Пол Дохърти
Убийците на Сет (2)

Пролог

Сет: едно от най-старите и опасни египетски божества

Беше третият ден от втория месец на перт^[1], денят, в който червенокосият отмъстителен Сет се опитал да спре ладията на небесния бог Шу^[2]. Ден, в който покълнаха омраза и непримирима враждебност към могъществото на Египет, макар че повечето жители на Тива не забелязаха нищо особено. В предните дворове на големия храм цареше тишина, а търговията по пазарищата беше слаба. Стопаните предпочитаха да останат по домовете си, където се молеха, извършваха обреди и произнасяха заклинания срещу беди и лош късмет. Когато слънцето започна да се скрива, палейки искрящи огньове по върховете на оголените скали над Града на мъртвите по западния бряг на Нил, се разнесе всеобща въздишка на облекчение. Сториха се и възлияния в чест на боговете. Тук-там хората дори излязоха навън, за да видят как лъчите на умиращото слънце горят по върховете на обелиските, покрити със злато. Гаснещият небесен огън сега беше превърнал тези монолитни гранитни колони пред просторните палати на божествената Хатусу в стълбове от светлина. Денят си отиваше, а заедно с него се оттегляше и заплашителната омраза на червенокосия Сет — бога на войната. Той си тръгваше от Черните земи, местата, напоявани от великата река Нил; напускаше плодородната долина Кемет, за да се присъедини към свитата си от войнствени демони, които обитаваха палещата жега и смъртния студ в Червените земи на изток и на запад от Тива, населявани само от лъвове, пантери и хиени с щръкнали гриви.

В ден като днешния пагубното влияние на тези прокълнати земи бе особено силно. Жителите на Тива се радваха истински на падащия мрак, с който започваше нощното пътуване на Ра в Подземния свят. Но денят не бе привършил: все още бяха възможни лоши срещи, зли дела и дори убийства. Богът Сет, отнел живота на своя природен брат и постоянно враждуващ с племенника си Хор, можеше — като същински душегубец — да се промъкне обратно по тесните улички на града или по широките му, покрити с базалтова настилка улици. И там, снишен като дебнеща лисица или ровещ из отпадъците плъх, да хвърли злосторната си сянка, подтиквайки покорните на властта му слабодушни мъже да вдигнат нож или кюския срещу себеподобния си.

В храма на Сет — запазено свято място за жреците — имаше параклис от червени тухли. Той бе отделен като самостоятелен кът за поклонение на нактуа — момчетата с яки ръце; така наричаха военните ветерани, пряко подчинени на фараона. Сред тях имаше много герои от битките срещу хиксосите на стария фараон Ахмазе, дядото на сегашната царица Хатусу. Вярно, днес хиксосите вече ги нямаше, но никой не бе забравил изумителните подвизи на фараоновите войски, а сред тях полкът на Сет бе изиграл решаващата роля за спечелването на победата. Групата на нактуа от този полк се състоеше от десетина офицери, чиято дързост и жестокост им бяха спечелили напълно заслужено прозвището Пантерите от Юга или Убийците на Сет.

Ахмазе отдавна се бе отправил в своя последен път отвъд Далечния хоризонт, последван от своя син — бащата на Хатусу, а по-късно и от доведения й брат и съпруг. Царицата, все още не отбелязала двайсетия си рожден ден, бе съумяла да прояви достатъчно мъдрост и кураж за държавник и воин и сега носеше на красивата си глава двойната корона на Египет; крехките й плещи бяха загърнати със свещеното наметало ненес, а нежните й пръсти с оцветени нокти стискаха здраво държавните символи — ритуалната гега и млатилото.

Времената се променяха, но смелите подвизи на Пантерите от Юга, наричани още Убийците на Сет, не бяха забравени. Бейлет, един от Пантерите от Юга и бивш командир в полка на Сет, сега бе коленичил върху възглавница в храма и не отместваше поглед от молитвената ниша, в която се намираше статуята на страховития покровител на техния полк. Вече прехвърлилият петдесетте Бейлет винаги потъваше в спомени, когато дойдеше тук. И сега миналото изпълваше просторния параклис, чието главно помещение бе построено от специални тухли с цвета на косата на рижия Сет. Колоните на трансептите^[3] бяха издялани от червен порфир; в основата и в горната им част бяха изрязани сочни алени нарове, поръсени с малки зрънца самородно злато.

Подът бе от пясъчник, а на блестящия син таван имаше изрисувани пурпурни звезди и червено слънце. Бейлет познаваше всяка педя от подредбата на параклиса. В долния край, зад наоса, висяха трофеите — щитовете и мечовете, кожените ризници, шлемовете и набедрениците на бойните му другари. Оръжията не бяха почиствани, след като бяха взети от бойното поле, за да бъдат принесени като дар за бога на войната. Бейлет присви очи. Той винаги хвърляше поглед и към своите… Да, ето ги: щитът, широкият двуостър нож, а над тях и шлемът. Колко години минаха оттогава? Най-малко двайсет и пет. Но той никога нямаше да забрави онази нощ, когато съдбата го посочи за свой избраник, а боговете благоволиха да го покрият със слава.

Бейлет вдигна пръсти към лицето си в молитвен жест. Долови слабия мирис на самородната сода, с която бе измил ръцете си, преди да влезе в параклиса, а също така и лекия, но наситен аромат на благовонието, с което бе мазнал китките си. Бейлет бе не само богат, но и доста пълен, защото наистина обичаше да си похапва сочни месца и да си пийва от отбрани скъпи вина. Но тогава, в онази паметна нощ — Нощта на пантерите — бе слаб и строен, с яко тяло, непоколебим и петимен да се увенчае със слава в името на Египет и да бъде удостоен с усмивката на фараона.

Той и осмина негови другари начело с предводителя им Карнак и неговия слуга Небамум се бяха събрали в шатрата на фараона. Ахмазе се бе изтегнал в походния си кожен стол; бронята и оръжието му бяха струпали на висока купчина до него, а любимите коне от колесницата му бяха спънати отвън и пасяха. Фараонът ги погледна умолително.

— На север — рече им той — се простира лагерът на хиксосите. В средата му е издигната специална шатра, в която враговете пазят прочутата си магьосница Мерецегер, земното въплъщение на бога Скорпион. По думите на моите разузнавачи — фараонът не се постара да прикрие страха си — Мерецегер принася кървави жертви и призовава всички демони на града Аварис да попречат на нашия марш напред. — Бейлет, тогава едва на двайсет и пет години, но вече опитен воин, слушаше внимателно. Бе получил медалите на Златната пчела и на Сребърния орел като награда за проявената смелост и за победите си в единични двубои с враговете на Египет. Но магьосниците, вещиците и всякакви чудесии от този род бяха съвсем друго нещо. Докато слушаше думите на фараона, постепенно осъзнаваше какви ужаси може да сътвори този женски демон на хиксосите. — Когато армиите ни се срещнат — продължи да обяснява фараонът, — Мерецегер ще излезе напред в голяма колесница, теглена от коне, покрити с чулове, киснати в египетска кръв. Колесницата ще влачи военнопленници, които тя ще принесе в жертва на боговете.

