Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Slayers of Seth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Xesiona (17.07.2010)
Корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Убийците на Сет

Английска, първо издание

Редактор: Милена Трандева

Художник: Виктор Паунов

ИК „Труд“, 2002 г.

ISBN: 954-528-317-3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Сет: земният бог Геб дава Южен Египет на Сет

Амеротке влезе в малкия параклис, който се намираше непосредствено до Залата на двете истини. Стените на светилището бяха покрити с прекрасни рисунки в синьо, червено, златисто и охра, възвеличаващи делата и справедливостта на богинята Маат. Точно отсреща в тясната стаичка се намираше наосът със свещената статуя на Маат; бе представена като млада девица с перото на истината, завито като венче на главата й. Скулпторът бе предал с удивително умение прелестта на лицето и тялото й, покрито сега с бяла ленена роба. Кошниците в краката й бяха препълнени с хляб, плодове и други дарове. До стените бяха опрени малки масички от скъпо сандалово дърво със златни и сребърни инкрустации.

Валу и Меретел последваха съдията в скромните му лични помещения, а веднага след тях довтаса джуджето Шуфой, което нескрито изразяваше неприязънта си към главния обвинител, осмелил се да додява на господаря му, при това в личния му свещен кът. Миг по-късно в параклисчето пристъпи и мургавият Пренхое, следван по петите от началника на храмовата полиция Асурал, който остана облегнат на вратата със скръстени ръце. Издокаран с бронзовите си набедреници, кожената бойна пола, походните ботуши и ризницата, той изглеждаше като превъплъщение на Монту — бога на войната.

— Принуден съм да протестирам — подхвана Валу. — Нешрата трябваше да бъде задържана. Проявихте пристрастие…

Амеротке взе вече влажната ленена кърпа със слаб аромат на благовоние, за да попие потта по врата си.

— Не съм бил пристрастен ни най-малко — изрече той с леко прикрита насмешка. — Установи се, че казусът съвсем не е от простите. Приемам, че Ипумер и Нешрата вероятно са били любовници. Съгласих се с тезата, че той й е омръзнал, а тя наистина е купувала отрова от ловец на скорпиони. И като последно приех, че Ипумер е ходил до Къщата на Златната газела през нощта на отравянето му. Но ние, уважаеми Валу, ще трябва да докажете, че тя е дала отрова на Ипумер. Не знам нищо за този писар, но ще разпитам отново свидетелите при възобновяване на процеса. Вижте — продължи да излага доводите си Амеротке, — Ипумер е бил при Ламна, после се е срещнал с приятеля си, който е видял, че носи храна, освен това е посетил и Фелима. Всеки от тримата е можел да го отрови. Не знам кога си е тръгнал от Фелима, така че ще трябва да го разбера от нея. Ипумер може да е ходил и другаде. И още нещо, напълно възможно е някой да е излъгал — посочи Амеротке към статуята на Маат, — а аз съм този, който трябва да отсее зърното от плявата, така че правдата да възтържествува. Колкото до задържането на обвиняемата — Амеротке посочи към Меретел, — тя е лишена от правото да напуска къщата на баща си без мое писмено разрешение. Ако се осмели да го стори, ще бъде задържана в Дома на смъртта.

Валу кимна и се изправи. Поклони се към Амеротке и излезе, последван от Меретел. Асурал затвори вратата след тях.

— Смятате ли, че тя е убийца? — попита Шуфой. После се приближи плътно до господаря си. Амеротке целуна показалеца си и го притисна към челото му. Носът на личния му слуга бе отрязан преди години като наказание за престъпление, което Шуфой не бе извършил. И всеки път, когато Шуфой обръщаше към него лицето си, Амеротке долавяше в себе си прилив на състрадание. Понякога повтаряше пред съпругата си Норфрет, че мъничкият мъж има голяма душа и добро сърце. Шуфой определено обичаше живота. И сега ясните му очи грееха от възбуда. — Господарю, тя е много хубава. О, само като си помисля, че тези гърди и бедра могат да бъдат заровени в горещите пясъци…

— Приличаш на разгонен пръч! — озъби му се Асурал.

— Да, надарен съм като пръч! — възкликна Шуфой.

— А и миришеш като него — добави Пренхое.

Амеротке протегна ръка и опъна кичура сива коса, провиснал до раменете на Шуфой:

— Защо не се подстрижеш? Нали твърдиш, че си мой вестител, поне се обличай, както подобава! — Шуфой му се ухили, показвайки белите си зъби. — Защо трябва да се представяш за бедняк? — попита го Амеротке.

