Пол Дохърти
Песента на палача (1) (Загадката, разказана от Дърводелеца на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кентърбърийски загадки (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hangman’s Hymn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Издателство „Еднорог“, 2002

Мариана Димитрова, превод, 2002

Христо Хаджитанев, художник, 2002

ISBN 954-9745-40-6

История

  1. — Добавяне

На Нед Ричардсън-Литъл от Фериър Авеню, Торонто

ПЪРВА ГЛАВА
ПРОЛОГ

Поклонниците отново бяха намерили пътя си. Дъждът беше спрял, мъглата се беше вдигнала. Утринното небе беше синьо като наметалото на Мадоната, а белите ръкойки на облаците, съвсем дребни, все повече намаляваха, докато слънцето се издигна силно и горещо, изсуши калта и спече селските пътища. От двете страни на поклонниците се простираха хълмистите зелени поля на Кент — истински рай. Нищо чудно, че всички бяха в добро настроение.

— Дявол го взел! — изрева Ханджията. — Днес ни очаква приятно пътуване, а ще има и интересни истории!

Игуменката погали малкото кученце, сгушено в скута й. Без да обръща внимание на Ханджията, тя се наведе и прошепна на своя красив прелат с маслинен тен, който водеше кроткия й кон, да върви малко по-бързо. Хари забеляза жеста й и изостана, присвил устни.

— В името на Небесата! — прошепна той на Митничаря Джефри Чосър, чийто поглед беше светнал, а лицето — весело. — Бива си я, нали сър, с къдриците, които се подават изпод шапчицата й и с медальона, на който пише, че любовта побеждава всичко! А къде е бедността на Христос при нея? С меките й, вълнени дрехи, подплатено седло и бродирана сбруя?…

— В Божиите очи всички ние сме грешници — остроумно му отвърна Джефри.

— Да, но той не очаква да бъдем арогантни или тъпи заради това — възрази Ханджията. Той пришпори коня си и спря до Мелничаря, който, вече пиян, се олюляваше на седлото, пърдеше и се оригваше, стиснал огромната си гайда под мишница. — По-полека — опита се да го укроти Ханджията, който се боеше от този огромен мъж с юмруци като чукове. — Едва е минал обяд, а ти вече си се насмукал.

— Разкарай се! — отвърна Мелничарят, сложи устни на мундщука и гайдата издаде продължителен и силен вой, който стресна гарваните в близкия шубрак и те излетяха, протестирайки дрезгаво.

Ханджията направи гримаса и продължи напред, проправяйки си път между другите поклонници. Дребният Кармелит, подвижен и развратен като врабче, намигна похотливо на Батската невяста, чиито широки бедра изпълваха бродираното седло. Полата й се беше набрала и позволяваше на всички да видят чорапите й с червени жартиери; широкополата й шапка беше леко накривена, а лицето — мокро от пот. Тя се усмихна с беззъбата си уста и намигна, когато улови погледа на Ханджията. Той премина напред, отпуснал юздите си, докато изучаваше различните поклонници. Беше забелязал, че някои от тях изглежда се познаваха. Ако трябваше да бъде честен, той самият познаваше неколцина, но си държеше езика зад зъбите и би го признал само шепнешком и на тъмно.

Ето го Правникът, тъмноок и с безизразно лице. Не е ли познавал Игуменката преди? После идваше Франклинът[1], със скъпия си колан и кесия, който винаги държеше под око Църковния пристав, този похотлив интригант, истински обесник.

Ами Продавачът на индулгенции, това странно изглеждащо създание с лице, бледо като тесто, и боядисана руса коса? Ханджията беше убеден, че външността му е маскировка, а скърцащият глас — преструвка, с която да прикрие истинската си същност. Ами тихите води? Онези, които правеха и на мравката път и винаги стояха в сянка? Готвачът с откритата язва на пищяла, която приличаше на един от собствените му желирани кремове, само че развален. Не познаваше ли той Орача и Свещеника, които им бяха разказали призрачната история предишната нощ, историята за наблюдатели и тъмни дела в една самотна, обитавана от духове къща в Кент? Но имаше още по-зловещи неща! Ханджията, стисна устни, когато наближи началото на колоната. Монахът, мъж със здраво телосложение, гладко лице и плешиво теме, месести устни и пронизващи очи, винаги яздеше зад Рицаря и в тъмния му безизразен поглед проблясваше омраза. От време на време сър Годфри се обръщаше и поглеждаше към него, сякаш го познаваше. Вляво и вдясно от Рицаря яздеха Оръженосецът и Йоменът[2], които също се отвращаваха от присъствието на Монаха и бяха винаги нащрек.