Бейлет погледна бързо към своя командир Карнак — набит и як офицер, роден за война. Карнак също бе угрижен: не го тревожеха амулетите и кървавите жертвоприношения, а мисълта за ефекта, който появата на Мерецегер щеше да окаже върху египетската войска.

— Ваше величество! — вдигна ръка Карнак с леко наведена глава и запита: — Значи хиксосите възнамеряват да сплашат сърцата ни, а после да се нахвърлят върху нас, така ли?

— Да — фараонът леко потупваше военната корона, сложена върху специална поставка: — Войниците ми няма да го очакват. Дано боговете са ни на помощ. Защото, след като Мерецегер изиграе номера, ако случайно се подхлъзна, спъна или сторя погрешно движение…

— Може да бъде и по-лошо — прекъсна го Карнак, забравил правилата на протокола. — Хиксосите са лукави и коварни. Съгледвачите ни съобщават за приближаващи пясъчни бури. Ако някоя от тях се разрази в деня на битката и слънцето изчезне от небето, пък и дори само да се скрие зад облак…

— Всички ще сметнат, че е дело на Мерецегер — довърши изречението фараонът. — Ала моите воини добави той с усмивка, — моите Пантери, обичните ми нактуа могат да предотвратят това зло и да донесат голяма слава на Египет! — той обходи с поглед шатрата, охранявана от мариянусите — личната му стража. — Вам, мои храбреци, е поверено бойното знаме на Сет — фараонът посочи към пода, където то бе поставено с характерната му емблема: главата на злото божество с червеникава коса, щръкнала иззад кучешка маска. — Сет е ваш покровител, сянката му ще бъде с вас и ще ви предвожда, а крилете му от черни пера ще объркват и ще измъчват умовете и сърцата на хиксосите! — Бейлет бе затаил дъх в напрегнато очакване да разбере накъде се насочват думите на фараона. — Утре вечер — продължи върховният владетел — луната ще бъде почти напълно забулена на тъмното небе. Трябва да проникнете в лагера на хиксосите, да убиете Мерецегер и да се върнете обратно с главата й и с десетте чаши на Скорпиона, които тя пълни с кръвта на жертвите си!

— Да убием Мерецегер! — възкликна Карнак. — Да донесем главата й! И чашите на Скорпиона!

Бейлет бе очарован от идеята. Вече знаеше за десетте златни чаши с изображение на скорпион от чисто сребро с рубинени очи отстрани; навярно чашите стояха в златен поднос.

Сега той се откъсна от унеса на спомените и погледна към полицата, намираща се встрани от наоса. Изправи се, поклони се на статуята и протегна ръка, прошепвайки: „Не е светотатство!“ После се загледа в съкровището, чийто блясък сякаш примигваше на меката светлина на алабастровите лампи, поставени в ниши по стените. Докосна подноса от чисто злато, върху който вече се намираха три от чашите. Взе едната. Тя нямаше дръжка и приличаше на метален бокал — леко стеснена в долната част и висока около педя. Скорпионът от сребърното й украшение стоеше застинал с приготвена за удар опашка. Червените рубини все така блестяха, придавайки зловещо изражение на изображението, сякаш бе живо. Бейлет върна чашата на мястото. Когато умре, неговата чаша също ще бъде поставена върху този поднос…

Коленичи отново върху възглавницата с лек стон заради болката в дясното коляно. Погледна към кошниците с плодове и съдовете с храна и вино, оставени пред наоса. В онази фатална нощ нямаше нито цветя и свежи плодове, нито крепко вино.

След като фараонът сподели тайната в сърцето си, Карнак прие задачата и се оказа прекалено настойчив в изискванията си към тях. Наложи се да гримират, да намажат телата си с мазнина и да посипят оръжията си с прах, за да не хвърлят отблясъци, които да ги издадат.

В следващата нощ избраните нактуа тихо напуснаха лагера на фараона. Запромъкваха се в тъмнината към лагера на хиксосите като ловуващи пантери. По пътя си срещаха вражески стражи и съгледвачи и мигом ги ликвидираха. Карнак се прояви като блестящ водач долавяше опасността още преди да се появи. Затова деветимата му бойци вярваха, че е бил докоснат от самия Сет. Той се оказа и единственият мъж, предизвиквал някога страх у Бейлет.

Най-после стигнаха скалистия зъбер, надвесен над лагера на хиксосите. Сгушени ниско като глутница, те се загледаха в лагерните огньове на неприятеля. Карнак, приклекнал като дебнещо животно, търсеше слабостите и пропуските в защитата на набелязаната плячка. Студеният нощен вятър носеше шума от гуляй, пронизван от време на време от смразяващи кръвта викове и писъци.

— Хиксосите се забавляват с пленниците — прошепна Карнак и обърна към тях почерненото си със сажди лице. — Не допускайте да ви заловят живи. Мъжете от полка на Сет не бива да бъдат носени на върлини като трофеи. Ако някой от нас бъде ранен така, че да не може да се движи, длъжни сте да го пощадите и да прережете гърлото му. В случай че не успеем, бийте се до смърт! Хиксосите не знаят що е милост. Мерецегер скоро ще разбере, че сме дошли. Ако ни заловят, ще ни заровят живи в горещите пясъци на пустинята или ще омажат телата ни с мед и ще ни приковат някъде из Червените земи — после огледа хората си един по един и добави заплашително: — Не се оставяйте да ви пленят!

Всички кимнаха. Зверствата на хиксосите бяха познати надлъж и нашир в Южен Египет. Карнак не добави нито дума. От време на време обръщаше леко глава, сякаш очакваше да чуе как звуците от гуляя заглъхват. Египетските шпиони и съгледвачи бяха единодушни: хиксосите бяха тръгнали в марш на юг от своя град Аварис — първо фаланга пехотинци, следвана от грохота на колесниците и тропота на бойните им коне. Те вярваха в победата си. Бяха толкова нагли, че изпращаха дръзки послания до фараона, нареждайки му да въведе ред в леговищата на хипопотамите из папирусовите гъсталаци по бреговете на Нил отвъд Тива! Вождът им се оплакваше, че ревът им смущавал съня му, и тъй като фараонът явно не можел да се справи с нещата, той лично бил тръгнал на юг, за да реши проблема. Ахмазе знаеше, че единственият му избор е да се бие, но освен силен той бе и изключително хитър фараон. Вярваше, че хиксосите надценяват мощта си, защото разчитаха на наемници измежду скитащите из пустинята племена и разпилените морски народи, докато войската на Ахмазе бе добре обучена, организирана в полкове и оборудвана с нов и по-маневрен модел колесници. И все пак врагът имаше две основни предимства: заслужената си репутация на диви и безмилостни убийци и мощта на магьосницата Мерецегер.