— Защото хората стават по-милостиви, особено дамите. Е, господарю, смятате ли, че тя е виновна?

— Сега, когато тук са само приятели и роднини — направи кратка пауза съдията, — ще кажа, че в мен не остава съмнение, дали Ипумер е бил отровен в онази нощ. Пък и наистина е можел да го направи и сам… — стана и обу сандалите си, след което взе горната си роба и се наметна. — Асурал, разпореди се да почистят и да подредят Залата на двете истини. Пренхое, протоколите от последното заседание да бъдат отнесени у дома. Шуфой, ти идваш с мен.

Амеротке тръгна веднага, за да не му задават повече въпроси. Излезе бързо през вратата и тръгна по коридора към страничния вход. В храма се извършваха необходимите приготовления за предстоящите приношения. Облечените в бяло жреци с обръснати глави и почернени с туш очи се движеха насам-натам посред плътни кълба тамянов дим за пречистване на въздуха. Прозвънваха цимбали. Отзад следваха храмовите прислужници с тежки черни перуки, плисирани роби от фин ленен плат и сребърни сандали на нозете си. Те стискаха в ръце систри — метални халки, които при разклащане издаваха необичаен, причудлив звънтеж. Амеротке и Шуфой се приютиха в сянката на страничния портал, докато храмовите прислужници преминаха вкупом край тях в посока към колонната зала.

— Къде отиваме? — попита Шуфой.

— В храма на Сет, където ще се срещнем с пазителя на мъртвите — отговори Амеротке. — Сененмут ме вика да отида там.

Шуфой изпъшка и завъртя умолително очи. Излязоха от храма и се спуснаха по настланата с базалтови плочи алея към голямото кръстовище, където търговци и продавачи поддържаха буен пламъка на търговията. Бръснарите, въоръжени със закривените си бръсначи, се суетяха около клиентите си под финиковите палми. Група войници, леко замаяни от изпитата евтина бира, залитаха от време на време, докато търсеха някой дом за удоволствия, макар че за тях сега бе по-важно да се опазят от тежките сопи на пазарните полицаи, които следяха отблизо всяка тяхна крачка.

Някои сергии бяха вече празни и измити грижливо с вода. Касапите и продавачите на месо бяха длъжни да преустановят търговията си към средата на деня. След това продуктите им се вмирисваха от жегата. Останалите търговци все още се надяваха да привлекат някой и друг клиент, преди тълпата да се разотиде и да потърси в сенките убежище от палещия зной. Сега хората бяха шумни и весели, след като черният ден на Сет вече бе зад гърба им. Дечурлига, улисани в игрите си, тичаха нагоре-надолу и виковете им безпокояха неколцина търговци, седнали с кръстосани нозе в импровизирана носилка. Музиканти, певци и гадатели бяха заели места по изнесените цокли на колоните и правеха всичко възможно да привлекат вниманието на минаващите с увлекателни разкази за местата отвъд Голямата зелена вода. Чуждоземци от Куш и Нубия с необичайни накити за глава от пера и наметала от кожи на леопард се разминаваха със семити в ярки туники и с либийци с блестящи от пот и масло оголени гърди и тъмни, развяващи се поли, спуснати ниско под коленете. Повечето бяха свалили сандалите си и ги бяха окачили на пръчки, щръкнали над раменете им.

Амеротке стисна за рамото Шуфой, който се бе зазяпал в една акробатка с малки сребърни звънчета по китките. Тя извиваше снага в съблазнителни пози под звуците на музика от тъпан и флейта. Съдията все още не беше напълно сигурен накъде клонят интересите на Шуфой за днес, защото дребният мъж всеки ден го изненадваше с ново увлечение — ту бе гадател, ту съчинител на любовни стихове, ту продавач на амулети и дори ловец на скорпиони или лекар, за чиито церове Амеротке твърдеше, че по-скоро биха убили човек, нежели да го излекуват.

На Шуфой много му се искаше да се пошляе, но Амеротке бе непреклонен — чакаше ги работа. Джуджето въздъхна и разтвори слънчобрана. После раззина уста и се развика:

— Сторете път на върховния съдия Амеротке! — протръби той. — Приятел на фараона и повелител на закона! Носител на божественото перо! И любимец на боговете!

