за лейди Елинор Белмонт. Принцът се взря в сянката на дърветата. Толкова много тайни, толкова много напрежение! Кога щеше да умре баща му? И най-вече кучката Елинор?

 

От високия прозорец на двореца Уудсток сър Амори дьо Краон, шпионин, убиец и специален пратеник на своя скъп господар Филип IV, наблюдаваше как ловната дружинка на принца се връща по лъкатушещия чакълест път към палата. За миг той се сети за лейди Елинор, докато изучаваше фигурите на лорд Едуард и Гейвстън, които яздеха твърде близо един до друг и начело на всички, бъбрейки весело. Дьо Краон погледна надолу. Не че харесваше лейди Елинор, но Гейвстън би убил с радост.

Той си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее гнева си и вдигна поглед към небето. Денят клонеше към своя край. Появи се лек, пронизващ ветрец и разлюля знамената пред принца. Дьо Краон потръпна и се зави по-плътно с наметката си — с острите си, изсечени черти, червеникаво-кестенява коса и козя брада, французинът приличаше на любопитна лисица, дебнеща приближаването на плячката си. „Мили Боже“, беснееше той, „как ненавиждам Гейвстън!“ Син на издигнал се йомен (свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по време на война. — (Бел. ред.)) и вещица от английската провинция Гаскония; осъдена и изгорена жива, окована с вериги за бъчва насред пазарния площад на Бордо. Какво трябваше да направи с фаворита? Преди да тръгне от Париж, господарят му, Филип IV, го беше завел в тайния си кабинет в Лувъра, драпиран с пурпурно кадифе, и му беше обяснил задачата. Седяха на маса, на която имаше само свещник с една свещ.

— Не забравяй, дьо Краон, херцогство Гаскония е в ръцете на Едуард, а по право би трябвало да бъде мое! — И Филип яростно стисна свещника. — Почти бях успял да си го взема — продължи той, — но се намеси Негово светейшество папата. Сега Едуард има Гаскония, а аз имам мирен договор.

Дьо Краон го наблюдаваше внимателно.

— Но както и да е — беше изсъскал господарят му, — аз възнамерявам да притежавам Гаскония, мирния договор и много повече. Според нареждането на Светия отец, Едуард I Английски трябва да се ожени за сестра ми и това е добре дошло, а некадърният Уелски принц трябва да се венчае за любимата ми дъщеря, щом тя навърши необходимата възраст. Ако това се случи, някой ден един от внуците ми ще седи на английския трон, а друг ще стане херцог на Гаскония. Така че, след време тази провинция, а може би и самата Англия ще стане владение на френската корона.

Тук Филип беше замълчал и облизал безкръвните си устни.

— Както и да е — продължи той, — всичко това се отнася до бъдещето, а сега има по-неотложни неща, които трябва да свърша. Ти ще отидеш в Англия, за да потвърдиш годежа на дъщеря ми, но ще настояваш името на Уелския принц да не бъде замесено в никакви скандали. Ще трябва да отдалечи от себе си любимата си блудница, Елинор Белмонт. Иначе… — на лицето на Филип изгря една от редките му усмивки. — Ще бъда принуден да се обърна към Светия отец, договорът ще бъде анулиран като недействителен и войските ми след седмица ще завземат Гаскония. Принцът може и да се съгласи — чух, че се е уморил от онази жена — и тогава ми се отваря трета възможност.

И Филип беше прошепнал най-тайните си заповеди на ухото на дьо Краон.

Сега френският пратеник си ги спомни и се усмихна. Може би трябваше да използва тази възможност. Той възбудено стисна юмруци — ако успееше, можеше да си върне не само на Едуард Английски, на глупавия Уелски принц и любовника му, но и на мастър (средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Бел. ред.)) Хю Корбет, своя стар съперник и враг.