— Когато се натъпчат до насита — пошепна Карнак, — ще захъркат като свине — и Пантерите зачакаха с нетърпение. Часовете сякаш се бяха проточили във вечност. Потъналите в пот тела на нактуа усетиха и камшика на студения пустинен вятър. Ръцете им се вкочаниха, гърлата им изсъхнаха, а устите им се напълниха с прах. Постепенно лагерните огньове под тях започнаха да помръкват едновременно със стихващия шум от гуляя. Карнак даде уречения знак. Бе успял да забележи пролуката в хиксоската защита както всяко диво животно, преследващо плячката си. Отвори торбата си и извади малки съдчета с боя и ярко оцветени дрипи и парцали. Другарите му се учудиха. Той им обясни плана си:

— Ще влезем вътре — рече и извади парче връв от торбата. Нареди на слугата си Небамум да се обърне.

— На хиксоси ли ще се правим? — попита Бейлет.

— Да, островзори ми соколе. Наблюдавах внимателно лагера: часовите са отпуснати и небрежни. А ние ще бъдем група наперени наемници, които се връщат с пленник.

— Ами ако ни поискат пропуск? Или питат за парола?

— Имаме всичко — Карнак потупа Небамум по рамото и го запита: — Готов ли си? — слабият и жилест слуга кимна в знак на съгласие. Господарят му бе споделил с него плана си, преди да напуснат лагера на фараона. Карнак дръпна назад ръка и зашлеви Небамум през бузата и устата. Бейлет забеляза, че долната устна на Небамум се пукна и потече кръв. — Прощавай — пошепна Карнак и рязна едното му рамо с ножа си, добавяйки още кръв за по-голяма достоверност. Младежът се смръщи от болка, но не протестира. — Оттук нататък влизаме в ролята си — разпореди се Карнак. — Никой да не се обажда. Поназнайвам малко езика на хетите. Часовите са уморени и полупияни от бирата и виното.

Напуснаха скривалището си. Карнак метна въже около врата на Небамум и го поведе като куче. Останалите се стълпиха около тях. Бейлет имаше усещането, че се движи между небето и земята. Усещаше само камъчетата по твърдата почва, чуваше тихото сумтене на другарите си по оръжие и виждаше все по-близките светлини; вече долови и вонята от хиксоския лагер. Групата на нактуа пое по една от пътеките към него. Минаха покрай пленници, приковани за стълбове. На известно разстояние встрани зърнаха трупове на обесени по палмовите дървета, те се полюшваха в нощния въздух на тъмния фон на небето.

Бейлет стисна оръжията си. Хиксосите бяха стъкмили отбранителна линия от струпани колесници. Тук-там бяха оставени пролуки, където в светлината на факли се тълпяха войници. Когато групата стигна до една от тях, видяха как някакъв хиксос принуждава силом жена с опрян до гърлото й нож да коленичи в прахта, за да я насили за забавление на останалите войници, които дюдюкаха и подсвиркваха. За миг възгласите им спряха, когато Карнак и останалите минаха покрай тях, дърпайки Небамум след себе си. Сцената остана завинаги в съзнанието на Бейлет — хиксоси с пуснати до раменете коси и жестоки лица, боядисани с цветовете на войната, и с окачени по тях пъстри сбирки от оръжия и брони, заграбени от победените им врагове. Египетското девойче, видяло не повече от петнайсет лета, бе коленичило голо, а хетският офицер, надигнал препаската си, завираше щръкналия си пенис в лицето й. Един от стражите извика нещо. Карнак му отговори на гърлено звучащ език. Мъжът се изсмя.

Египтяните навлязоха във вътрешността на лагера. Вонята от походните нужници бе примесена с плътния мирис на готвено от казаните. Навсякъде лежаха хиксоски войници — някои групирани по подразделения, а други — изтегнати безразборно по земята с винени мехове и чаши до тях. Египтяните отстъпиха, за да мине с грохот колесница с двама вързани за коша й безпомощни пленници, влачени и подмятани в прахта. Наоколо имаше още много доказателства за бруталността на хиксосите: готварски казан, пълен догоре с отрязани глави, от който още се отцеждаше кръв; набучен на кол пленник в страни; до него около врата на друг бе омотано мокро въже и от гърлото му се чуваха задавени звуци и накъсано дишане — въжето щеше да продължи да се свива, докато пленникът издъхнеше бавно и мъчително. Групата нактуа навлизаха все по-навътре и вече достигаха шатрите на офицерския състав и на хиксоските благородници. Бейлет не можеше да повярва, че се добраха в самото сърце на лагера, без да ги спрат нито веднъж. Карнак се оказа напълно прав: вземаха ги за такива, каквито изглеждаха — наемници на хиксосите, водещи пленник. Групата стигна до един участък, ограден с набързо вдигната стена. Тук офицерът беше по-бдителен, макар че гледаше достатъчно сънливо. Той застана пред тях с вдигната ръка. Карнак му каза нещо на хетски. Видимо удовлетворен, офицерът отстъпи встрани. Бейлет долови името на Мерецегер. Очевидно Карнак бе заявил, че водят пленника направо при магьосницата. Навлязоха в царския участък, ограден с пръстен от факли; пламъците им, подхранвани от катран и смола, пращяха силно и хвърляха искри, отнасяни от вятъра. Виждаха се повече стражи, някои от които бяха с церемониални брони. Вдясно бе разположена шатрата на хиксоския вожд, а вляво се издигаше нещо средно между навес и палатка във формата на храм. Вън от него се виждаше голяма кола с олтар жертвеник. На светлината на факлите Бейлет съзря по него белези от кръв. Значи тук Мерецегер извършваше жертвоприношенията!

Карнак се отправи с тегления от него Небамум с отривиста крачка към храмовата шатра и отметна входното платнище. Бейлет и останалите го последваха. Намиращият се вътре войник, навярно лична охрана, скочи на крака. Обаче Карнак, бърз като нападаща кобра, нанесе светкавичен удар с меча си право в гърлото на пазача. После го прехвана и го положи тихо на земята. Друг член на групата притисна ръка върху устата на поразения, за да заглуши предсмъртното му хъркане.

Магьосницата Мерецегер седеше с кръстосани крака върху купчина възглавници в другия край на шатрата. Бейлет погледна опаленото й от слънцето лице, бръчките около очите и устата и сивата като желязо коса, която се спускаше по раменете. Очите на вещицата бяха същински черни дупки, пълни със злост и омраза, по безкръвните й устни пропълзя лека усмивка.

— Бях права — вдигна тя глава, — когато долових, че смъртта ще ме споходи тази нощ. Предсказанието ми се сбъдна, но поне ще умра в достойна компания. Всички вие, измет на пустинята, ще погинете заедно с мен.