Амеротке се намръщи. Колкото по-настойчиви бяха опитите му да озапти Шуфой, толкова по-високо ечеше гласът на малкия мъж; но след известно време вече имаше ефект. Тълпата се раздели пред тях. Те пресякоха бързо пазарния площад и се отправиха към храма на Сет. Минаха през голямата порта с куличките, украсени с червени, бели и зелени хоругви. Спряха при стелите[1] с хвалебствени описания за силата и мощта на Сет и за подвизите на полка, покровителстван от това божество. Съдията докосна с пръсти надписите — един от героите на този полк бе умъртвен съвсем скоро по най-брутален начин. Ето защо Хатусу бе взела решение за лична намеса и изпрати лично Амеротке да разследва случилото се.

Продължиха нататък, изкачиха се по стръмните стъпала и влязоха в сенчестия портик пред главната врата на храма. Тук бе чувствително по-хладно, въпреки че светлината продължаваше да се стича по заслепяващия колорит на стенописите, изобразяващи с ярки цветове сблъсъка между Сет и Хор, търсенето на тялото на Озирис и възкресяването му от Изида. Един от храмовите стражи разпозна Амеротке и приближи. Двамината посетители бяха придружени до Залата на колоните. Мракът постепенно се сгъстяваше с проникването им във вътрешността на храма. Шуфой потръпна. Рядко бе идвал в храма на Сет, бога на убийците. Тук всичко беше съвсем различно в сравнение с другите храмове. Изображенията по стените не прославяха великите дела на фараона, а онова, което бе сторила окървавената ръка на Сет. Смъртта и зловещите създания от Подземния свят властваха по всички стенописи. Напълно липсваха пищните цветове, типични за другите храмове: не се виждаха нито колони с позлатени листа, нито мозайки със сребристи тонове. Основен цвят тук бе тъмната охра, изпъстрена тук-там от яркочервени петна. Минаващите покрай тях жреци имаха странни червени перуки и бяха облечени в столи[2] със същия цвят, падащи на гънки от раменете им.

Стигнаха до една врата в дъното на сумрачен коридор. Храмовият страж я отвори и махна с ръка да влязат. Заспускаха се по стъпала. Амеротке имаше усещането, че слизат в Подземния свят, в света на Тот. Насмолените факли показваха бога на мрака, около който Гълтачите на души се носеха в танца на мъртвите. Въздухът тежеше от миризмата на самородна сода, сол и други разтвори, които ползваха балсаматорите.

Стълбите свършиха: Амеротке и Шуфой се озоваха в някаква подземна кухина — празно пространство с дървен таван. Съдията присви очи, за да може да различи нещо в плътния мрак. Забеляза стражи с овнешки маски; на слабините си те имаха защитни поли от черна кожа, а в ръцете си държаха щитове и копия. Нечия фигура пристъпи напред от виещите се кълбета пара. Беше офицер с черен кожен пояс, осеян с бронзови токи; носеше шлем с формата на овнешка глава. С рязък гърлен глас той попита Амеротке защо е дошъл, но отстъпи веднага, когато Шуфой обяви с вик кой е господарят му. Офицерът махна с ръка да продължат. Амеротке крачеше бавно: усещаше, че стъпва на мокро. В дъното на кухината се появи огромна статуя на бога Анубис с глава на чакал, а в тъмнината се откроиха няколко каменни плочи, върху всяка от които имаше труп, покрит с ленен чаршаф. В средата на помещението вреше грамаден казан над дебел слой пепел и разжарени въглени; около него се виждаха дървени поставки за кани и делви с мазила и клей.

— Мога ли да услужа с нещо!

Една фигура се появи сякаш от нищото. Лицето бе скрито зад маска на овен.

— С това ли се плашат посетителите? — попита Амеротке.

Мъжът свали маската. Лицето му бе слабо, което му придаваше младежки вид; имаше хлътнали очи и високи скули. Обърна маската и я поднесе към Амеротке. Съдията я взе и помириса прикрепената отвътре малка топчица против зараза.

— Казвам се Чула — обяви мъжът — и съм жрец на Сет.

— Познат си и като пазителя на мъртвите — додаде Амеротке.

