Пол Дохърти
Убийците на Сет (8)

Шеста глава

Сет: бог на несдържаността и насилието

Шуфой и Пренхое бяха седнали един до друг в Залата с колоните в Дома на Сивия ибекс^[1], който се намираше непосредствено отвъд стените на Тива. Пренхое беше ядосан. Той бе чакал дълго Шуфой в къщата на Амеротке: по думите на Норфрет слугата бил излязъл много преди зазоряване, за да изпълни секретно поръчение на своя господар. Дребният мъж се бе прибрал доста след пладне.

— Много мразя, когато ги вършиш такива. Обикаляш Тива като някой от Дома на тайните — обвини го писарят, като дръпна златоткания шал, увит около раменете на Шуфой, качулката на който покриваше малката му главица.

— Ходих по работа — светна насрещен пламък в погледа на джуджето.

— Каква? — попита Пренхое. — Носа ли си си търсил? — после изруга приглушено: очите на Шуфой се натъжиха, а лукавото му маймуноподобно лице се набръчка. — Прощавай, не исках да те обидя…

Шуфой се ухили дяволито и стисна леко носа на Пренхое:

— Ако продължаваш така, и ти ще останеш без нос. Както и да е: потребен си ми… — и вместо да обясни за какво, дребосъкът вдигна слънчобрана и закрачи надут по пътя, от лявата страна на който се виеше Нил. Пренхое продължи да задава въпроси, а Шуфой, имитирайки господаря си, се задоволи с многозначително поклащане на глава и с едно полугласно: — Ще видим. Ще видим.

Пренхое реши, че отиват в града. Но Шуфой спря пред високата порта на едно от благородническите имения и се представи на вратаря. Мъжът му отвърна крайно недружелюбно:

— Вдовицата Анета не приема посетители.

Шуфой трябваше да извади картуша^[2] на Амеротке и да го напъха едва ли не в лицето на човека, за да постигне своето. Пазачът ги упъти в имението. Джуджето и писарят минаха по една алея, от там по широки стълби и влязоха във входа на къщата. Един прислужник ги придружи до красива приемна зала с тъмночервени дървени колони, оформени като тръстикови стъбла. В горния край на боядисаните в бледожълто стени минаваше фриз с изображение на патици и гъски, които излитаха от гнездата си в гъсталака от папирус. От двете страни на входната врата, отваряща път към вътрешния дял на къщата, бе изрязано изображението на червенокосия бог, а над самата врата бе поставен церемониален щит с герба на полка на Сет.

— Какво правим тук? — запита Пренхое, след като прислужникът се бе погрижил те да измият ръцете си и бе мазнал масло на челата им.

— Дошли сме по работа на господаря Амеротке — заяви със звучен глас Шуфой.

— Господарката Анета — извести домашният прислужник.

Посетителите мигом скочиха на крака. Пренхое едва запази сериозно изражение на лицето си при гледката на жената, полагаща усилия да се движи бързо: тя приличаше на хипопотам. Беше ниска, твърде пълна и се клатушкаше като гъска при всеки опит да пристъпи напред. Очевидно бе положила много усилия, но въпреки всичко черната й перука бе провиснала на една страна. По лицето й имаше повече руж и други оцветители, отколкото по стените на цялата й къща, а прозрачната й рокля бе издута като корабно платно. Пренхое помисли, че може и да му прилошее от благоуханните облаци, които се носеха от нея.

— Посетители значи — изгука тя, докато тъмните й очи оглеждаха внимателно Пренхое от главата до петите. После погледна почти с отвращение към Шуфой. — Твърдите, че ви изпраща върховният съдия Амеротке? Веднъж го срещнах: какъв хубав мъж! — в този миг прислужникът се върна с тих стон и пъшкане, носейки тежък стол с кожено облегало. Вдовицата Анета се стовари в него. Шуфой се засмя несдържано и Пренхое го ритна болезнено по глезена. Домакинята се обърна към слугата: — Донеси вино и сладкиш от фурми. О, да, и малко череши. След като сервираш, затвори вратата отвън и не подслушвай! — а след като прислужникът изпълни нареждането, тя поиска да види отново картуша на Амеротке. После отпи юнашка глътка вино, млясна с уста и се вгледа в Шуфой. — Не мога да ви поканя на друго място в къщата — излъга тя. — Боядисват останалите стаи. Приготвям се за празника на Опет^[3]… Е, какво иска върховният съдия?

