Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (8)

8. ТЕКСАСКО РАДИО

Мона виждаше слънчевата светлина през цепнатините в черния найлон, който държаха залепен на прозорците. Мразеше този коптор твърде много, за да стои тук, когато е будна или на краката си, и сега беше и двете.

Тя се измъкна тихичко от леглото, намръщи се, когато босите й крака бръснаха пода, и затърси пластмасовите си налъми. Мястото беше мръсно; вероятно можеше да хванеш тетанус от облягане на стената. Кожата й настръхваше при мисълта за това. Такива неща като че ли не дразнеха особено Еди; той беше затънал твърде дълбоко в плановете си, за да забелязва околния свят. И винаги успяваше някак си да бъде чист, като котка. Беше по котешки чист, без дори петънце мръсотия под полираните си нокти. Тя предполагаше, че той вероятно харчи повечето от това, което тя изкарва, за своя гардероб, въпреки че никога не би й хрумнало да постави факта на обсъждане. Мона беше на шестнайсет и без ВИН, и един пич й беше казал, че някога е имало такава песен, „На шестнайсет и неВИНна“. Значеше, че тя не е получила при раждането си ВИН, Вътрешен Идентификационен Номер, така че е израсла извън повечето от официалните системи. Знаеше, че се предполага, че е възможно да получиш ВИН, след като нямаш такъв, само че вероятно трябваше да идеш в някаква сграда и да говориш с някакъв костюмар, и това беше доста далеч от представата на Мона за добре изкарано време или дори изобщо нормално поведение.

Беше оттренирала обличане в коптора, и можеше да го направи и на тъмно. Нахлузваш чехлите си, след като ги чукнеш бързо един в друг, за да отръскаш разните буболечки, и след това отиваш при мястото, където има руло стари факсове върху стиропоров поднос, до прозореца. Откъсваш към метър факс, може би ден и половина Асахи Шимбун, сгъваш го и го слагаш на пода. След това вече можеш да стъпиш на него, да измъкнеш пластмасовата чанта иззад подноса, да развиеш увитата тел, която я държи затворена, и да намериш дрехите, които търсиш. Когато изхлузиш чехлите, за да си обуеш панталоните, знаеш, че ще стъпиш на чист факс. Мона свято вярваше в това, че нищо няма да успее да полази по факса, докато тя успее да нахлузи някои дънки и да обуе отново чехлите.

Можеш да нахлузиш фланелка или каквото и да е, внимателно да завържеш отново чантата и да се измъкнеш. Гримът, когато е необходим, се прави в коридора, където има останало парче огледало, до неработещия асансьор, и над него е залепена биофлуоресцентна ивица „Фуджи“.

Тази сутрин около асансьора смърдеше силно на урина, така че тя реши да пропусне грима.

Никога не можеш да видиш живеещите в сградата, но понякога ги чуваш: музика през затворена врата, или стъпки, които тъкмо заглъхват иззад ъгъла на другия край на коридора. Е, това поне беше добре: Мона също нямаше желание за срещи със съседите.

Тя се спусна три етажа по стълбите, в зяпналата чернота на подземния гараж. Държеше фенерчето си в ръка, и си набеляза пътя с шест бързи кратки просветвания, които я проведоха около застоялите локви и висящите парчета зарязани оптични кабели, нагоре по бетонните стъпала и навън, на алеята. Понякога на алеята можеше да усетиш миризмата на брега, ако вятърът духа оттам, но днес миришеше само на отпадъци. Страната на коптора се извисяваше над нея, така че тя се махна бързо, преди някой задник да реши да метне бутилка или нещо по-лошо. След като излезе на Авенюто, забави крачка, но не много: усещаше парите в джоба си, и беше пълна с планове как да ги похарчи. Нямаше да свърши работа да се изниже, не и когато изглеждаше, че Еди им е изнамерил някакъв билет за отпътуване оттук. Тя се поколеба между това да си казва, че това е сигурно, че на практика вече са си тръгнали, и да се предупреждава да не храни особени надежди. Знаеше ги тя сигурните неща на Еди; не беше ли Флорида едно от тях? Колко топло е във Флорида, и как бреговете са красиви и пълни със сладки паралии типове, идеалното място за малка работна ваканция, която вече се беше проточила в най-дългия месец, който Мона си спомняше. Във Флорида беше шибано горещо, направо като в сауна. Малкото брегове, които не бяха частни, бяха замърсени, и рибите плуваха с кореми нагоре из плитчините. Може би частните са били същите, само че няма как да ги видиш, само вериги и пазачи в шорти и ченгеджийски фланелки стърчат наоколо. Еди пощуряваше от кеф при вида на оръжията, които носеха пазачите, и й описваше всяко едно с писващи подробности. Той самият нямаше пушкало, поне доколкото Мона знаеше, и тя беше решила, че така е по-добре. Понякога дори не можеш да надушиш умрялата риба, защото има друг мирис, на хлор, който изгаря небцето ти, нещо от заводите нагоре по брега. Ако и да имаше сладки типове, те си бяха обикновени пичове, и тези тук долу не й предлагаха точно да й платят двойно.

