Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (33)

33. ЗВЕЗДА

Чакаше в кола, и това не й харесваше. И иначе не обичаше да чака, а магът, който беше дръпнала, го правеше направо трудно. Трябваше непрекъснато да си напомня да не скърца със зъби заради каквото беше направил Джералд с тях; все още я боляха. И изобщо цялата я болеше, като си помислеше за това. Май като че ли магът не беше много добра идея.

Колата беше на жената, онази, дето Джералд я беше нарекъл Моли. Някаква обикновена сива японска кола, като тези, дето ги имат костюмарите, като цяло готина ама иначе нищо заслужаващо внимание. Миришеше отвътре на ново, и движеше бързо, когато се измъкваха от Балтимор. Имаше компютър, но жената я караше сама, по целия път обратно към Агломерата, и сега беше паркирана на покрива на двайсететажен паркинг, който сигурно беше близо до хотела, където я беше отвел Приор, защото се виждаше онова шантаво здание, с водопада, направеното отгоре като планина.

Тук горе нямаше кой знае колко други коли, и тези дето ги имаше бяха отрупани със сняг, като да не са мърдали от много време. Освен двамата образи в будката, откъдето влизаш, като че ли наоколо нямаше изобщо никой. Беше тук, между всичките тия хора, най-големият град на света, и трябваше да седи сама на задната седалка на някаква кола. С нареждане да чака.

Жената не беше казала кой знае какво, докато идваха от Балтимор, само питаше по нещо от време на време, и заради мага на Мона й беше трудно да не отговаря. Беше разказала за Кливлънд и Флорида и Еди и Приор.

След това бяха се качили тук горе и бяха паркирали.

И сега тая Моли беше изчезнала поне от един час, може и от повече. Беше взела някакво куфарче с нея. Единственото нещо, което Мона беше успяла да изцеди от нея беше, че тя е познавала Джералд от много време, и че Приор не го е знаел.

В колата пак ставаше студено, така че Мона се прекатери на предната седалка и включи парното. Не можеше просто да го остави на слабо, защото можеше да изсмуче батерията, и Моли беше казала, че стане ли това, са загазили до ушите. „Защото кат се върна, ще бързаме адски.“ След това беше показала на Мона къде под шофьорската седалка има спален чувал.

Тя пусна парното на силно и подържа ръце пред решетката на вентилатора. След това повъртя копчетата на малкия вид до вградения монитор и хвана шоуто с новините. Кралят на Англия беше болен; беше адски стар. В Сингапур имаше някаква нова болест; още не беше убила никого, но никой не знаеше как се хваща или как се лекува. Някакви хора мислеха, че имало някаква голяма война в Япония, две различни групи от якудзаджии се опитвали да се избият едни други, но никой не знаеше със сигурност нищо; Якудза беше нещо, за което Еди обичаше да разправя краставици на търкалета. След това се отвориха някакви врати, и през тях излезе Анджи, подпряна на ръката на някакъв невероятен черен тип, и гласът от вида разправяше, че това е на живо, че тя току-що е пристигнала в Агломерата след кратка ваканция в къщата си в Малибу след лечение в частна клиника за наркомани…

Анджи изглеждаше направо супер в голямото си кожено палто, след това репортажът свърши.

Мона си спомни какво беше направил Джералд; докосна лицето си.

Изключи вида, след това парното, и отново мина на задната седалка. Използва ъгъла на спалния чувал, за да почисти кондензираната пара от дъха й от прозорците. Погледна нагоре към сградата-планина, цялата осветена, оттатък клатещата се верига покрай ръба на покрива на паркинга. Все едно там горе имаше цяла страна, може би Колорадо или нещо подобно, като в оня стим дето Анджи отиде до Аспен и срещна онова момче, само че се появи Робин, както почти винаги.