— От какво почина героичният ви съпруг? — Шуфой реши да премине направо към същината.

— О, ами… да, умря преди почти година в сезона на покълването.

— От какво, уважаема госпожо?

— Въздух не му достигаше — гласеше отговорът, чрез който Анета недвусмислено демонстрираше отегчение и раздразнение.

— Значи господарят Амеротке ще трябва да ви призове пред съда — заплаши я Шуфой.

— Мен? Вдовицата на един от Пантерите от Юга! — възкликна тя подигравателно.

— Дъщерята на генерал Пешеду вече е там…

Домакинята едва не се задави с поредната череша. После отпи още една голяма глътка вино и заговори:

— Съпругът ми, достойният Камун, бе роден за истински войник. След голямата победа срещу хиксосите той продължи да служи в Делтата. Там се разболя от малария, която отслаби организма му. Състоянието му се влошаваше от година на година. После умря… — тя впи поглед на кошута в Пренхое, — а мен остави горка вдовица…

— А бойните му другари?

— О, храбрите воини на фараона ли? Уважаемият Пешеду може да ви разкаже всичко: тук празник, там празник, тук парад, там парад — отговори тя, премествайки ръцете си ту вляво, ту вдясно.

— Името Ипумер говори ли ви нещо?

Анета отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори. Черните й очи замигаха бързо-бързо. Шуфой набеляза рязката промяна в настроението й.

— Госпожо, тук съм по работа, свързана със Залата на двете истини. Ако ме излъжете — зазвуча надуто гласът на джуджето, — все едно лъжете господаря Амеротке, приятеля на фараона!

— Ами… аз… — заекна тя, — да, чувах за делото срещу Нешрата, а Ипумер е посещавал моя дом…

— Преди смъртта на съпруга ви, така ли?

— Преди, разбира се, след това — не!

— И защо е идвал?

— Не знам. Камун, мъжът ми, обикновено слизаше с него в някой от градинските павилиони. Предполагам, че са си приказвали само за едно нещо, тъй като съпругът ми имаше интерес единствено към военните въпроси! А Ипумер беше писар в Дома на войната…

— Какво ставаше при техните срещи?

— Не знам. Само веднъж попитах съпруга си. Разбира се, той така и не благоволи да ми каже. Винаги му беше много приятно да се вижда с Ипумер: писарят се оказа достатъчно привлекателна личност.

— Носил ли е подаръци на съпруга ви?

— Разбира се: съд с вино или нещо по-специално, купено от кея. После съпругът ми се…

— Разболя и почина.

— Той винаги боледуваше. Просто го връхлетя поредният пристъп…

— Господарке, защо си тук — отвори някой широко вратата на залата за приеми. На входа застана млад мъж. Шуфой веднага разбра, че не е обикновен прислужник: свидетелство за това бе погледът, който домакинята му хвърли, преди да изгука:

— След малко ще бъда с теб! — младият мъж се нацупи и изхвърча, като ядно тресна вратата след себе си. — Личният ми слуга — обясни тя. — Придава си голяма важност. Е, Шуфой, има ли още въпроси?

— След като почина Камун, тялото му беше ли…

— Да, беше пренесено в гробницата ни отвъд реката. Аз продължих да гледам на живота откъм хубавата му страна — обясни тя. — След отпътуването му към Далечния хоризонт Пантерите от Юга престанаха да ме безпокоят. Е, ако няма нещо друго…

Веднага след като бяха изведени през една странична порта, Шуфой и Пренхое прихнаха на воля.

— Просто не е за вярване — обърса очи Пренхое с опакото на ръката си. — Беше й все едно дали съпругът й е жив или умрял.

— Струва ми се, че мислите й се въртяха по-скоро около задника на малкия Цупльо.

— И все пак какво ли е правил там Ипумер?

Шуфой изтри сълзите от бузите си с края на дрехата. Той не отговори на въпроса, а се зае да имитира Свещената хипопотамка, както я нарече, като остави ролята на нацупения прислужник за Пренхое. С шеги и смях те се върнаха на главния път и спряха там, загледани надолу към Нил.

— Защо не ме взе със себе си тази сутрин? — попита Пренхое.