— Длъжността ми наистина навява тъжни мисли — отбеляза Чула. Амеротке се огледа и направо го побиха тръпки. Очите му бяха вече привикнали към мрака, така че можа да различи по стените сцени от Книгата на мъртвите, показващи Амдуат — Подземния свят, където душата на всеки човек отговаря за стореното от нейния земен приносител приживе. — Позна ли богинята си? — Чула посочи към сцената, на която беше изобразено как Маат претегля душата на починалия с перото на истината.

— Представена е доста впечатляващо! — кимна съдията и добави: — Но това място винаги ме плаши! — почувства раздвижване зад себе си и се обърна: — Господарю Сененмут!

Везирът се появи иззад кълбящите се изпарения. Беше облечен в съвсем обикновена бяла ленена дреха. Сигурно бе тук от известно време, защото лицето му с остри и изразителни черти бе оросено от пот. Бе свалил пръстените и гривните си и ги бе поставил в малка торбичка, окачена на кръста му. Амеротке се поклони, когато Сененмут го потупа леко по рамото.

— Очаквах те по-рано, но явно делото на Нешрата се е проточило. Цяла Тива следи хода му. Ела! Искам да ти покажа нещо…

Чула ги последва, когато тръгнаха през кухинообразната зала на смъртта. Шуфой размърда мозъка си, за да си спомни, че тук бе мястото, където докарваха труповете на починали, за които се предполагаше, че са жертви на убийство. Върху всяка маса имаше труп я с прерязало гърло, я със смазано на пихтия лице. Край тях се суетяха лекари, балсаматори, писари и жреци от храма. По едно време на Шуфой му призля от гледката и се наложи да извика господаря си, който се върна с широка крачка и го хвана за ръката.

Чула и Сененмут ги чакаха при три каменни плочи в същинската част на моргата. Върху всяка от тях имаше труп, покрит с чаршаф. Сененмут щракна с пръсти. Чула дръпна чаршафа от най-близкия труп. Амеротке притисна инстинктивно устата си с ръка.

— Това е Ипумер — обяви пазителят на мъртвите. Тялото на писаря бе започнало да се разлага въпреки намесата на балсаматорите и лекарите: причина бе не само отминалото време, но и страшната отрова, която бе погълнал. — Отровата продължава да действа върху жизненоважните органи дори след настъпването на смъртта! — обясни Чула. — Прекъсването на циркулацията на кръвта само подсилва ефекта.

Амеротке се загледа в подутото лице на Ипумер: едното му око бе отворено, а бледнината имаше тъмнозеленикава отсянка. Кожата на гръдния му кош бе белязана от тъмночервената линия на среза, направен от гърлото до чатала, така че вътрешните органи да бъдат извадени и сложени в канопи[3].

— Може ли да има отрова с такова мощно действие? — запита Шуфой, преглъщайки с мъка.

— О, да. Всяка отрова е уникална — обясни Чула. — Тази тук разлага трупа. Докато други, получени при стриване на минерали, запазват целостта му. Ипумер наистина е бил отровен. Никой не може да го оспори.

Гледката на следващия труп бе не по-малко ужасна, макар че балсаматорите бяха свършили безукорно работата си. Тялото на генерал Бейлет беше с безжизнени очни кухини, превързани с бяло парче плат, а над лявата силно увредена страна на черепа имаше плътно прилепнало капаче от кожа.

— Вече се нагледах достатъчно — заяви Амеротке. — Как е станало?

— Бейлет беше един от Пантерите от Юга — обясни Сененмут. — Издигнат им е личен параклис при тукашния храм. Амеротке, нали си спомняш, че още като момчета се възхищавахме на техните геройства… — съдията кимна утвърдително. — Бил е убит — продължи великият везир — в смятания за черен ден, прокълнат от Сет. Напълно естествено е, че поклонниците в храма са били малко. Бейлет е взел решение да посети Червения параклис, както го наричат, за да се помоли, но според мен по-скоро е искал да се върне във времето на великите подвизи и славните битки…

— Имал ли е врагове в Тива? — попита Амеротке.

— Не, Бейлет беше вдовец с две големи деца. Беше богат човек, макар и потънал без остатък в миналото. Мълчаливец и особняк. Живееше затворено. Бил е сам в храма, както твърдят жрецът Шишнак и съпругата му Неферта: никой друг не е идвал насам. Двамата се върнали някъде около времето за приношение и влезли през леко открехнатата врата. После ще те заведа да видиш мястото. Параклисът приличал на същинско бойно поле. Трупът на Бейлет с ужасна рана в главата лежал в голяма локва кръв — посочи той местата на пораженията, запълнени сега с восък и покрити с клей. — Бейлет не е дал даром живота си. Защитавал се е… — Сененмут хвана китката на едната му ръка и я вдигна. Амеротке видя прорезите по дланта, с която Бейлет се е опитвал да залови ножа на убиеца.