Ханджията извади парче изсушен бекон от торбата си и захапа осоленото месо. Рицарят им беше разказал ужасяваща история за стригоите, кръвопийци в самия Оксфорд, града на Краля. Сър Годфри беше дал тържествена клетва да ги преследва, докато ги избие до един. Беше ли Монахът с пълните червени устни един от тези кръвопийци? Демон от ада? Монахът рязко се завъртя на седлото; улови погледа на Ханджията и направи знак за благословия към него. Кръчмарят се извърна. Не биваше да си мисли такива неща. В крайна сметка Монахът беше член на Църквата, но от друга страна толкова много свещеници, монаси и калугери от различни ордени бяха се отказвали от истинското си призвание! Ханджията пришпори коня си. Обичаше да язди отпред, освен когато се сблъскваха с опасност. Въпреки това тайно си представяше, че е водач на групата, а ако нещата стигнеха до сблъсък, винаги можеше да си послужи с мъдростта и бойните умения на сър Годфри.

— Добри ми Ханджийо!

Сър Годфри хвана юздите в една ръка, а с другата попи потта от обгарялото си лице. Докато яздеше, седлото му скърцаше, а ризницата му подрънкваше войнствено.

— Не е ли хубаво да пътуваш по пътя на поклонниците към Кентърбъри, за да се помолиш пред благословените мощи на свети Томас Бекет?

— Слава на Бога, сър Годфри — отвърна Ханджията. — Ще чуем ли още някоя история?

— Да, а също и песен — обади се златокосият Оръженосец, чиито сини очи и гладко лице блестяха от възторг, че е на път.

Сър Годфри се завъртя в седлото.

— Монахът има хубав глас, дълбок и весел. Монахът направи гримаса с очи, приковани в Рицаря.

— Хайде, сър Монах, развесели ни! Мъжът сви рамене.

— Казвам се Хюбърт, сър Годфри, и гърлото ми е пресъхнало.

Ханджията му подаде меха си. Монахът го хвана с лекота и изстиска струя червена течност в отворената си уста. После върна меха, оригна се тихичко и се впусна в сладка, тържествена песен, която възхваляваше млада жена, привлякла вниманието на някакъв художник в едно имение близо до Ил дю Пон в Париж. Пееше на нормански френски; мнозина знаеха този език, но гласът на Монаха беше толкова жизнен и приятен, че го оставиха да пее сам, наслаждавайки се на песента му в този ясен пролетен ден. После спряха за малко при един кладенец, за да утолят жаждата си и да изядат сушеното месо и плодовете, които носеха.

Продължиха пътешествието си късно следобед, заслушани в историята, разказвана от Оръженосеца. Слънцето изгуби топлината си, когато започна да клони към залез и оцвети синьото небе в яркочервено. Някои от поклонниците станаха неспокойни. Бяха прежулени от седлата, уморени и се надяваха, че поне тази вечер ще се приютят в някоя приятна кръчма или добре запасено абатство. Сега местността беше прорязана от шубраци, които се издигаха като бодливи стени от двете им страни. Те хвърляха дълги сенки и караха поклонниците да си припомнят историите, които бяха слушали — за убийци, кръвопийци и призраци.

Минаха един завой. Сър Годфри вече беше спрял. Останалите се струпаха зад него или се разпръснаха из междуселския път, като се опитваха да държат конете си далеч от дълбоките канавки от двете страни. Бяха стигнали до кръстопът, където пътят се изкачваше, преди да се раздели на няколко страни. Това йе значеше, че се бяха изгубили или объркали. Те просто гледаха ужасени сцената пред тях.