— Снощи — захвана да обяснява Шуфой — господарят ми каза да отидем да пийнем вино в един от павилионите в градината. Беше, преди двамата с господарката Норфрет да си легнат — лицето на Шуфой само за миг се превърна в маска на престорена сериозност и важност. — Той ми сподели, че е длъжен да бъде хитър и проницателен. И не може да разпитва открито застаналите пред него по делото в съда, но нищо не му пречи да извърши дискретни разследвания. Ипумер се е родил с хиксоска кръв в жилите си. Преди няколко години е дошъл в Тива и е бил назначен като писар в Дома на войната. Но всъщност е започнал своя война срещу Пантерите от Юга. Господарят Амеротке смята, че Ипумер е получил службата си благодарение на протекция от високо място. Кой би бил по-подходящ за целта от самите Пантери от Юга?

— Генерал Камун ли имаш предвид?

— Именно. Остави ме да ти обясня — премести слънчобрана си Шуфой в другата ръка. — Камун е бил само нечие оръдие. Пренхое, ти сам знаеш как стават тези работи. Някой е отишъл при стария ветеран и му е казал, че един негов приятел иска да получи определена работа. Камун откликва и Ипумер, какъвто и да е бил, пристига в Тива. Трябва да свърши две неща. Първото е да си осигури мълчанието на Камун и затова отива при него, за да му благодари. Старият войник е болен и жадува за добра компания. Ипумер има меден глас, залива героя с хвалби и ласкателства. Става редовен посетител в дома му. Един път отива със съдина с отровно вино и Камун вече го няма. И второ, Ипумер измъква от Дома на войната всички документи, събрани след неговото пристигане, така че приносът на покойния воин за назначаването му на работа потъва в забвение. Умно и ловко!

— Нима Ипумер е извършил всичко това по собствена инициатива?

— О, не. Някой е направлявал действията му. И точно този някой е убиецът.

— А може ли този убиец да е очистил и Ипумер?

— Не го изключвам — съгласи се джуджето. — Между другото, ако показанията са истински, Ипумер е бил отровен от някой от домакинството на генерал Пешеду…

— Ама че объркана история — замислено рече Пренхое. — Шуфой, ако съм те разбрал правилно, сега господарят Амеротке върви по две обвързани следи: първата е отравянето на Ипумер, а втората е, че мъртвият писар е свързан по някакъв начин с убийството на Бейлет.

— Да, точно така.

— Доста странно — продължи замислено Пренхое. — Защото…

Наложи се да прекъсне мисълта си и двамата да отстъпят встрани, тъй като иззад завоя загромоляха колесници, а след тях волове теглеха кола, натоварена с делви за вода, сандъци и кошници. Един надзирател по земеделските участъци водеше работници, следвани от техните жени и деца — шумно ято от надничари и слуги, които бяха облечени в туники без ръкави, спускащи се над препаските на слабините им. Шествието слизаше към едно от полетата за обработване: надзирателят даваше указания на висок глас. Шуфой и Пренхое спряха да почакат под едно палмово дърво, докато всички отминат в облаци прах. Рояци мухи се носеха насам-натам, привлечени от превозваната храна.

— Прекъснаха приказката ми. Исках да ти кажа какво сънувах — поясни Пренхое. Шуфой затвори очи: писарят непрестанно му досаждаше със сънищата си. — Та намирах се досами Нил и покрай мен се точеше тълпа земеделски работници. Те вдигаха кълбета от прах и от прахта излезе една хубава хесетка и ми даде знак. Без да се усетя, се озовахме в малък оазис насред Червените земи. Легнахме на сянка в меката трева, но когато я привлякох до себе си, тя се превърна в скорпион. Шуфой, какво мислиш, че казва сънят ми?

— Да не ядеш сирене преди лягане — измърмори дребосъкът и дръпна спътника си за ръкава. — Трябва да се прибираме! Вече е към четири, нали? — стигнаха до дома на Амеротке. Шуфой нададе ухо, докато двамата сваляха сандалите си, за да умият краката и ръцете си. Момчетата плуваха в басейна с майка си. Джуджето предупреди спътника си, че скоро трябва да пристигне посетител. После двамата минаха по дълъг хладен коридор, който водеше към личната стая на Амеротке в задната част на къщата. Вратата бе отключена. Шуфой я отвори и дръпна вътре Пренхое.

— Редно ли е да бъдем тук? — попита писарят с широко отворени очи. Това бе едно от местата, които Амеротке смяташе за своя светая светих. Шуфой отиде до големия прозорец с изглед към зеленчуковата градина и отвори капаците. Пренхое плашливо приседна върху една от възглавниците и попита: — Какво ще правим тук?