— Откраднато ли е нещо?

— Не. Шишнак веднага се сетил за прочутите чаши на Скорпиона, които са част от славното предание, но и трите се оказали на мястото си. Във всяка от тях имало по малко от кръвта на Бейлет, сякаш убиецът е принесъл дар на червенокосия Сет.

— Може да е ритуално убийство — тихо каза Амеротке. После погледна за миг към една картина на близката стена, чийто сюжет беше от Книга на Деня и на Нощта: Гълтачите на души от Амдуат бълваха пламъци в гробовете на грешници, наблюдавани внимателно от Хор, който се бе подпрял на своя жезъл. Отдолу бе написано:

ТОЙ, КОЙТО ГОРИ МИЛИОНИ!

— За какво се замисли, Амеротке?

— Изваждането на очите наистина навежда на мисълта за ритуално убийство. Това е доста трудна процедура, нужно е точно срязване. Този, който е убил Бейлет, трябва да е имал известни познания по медицина.

— Необичайното е — обади се Чула, — че през оня сезон на хиената, когато хиксосите бяха завзели Аварис, често принасяха в жертва военнопленници и роби, а после винаги им вадеха очите… Защото при тях е разпространено вярването, че когато напусне тялото на жертвата, Ка ще бъде също незряща и не ще може да завърши пътуването си в Подземния свят.

— Но хиксосите бяха прогонени от Египет преди повече от трийсет години.

— Част от тях все още са живи — възрази Сененмут.

— Да, но това тук е генерал Бейлет — настоя Амеротке. — Има едно смразяващо кръвта съвпадение. Става дума за войник, който е допринесъл много за сразяването на хиксосите…

— Искаш да кажеш, че може да е акт на отмъщение? — попита Чула.

— Възможно е.

Сененмут се приближи до третия труп и отметна чаршафа. Шуфой изстена и обърна глава. Амеротке почувства силно присвиване в стомаха. За тялото на мъртвата млада жена балсаматорите още не бяха се погрижили и то бе покрито със зеленикавата тиня на Нил. Ужасните рани в разкъсаната плът показваха, че бе станала жертва на крокодилите.

— Била е открита сред тръстиката — поясни Чула. — Когато се натъкнат на нечий труп, крокодилите сякаш полудяват, а вдигнатият от тях шум привлича вниманието на намиращите се наблизо рибари. Точно това се е случило и този път — жената лежеше с гръб към тях. Амеротке надникна за миг отблизо, след което се помоли тихо. По-голямата част от лицето на жертвата липсваше, но по верижката със звънчетата около врата й можеше да се съди, че е бяла хесетка — танцьорка или певица. Нерядко тези момичета бяха наемани от клиенти, които те даряваха с ласките си срещу заплащане на чувствителна сума пари. После Амеротке забеляза тънката червена връв, стегнала китките и глезените на жертвата. — Направих внимателен оглед на трупа — продължи да обяснява Чула. — Мога да заявя, че това убийство е било изключително жестоко. Младата жена е била още жива, когато са вързали ръцете и краката й. Извадили са очите й и когато през нощта са я хвърлили в реката, е била в съзнание. Дълго се е мъчила в тръстиките, преди да са я надушили призори крокодилите…

— Забравих да ти кажа — обади се Сененмут, — че ръцете и глезените на Бейлет също бяха вързани с червена връв. Навярно е бил убит, след това са били стегнати китките и глезените му, а накрая са били избодени и очите…

— От същия убиец, така ли?

— Така изглежда.

— Мога да разбера — посочи Амеротке към още непокрития труп, — че генерал Бейлет е бил убит за отмъщение, макар и да ми се струва доста нереалистично. Но защо и една млада жена? Момиче, което само е танцувало?

— Хиксосите принасят и такива жертви.

— Все пак не го разбирам — поклати глава Амеротке. — Предполагам, че Бейлет е бил премахнат заради дълбока омраза или в отговор на извършена неправда. Възможно е смъртта му да е била представена като дело на хиксоски воин, който всъщност не съществува. Но това младо момиче? От кой храм е?