Като че ли единственото свястно нещо във Флорида бяха дрогите, които се намираха лесно и бяха евтини, и повечето имаха промишлена мощност. Понякога тя си представяше, че миризмата на белина е миризмата на един милион лаборатории за дрога, които готвят заедно някакъв немислим коктейл, пълен с молекули, които шибат с мъничките си опашчици, нетърпеливи за улицата и съдбата си.

Тя сви надолу от Авенюто, покрай редица нелицензирани сергии за храна. Стомахът й започна да къркори от миризмата, но тя не смееше да яде улични храни, поне ако не й се наложи, и надолу в пазарчето имаше редовни сергии, които щяха да приемат пари в брой. Някой свиреше на тромпет на асфалтовия квадрат, който някога беше бил паркинг, игриво кубинско соло, което отскачаше изкривено от бетонните стени, умиращи ноти, изгубени в сутрешния шум на пазара. Уличен евангелист беше вдигнал високо ръце, и бледен размит Исус копираше жестовете му във въздуха над него. Прожекционният апарат беше монтиран в сандъка, на който беше застанал той, и на гърба му имаше раница от изкуствен плат с батерии вътре и два високоговорителя, които стърчаха над раменете му като безлики хромирани глави. Евангелистът се намръщи при вида на Исус и настрои нещо на колана си. Исус премига, позеленя и изчезна. Мона се разсмя. В очите на мъжа проблясна Божи гняв, и в набраздената му буза запулсира мускулче. Мона зави наляво, между редовете продавачи на плодове, натрупали портокали и грейпфрути на пирамиди по очуканите си метални колички.

Тя влезе в ниско, подобно на пещера здание, което даваше подслон на по-постоянни търговци: продавачи на риба и пакетирани храни, евтини домакински потреби, и гишета, сервиращи една дузина видове топла храна. Тук, на сянка, беше малко по-хладно и по-спокойно. Тя намери подобие на бар с шест високи табуретки и зае едната. Готвачът китаец я заговори на испански; тя поръча с посочване. Той й донесе супа в пластмасова купа; тя му плати с най-малката от банкнотите, той й върна осем мазни картонени жетона. Ако Еди наистина смяташе да се махат, тя нямаше да може да ги използва; ако останеха във Флорида, винаги щеше да може да си намери място за хапване. Тя поклати глава. Ще се изпарявам оттук, задължително. Бутна износените жълти кръгчета обратно през боядисания тезгях.

— Задръж ги.

Готвачът ги прибра някъде с безизразен поглед. В ъгъла на устата му висеше синя пластмасова клечка за зъби.

Тя взе вилица от стъклената чаша на гишето и измъкна сгънат лист зеленчук от супата. Някакъв костюмар я гледаше от прохода зад тенджерите и пещите на готвачите. Костюмар, който се пънеше да изглежда някакъв друг, с бяла тениска и слънчеви очила. Като че ли си им личи повече по стойката, отколкото по другите неща, мислеше си тя. Тоя имаше обаче също и такива зъби, и подстрижка, само дето беше с брада. Правеше се, че се оглежда наоколо, като че ли пазарува, с ръце в джобовете. Устата му беше свита в нещо, дето той сигурно си мислеше, че е разсеяна усмивка. Беше готин, тоя костюмар, поне каквото се виждаше от него зад очилата и брадата. Тя се размърда неспокойно на столчето. Свалянето беше законна работа, само че ако го правиш както трябва, ако имаш данъчен чип и там всичко. Тя внезапно се сети за парите в джоба си. Загледа се в ламинираното разрешение за търговия с храна, закачено на тезгяха. Когато отново вдигна поглед, той беше изчезнал.

Похарчи петдесет за дрехи. Посети осемнайсет щанда в четири магазина, всичко от този вид на пазара, преди да реши какво да купи. На продавачите не им харесваше колко дълго пробва нещата, преди да ги купи, но никога не й се беше случвало да има толкова пари. Докато привърши, вече беше обяд, и флоридското слънце пърлеше паважа, когато тя пресече паркинга с две найлонови торби. И торбите, както и дрехите, бяха втора ръка: едната носеше емблемата на магазин за обувки на Гинза, другата рекламираше аржентински брикети морска храна, направени от рeконституиран крил. Тя непрекъснато пробваше и съчетаваше наум дрехите, които беше купила, търсейки различни костюми.