— Вече ти казах: чакаме посетител.

Пренхое вдигна очи:

— Мислиш ли, че Нешрата е виновна?

— Не знам — отговори разсеяно Шуфой. — Мнозина са могли да убият Ипумер: човекът, който го е довел от Аварис, някой от приятелите на вдовиците, бащата на Нешрата… Все пак Амеротке е този, който ще отсъди. Какво има?

Лицето на Пренхое бе застинало в силна уплаха: оказа се, че вече не са сами. Някаква фигура бе застанала до прозореца. Шуфой захихика. Фигурата отстъпи встрани и излезе от тъмното.

— Сядай де — разпореди се Шуфой. — Спокойно, приятелю, това е човекът, когото очакваме…

Непознатият беше среден на ръст, слаб и жилав; цялата му глава бе обръсната; имаше продълговато сухо лице с високо издадени скули, хлътнали бузи, тънки и безкръвни устни; блестящите му очи гледаха дръзко. Беше облечен в боядисана ленена риза без ръкави, пусната над кожена пола; на краката си имаше сандали и нещо като гамаши с ширити, подобни на онези, които носеха селяните, за да се пазят от острите треви, режещи прасците. Стоеше изпънат като струна и гледаше внимателно; ръката му бе положена върху дръжката на нож, втъкнат в кожения колан, който опасваше кръста му. Обърна глава и тогава се видя, че едното му ухо липсва. По него нямаше украшения или бижута; само малка кожена кесийка висеше на връв от врата му.

— Шуфой, опасен ли е приятелят ти? — заговори той с глас на внимателен и образован човек.

— Не, не — джуджето потупа Пренхое по гърдите. Писарят омекна и изостави бдителността си. Дребосъкът подкани новодошлия да седне. — Ще пиеш ли малко вино?

Мъжът отказа, като завъртя глава. Възхитеният му поглед обходи стаята, задържайки се върху красивите кожени кутии по писалището на Амеротке, в които се намираха остриетата и другите принадлежности за писане на съдията.

— Господарят ти няма ли да се сърди?

— Не, стига да не пипаш нищо — отговори му Шуфой. — А ти, Пренхое, запознай се с един мой колега.

— Как се казва?

— Никой не знае. Наричаме го Мангуста.

Мангуста премести стола си така, че да е обърнат с лице към Пренхое:

— Кой съм и откъде идвам, не те засяга.

— Наричаме го Мангуста — побърза да се намеси Шуфой, за да предотврати избухването на свада между Пренхое и новодошлия, — защото е ловък и умее да се вмъква и да се измъква така, че никой да не забележи. Стар познайник е на мейджоу — служителите на реда по пазарищата и тържищата. Търсят го, когато трябва да се поразпита за нещо или за някого в номите^[4] от Делтата до Третия праг. В по-голямата част от времето обаче се крие из Тива. Господарят държи Мангуста винаги да е наблизо, ако има нужда от него за някаква специална поръчка…

— Значи е крадец — произнесе Пренхое, без да отклони погледа си от очите на Мангуста.

— Не бих го казал по този начин — отговори Шуфой. — Просто не прави разлика между онова, което е негово, и собствеността на всички останали. Освен това събира различни данни и сведения.

— Какво носи на врата си?

Мангуста се потупа по главата отстрани:

— Собственото си ухо. Един успя да ми го отхапе, а не може да бъде пришито. За мен обаче е много ценно, за да си позволя да го хвърля.

— И все пак защо е цялото това представление? — заинтересува се Пренхое.

— Защото исках да убедя както теб, така и господаря Амеротке, че Мангуста държи докрай на думата си. А сега ми кажи какво успя да научиш?

Мангуста намигна на Пренхое и се обърна към Шуфой:

— Ходих до Къщата на Златната газела. Пешеду не беше там, а жена му и двете му дъщери нямаше от какво да се оплакват в сенчестата си градина. Но общото настроение в дома е потиснато.

— Качи ли се в стаята на Нешрата? — попита Шуфой, забавлявайки се с гледката на внезапно и широко отворената уста на Пренхое.

— О, да. Къщата си я бива. Същинска съкровищница. Но не пипнах нищо. Дървената решетка може да се сваля, а в стаята й има и въжена стълба — лицето му стана сериозно: — За млада и жизнена жена като Нешрата не представлява никаква трудност да свали решетката и да се спусне долу. Близо до стената има храсти, които скриват следите, а от там се стига лесно до страничната портичка, като се пресича през градините. Минах сам и излязох на пътя. Има дървета и малка горичка. Трябва само да се внимава за минаващия наблизо напоителен канал.