Огромна тройна бесилка се издигаше на фона на нощното небе. Под нея стоеше каруца със спънати едри коне, чиито юзди държеше един младеж. На каруцата стояха трима престъпници с вързани ръце; група пристави бяха заети да затягат примките около вратовете им. На коня най-близо до каруцата, седеше съдебен пристав на Кралския съд, който носеше кралския герб и бял жезъл, знак за длъжността му. Беше облечен в тъмномораво и носеше шапка с пера. Този млад мъж с решително лице издаваше присъдите. Престъпниците, облечени в пъстри дрипи, с лица почти скрити от рошавите им коси, мустаци и бради, протестираха и крещяха, но приставите ги държаха здраво. Край колата седяха кралски стрелци с преметнати през раменете дълги лъкове; всички бяха извадили мечовете си. Поклонниците бяха толкова потънали в собствените си мисли, а кръстопътят — така добре скрит от храсти и дървета, че им отне известно време да дойдат на себе си след шока от тази неочаквана гледка.

Отрядът продължи работата си, сякаш не беше забелязал поклонниците, които се трупаха само на няколко ярда от него. Ханджията за миг си помисли, че виждат призраците от някаква страховита екзекуция, извършена преди много години. Но съдебният пристав се обърна и вдигна белия си жезъл.

— Спрете! — извика той. — В името на краля!

Сър Годфри, с вдигната в знак на мирните му намерения ръка, препусна напред.

— Казвам се сър Годфри Ийвсдън, кралски знаменосец. Аз и тези благородни поклонници отиваме към Кентърбъри, за да се помолим пред благословените мощи на свети Томас Бекет.

Всяко движение на каруцата замря — сега помощник-приставите и престъпниците се взираха в поклонниците. В знак на уважение съдебният пристав беше свалил шапката си.

— Сър Годфри, името ти ми е познато. Аз се казвам Люк Тивъртън — главен пристав на Кралския съд, който сега пътува из Кент, за да раздава кралското правосъдие.

Сър Годфри кимна.

— Тогава, сър, защо бесите тези хора на такова пусто място?

— Докарани са тук, защото са извършвали ужасни убийства, изнасилвания, кражби и други нарушения на Кралските закони из тези пусти пътища. Били са хванати на местопрестъплението от началника на стражата. Кралските съдии наредиха да ги обесим на най-близката бесилка до местопрестъплението им.

— Изповядаха ли ви? — Бедният свещеник смушка жалкото си конче и излезе пред поклонниците.

— Да, отче, но ако искаш, изповядай ни пак! — извика един от разбойниците.

— И Божието възмездие и кралското правосъдие ще се изпълнят — отвърна съдебният пристав и посочи към залязващото слънце. — Съдиите наредиха да ги обесим преди мрак и така ще стане. Сър Годфри, ти познаваш закона. Ако не присъстват свидетели, всичко е наред. Но…

— Сега — уморено добави сър Годфри — тъй като ние сме тук, ние сме тези свидетели.

— Сър Годфри, ти познаваш закона. — Съдебният пристав се изправи в стремената и загледа над главите на поклонниците. Погледът му се спря на Игуменката и дръзкото, грейнало лице на Батската невяста. — Но аз виждам, че между вас има почтени дами. Те и всички други, които желаят, включително членовете на духовенството, могат да се обърнат.

Някои от поклонниците го направиха. Ханджията внезапно си спомни, че най-отзад на кавалкадата има нещо, което иска да види. Игуменката вече беше слязла от коня и стоеше с гръб към бесилката. Капеланът беше сложил ръка на рамото й, макар Ханджията да видя, че Правникът също бързаше да й помогне.

— Пет пари не давам! — извика Батската невяста. — Виждала съм да бесят хора безброй пъти.

Тя пришпори сивия си кон напред, където Оръженосецът, по настояване на баща си, също се беше извърнал. Но Църковният пристав, Монахът и останалите протягаха вратове, за да видят по-добре. Вечерният вятър отнасяше гласа на съдебния пристав, докато четеше присъдата и много от поклонниците изтръпнаха, когато беше прочетен списъка от ужасни престъпления: убийство, содомия, изнасилване, нападения над църкви, богохулства, оскверняваш, дезертьорство от кралските войски, бракониерство. Изреждането им се стори безкрайно. Разбойниците на каруцата стояха и гледаха безизразно. Гласът на съдебния пристав стана неразбираем. Той свърши, прибра обратно пергамента в торбата си и направи рязко движение с ръка.