Магьосницата грабна един боен рог, за да изпрати предупредителен призив, но Карнак я изпревари. Той блъсна встрани Небамум и скочи към нея; тя го замери с рога, но водачът на нактуа успя да се предпази. После светкавично отстъпи, стиснал меча си с две ръце, и нанесе само един, добре насочен удар. Главата на магьосницата отскочи рязко като прекършен цвят и кръвта й бликна в зловещ фонтан. Тялото й остана изправено, докато главата се изтъркаля в отсрещния ъгъл. Карнак сякаш бе забравил всякаква опасност, продължавайки да дава заповеди. Той ритна на една страна тялото, от което продължаваше да шурти кръв, грабна главата за косите и я мушна в една кожена торба. В сенчестия кът зад възглавниците имаше маса, върху която бе подносът с десетте чаши на Скорпиона. Карнак вдигна чашите заедно с подноса и ги хвърли в пълната с кръв торба.

Отвън се чу шум. Водачът на нактуа посочи с жест на останалите да застанат от двете страни на входа. Влязоха двама войници. Бейлет и другарите му се нахвърлиха върху тях. След кратката и яростна схватка труповете им бяха придърпани встрани. Карнак, стиснал капещата торба, тръгна с бърза крачка към входа на шатрата. На опръсканото му с кръв лице светна усмивка:

— Ако си отидем така бързо и спокойно, както дойдохме, значи наистина боговете са с нас!

Излязоха, минаха през осветения кръг в центъра на лагера и поеха обратно по пътя, по който бяха стигнали дотук. Карнак крачеше решително, стиснал страшната торба в едната ръка, а в другата — дръжката на меча. Спря ги само един часови, заподозрял нещо нередно в торбата. Карнак пусна грубиянска шега и мъжът се отдръпна. Бяха стигнали почти до линията на отрупаните колесници, когато нощният въздух бе раздран от гласа на бойни рогове и от пронизителния ек на тръби. Най-после бе вдигната тревога. Египтяните видяха как пред тях по входовете изтеглят прегради с настръхнали шипове. Навсякъде войниците скачаха от сън. Задмина ги бегач вестоносец, очевидно с нареждания до постовете по предните линии.

— Нямаме избор! — извика Карнак. — Трябва да бягаме!

Сбити плътно един до друг, те се втурнаха лудешки към входа, избран от Карнак, защото войниците там още не се бяха окопитили. Портата, преграждаща пътя за бягство от лагера, все още бе отворена. Първоначално групата на Карнак бе взета за отделение хиксоси, вдигнато по тревога. Но един офицер, който се оказа по-схватлив от останалите, се усъмни и извика на войниците си, опитвайки се да отклони египтяните. Блеснаха оръжия. Карнак, Бейлет и останалите се врязаха във вражеската редица. Разрази се жестока схватка, която остана завинаги в спомените на Бейлет. Един кинжал рязна дясното му рамо. Някой нанесе сковаващ удар в левия крак на Небамум и той падна. Спаси го оглавникът около врата, с който Карнак успя да го издърпа.

Най-после успяха да си пробият път. С изключение на Небамум, групата им не бе понесла сериозни поражения, само двама-трима се превиваха от порезни рани. Карнак им изкрещя да бягат с всички сили. След малко бяха вън от лагера и тъмнината ги загърна. Хиксосите, осъзнали най-сетне случилото се, ги следваха по петите. Но Карнак предварително бе проучил много добре местността и познаваше всяко дере и всяка пътека. Въпреки това хиксоските войници ги догонваха от време на време, принуждавайки ги да влязат в кратки кървави схватки. Неравният, потънал в нощна тъмнина терен не позволи на хиксосите да включат в преследването ескадроните си от бойни колесници. На Бейлет му се струваше, че пътува някъде из Подземния свят. В непрогледния мрак зловещият рев на нощни хищници, доловили мириса на кръв, се чуваше все по-близо. Продължаваха да бягат, надявайки се всеки миг да се окажат в досег с предните постове, като междувременно отправяха молитви да не ги изненада зората, която щеше да ги направи уязвими за неприятеля. Досега щастието не им бе обърнало гръб. Стенанията на Небамум заради болката от раната се засилиха. Карнак извади отнякъде парче плат и го пъхна силом в стиснатата уста на слугата си, за да ги заглуши.

— Тихо! — изсъска той.

Продължиха бърдо напред. Зад тях още се чуваха гласовете на преследвачите им, но спасението беше близо. Стигнаха до лагера на египетската войски. Фараонът ги посрещна като пратеници на Ра. Нахраниха ги пребогато — също като на голям празник, след като личните лекари на божествения се погрижиха за раните им. Новината обходи всички: още по изгрев-слънце ги поздравяваха като герои.

Фараонът се разпореди за тържествен парад на цялата египетска войска. От своя трон посред благоуханния въздух, довян от щраусовите пера на ветрилата, Ахмазе нареди да запишат имената на десетимата нактуа в Книгата на живота. После обяви, че чиновете и титлите им ще бъдат издълбани по пилоните и портите на царския дворец — Дома на милион години. Наградиха ги с медали. Всеки от героите получи титлата „приятел на фараона“. Главата на Мерецегер и подносът с чашите на Скорпиона бяха тържествено изложени в лагера под звуците на тръби.

Три дни по-късно войските на египтяни и хиксоси се срещнаха в кървава битка. Фараонът удържа решителна победа. Бойните ескадрони на врага бяха сразени веднъж завинаги. Хиляди пленници бяха пратени в синайските мини. След две години вождът на хиксосите помоли за безусловен мир и окончателно оттегли войските си отвъд границите на Египет.

Бейлет излезе сепнат от царството на спомените при почукване по вратата. Някой я отвори широко. Влязоха жрецът Шишнак и помощницата му Неферта. Някогашният войник Шишнак бе висок и почти връстник на Бейлет. Той още пазеше войнишката си стойка и походка, макар че вече бе леко прегърбен. Застанала до него, жена му Неферта изглеждаше по-скоро като негова дъщеря. Бе облечена в елегантна плисирана роба и носеше намазана с благовония перука. Очите й с цвят на трънкосливка, очертани с тъмен туш, подсилваха миловидността й.

— Отдавна сте тук — рече тихо Шишнак и махна с ръка назад през все още отворената врата.

Влезе прислужник с поднос, на който имаше хляб, дълги резени месо от печена гъска и малка кана с тъмно пиво.

— Върнах се в миналото — изправи се Бейлет.

— В нощта на вашия голям триумф, нали? — попита Шишнак, придърпвайки около раменете си жреческата роба. Бейлет потвърди с кимване, докато гледаше как слугата оставя подноса върху малката масичка до вратата и тихомълком излиза. — Помните, че и аз бях там, нали, господарю? — съвсем не на място го избърбори Шишнак. — Редови пехотинец… — жрецът посочи подноса с чашите на Скорпиона и добави: — Обичам да ги докосвам. Нали са лични вещи на герои…

— Да, да, разбира се… — кимна Бейлет.