— Какво ще кажеш за домакинството на Пешеду?

Мангуста се усмихна: горните му кучешки зъби бяха изпилени до остър ръб, придавайки му вид на гладен хищник.

— Подслушах слугите. Случилото се с Нешрата не слизаше от устата им. Все пак научих нещо важно. Ти и твоят господар знаете ли, че генерал Пешеду е отсъствал от дома си в нощта, когато дъщерята е имала уговорена среща със своя любовник, както се предполага? — той се наслади на изненадата, изписана по лицето на Шуфой.

— Какво толкова! — отряза Пренхое. — Срещу Пешеду не се води процес…

— Да, бе! — ухили се Мангуста. — А знаете ли, че генералът си пада по хесетките от храма на Анубис? Слугите му не спират да го одумват.

Шуфой се приведе напред с пламнали очи.

— Много добре си се справил, Мангуста. Какво друго има?

— Посетих и храма на Сет. В Червения параклис се влиза лесно през съседна пуста градина. Трудно е да се засече един предпазливо действащ убиец.

— Друго?

— Поразговорих се и с познати кръчмарски плъхове, включително с един пазач, който има обходен маршрут в Дома на войната. Ипумер се оказа съвестен писар — погледна той встрани към Пренхое: — Приличал е малко на този твой приятел. Освен това е обичал и дамите.

— Как го разбра?

— Започвал работа веднага след съмване, но винаги си тръгвал около единайсетия час, когато дамите от града слизат на пазара. По-интересното е, че приятелят му Хепел никога не е излизал с него. А, да не забравя: днес Хепел не се е явил за изпълнение на обичайните си служебни задължения… Освен това при тези излизания Ипумер никога не е хапвал с някого, нито пък е посещавал гостилници, места за бръснене или винарни.

— Може да се е виждал потайно с някого — реши Шуфой.

— А какво научи за хиксосите? — попита Пренхое.

— Господарят говори за някакво тайно общество, свързано с тях…

— Глупости! — цъкна с език Мангуста. — В Тива има повече потайни групи, отколкото кучето бълхи. Вярно е, че преди трийсет години много хора в Тива трябваше да прикриват връзките си с нашествениците, но тези неща отминаха отдавна. Днес хиксосите са вече история.

— Генерал Бейлет не би се съгласил с думите ти — възрази Пренхое.

— Не, с тях е свършено! Вече са само прах, носен от вятъра, нищо повече — стана Мангуста. — Застоях се доста дълго в тази стая. Искам да ви покажа нещо.

— Какво ще кажеш за Улицата с маслените лампи? — попита Шуфой.

— После ще кажа.

Шуфой и Пренхое обуха сандалите си за извън дома, а джуджето взе слънчобрана си. Мангуста настоя да си тръгне по пътя, по който бе дошъл. Двамата го пресрещнаха вън от главната порта и заедно забързаха към града. Мангуста често спираше, за да се ориентира. Най-после стигнаха до пътеката, която минаваше покрай едно от големите имения. Пренхое хвърли поглед надолу покрай стената. Зърна голямата полирана дървена порта, на която проблясваха изкусно нарисувани в златисто газели.

— Да — спря Шуфой на най-високото място на пътеката, загледан надолу. — Вече виждам палмата, храстите и тревата, където се е приютил онзи амбулантен търговец — Пренхое също погледна натам. — Сигурно е, че добре си е отварял очите — отбеляза Шуфой, сочейки канала, който криволичеше към центъра на имението, почти скрит в нависналите треви и храсти.

— Следвайте ме! — рече Мангуста и забърза надолу, като се движеше близо до стената.

Стигнаха до страничната портичка; почвата около нея бе отъпкана.

— Изглежда, тук има голямо движение — пошегува се Шуфой.

Той се загледа вдясно: виждаше се временно мостче, прехвърлено през канала, което отваряше път към палмова горичка. После забеляза терпентиново дърво, смоковница, диви треви и храсти — примамващо с хладината си място. Мангуста се насочи натам и Шуфой и Пренхое го последваха. Тясната пътека ги принуди да се движат в колона. Накрая стигнаха до неголямо открито пространство с малък заблатен водоем, опасан с върби.