— Да се изпълни кралското правосъдие!

Приставите скочиха от колата. Конете бяха развързани. Един от стрелците ги удари по задниците с кожен камшик. Те затеглиха колата, като оставиха престъпниците да подскачат, гърчейки се на краищата на въжетата като риби на сухо. Въртяха се и се усукваха, ритаха и плюеха, докато примките се затягаха.

Рицарят долови раздвижване зад себе си, но не му обърна внимание, а пришпори коня си напред.

— В името на Божията любов, човече! — изръмжа той. Съдебният пристав направи гримаса, щракна с пръсти и направи знак на приставите. Трима от тях забързаха напред, за да сграбчат краката на престъпниците и да ги дръпнат надолу. Сър Годфри чу хрущене, когато вратът на единия се счупи; скоро този милосърден акт избави и тримата от страданията им и екзекуцията приключи. Съдебният пристав нареди на заместниците да проверят телата.

— Мъртви са! — извика един от тях. — До един час ще бъдат студени и ще започнат да се вмирисват.

— Тогава приключете сега! — нареди съдебният пристав.

Свалиха от каруцата огромен казан с катран. Приставите започнаха да мажат труповете с него, за да се запазят по-дълго като мрачно предупреждение към всички останали разбойници и главорези, които минат оттук.

— Сега можем ли да минем? — Сър Годфри набръчка нос, отвратен от острата миризма, която се носеше от труповете.

— Сър Годфри, Бог да е с вас! Рицарят спря коня си до пристава.

— Кой е пътят за Кентърбъри?

— Право напред, сър Годфри. — Лицето на пристава остана безизразно. — След две-три мили ще стигнете до манастира „Свети Ботолф“. Мисля, че един от поклонниците ви не се чувства добре.

Докато отрядът за екзекуции се приготвяше за тръгване, омазаните трупове висяха вече неподвижно на въжетата. Сър Годфри слезе от коня и отиде към разпръснатите поклонници. Сърцето му замря — на пътя, проснат по очи, лежеше Дърводелецът, тъмнокос мъж с весело лице, който странеше от другите, макар да имаше тънко чувство за хумор и винаги да беше готов да помогне.

— Какво му е?

Лекарят, коленичил до падналия мъж, вдигна поглед, и присви весело очи.

— Не се тревожи, сър Годфри, не е епилепсия, нито бубонна чума. — Той погледна останалите поклонници, които се отдръпнаха назад. — Горкият човечец е припаднал, това е всичко.

Той обърна Дърводелеца. Лицето на мъжа беше леко ожулено от едната страна, кожата му беше бледа като платно, затворените му очи играеха и в ъгъла на устата му имаше слюнка.

— Хайде!

Лекарят го подхвана за раменете и го изправи. По негово нареждане слугата му пристигна с една кожена чанта. Лекарят бръкна в нея и извади някаква стъкленица. Дори от разстояние, сър Годфри подуши острата й миризма. Когато Лекарят я размаха, очите на Дърводелеца се отвориха.

— Те дойдоха! — изкрещя той и уплашено се огледа.

— Кой е дошъл? — попита Лекарят.

— Вещици препускат на коне в мрака! Птиците на нощта! Никога няма да ме оставят. Агнес Ратолиър е…

— Спокойно, човече — Сър Годфри коленичи и му подаде чашата си за вино. Дърводелецът я грабна и жадно отпи. — Присъствахме на обикновена екзекуция. Може да е било от това, или от глад. Просто припадна.

Дърводелецът отпи още една глътка вино и примигна.

— Съжалявам — той се приведе, лицето му възвръщаше цвета си. — Мъртви са, нали?

— Като Ирод и Пилат — увери го Лекарят. — Хайде, стана тъмно и трябва да си намерим подслон.