Единственото му желание бе жрецът да си тръгне час по-скоро заедно с красивата си като кукла женичка. Днес всеки възрастен войник заявяваше, че е участвал в онази велика битка. Беше му омръзнало да слуша спомените на другите.

Тогава фараонът се бе разпоредил всеки от героите му да получи по една от чашите на Скорпиона, и той задържа подноса. Ахмазе бе заповядал да вдигнат специален параклис и бе оставил подноса в него. След смъртта на някой от Пантерите чашата му оставаше тук, върху подноса.

Шишнак шумно си пое дъх, оглеждайки наоколо. Чудеше се под какъв предлог да остави Неферта насаме с офицера ветеран. Тя самата стоеше неподвижно с престорена скромност, като поглеждаше кокетно изпод дългите си мигли. Бейлет се изкашля нервно и отстъпи встрани: знаеше какво се приказва. Амбициозният и пробивен Шишнак редовно използваше миговете, в които офицерите от полка на Сет идваха тук, за да се помолят в усамотение, навестяваше ги уж случайно със съпругата си и ако някой от офицерите я пожелаеше, тя с готовност коленичеше до него и с изкусните си ръце му помагаше да се отпусне и да се облекчи. Бейлет никога не бе имал подобни желания! Не искаше да става длъжник на Шишнак. В храма имаше достатъчно момичета за отпускане и облекчение.

Жрецът продължаваше да гледа към чашите на Скорпиона. Бейлет се върна с подчертан жест и коленичи на възглавницата си, сякаш бе готов да се моли.

— Да ви оставим ли насаме? — дочу се мекият изкусителен гласец на Неферта.

— Да, да, ако обичате.

Жрецът и помощницата му си тръгнаха, понесени от вълната на нейните благоухания, и затвориха тихо вратата след себе си. Бейлет не докосна храната. Реши да поговори с Карнак за случая. Идваше тук, за да се помоли и да изкаже благодарността си, а не да търси подобни забавления. Изправи се и преподреди възглавниците, за да му е по-удобно, преди да коленичи отново. Защо бе дошъл тук? О, да, за да даде израз на дълбоката си благодарност. Баща му беше обикновен земеделец, но след набега в лагера на хиксосите у Бейлет не бе останал спомен за нищо друго, освен за богатства и разкош. Историята, в която бе взел участие, отдавна вече бе част от тиванския фолклор. Към него и другарите му по оръжие се отнасяха така, сякаш имаха божествен произход като фараона. Дори лукавата малка Хатусу, която бе успяла да разгроми враговете на Египет и да седне на царския трон, се отнасяше към тях с пределна любезност и уважение. Пантерите от Юга присъстваха като почетни гости на всеки важен военен празник, банкет или друга значима церемония.

Сполуката споходи Бейлет и другарите му и те забогатяха. Станаха собственици на селскостопански имоти и притежаваха кораби, които плаваха по Нил чак до Голямата зелена вода на север, а богатствата им се пазеха в Дома на среброто. Имаха плодородни имения и просторни къщи отвъд градските стени. Бейлет се ожени и му се родиха двама синове и три дъщери. Наричаха го Дясната ръка на фараона. В Града на мъртвите отвъд реката за него бе приготвена великолепна гробница. През онази нощ, когато спечелиха голямата си победа над Мерецегер, Бейлет наистина бе повярвал, че е изживял върховният миг на земните си дни. Пред него никога нямаше да се надигне подобна опасност. И никога вече нямаше да спечели такава слава. Сякаш бе стигнал до Далечния хоризонт и му бяха позволили да броди из полята на блажените. Всичко последвало оттогава сякаш носеше дамгата на по-незначителното. Пантерите от Юга сътвориха големи подвизи при изтреблението на хиксосите, но Бейлет така и не можа да забрави нощта на непознатия дотогава триумф. И все пак имаше нещо, което не беше наред. Той винаги идваше тук в желанието си да открие какво е то.

Сега стана и се приближи до стената, където сръчният художник от двора на фараона бе пресъздал големият подвиг на Пантерите в живи и изпълнени с драматизъм сцени. Бейлет не можа да се сдържи и се усмихна. Разбира се, художниците приличаха на поетите: и едните, и другите си позволяваха максимална волност по отношение на правдоподобността. Според художника Карнак и останалите нактуа са носели златни брони със сребърни инкрустации, и краката им са били обути в елегантни бойни ботуши, дори е имало придружаващи ги колесници. Бейлет разгледа композицията за кой ли път. Всяка сцена бе част от цялата история: убийството на Мерецегер, изобразена тук като истинско чудовище; оттеглянето, представено не като бягство, а като бавно отстъпление с притиснати един до друг щитове и настръхнали копия…

Бейлет чу шума от отварянето и затварянето на вратата на параклиса, но не се обърна. Само затвори очи и тихом се помоли да не са се върнали Шишнак и съпругата му. Ако се бе извърнал, щеше да види нещо наистина страшно — маскирана фигура с качулка, облечена в червено, което бе любимият цвят на жестокия Сет, с кинжал в едната ръка и с къса, подобна на боздуган бойна тояга в другата. Подплатените меки сандали приглушаваха стъпките на нападателя. Пристъпваше толкова тихо, че се оказа много близо до Бейлет, когато възрастният офицер реши да се обърне…

 

 

Смъртта на писаря Ипумер, който бе на служба в Дома на войната, се оказа богато отразена в свидетелските показания. Той живееше под наем в хубава тухлена къща недалеч от пазара за благовония. Много преди съмване хазайката му Ламна, вдовица на офицер от войската на фараона, бе разбудена от силно чукане по вратата при вътрешната стълба. Ламна се занимаваше с приготвяне на средства за разкрасяване и благовония. Отвори очи и изсумтя тежко. После се обърна по гръб и се загледа в тавана от кедрови греди, без да сваля главата си от дървената поставка. Минаваше за заможна жена, но бе дала подслон на Ипумер от състрадание. Не, не беше съвсем вярно. Пълното й лице се разтегна в усмивка и тя плъзна ръце надолу между голите си бедра. Ипумер бе хубав и представителен, при това млад, така че нищо не й пречеше да се надява на случаен лек флирт долу в градината. Защо двамата да не изпият някога по чаша вино в любимия й павилион, окичен с гирлянди от цветя?

Отново се зачука. Ламна затвори очи и изпъшка тихо. Чираците и прислужниците й спяха в отделни помещения в другия край на къщата, а старият вратар бе глух като пън. Тя отметна фините ленени завивки и тънката завеса, окачена около леглото, за да я пази от насекоми. Пъхна краката си в обикновени тръстикови сандали и свали дебелата роба от закачалката на стената. Уви я около тялото си и внимателно я притегна в кръста. После пристъпи бързо до нощната масичка, мазна благовоние по врата си и си сложи най-хубавата перука, напоена обилно с масло. Сега нямаше време да разкрасява лицето си или да си слага бижута, но ако застанеше в сянка, Ипумер можеше и да не забележи бръчките й.