— Пазете се от змии — предупреди ги Пренхое. Мангуста не му обърна внимание; отведе ги до една от върбите. Земята около нея бе мека и равна.

— Шуфой — запита той, като приклекна, — не мислиш ли, че ако имаш уговорена среща с любимата посред нощ, ще избереш това местенце като най-добро? Зад гърба ти остават само пустошта и стената на съседното имение, а ти самият няма как да не забележиш всеки, тръгнал насам — джуджето кимна. — Вижте! — изправи се Мангуста. Корените на върбата се показваха леко; един от тях беше оцапан плътно с мазнина от маслен светилник. — И там също — измъкна Мангуста нещо изпод един храст: оказа се ленена кърпа за покриване на храна, която сега беше мръсна и на петна.

— Ако съм запомнил добре — заяви Шуфой, — през нощта на убийството някой е излязъл от къщата на Пешеду след заминаването на писаря: или този, който го е посрещнал, или някой друг… — дребосъкът погледна към Къщата на Златната газела. — А това никак не е добре за Нешрата. Някой е идвал тук по светло, за да донесе кошница с храна. По-късно девойката се измъква от дома си, за да посрещне Ипумер. Двамата лягат под лунната светлина, хапват и пият вино. Именно тогава писарят е бил отровен. А после Нешрата излиза, за да прибере чашите и подноса или — посочи Шуфой към зеленясалото блатисто място — да ги хвърли.

— Това пък защо? — заинтересува се Пренхое.

Мангуста прегърна Шуфой и го притисна здраво до себе си.

— Приятелю, в някои дни върви, а в други — не толкова. Човек никога не знае кога на такъв като мен ще му се наложи да моли фараона за милост. Но хайде, има още нещо да ви показвам. Трябва да се върнем в града.

Шуфой и Пренхое го последваха. Дневната топлина се отдръпваше заедно със светлината на потъващото слънце: цветовете на камъни и дървета се сменяха. Мангуста вървеше с бърза крачка, сякаш петимен да приключи делото, с което се бе заловил. Тримата минаха през портите, проправяйки си път през тълпата. Жриците на нощта вече се събираха с надеждата да уговорят някой и друг от войниците. На главите си бяха сложили напоени с масло перуки. По зърната на гърдите им подрънкваха малки звънчета; татуировки в синьо и червено разкрасяваха ръцете и бедрата им; сребърни пулчета блещукаха в пъповете им над пестеливите парчета ярко оцветена тъкан, скриващи слабините им. Те се гушеха в сенките и подвикваха с тих глас на минаващите. За разлика от тях застаналият наблизо превозвач на трупове, дошъл от Некропола, гласовито приканвате клиентела от стъкмена набързо сергия. Досами него странстващ разказвач се опитваше да го надвика с разказите си за пътувания отвъд Синай.

Шуфой бе готов да остане, но Пренхое го дръпна за ръката. Мангуста крачеше решително напред, очевидно имайки предварително набелязана цел. Той спря само веднъж, за да се прислони в един вход, давайки път на зорката пазарна полиция, чиито блюстители минаха, размахвайки тоягите си. После продължиха през различни квартали, обитавани от тепавичари, тъкачи, грънчари и дърводелци. Накрая стигнаха до малкия пазар за масла в южния край на града. Мангуста знаеше къде отиват. Спуснаха се по широк път с къщи от двете страни и спряха пред магазин с широка сергия, върху която бяха изложени различни по материал и направа лампи. Някои бяха оцветени във весели тонове и с изкусно изработени форми на патици, гъски и почиващи сърни. Мангуста хвана едно чираче за ръката:

— Може ли да видя майстора? Идваме по работа.

Момчето изтича в къщата и се върна с нисък дебел мъж, който бършеше с парцал потта от челото си.

— По каква работа ви трябвам, господине?

Мангуста погледна към Шуфой. Джуджето развърза кесията си, скрита в гънките на робата му, и извади малък меден дебен^[5]. После погледна към жилищните помещения над магазина и попита:

— Познаваш ли писаря Ипумер?

— Ами да. Наел е стаята, която точно сега гледаш.

— Може ли да я видя? — попита джуджето. Търговецът се почеса по брадата — сигурен знак за нетърпението му да се пазари. Шуфой пъхна в ръката му медния дебен. — Искаме само да я видим и да питаме нещо.

Хитрите оченца на търговеца опипаха Шуфой. После той погледна бързо към Мангуста.