— На Анубис — поясни Сененмут. — Била прислужница и танцьорка, имала известен брой почитатели, но се оказа трудно да разберем кои точно. Изчезнала е от ограденото пространство около храма вечерта преди убийството.

Амеротке потръпна. Не можеше да стои повече в тази подземна дупка, изпълнена до краен предел с насилие и смърт. Имаше усещането, че тъжните духове на труповете, проснати под чаршафите, се тълпят отвсякъде. В дъното на помещението един жрец припяваше тихо и монотонно химна на мъртвите, а друг, близо до него, се молеше на висок глас. Отвсякъде се виеше пара. Стенописите отразяваха светлината на факлите, така че изобразените страховити сцени сякаш оживяваха.

— Нагледах се достатъчно! — обяви Амеротке и двамата със Сененмут благодариха на Чула. Везирът поведе съдията и слугата му навън от Залата на смъртта; заизкачваха се по стълбите. Амеротке почувства известно облекчение.

Когато излязоха навън, Сененмут се наметна с връхна дреха и покри главата си с тъмна качулка, за да не го разпознаят околните. Амеротке бавно спираше поглед на преминаващите жреци, а Шуфой беше неочаквано мълчалив. Съдията бе изненадан, тъй като смяташе, че Шуфой не е особено чувствителен към чуждите нещастия. Погледна надолу и го попита:

— Какво има, приятелю?

— Нищо особено, господарю, просто си мисля…

Амеротке изсумтя. Най-после стигнаха до Червения параклис, пристроен майсторски отстрани на храма. Широките квадратни прозорци на външното помещение изпълваха коридорите със слънчева светлина, а специално внесеният червен камък грееше така, сякаш в него гореше тайнствен огън. Стената на параклиса от другата страна на коридора бе вдигната от същия червен и полиран за целта камък. По него следваха изпълнените в черно и червено стенописи, изобразяващи славните подвизи на полка на Сет.

Един жрец бе приседнал с кръстосани нозе и дремеше, притиснал гръб към вратата на параклиса. Той се изправи бързо, когато Сененмут го наближи.

— Това е Шишнак — обясни везирът, а после представи Амеротке на жреца, който тутакси се поклони дълбоко.

— Ваши благородия, параклисът е подреден и пречистен — той отвори вратата пред тях и всички влязоха.

— Ето я гордостта, толкова скъпа за полка на Сет — обясни Сененмут и посочи чашите на Скорпиона в златния поднос, поставен върху специално пригодено ложе. Стените бяха покрити с рисунки и плочи, но останалото напомняше много обстановката в личното му помещение в храма на Маат — наос със затворени сега вратички, кошници с цветя, възглавници с пискюли и запалени маслени светилници, изпълващи параклиса с мекотата на своя пламък.

Амеротке обиколи помещението. Чудесно разбираше защо възрастен воин като Бейлет е обичал да идва тук. Сцените от графитните стенописи разказваха за подвизите на дядото на Хатусу в победоносната война срещу хиксосите, спирайки се най-вече на триумфалния марш на полка на Сет, подкарал пред себе си пленници с вързани над главата ръце, които след малко щяха да коленичат унизени пред фараона, седнал в славния си трон. А към края бяха изредени картините на множеството подвизи на Пантерите от Юга — вмъкването им в лагера на хиксосите, зловещата екзекуция на Мерецегер и благополучното им завръщане при фараона.

— Къде е било намерено тялото на Бейлет? — запита той. Шишнак посочи към отсрещната стена в близост с чашите на Скорпиона, Амеротке отиде там и ги огледа. — Може ли?

Жрецът кимна утвърдително. Амеротке опипа подноса. Беше изработен от чисто злато, както и чашите, на всяка от които имаше сребърно изображение на скорпион. Сега те бяха четири.

— Синът на Бейлет донесе чашата на баща си — обясни Шишнак. — Спазен е ритуалът, както гласи декретът на фараона… — Амеротке взе чашата. Тукашният параклис и чашите в него бяха част от историята и битовата култура на Египет. Всяко момче научаваше урока за славната война срещу хиксосите и чудните подвизи на тези воини. Преди много години баща му го бе довел тук, за да се помолят. Амеротке се натъжи и остави чашата на мястото й. После вдигна очи към Шишнак и го подкани да му разкаже подробности. — Наближаваше времето за приношение — подхвана жрецът. — Питах се дали генерал Бейлет не би искал да пийне малко вино или да хапне нещо. Щях да му предложа и по-рано, но той бе потънал в мълчание и изглеждаше доста умислен.