Пак се заудря по вратата. Тя запали маслената лампа и се погледна крадешком в полирания до блясък бронзов лист, който ползваше за огледало. Прецени, че изглежда достатъчно добре, а това бе особено важно: тук в града, я познаваха и трябваше да мисли за името си, следователно видът й имаше значение въпреки ранния час. Грабна маслената лампа, взе връзката ключове от скрина, излезе от спалнята и се спусна надолу по двата реда стъпала. В малкото преддверие алабастровите светилници вече бяха запалени. Ламна сподави раздразнението си и пое дълбоко дъх.

— Кой е? — извика тя, макар и да знаеше много добре.

— Аз съм, госпожо!

Ламна отиде до вратата и погледна през пролуката.

— Какво има, Ипумер? — настоя тя.

— Госпожо, моля те, отвори вратата. Зле ми е… — Ламна остави маслената лампа на малка масичка и отключи. Всички мераци за флирт отлетяха. Ипумер се бе облегнал на стената до заслонения вход; едната ръка притискаше към стомаха си, а с другата бършеше слюнката и повърнатото по устата си. Хубавият млад мъж сега бе бледен и с тъмни кръгове под очите, а гладко обръснатото му лице със слънчев загар бе плувнало в пот. — Никак не ми е добре, госпожо…

Той залитна напред. Ламна го хвана здраво за ръката. От него се носеше странна противна миризма. По-късно Ламна винаги щеше да си спомня за нея, когато обсъждаха случилото се със съседите.

— Разбира се — уверяваше ги тя. — Веднага отгатнах, че нещо не е наред. И преди съм виждала препили мъже, но Ипумер миришеше направо гадно. На нещо хем сладко, хем горчиво, също като в работилниците на балсаматорите.

Ламна помогна на младия писар да се изкачи по стълбите до стаята му.

— Дано боговете ми помогнат — с мъка изрече писарят. — Чувствам се много зле. Струва ми се, че ще повърна.

Ламна го побутна леко напред. Знаеше, че в такива случаи е добре да се поеме внимателно голямо количество вода, в която е разтворена дървесна пепел.

— Трябва да те види лекар — настойчиво рече тя, докато му помагаше да влезе в стаята си.

Опита се да го настани на тясното легло, но той отказа:

— Ще седна на стола.

Тя го подкрепи, за да стигне до стола, разположен на централно място в стаята. Някогашна собственост на съпруга й, столът беше с облегалка и подплатена с кожа седалка. Ипумер се отпусна в него. Ламна се разбърза из стаята, за да запали маслените лампи. Писарят бе в окаяно състояние. Единия му сандал го нямаше, а робата му, чиста и гладка, когато бе излязъл, сега бе изпомачкана и цялата в петна от кал и повърнато. Тя излезе бързо от стаята и се върна с празен съд, който постави до краката му.

— Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нещо?

Ипумер поклати глава, като не спираше да отваря и да затваря уста. Приведе се напред и повърна шумно в съда; после отметна рязко глава и взря поглед в тавана. Ламна остана близо до вратата, опитвайки се да не мисли за противната миризма.

— Ипумер — умолително запита тя, — къде беше? Не е за първи път. Да повикам ли лекаря Интеф?

Младият мъж поклати глава и продума:

— Аз… След малко ще се оправя — и пак се наведе да повърне. Ламна напълни чаша с вода от каната и я постави близо до него. Гледаше го тревожно. През последния месец бе влизала два пъти в стаята му между осем и девет часа сутринта и винаги го бе намирала сгърчен на пода. И в двата случая той й бе казал, че силни болки присвивали стомаха му, докато се връщал у дома. После пристъпите отминаваха. Ипумер бе взел някакво лекарство от доктор Интеф и то спря повръщането. Сега писарят вдигна глава и се загледа в Ламна. — Съжалявам, госпожо, за безпокойството. Ако успея да поспя, ще бъда по-добре…

— Сигурен ли си? Да извикат ли приятелката ти? — продължи да настоява Ламна.

— Не, не — поклати глава Ипумер. — Не искам да ме вижда в това състояние…

„Разбира се!“ — помисли Ламна с горчивина. Когато беше добре, Ипумер си беше красавец — среден на ръст, с добре очертано лице, винаги чист и спретнат, приятно ухаещ и със скъпи дрехи и сандали. Е, имаше връзка с друга вдовица, която живееше наблизо в неголяма къща с градина, но съперницата й с нищо не я превъзхождаше. Казваше се Фелима и беше нисичка и слабовата. Само лукавият бог Бес знаеше какво всъщност намира в нея Ипумер. Ламна продължи да стои на вратата. Колко жалко? Каква загуба! Самата Фелима бе помолила Ламна да даде квартира на Ипумер.

После се замисли и това, което й хрумна, направо я смрази: Ипумер се хранеше само в отбрани гостилници, а приготвяните в дома й ястия бяха винаги вкусни и пресни. Какво бе причинило стомашното му неразположение? Тива гъмжеше от отровители. Всевъзможни мошеници от района край реката продаваха съмнителни прахове и илачи, които като нищо можеха да причинят нечия смърт. Или вдовицата Фелима, която приличаше повече на мишка, отколкото на жена, имаше пръст в отровителството? Дали пък младият писар не бе обещал брак на вдовицата, а по-късно я бе отблъснал?

„Ами аз?“ — растеше тревогата в душата на Ламна. Всички знаеха, че тя забърква всякакви средства за разкрасяване, благовония и пудри за дамите в Тива. В малката й работилничка долу имаше течни и прахообразни смеси, които в неправилни дози също можеха да причинят смърт. Нима пръстът на подозрението ще бъде насочен и към нея?

— Върви си, моля те — немощно извика Ипумер и направи жест с ръка. — Ще поспя малко и ще се оправя.

Ламна изпълни желанието му и затвори вратата след себе си. Върна се в просторната си спалня и се отпусна върху дюшека от гъши пух, поставен върху футон от плътно сбити тръстикови стъбла. Много се гордееше с тъмночервената си поставка за глава с изрязани патешки изображения в краищата, а също и с акациевите ракли, в които бяха подредени многобройните й рокли. Но сега изобщо не спря погледа си върху тях. Не беше редно млад мъж като Ипумер внезапно да става жертва на загадъчни остри неразположения. Тя скочи, прекоси стаята и спря при водния часовник под прозореца. На светлината на една от маслените лампи успя да види, че е между втория и третия час след полунощ. Ламна седна на края на леглото и направи опит да потуши обзелата я тревога.