— Вече съм те виждал, нали? Разпитваше наоколо за нещо си — потупа той с лукава усмивка връзката ключове, провесена от кожения му пояс. — Добре, ще ти я покажа, но за два медни дебена.

Шуфой прие и търговецът ги прибра. Тръгнаха по стълбата. Стигнаха до горното стъпало, собственикът бутна вратата и с присмехулен жест им махна да влязат. Дребосъкът пристъпи и ахна изненадано: стаята бе празна. Твърд каменен под, гипсов таван с дървени греди, варосани стени и нищо повече.

— За това ли е плащал наем Ипумер?

— Ами да — със самодоволна усмивка се отзова мъжът.

— Добре де, но къде са вещите му?

— Прибра си ги.

— Кога?

— Преди седем-осем дни.

Шуфой погледна към Пренхое:

— Пада се, след като е бил убит.

— Убит ли?! Ипумер не приличаше на убит! — пламна разгорещен спор. Шуфой имаше усещането, че търговецът ги разиграва, но човекът бе категоричен. — Вече ви казах — почти изкрещя той: — Ипумер дойде и си прибра всичко.

— Няма как да го е сторил — възрази му Шуфой. — Ипумер беше убит преди десет дни, докато ти твърдиш, че два дни след като трупът му бе внесен в Дома на мъртвите, се бил върнал и опразнил стаята. Как изглеждаше този Ипумер?

— Не си спомням.

Шуфой вдигна слънчобрана си със заплашителен жест:

— Не се опитвай да ме лъжеш!

Мъжът отстъпи назад. Шуфой затвори вратата с ритник. Мангуста мина встрани с тънък, но зловещо изглеждащ нож в ръка.

— Приятелят ми е прав. Вече платихме добра цена и искаме само малко информация — изрече той заплашително.

— Добре. Добре… — търговецът прекрачи напред и седна в ъгъла, приканвайки останалите да приближат. — Преди около година — започна той — един мъж дойде тук, каза, че името му е Ипумер и е писар в Дома на войната. Бях обявил, че горната стая е свободна. Работата ми върви: съседната къща е наша, а тук ползваме приземния етаж за склад и магазин. Той ми каза, че има нужда от място, където да се среща с по-специални дами — цъфна в усмивка лицето на търговеца.

— Лицето му беше ли открито? — прекъсна го Пренхое.

— Не. Беше облечен в бяла ленена роба с ръкави до китките. Носеше бял шал с качулка за главата, а на лицето си бе поставил една от маските на Хор, която, както знаете, има успех при младите контета.

Шуфой затвори очи и изпъшка.

— Не се ли усъмни в нещо? — попита Пренхое.

— А трябваше ли? Човекът плати добра цена. Заяви, че от негова страна няма да има безпокойства, а за мен ще бъде най-добре да знам колкото е възможно по-малко. И двамата заявихме, че сме съгласни, стиснахме си ръцете и той извади повече пари от уговореното, така че му дадох и ключа.

— Често ли идваше?

— Не — тръсна глава търговецът. — Това ме изненада. Той ми върна ключа с обяснението, че си е поръчал нов при ключар. Останах с впечатлението, че не ми се доверява. Докара малко мебели, наистина малко. Виждах го съвсем рядко.

— Посещаваха ли го дами?

— Не видях нито една. Идваше тук само по здрач и винаги беше с маска. Все едно че го нямаше. Жена ми започна да мърмори, но той плащаше добре и не ми създаваше никакви ядове.

— Някой друг да е идвал?

— Да, някакъв млад мъж. Пръстите му бяха оцапани с мастило, така че го взех за писар. Той винаги беше нещо неспокоен. Зърнах го няколко пъти; главата и лицето му бяха закачулени.

Седналият Шуфой се поклащаше напред-назад.

— Казах ви всичко, което знам — заяви търговецът и се изправи. — Друго няма — той мина бързо покрай тях и застана до вратата: — А сега мисля, че е време да си тръгвате.

Шуфой направи жест на останалите да го последват. Слязоха по стълбите, пресякоха улицата и влязоха в малка бирария. Беше празна, с изключение на двама носачи, които бяха оставили вързопите си на пода и ядно настояваха за цели кани пиво. Шуфой им нареди да млъкнат. После поръча питиета за приятелите си и те седнаха на каменна пейка отзад.

— Направих това, което искаше — рече Мангуста и отпи голяма глътка от бирата. После потупа Шуфой по главата и се изниза през вратата.

