Франсоа Вийон
Малкото завещание

I

През петдесет и шеста^[1] аз,

Вийон, прилежен ученик,

на мислите си давам глас,

като пришпорен със камшик,

че да не крием своя лик

от другите — съветва свише

Вегеций^[2], римлянин велик, —

защото лошо ни се пише.

II

И точно в мъртвия сезон,

почти в предколедния час,

когато всеки е с подслон

и вият вълците край нас,

обзет от плам сред този мраз,

тъмницата на любовта

ми иде да разбия аз,

защото ме съсипа тя.

III

Реших се, като я видях —

пред погледа ми съкрушен

виновната за моя крах

напразно се яви пред мен;

небето моля всеки ден

да я лиши от зла омая,

та — слава богу! — утешен,

и аз да свържа двата края.

IV

Понеже с милите очи

илюзии ми обеща,

пронизващо във мен звучи

измамната й красота,

че като кон държи ме тя

пред празна ясла в труден час.

И търся другаде врата,

където да почукам аз.

V

Бях взет във вероломен плен

от погледите на жената,

която искаше на мен

да ми извади тъй душата,

та да изчезна от земята.

Ще бягам вече — няма как,

че ще ми счупи тя главата,

тъй както съм немил-недраг.

VI

Пред тягостното дередже

аз предпочитам участта

да кажа: сбогом! Във Анже^[3]

отивам, щом заключва тя

пред мене своята врата.

Умирам клан, но недоклан:

така се мъчи в любовта

герой от рицарски роман.

VII

Раздялата със любовта

ще ме продъни вдън земята:

нещастен съм от мисълта,

че друг полата й запрята.

И както рибата се мята

на сухо, тъй се мятам аз.

Окаян ми е занаята:

да чуе Господ моя глас.

VIII

Щом жребият ми е такъв,

че ще се върна ли — не знам

(човек съм аз от плът и кръв,

желязо в мене няма грам;

каквото приживе създам,

смъртта без жал ще изкълве;

далеч отивам и съм сам…),

оставям тези стихове.

IX

Во имя на Отца и Сина,

а също на Светия дух

и Богородица, мнозина

спасили, както подочух,

дарявам всеки пуснат слух

за мене на Гийом Вийон^[4] —

настойник, с който се прочух

и си живях като на трон.

X

А пък на тази, дето с мен

жестоко си игра на лов,

така че вечно бях лишен

от радост, сладост и любов,

аз завещавам с благослов

сърце, което не тупти —

срази го тя със жест суров,

но нека Бог да й прости!

XI

А пък на Итие Маршан^[5]

(длъжник съм му на тоз герой!)

оставям меча си кован —

за Жан Корню^[6] е също той;

заложил съм го при запой

за осем су във някой хан —

да го откупят като свой

и всеки ще е мъж желан!

XII

Дьо Сент Аман^[7] със „Муле-хан“^[8]

(че ялова му е жената!),

Бларю, златаря, с диамант

(какъвто е на мен ината!)

дарявам. А че през устата

със папски указ чак до гроб

излиза някому душата —

оставям туй на всеки поп.

XIII

Относно пък Робер Вале^[9],

нещастник във Върховен съд

и който дама от вале

не различава никой път,

нареждам: да му се дадат

заложените гащи в хана —

снагата те да украсят

на куртизанката му Жана.

XIV

Но трябва тук да се добави,

че той е от добра среда,

макар че Бог го позабрави,

дарявайки ни с мъдростта.

И тъй: понеже за беда

с акъл на чвор в живота случи,

„Изкуството на паметта“^[10]

при дървен философ да учи!

XV

Финансово не съм жесток

към споменатия герой

(от завист да ви пази Бог!) —

и бронята, й шлема мой

продайте! И платил във брой,

край църквата „Сен Жак“ във будка

да стане писар той от сой,

котиран като проститутка.

XVI

А пък със „Шапката ми дръж

и чакай круши от върба!“

на Жак Кардон^[11], ояден мъж,

оставям страшна веселба:

петел и гъска за чорба

и бъчви с вино, и мезета,

а с тази тлъста тегоба —

и два процеса за диета.

XVII

Три кучета и ловна слава —

на Рение дьо Монтини^[12];

Жан Рагие^[13] пък получава

сто франка в брой за черни дни.

(Че франкът се обезцени —

това не бива да се крие.

Но правят ли ви добрини,

не връзвайте кусури вие!)

XVIII

Понеже съдят Дьо Грини^[14],

му давам стражата в Нижон^[15]

и (повече от Монтини!)

шест кучета, а за подслон —

Бисетр, рухнал бастион,

където скрилият се скот

Мутон^[16], подобно спънат кон,

да стане пълен идиот.

XIX

От мен да е осигурен

Жак Рагие^[17], пияч от сой,

му давам мястото Попен^[18],

което е за водопой;

освен това да вземе той

„Шишарка-хан“^[19], където бърже,

намерил като поп покой,

човек ще цъфне и ще върже.

XX

Оставям аз на Жан Мотен^[20]

и на Пиер Базание^[21]

коварството на онзи член,

сразяващ всяко досие;

а прокурорът Фурние^[22]

това, с което съм обут,

да вземе и до колене

в снега да гази като луд!