Съседите й я тачеха като сговорчива, порядъчна жена и тя самата много се стараеше да я възприемат точно така. Откакто сприхавият й дебел съпруг отпътува към Далечния хоризонт, Ламна заживя по достоен за уважение начин: обсъждаше градските клюки със съседите, редовно посещаваше храмовете, молеше се и правеше приношения, продаваше благовонията си на пазара и всяка седмица прекосяваше Нил, за да иде до малката семейна гробница в Града на мъртвите. Понякога вземаше храна и напитки и канеше приятели за празничен престой под хладния навес пред гробничката. После влизаха вътре и оглеждаха с възхита саркофага с мумифицираното тяло на съпруга й и красивите статуетки, ковчежета и дрехи, приготвени за пътуването след смъртта към безкрайния запад.

Ламна се представяше за благочестива и набожна. Винаги престояваше с наведена глава и вдигнати ръце пред голямата статуя на Озирис — първия сред боговете, — която се извисяваше над пътя към Некропола. През останалото време се занимаваше с приличния си занаят, като между другото даваше стая под наем на вече порядъчна върволица от млади мъже, за които разказваше на съседите си като за обект на приятелски и почти майчински грижи. Отношението й към Ипумер не се различаваше с нищо от това към предходните наематели. Наистина той бе пристигнал от северния град Аварис и беше дарен с доста приятна външност и рядко сладкодумство. Бързо успя да се сдобие с длъжността писар в Дома на войната и с популярност сред хесетките — момичетата в храма, — но спазваше дължимото благоприличие. И без съмнение обичаше да разкрасява миналото си. Скривайки съмненията си, Ламна неведнъж бе слушала разказите му за славната му служба в полковете на фараона, когато Хатусу бе разгромила митанийците в битката при Делтата на север. Но имаше и нещо, което отличаваше Ипумер от останалите млади мъже. Ламна не биваше да го забравя, защото именно то бе причина за появилите се студени тръпки на опасенията. Тя бе запазила тайната или поне бе направила опит да го стори.

Преди много месеци доволно посръбналият Ипумер сподели с нея истинската причина за късните си нощни излизания и прибиранията си в ранните часове на утрото. Ламна, петимна да бъде на всяко гърне мерудия, буквално зажужа като пчеличка в нетърпението си да разнесе новината, но в крайна сметка си наложи неприятното задължение да внимава. Защото все пак притежаваше достатъчно здрав разум, за да знае мястото си в град като Тива. Тук всичко бе в ръцете на Великите: Хатусу — въплъщение на Бога; Сененмут — неин пръв министър и любовник; главните жреци на храма и съдиите, а над тях — генералите. Важността на Дома на войната растеше ден след ден. Хатусу разчисти сметките си с враговете, но продължаваше да разчита на подкрепата на елитните полкове извън Тива, чиито подразделения носеха гарнизонна служба в укрепленията и в именията на номарсите от Делтата та чак до Третия праг. Божествената Хатусу бе възродила старата бойна слава на Египет. Всички знаеха разказите за полка на Сет и за Пантерите от Юга, чиято смелост, жестокост и дързост бяха осигурили огромна победа за дядото на днешния фараон. Когато чу за първи път думите на Ипумер, Ламна не повярва на ушите си: бил влюбен в дъщерята на един от тези герои. Коя беше тя, за очите на която се говореше, че били като на кошута? Нешрата — по-голямата дъщеря на генерал Пешеду. „Дано да я води мъдростта на Тот“ — вдигна Ламна ръце и очи към тавана. Пешеду! Единият от най-богатите и могъщи любимци на фараона, собственик на великолепно имение извън стените на Тива, зорко пазено от десетки слуги и воини. А неговата дъщеря и Ипумер от много месеци насам продължаваха да се виждат на уговорени тайни срещи в нощна доба! Ламна цъкна с език. Знаеше, че двамината не спират да си пишат любовни послания, и един ден любопитството взе връх: тя се промъкна в стаята на Ипумер и прерови отключеното метално ковчеже на наемателя си. Нешрата му бе изпращала любовни писма, преливащи от страст. Ламна направо се стъписа от откровеността, с която младата жена изливаше чувствата си в съчинените от нея любовни стихове:

Лудетина лоша е моят любим:

сърцето ми къса с гласа си,

ръцете му палят плътта ми,

душата ми мъчи с целувки…

Но пазя го пленник на моите тайни места.

Дори хесетките и градските куртизанки биха се изчервили от такива думи! Преди няколко месеца, веднага след разлива, Нешрата замина за Мемфис заедно с родителите си и по-малката си сестра. Оттам писа на Ипумер с извинение за отсъствието си и с молба да не тръгва след нея. Ламна пак бе успяла да прочете писмото: „О, моля те в името на любовта, не идвай при мен! — гласеше то. — Баща ми ще каже, че аз съм причината да дойдеш. Обични мой лотосе, безкрайно съжалявам, че не мога да те зърна. Но обещавам, че щом се върна, първата ми грижа ще е да те даря с удоволствия, които са непознати и в Пределите на вечността.“

Ламна побледня. Нима Пешеду нямаше доверие в дъщеря си и таеше оправдани подозрения спрямо нашия влюбен млад писар? Обзе я страх. Запокити цялата история в задния двор на съзнанието си решила да не мисли повече за нея. Пешеду беше важен и влиятелен човек. Винаги можеше да наеме побойници измежду шляещите се край пристанищата бивши войници, ако искаше да постигне нечия смърт. Дали именно това не бе сполетяло Ипумер? Нима бе наказан за дързостта и нахалството си? Ами ако и тя се озовеше в сянката на възмездието?

— „По-силен си от най-доброто вино — занарежда на себе си Ламна, — по-сладък си от всеки пресен мед…“

Да, това също бе стих от поема, написана от Нешрата. Връзката й с Ипумер нямаше нищо общо с лековатите флиртове. Едно бе сигурно — те наистина бяха лягали заедно под осеяното със звезди небе!

Ламна поразпита внимателно тук-там из предните дворове на храма и по пазарището. Разбира се, за продавачките на благовония не бе особено трудно да събират слухове за приближените до Дома на милион години. Генералшите, жреците и главните писари не скриваха интереса си към новите начини за разхубавяване. Младата Хатусу бе заявила склонността си към елегантна красота и останалите жени в двора се надпреварваха да й подражават. Първоначално Ламна нямаше успех, но накрая все пак съумя да разбере, че Нешрата била замесена в скандал заради нещо повече от флирт. Мълвата носеше, че сексуалната постъпка на момичето била достойна за възхищение.

Ламна чу някакъв звук и се обърна. Въпреки че спалнята й се намираше на втория етаж, тя бе взела необходимите предпазни мерки срещу змии и плъхове. Беше натрила с котешка лой щурца под вратата и със смес от терпентиново масло и тамян бе опушила за дезинфекция креватите — своя и на младия писар.