Те помогнаха на Дърводелеца да се качи отново на коня си, а Лекарят предложи да язди до него. Сър Годфри подкани поклонниците да продължат напред. Те затрополиха напред, нетърпеливи да се махнат от това място на смъртта. Сър Годфри забеляза, че когато Дърводелецът мина покрай бесилката, извърна глава. Рицарят въздъхна и отново яхна коня. Толкова много тайни, толкова много мистерии. Когато напуснаха „При мантията“в Съдърк само преди няколко дни, сър Годфри смяташе спътниците си за пъстра смесица от хора, нетърпеливи да се възползват от ясното пролетно време, за да отидат и да се помолят пред гробницата в Кентърбъри. Сега вече не беше толкова сигурен в това. Те приличаха на него, мъже и жени, които криеха страшни тайни, които бяха тръгнали на поклонение не само заради приятното априлско време или да се наслаждават на гледките, но и за да молят за Божията защита — за личното благоволение на великия светец.

— Татко?

Сър Годфри вдигна поглед. Синът му се връщаше сред здрача.

— Татко, защо се бавиш?

Сър Годфри докосна меча, който висеше от рога на седлото. Знаеше защо синът му се тревожи. Монахът също беше изостанал. Яхнал коня, загърнат в наметката и качулката си, той приличаше на гигантски гарван, изучаващ трите трупа, висящи от края на намазаните с катран въжета.

— Някой от тези дни — прошепна сър Годфри — преди да пристигнем, или когато напуснем гробницата, ще поговоря с мастър[3] Хюбърт.

Той здраво пришпори коня си и, последван от Оръженосеца, препусна през кръстопътя, нетърпелив да се присъедини към останалите поклонници. Монахът остана, сякаш беше омагьосан от труповете, които лекичко се полюляваха на вечерния вятър. Един гарван, излязъл на лов, преди да падне нощ, се плъзна над него като изгубена душа и кацна на една от гредите на бесилката. Монахът видя блясъка на жълтите му очи. Той гледаше прекършените вратове на разбойниците и прекара език по горната си устна, разкривайки хубави бели зъби, хищни и остри.

— Птицо на мрака — прошепна той. — Значи ти ще пируваш с плътта?

Сега собствената му уста беше изпълнена с гореща слюнка. Дръпна юздите на коня. Мина толкова време, помисли си, откакто и той беше пирувал, но не можеше да го направи тук. Надяваше се да използва някои от поклонниците за плячка, но после забеляза сър Годфри Ийвсдън. Както останалите стригои, Монахът беше чувал за страховитата му репутация — ловец на демони, мъж, готов да му вземе главата, както този гарван щеше да вземе очите на мъртъвците. Монахът трепна и се огледа в мрака. Едва различаваше отдалечаващите се гърбове на сър Годфри и сина му. Искаше му се да обърне коня и да поеме по другия път, но това можеше да предизвика подозрение. И все пак, трябваше да се храни и пие, да се насити с гореща кръв. Какво можеше да направи? Конят му се размърда неспокойно. Ако препуснеше в нощта, сър Годфри сигурно щеше да го преследва. Той, проклетият му син и Йоменът, чиито ръце никога не се отместваха от меча и камата.

Монахът въздъхна. Не му оставаше нищо, освен да чака. Обърна главата на коня си, заби шпори и последва останалите, зарязвайки бесилката зловеща и самотна под зорките очи на гарвана.

В двора на манастира „Свети Ботолф“ цареше оживление. Приорът[4] и домакинът бяха излезли, горящи от нетърпение да приветстват поклонниците, които добре щяха да заплатят, за да използват трапезарията и сградата за гости.

Послушници водеха конете, други сваляха седлата, както и вързопите и кошовете от товарните коне. Поклонниците бяха забравили за бесилката, наслаждаваха се на топлината, светлината и ароматните ухания откъм кухните. Показаха им пристройката за гости. Някои от поклонниците можеха да си позволят да заплатят за малките белосани стаички на горния етаж, останалите щяха да се задоволят със сламеник в коридора или трапезарията.