— Такова ли бе обичайното му поведение?

— О, да. Често идваше тук сам, за да се помоли. Колкото до останалите, включително генерал Карнак… Ами те пристигаха заедно и се напиваха така, както се полага. А Бейлет бе всеки път мълчалив и сам. Него ден идвахме при него и по-рано с жена ми. Щом видяхме, че предпочита да остане насаме, веднага си тръгнахме.

— Имаше ли нещо по-специално в държането му?

— Не. Просто стар войник, спомнил си за своето славно минало — сви рамене жрецът.

— Но си дошъл по-късно, нали?

— Двамата с жена ми имаме на разположение малка стаичка в дъното на коридора. И този път бяхме там. Но още преди да попитате, уважаеми Амеротке, ще ви кажа, че не сме видели или чули нищо подозрително. Когато двамата се върнахме, забелязахме, че вратата е леко отворена. А гледката вътре бе ужасяваща. Възглавниците бяха разхвърляни, а гърнетата и дори маслените светилници се въргаляха на парчета. Генерал Бейлет бе проснат на пода в локва кръв. Видях, че е мъртъв, убит от удар в главата. Изтичах до трупа и го обърнах. Съпругата ми се разпищя, когато зърна ужасните черни дупки… — вдигна ръка Шишнак към лицето си. — Имах чувството, че сънувам кошмар, сякаш Гълтачите на души ми бяха дошли на гости. Помислих си, че целта е била кражба, но подносът с чашите на Скорпиона бе на мястото си, макар и оплискан с кръв.

— Има нещо, което не се връзва — прецени Амеротке. — Генерал Бейлет не беше в разцвета на силите си, но беше все още як мъж. А си го намерил убит, при това със стегнати ръце и крака.

— Да, точно така!

— Освен това очите му са били избодени. Параклисът е бил в пълен безпорядък, но никой не е чул нито викове, нито шум.

Жрецът се огледа уплашено назад.

— Ваше благородие, съгласен съм, че изглежда подозрително, но съм готов да положа клетва, че със съпругата ми нямаме нищо общо с извършеното светотатство. Нито сме видели, нито сме чули нещо.

— Можеш да си тръгваш — отпрати го Сененмут, който бе слушал мълчаливо досега, загледан в един от стенописите, и потупа Шишнак по рамото: — Двамата със съпругата ти няма от какво да се страхувате. Затвори вратата и пази отвън! — жрецът се изниза тихомълком. Сененмут дръпна качулката на наметалото си и приседна със свити крака на пода, облягайки се на стената. Амеротке коленичи върху една от възглавниците, докато Шуфой, почувствал познат сърбеж в пръстите, отиде отсреща и заби поглед в драгоценните чаши. — Хатусу е разтревожена — заговори Сененмут. — Полкът на Сет е бил винаги обект на специално уважение от страна на дядо й, баща й и доведения й брат. Пантерите от Юга са високоценени герои. Никак не й се понрави случилото се тук… — той спря и се вгледа в Амеротке. Съдията разбра добре какво искаше да каже везирът: не бяха минали и две години, откакто Хатусу бе овладяла цялата власт, но за големите й победи срещу митанийците и за безмилостната й разправа с претендентите за престола решително бе помогнала предаността на елитните полкове от войската на Египет, най-вече полкът на Сет. — Ахмазе разби и прогони хиксосите — продължи Сененмут. — Държавата ни реши, че се е отървала от тях веднъж завинаги. Но това убийство, по-точно — кърваво жертвоприношение, сякаш идва да ни подскаже, че хиксосите са се върнали… — и уловил недоверчивата усмивка на съдията, додаде: — Не е толкова невероятно, колкото ти се струва. Хайде, денят преваля, а Хатусу ни очаква. Да вървим.

Амеротке стана:

— Какви са опасенията й?

— Според нея това убийство е само началото — отсече Сененмут. — Смята, че пръстът на смъртта ще се насочи и към други герои на Египет.

Бележки

[1] Каменни плочи или колони с изсечен текст за важно събитие, ползвани и за надгробни паметници. — Бел.прев.

[2] Дълга и широка женска дреха, която по-късно са носили също в Гърция и Рим. — Бел.прев.

[3] Историческо наименование на различни съдини, част от които са били ползвали при балсамиране и погребални ритуали. — Бел.прев.