От другата страна на площадчето евангелистът се надуваше на пълна мощност по средата на проповедта си, като че ли е загрял до пръскащ слюнки бяс преди да включи усилвателите, и холограмният Исус тресеше ръцете си в бели ръкави и сочеше сърдито към небето, пазара, отново небето. Възнесение, говореше той. Иде възнесение.

Мона зави около първия попаднал й ъгъл, автоматичен рефлекс за избягване на луди, и мина край редица избледнели от слънцето картонени маси, отрупани с евтини индонезийски симстимови набори, използвани касети, цветни бодилчета-микрософти, набучени в парчета бледосин стиропор. Зад една от масите имаше залепено изображение на Анджи Митчел, постер, който Мона досега не беше виждала. Тя спря и го заизучава жадно, вгледа се първо в дрехите и грима на звездата, след това се опита да различи фона, къде е снимано. Несъзнателно промени израза на лицето си така, че да напомня този на Анджи на постера. Не точно усмивка. Нещо като полуусмивка, може би малко тъжна. Мона имаше специално отношение към Анджи. Защото — пичовете понякога го казваха — тя приличаше на нея. Все едно е сестра на Анджи. Освен че носът на Мона беше леко изкривен, и че Анджи нямаше бръчици по скулите. Полуусмивката на Мона-Анджи се разшири, докато тя гледаше постера, потопена в красотата му, в лукса на изобразената стая. Предположи, че това сигурно е някакъв замък, сигурно мястото, където живее Анджи, сто на сто, и там има маса народ да се грижат за нея, да й оправят косата и да й подреждат дрехите. Виждаше се, че стените са направени от големи камъни, и огледалата имаха рамки от масивно злато, с изрязани по него листа и ангели. Надписът отдолу може би казваше къде е това, но Мона не можеше да чете. Както и да е, там нямаше пукната шибана хлебарка, беше сигурна в това, и нямаше също и Еди. Тя погледна надолу към стим-наборите и се замисли дали да не изхарчи и остатъка от парите си. Но нямаше да й стигнат за един стим, и освен това тези бяха стари, някои от тях по-стари от нея. На тях я имаше оная как-й-викаха, Тали, дето беше прочута когато Мона беше на към девет…

Когато тя се върна, Еди я чакаше. Беше махнал найлона от прозореца и мухите бръмчаха наоколо. Еди се беше проснал на леглото, пушеше цигара, и костюмарят с брадата, дето я беше заглеждал, седеше в счупения стол, още със слънчевите очила.

* * *

Приор, така каза, че му било името, все едно си нямаше малко име. Или като че ли Еди си нямаше фамилия. Добре де, и тя нямаше фамилия, освен ако не броиш Лиза, и това беше по-скоро нещо като още едно малко име.

Тя не можа да му разбере много там, в коптора. Мислеше си че може да е, защото е англичанин. Всъщност не беше точно костюмар, не точно такъв, за какъвто тя го беше помислила на пазара; играеше някаква игра, ама не беше много ясно каква. Задържаше си погледа върху нея за дълго, гледаше я как си прибира нещата в синята чанта на Луфтханза, която той беше донесъл, но тя не усещаше никакво привличане в това, не и като да му се иска. Просто я гледаше, гледаше как Еди пуши, потупваше със слънчевите си очила по коляното, слушаше купищата дрънканици на Еди и казваше толкова малко, колкото беше абсолютно необходимо. Когато казваше нещо, обикновено беше смешно, но беше трудно да разбереш по начина му на говорене кога се шегува.

Докато прибираше, усещаше замайване, като че ли си е блъснала нещо, само че още не я е хванало съвсем. Мухите се чукаха на прозореца, блъскаха се в покритото с прах стъкло, но не й пукаше. Отпътувала, вече беше отпътувала.

Ципът на чантата изскърца.

Когато стигнаха на летището, валеше, флоридски дъжд, топла пикня се лее от невидимо небе. Никога не беше виждала летище преди, но ги познаваше от стимовете.

Колата на Приор беше бял „Датсун“ под наем, който шофираше сам и свиреше асансьорна музика през квадро-високоговорителите. Остави ги до багажа им до гол бетонен вход и подкара обратно в дъжда. Ако Приор имаше чанта, то тя не беше с него. Мона носеше чантата от „Луфтханза“, а Еди — два черни куфара от клонирана крокодилска кожа.