Поклонниците посетиха първо църквата, за да поблагодарят за подслона. Тъмният неф беше осветен от свещи в малки железни свещници, закрепени в колоните. Въздухът беше горещ и пропит с миризмата на тамян. Когато коленичиха пред разпятието, Бедният свещеник им даде тон за хвалебствен химн, изпълнен с благодарност.

След това отидоха в трапезарията. Всеки поклонник зае мястото си на широките дървени маси. Начело седеше сър Годфри, отдясно на него — Игуменката, а отляво — Лекарят. Дърводелецът си беше възвърнал доброто настроение. Когато братята внесоха дървени подноси с печена гъска, залята със сос, както и малки купички със зеленчуци, кошнички с прясно изпечен хляб. Дърводелецът яде с удоволствие и апетит като останалите. Кани вино, бяло и червено, се подаваха по масата, а за онези, които като Мелничаря предпочитаха бирата, имаше големи бокала ейл. Известно време поклонниците бъбреха, обсъждайки пътуването си и онова, което щяха да правят утре. Всички вдигнаха тост за сър Годфри, убедени, че желязното ръководство на Рицаря ги е докарало в безопасност до това тъй приятно място.

Щом свършиха с яденето, те всички потупаха стомасите си. Мелничарят, който пиеше, откакто беше станал, се надигна и се опита да танцува, но после, като прегърна една от колоните в трапезарията нежно и горещо, сякаш беше жена, се свлече грациозно на пода, опъна се и бързо заспа. Хъркането му раздираше въздуха като гръмотевица, докато Лекарят не отиде да затвори устата му и стисна ноздрите му. Поклонниците вдигнаха възторжена наздравица. Когато се напиеше, Мелничарят ставаше неприятен. Ханджията почука по халбата си.

— Добре похапнахме и пийнахме — обяви той. — Навън — той посочи към зарешетените прозорци — мръкна и нощните създания са на власт. — Говореше драматично и постигна желания ефект. Все пак той беше ханджия, а когато хората седят край бумтящия огън и стомасите им са пълни с храна и хубав ейл, няма по-подходящо време, за да се изслуша някоя ужасяваща история за духове. А и не бяха ли поклонниците съгласни с него? Да си разказват по една история през деня и друга за мистерии и ужас през нощта.

— Не ни ли стигат ужасите за днес? — обади се Франклинът.

— Да — съгласи се Църковният пристав.

Той още се опитваше да се промъкне близо до кесията на Франклина, сякаш искаше да я отмъкне. Възрастният мъж знаеше това и сега Църковният пристав гледаше на нея като на плячка, която беше решен да докопа, преди да стигнат до Кентърбъри.

— Защо припадна? — Игуменката майка Еглантин взе парченце хляб, потопи го в купичка с мляко и го даде на малкото кученце. — На теб говоря, сър. — Тя вдигна една от елегантните си, отрупани с пръстени ръце и посочи към Дърводелеца.

— Не си ли виждал бесилка преди това? — изскърца Продавачът на индулгенции, като отметна ленената си коса. — Бог да ни пази, когато голямото въстание беше потушено, на всеки път бесеха бунтовници. Гарваните и враните бяха така претъпкани, че не можеха да летят.

Майка Еглантин стисна устни от отвращение.

— Бесенето си е бесене — обади се заядливо наблюдателният Стюард. Беше пил обилно и блестящите му очи сега търсеха кавга. Нищо не би му харесало повече от това да спори и да демонстрира острия си ум, който използваше срещу бедните селяни, незаплатили исканите налози и такси.

Но Дърводелецът се беше втренчил в празния си поднос.

— Не се боя от палача — обясни той. — Мъртъвците са си мъртъвци, и това е!

— Е, и? — попита Лекарят.

— Вярвате ли в духове?

— Аз определено вярвам — обади се Орачът. — Вие го знаете. — Той положи ръка върху тази на брат си, Бедния свещеник. — Наистина смятам — продължи той, като изненада компанията с мъдрата си реч и познанията си, защото в действителност го смятаха за човек от ниска класа и с оскъдно образование, — че булото между живота и смъртта е много тънко и понякога може да бъде преминато.

— Особено когато си пиян — обади се Църковният пристав, но шегата му не предизвика нито усмивка, нито дори подхилване. Сега всички очи бяха вторачени в Дърводелеца.