XXI

А пък месарят Жан Труве^[23]

да се облажи със „Овена“

(това са кръчми!), с часове

да ръчка „Вола“ със остена

и „Кравата“^[24] неиздоена…

Задигне ли такъв товар

човек с душа закрепостена,

да бъде удушен с юлар!

XXII

Началник-стражата^[25] от мен

да вземе „Шлема“ (кръчма пак!)

и в рицар да е посветен;

за стражата, която в мрак

се лута, неподвила крак,

откраднах уличен фенер…

(Легло за мене, дам ли знак,

се пази във затвора чер.)

XXIII

Оставям на Перне Маршан^[26]

(наричан още Копелдака!)

за туй, че сводничи без свян,

три снопа слама, та трънака

с тях да покрива той във мрака

на часовете за любов…

Не ще ли, сам ще се прецака —

да пукне значи е готов.

XXIV

На Лу^[27] и на Шоле^[28] е ред

и патица им давам аз,

по начина общоприет —

задигната във късен час;

и две раса — под тях от вас

да крият кой какво краде;

дърва им давам, свинска мас

и гащи — да ги пълнят те.

XXV

Дарявам аз от все сърце

и три деца на бедността —

с протегнати напред ръце,

сираци в пълна нищета;

и червеят със голота

едва ли толкоз е прочут!

Аз давам нужните неща,

за да изкарат тоя студ.

XXVI

Не искам Госуин^[29], Марсо^[30] —

лихвари, както и Лоран^[31],

сънувайки от глад просо,

на бедността да плащат дан;

с по някой грош във всяка длан

решавам техния проблем,

че да ги храня съм призван,

когато бъда стар съвсем.

XXVII

А силата на моя ценз,

получен в университет,

със правото да съм блажен

отстъпвам по съдебен ред,

за да спася от пълен гнет

бедняци двама в този град —

от милосърдие обзет,

не искам те да мрат от глад.

XXVIII

И тъй: на тях — Гийом Котен^[32]

с Тибо, наричан Дьо Витри,^[33]

отдали се на дълг свещен,

чада послушни и добри

(запеят ли, иди ги спри!) —

оставям сложния процес

със взимането на пари

от тоя, дето духа днес.

XXIX

На улица Сент Антоан

им давам кръчма най-свещена,

където според своя сан

човек изпива даже Сена,

докато (с блясък подредена!)

затворническата трапеза

се ядва, в мъка потопена,

за тия, дето са в кафеза.

XXX

Дарявам болниците тук

с прозорците си без стъкло,

а с паяжини; и с юмрук

в окото — да не гледат зло

измъчваните на легло,

които зъзнат нощ и ден

в разнищеното облекло

и чакат края си студен.

XXXI

Но никой да не се коси,

аз завещавам на бръснар

остриганите си коси,

обувките — на обущар,

а дрехите — на вехтошар;

желанието ми сърдечно

е да напомня всеки дар,

че нищо ново не е вечно.

XXXII

На разни братя и сестри

(на монахини и монаси)

гощавки давам и пари,

та чувствайки се у дома си,

като пророци беловласи

да ви посплашат с божи съд.

(Макар че язди днес сестра си

монахът-брат под път, над път.)

XXXIII

На Жан, наричан Дьо ла Гард^[34],

оставям „Златното черясло“^[35]

и там, очукан от хазарт,

да губи той по мед и масло;

това бакалче недорасло,

продало ме за пет пари,

се прави, че трева е пасло —

дано го огън изгори!

XXXIV

Богати още от деца,

Дьо Лувие^[36] и Меребьоф^[37] —

да мътят пачите яйца!

На Дьо Русвил^[38] пък съм готов

(че е пазач най-образцов!)

да предоставя аз парите,

които щедро и с любов

раздава Кралят на глупците^[39].

XXXV

Към края, както пишех аз

самин във вечерта смълчана,

напомни ми със своя глас

познат сорбонската камбана,

че време за вечерня стана —

прибрах смирено аз ръце

и бе душата ми призвана

да се помоли от сърце.

XXXVI

Пък със молитвения стих

дойде и пълната забрава,

а не от туй, че вино пих;

но аз усетих как тогава

дълбоко паметта скътава

във своя шкаф това, което

според човешката представа

са истините, общо взето.

XXXVII

Асимилирани, формални,

обект на не един диспут,

от тези истини витални

човек, изпадайки във смут,

периодично става луд

и действа като лунатик.

Това го знам от онзи труд

на Аристотел, грък велик.

XXXVIII

От силно чувство бях обзет

и неговото тържество

разбуди разума ми клет

и цялото ми същество,

докато мойто мъжество

се задушаваше в забрава,

не подозирайки какво

единодействие настава.

XXXIX

Притихна моят дух тогаз

и неподвластен на страстта,

реших да сложа точка аз,

но бе замръзнало в нощта

мастилото, а пък свещта —

угаснала… И в този студ

заспах, обзет от мисълта,

че съм приключил с моя труд.

XL

На времето останал верен,

раздаде своето Вийон:

като лопата беше черен,

изстискан бе като лимон

и нямаше дори подслон

да завещае на другар —

без грош под този небосклон,

не доживя да стане стар.