Тя дръпна новата си поличка надолу над таза и се замисли дали е подбрала подходящи обувки. Еди се възхищаваше на себе си, ръцете му бяха в джобовете, раменете — наклонени, за да подскаже, че върши нещо важно.

Тя си го спомни в Кливлънд, първия път, когато беше дошъл до мястото й да види един мотор, който нейният старец продаваше, триколесна Шкода, която беше почти само ръжда. Старецът гледаше риба в бетонни резервоари, подредени из мръсния двор. Когато Еди дойде, тя беше вътре в къщата, дълъг и с високи стени контейнер от ТИР, вдигнат на трупчета. В едната му стена бяха изрязани прозорци, квадратни дупки със залепен отгоре им издраскан плексиглас. Тя стоеше до огнището, в миризмата на торбите с лука и доматите, окачени там, за да съхнат, когато го усети там, на другия край на стаята, усети мускулите и раменете му, белите му зъби, черната найлонова шапка, срамежливо увиснала от ръката му. Слънцето грееше през прозореца, и осветяваше голата и безцветна стая с изметен под — старецът я караше да се грижи за това — но сякаш се спусна сянка, сянка от кръв, когато тя усети биенето на сърцето си, и той се приближи, хвърли пътем шапката си на голата шперплатова маса, като че ли живееше тук, приближи се право към нея, и прокара ръката си с ярък пръстен през мазната тежест на косата си. Тогава влезе старецът, и Мона се обърна настрани, и се престори, че се грижи за огнището. Старецът поиска кафе, и Мона отиде да налее вода, напълни емайлираната тенджера от покривния резервоар, водата гъргореше през въгленовия филтър. Еди и старецът седяха на масата, пиеха черно кафе, и краката на Еди бяха изпънати под масата, и бедрата му под разбридания деним бяха силни. Усмихнат, жестикулиращ към стареца, пазарящ се за Шкодата. Как май тя беше в движение, как сигурно щеше да я купи, ако старецът имаше документи. Старецът се надига, за да се зарови в чекмедже. Очите на Еди отново са върху нея. Тя ги последва на двора и го видя да обкрачва напуканата винилова седалка. Запалването разлая черните кучета на стареца, надигна се силен сладък аромат на евтино алкохолно гориво, и рамката затрепера между краката му.

Сега тя го гледаше как позира пред куфарите, и й беше трудно да разбере защо тя на следващия ден беше отпътувала с него, на Шкодата, към Кливлънд. Шкодата имаше мъничко раздрънкано радио, което не можеше да го чуеш от двигателя, само да си го пуснеш тихо нощем на полето край пътя. Тунерът беше повреден, така че ловеше само една станция, призрачна музика от някаква самотна антена в Тексас, стоманени китари, засилващи се и отслабващи цяла нощ, и тя усещаше влагата си до краката му и твърдата суха трева да гъделичка шията й.

Приор сложи чантата й в бяла кола, покрита с платнище, и тя се покатери след нея, чувайки слаби гласове на испански от слушалките на шофьора кубинец. След това Еди натовари крокодиловите куфари, и се качиха заедно с Приор. И потеглиха към пистата през стените от дъжд.

Самолетът не беше каквото познаваше от стимовете, не като дълъг луксозен автобус с много седалки отвътре. Беше малък и черен, с остри и тънки криле и прозорци, които го правеха да изглежда като че ли намига.

Тя се качи по някакви метални стъпала, и вътре имаше място с четири седалки, всичко покрито с еднообразен сив килим, стените и таванът също, всичко чисто, хладно и сиво. Еди се качи след нея и седна на седалката, като че ли го правеше всеки ден, разхлаби връзката си и опна крака. Приор натискаше бутоните до вратата. Затваряйки се, тя издаде въздишка.

Тя погледна през тесните, обтекаеми прозорци към светлините на пистата, отразени от мокрия бетон.

Ела тук долу с влака, помисли си тя, от Ню Йорк до Атланта, и ще се промениш.

Самолетът потрепера. Тя чу как скелетът му скърца, когато оживя.

* * *

Събуди се за малко след два часа, в затъмнената кабина, люляна от безкрайното бучене на реактивния двигател. Еди спеше с полуотворена уста. Приор може би също спеше, или може би просто си беше затворил очите, тя не можа да разбере.

Потъвайки обратно в сън, който нямаше да може да си спомни на сутринта, тя чу звука на онова тексаско радио, заглъхващите стоманени струни, проточени като болка.