— Значи вярваш в призраци — каза той, сякаш на себе си. — Ами другите ужаси? Онези, които умират, но се връщат по подвижния мост от мрака, през онзи вечен ров между вечната пропаст между живота и смъртта. Които могат да седят между нас, облечени в кръв и плът! Мислим, че те са хора като нас. Но те са създания на мрака, сътворени в преизподнята.

— Виждал ли си такива същества? — попита възбудено Ханджията, намигвайки през масата към Рицаря.

— Някога, много отдавна — отвърна Дърводелецът. — Сега работя в гората и всеки път, когато докосвам дърво като тази маса или пейката, на която седим, безмълвно се моля на Исус, роден в дървена люлка и загинал върху жестокия кръст. Не мога да направя нищо друго. — Той отпи от виното си. — Виждал съм подобни създания, вещици на мрака — повтори мъжът. — А всичко започна на шега.

— Продължавай да разказваш! — Сър Годфри се приведе напред. — Мастър Дърводелецо, храната свърши, вратите са заключени, братята няма да ни безпокоят. Искаме да чуем някоя история и мисля, че гориш от нетърпение да ни я разкажеш.

Дърводелецът сведе поглед към ръцете си.

— Можеш ли? — попита Ханджията. — Можеш ли да ни разкажеш историята си, Дърводелецо?

— Били сте някога в Глостър? — рязко отвърна мъжът.

— Много пъти — каза Батската невяста. Дърводелецът се усмихна, лицето му се промени и стана сериозно.

— Е, добра жено, оттам произхождам. Не от самия Глостър, а от малко селце край него, между града и Тюксбъри, в красива местност близо до Севърн.

Батската невяста се усмихна на Дърводелеца и засмука зъбите си. Всъщност тя смяташе, че той е доста хубав мъж, а дърводелците печелят много сребърни монети. Беше самотна. Колко съпрузи беше погребала? Въздъхна. Беше пила толкова много, че не помнеше. Но Дърводелецът беше приятен мъж. Тя изведнъж осъзна, че всички я гледат, затова се откъсна от размишленията.

— Често съм била в Глостър — повтори жената. Батската невяста почувства да докосват бедрото и под масата и се отдръпна. Погледна към Църковния пристав, който се опитваше да вдигне полата и с върха на ботуша си.

— Да, красив град — бързо се намеси сър Годфри и стрелна с поглед пъпчивия Църковен пристав, чието лице сега беше червено като въглен.

— Същинска скъпоценност — съгласи се Дърводелецът. — На река Севърн. На север се намира манастирът „Свети Осуалд“, съвсем близо до абатството „Свети Петър“, което е приютило трупа на прадядото на сегашния крал, жестоко умъртвен от своята съпруга Изабела. На юг е замъкът. Това е богоугоден град с — кармелитите близо до Нортгейт, францисканците и доминиканците — при Саутгейт. Освен това там са развити търговията и занаятите. Край Уестгейт и Ийстгейт можете да си купите каквото сърцето ви поиска. — Дърводелецът млъкна. — Имах такива мечти! Но ако пътувате на запад — продължи той, — ще стигнете мрачна и злокобна гора. Свърталище на сенките. Дори дървосекачите и въглищарите се боят да ходят там през нощта и имат право. Стойте далеч от облените в лунна светлина блата, където господарите на ада се срещат със своите поклонници. О, да! — кимна Дърводелецът. — Ще ви разкажа една история, която ще смрази кръвта ви. Никога вече няма да погледнете към бесилка, без да помислите за онова, което ще ви кажа. — Той си пое дълбоко дъх. — А сега слушайте…

Бележки

[1] Заможен земевладелец, притежаващ наследствени имения. — (Б. р.)

[2] Свободен селянин земеделец, задължен да съпровожда своя феодал по Време на война. — (Б.р.)

[3] Средновековно обръщение към мъж от по-високо потекло, впоследствие обръщение към всеки мъж, преминало в по-късния си вариант „мистър“ — (Б. р.)

[4] В католическите манастири — свещенически сан, непосредствено след игумена — (Б. р.)