— Ще трябва да го направя отново — измърмори тя. Настани се по-удобно на леглото. Мислите й се върнаха към Ипумер, който й бе причинил толкова безпокойства напоследък. Той често се измъкваше през нощта. Сега за трети път се върна в лошо състояние, оплаквайки се от остри стомашни болки. Вече не можеше да става и дума за случайност или съвпадение. Ламна се смъкна надолу в леглото. После понамести пълните си крака и притисна буза към облегалката за глава. Помисли, че не е зле да види какво става оттатък и дали наемателят й има подобрение, но потъна в неспокоен сън.

Три часа по-късно прислужницата й я събуди с чаша разредена бира с хвойнов сок и мек хляб, изваден наскоро от пещта. Тя хапна и пийна набързо, изми се в съда с благовония, донесен от прислужницата, облече робата си, обу здравите си пазарни сандали и излезе от стаята. Вратата на Ипумер не беше заключена. Когато я отвори, Ламна с облекчение го видя да лежи на леглото с вдигнати нагоре колене, положил едната си ръка на стомаха. Въздухът в стаята вонеше, но той поне се бе сетил да приближи съда до леглото. Ламна отиде до него. Лицето на Ипумер бе плувнало в пот, а очите му бяха полуотворени.

— Как си, Ипумер? Да изпратя ли за лекаря?

— Не, не — изстена писарят. — Още е рано.

Ламна излезе на пръсти от стаята, мина по коридора и се качи по стълбата до покрива на къщата. Тревогата й се засили. Тя се огледа. Огненият диск на слънцето се бе показал и лъчите му искряха по облицованите със злато и сребро върхове на обелиските при двореца. От улицата под нея изрева магаре. Някакъв водач на камила крещеше ругатни към колата, препречила пътя му. Шумът от гласовете по пазарището ставаше все по-силен. Ламна коленичи на молитвената рогозка, затвори очи и отправи мислите си към боговете. Добро ли вещаеше новият ден? Да, днес бе празникът на Бес — грозния бог, изобразяван като джудже! Предния ден Ламна бе забравила да се помоли. Тя притисна нервно устните си с пръсти: не беше ли денят, белязан с проклятието на Сет? Ламна осъзна, че й е потребна помощ отвсякъде, и се обърна на север, за да почувства дъха на Амон в студения утринен бриз, но така и не успя да се съсредоточи.

Слезе долу и погледна болния мъж. Имаше промяна, но към лошо. Ламна реши, че вече е крайно време. Тя положи върху главата си перука, взе малкия си слънчобран и една тръстикова кошница и излезе на улицата. Търговци се суетяха, заемайки местата си, на ъгъла двама бръснари се сдърпаха заради клиент, слуги обикаляха с кошници край първите сергии. Ламна се спусна по една тясна уличка, мина покрай някаква занемарена градина и спря пред масивна дървена врата. Почука и отвътре й отвори доктор Интеф. Той обърна към Ламна съсухреното си маймуноподобно лице. Не й отне много време, за да разбере, че снощи бе пил до късно: по дрехата му се виждаха тъмночервени петна и бе не обръснат. Той се насили да й се усмихне. Ламна му продаваше прахове под пазарната цена, а понякога изпиваха заедно съдина с вино. Сега тя му описа набързо симптомите на Ипумер. Лекарят се обърна, влезе и почти веднага излезе отново, а тя побърза да се върне у дома с капките опиум и билковата каша, които й даде. Обаче Ипумер отказа да приеме и двата цяра. Така че на Ламна не й оставаше нищо друго, освен да нареди на прислужницата си:

— Отивай да доведеш доктор Интеф!

Не мина много време и докторът, вече малко по-чист, бе въведен в къщата. Той залитна леко в спалнята на писаря, преди да огледа пациента. После нави ръкавите на дрехите си и отвори кошницата, с която бе дошъл. Постави на масата малка статуя на бога Тот, изобразен от резбаря като птицата ибис. После измърмори няколко заклинания и се разпореди Ламна и прислужницата й да му помогнат, за да приготви отвара от маково семе, изпражнение от муха, смола и мед, примесен с пчелен восък. После добави няколко капки масло в отварата и разтри всичко това с чукало в дървено хаванче. Любимата гъска на Ламна влезе поклащайки се в стаята. Лекарят я изхвърли с шут навън.

— Тук не е за животни — измърмори той. — Пречат на силата на лекарството ми.

Ипумер губеше съзнание и отново се свестяваше. Изглеждаше ужасно: лицето му беше бледо, а по бузите му се виждаха сини петна. От време на време едва поемаше дъх. Колкото повече усилия полагаше лекарят в опита си да го накара да поеме различните каши, толкова по-зле се чувстваше пациентът. Интеф се ядоса не на шега. Разтвори дрехите на младия писар и Ламна зърна петната по гърдите и стомаха му. Тя видя и чаршафите, оцапани от Ипумеровите нечистотии. Интеф го покри отново. После се изправи и го загледа. Силни тръпки започнаха да разтърсват тялото на Ипумер. Ламна разбираше достатъчно, за да разпознае хриповете на смъртта в гърлото му.

— Не мога да направя нищо повече! — завайка се Интеф.

— Отровен е — заяви категорично Ламна.

— С какво? — запита Интеф.

— Не знам — прошепна дрезгаво тя. — Но причината не е нито болестта на тресавищата, нито развалена храна или вода. Поел е отрова и ще умре.

Ипумер се загърчи; гръдният му кош рязко се издуваше и отпускаше, а очните му ябълки не спираха да се въртят. Опита се да каже нещо и от гърлото му се изтръгна само едно име:

— Нешрата!

После тялото му се разтърси за последен път и се отпусна; главата му се наклони встрани с отворени очи и зейнала уста. Интеф го покри със завивката, а Ламна се разплака, без да знае дали скърби за себе си или за младия мъж, на чиято ужасна смърт бе станала свидетелка току-що. Интеф я стисна за рамото.

— А сега? — попита той.

— Ще трябва да повикаме пазителя на труповете — отговори Ламна. — Ипумер ще бъде отнесен в помещенията за балсамиране при храма на Сет.

Макар и неохотно, Интеф трябваше да се съгласи. Законът бе категоричен: всяка жертва на предполагаемо отравяне подлежеше на задължителен оглед от страна на храмовите лекари в Дома на смъртта при храма на Сет.

— Страх ме е — продума тихо тя.

Интеф я потупа леко по рамото:

— Няма от какво да се боим.

Но погледът му говореше, че не казва истината.

— Чу добре последното, което изрече Ипумер — не се съгласи тя. — Той спомена името на Нешрата.

— Коя е тя? — попита безцеремонно Интеф. Ламна помисли, че той не може да не знае, но все пак му обясни набързо и шепнешком. От време на време тя поглеждаше страхливо към трупа, започнал да изстива под оцапаното ленено покривало. Интеф я изслуша, опитвайки се да крие собствената си тревога.

— Някой ще умре заради станалото тук — бе мрачното заключение на Ламна. — А нали знаеш каква е присъдата за отровител? Заравят го жив в Червените земи!