— Нещо не ми харесва — изрази мнението си Пренхое.

— И на мен — Шуфой шаваше непрекъснато и се взираше в различни посоки, сякаш следеше пчела, прелитаща с бръмчене от цвят на цвят. После се вслуша в звуците, идващи от съседните улици заедно с виковете на продавачите. — Според господаря Ипумер е имал още една стая някъде в града. А и моите предположения за случилото се бяха потвърдени. Писарят е бил доведен в Тива от човек, решен да затрие колкото е възможно повече от Пантерите от Юга, но единствено Маат знае каква е причината. И така, убиецът решава да си послужи с Ипумер — отпи от бирата си Шуфой. — Затова наема стая на името на писаря, но го прави маскиран и предрешен. Както разбра, нашият търговец на маслени светилници не си е затварял очите. Стаята е била ползвана единствено за срещи с Ипумер. След смъртта на писаря тя е била освободена веднага, всичко от нея е било прибрано и убиецът с маската на Хор се покрива.

— Добре де, но кой може да е той?

— Не знам — загледа се Шуфой в златистите и червени ивици по небето. — Дано не се е случило нищо с господаря ми. Той сподели, че ще се върне късно вечерта. Тогава ще осмисли загадката.

— А сега чуй и моята теория — наду се Пренхое: — От Ипумер не е излязло нищо. Дошъл е в Тива, но се е оказал неподходящ за изпълнение на задачата. Когато са го представили на Пешеду, той е решил, че ще има по-голяма изгода, ако започне да ухажва дъщеря му. Това е додеяло на човека, който го е бил наел: той е убил Ипумер и се е заел сам да осъществи плановете си.

— Добре, но нали Ипумер умира веднага след посещението си при Нешрата?

— Не си ли спомняш какво каза Мангуста? — възрази Пренхое. — Човекът, наел стаята, може да е чакал Ипумер при Къщата на Златната газела.

— Но амбулантният търговец ги е видял да се целуват.

— Възможно е Ипумер да е харесвал пътя както в права, така и в обратна посока — пошегува се Пренхое, но забеляза недоверието в погледа на Шуфой. — Добре, добре — съгласи се той, — но защо Ипумер и Нешрата да не са полегнали в тревата, след което да са хапнали по нещо и да са пийнали малко вино — съвсем читаво, — а писарят, прибирайки се у дома, да е срещнал някого и той да му е дал отровата.

Шуфой изпразни халбата си и стана.

— Твърде просто е — измърмори той. — Все пак ти, Пренхое, налучка някаква нишка. Нека съдът да реши или да докаже, че след като нашият писар чудак си е тръгнал от мястото на срещата при Къщата на Златната газела, се е отбил и на друго място — те се върнаха в бирарията, взеха си довиждане със собственика и излязоха на улицата. Пренхое забеляза вълнението на Шуфой. Джуджето бе стиснало слънчобрана си и крачеше бързо по улицата; когато свиха зад поредния ъгъл, той стисна Пренхое за ръката и го придърпа в един вход. — Мълчи и чакай! — пошепна той. Пренхое отвори уста, за да сгълчи дребосъка, когато се появи някакъв нисък съсухрен човечец. Той спря досами входа, оглеждайки се нетърпеливо около себе си. — Тук сме — подвикна тихо джуджето. Мъжът се сепна и понечи да побегне, но Шуфой реагира по-бързо. Стрелна се от прикритието на входната врата, хвана човека за китката и го прикова на място. Мъжът се задърпа, но Шуфой се справи добре: задържа го, подпря го до стената и допря острия връх на слънчобрана под брадичката му, принуждавайки го да дръпне главата си назад. — Следеше ни през цялото време, нали? — човекът протегна ръка. Шуфой видя малък пръстен с герб, служещ и за печат, с изображението на окото на Хор. — Аха, ти си от свитата на главния обвинител Валу! — възкликна. — Защо ли слугите на господаря Амеротке са толкова интересни за теб? Много си добър — продължи джуджето, — но все пак успях да те зърна недалеч от Къщата на Златната газела, когато се престори, че минаваш отсреща. После те видях отново в един вход, недалеч от мястото, където бе застанал разказвачът.

— Чух разговора ви в бирарията — отговори човекът.

Шуфой наведе чадъра си с думите:

— Добре, ще минеш без бой, ако ни кажеш какво наистина знаеш.