Това, което тя не разбираше, бяха тия приказки за клиниката, дето оня барман беше казал, че Анджи е ходила там щото е била лепната за нещо, и сега току-що беше чула типа от новините да го разправя същото, така че предположи, че сигурно трябва да е истина. Но защо ли някой като Анджи, с такъв страхотен живот и Робин Лание за приятел ще иска да тъпче дрога?

Мона поклати глава и погледна навън към оная сграда, щастлива, че тя не е лепната за нищо.

Трябва да се беше разсеяла за минута, мислейки си за Ланет, защото когато погледна пак, там имаше някакъв коптер, голям, лъскавочерен, увиснал над сградата-планина. Изглеждаше страхотно, наистина голяма работа.

Познаваше някои бойни момичета в Кливлънд, жени, с които никой не обичаше да си има кофти работа, ама тая Моли беше нещо по-различно — като си спомни как Приор изби вратата, и как пищеше… Тя се чудеше какво ли беше разказал той накрая, защото го беше чула да говори, и Моли не го беше удряла повече. Бяха го оставили вързан на стола, и Мона беше попитала Моли мисли ли, че той ще успее да се развърже. Или това, беше казала Моли, или някой ще го намери, или той ще се дехидратира.

Коптерът се спускаше, докато изчезна. Голям, от тоя сорт, дето имат въртели и на двата си края.

И така тя беше тук и чакаше, и без капка шибана идея какво да прави.

Ланет веднъж й беше казала едно нещо, че понякога се налага да си преброиш точките — точките бяха каквото имаш в твоя полза — и просто да забравиш останалото. Добре. Беше се махнала от Флорида. Беше в Манхатън. Изглеждаше като Анджи… Това я спря. Беше ли то точка? Добре де, да го кажем иначе, просто беше имала току-що късмета за отлична безплатна козметична хирургия, и имаше абсолютно перфектни зъби. Както и да е, като го кажеш така, не изглеждаше толкова зле. Помисли си за мухите в коптора. Аха. Ако похарчи парите, дето й бяха останали, за подстрижка и малко грим, можеше да се получи нещо, дето не изглежда чак толкова много като Анджи, което сигурно беше добра идея, защото ами ако някой я търси?

След това коптерът се появи отново, издигайки се.

Хей.

На може би два квартала разстояние и петдесет етажа по-нагоре, носът на нещото се завъртя към нея, наклони се… Това е от мага. Заклати се там, след това се спусна надолу… Това е магът, не е истина. Право надолу към нея. Ставаше все по-голям. Към нея. Но това е магът, нали? След това изчезна зад друга сграда, и това беше просто магът…

И се появи иззад ъгъла, все още пет етажа над покрива на паркинга, и продължаваше да се спуска, и това не беше магът, летеше право към нея, тесен бял лъч блесна и затърси сивата кола, и Мона щракна ключалката на вратата и се изтърколи навън на снега, все още в сянката на колата, и около нея беше ревът на перките на коптера, и на двигателите му; Приор или за който и да работеше той бяха по петите й. След това фарът угасна, тонът на перките се промени, и коптерът се заспуска бързо, прекалено бързо. Подскочи на опорите си за приземяване, тупна отново, двигателите му угаснаха, кашляйки син пламък.

Мона беше на ръце и крака до задната броня на колата. Подхлъзна се, когато се опита да се изправи на крака.

Чу се звук като от изстрел, и квадратна част от стената на коптера отхвръкна и се плъзна по покрития със солени петна бетон на паркинга; яркооранжева петметрова пързалка за авариен изход изскочи и се наду като детска плажна играчка. Мона се надигна по-внимателно, държейки се за бронята на сивата кола. Тъмна, увита в дрехи фигура преметна крака навън върху пързалката и се спусна седнала по нея, точно като дете на детска площадка. Последва я друга фигура, облечена в огромно яке с качулка със същия цвят като пързалката.

Мона потрепери, когато фигурата в оранжево поведе другата към нея по покрива, настрани от черния коптер. Това беше… Това беше!

— Сядайте и двете отзад — каза Моли, отваряйки вратата откъм страната на шофьора.

— Това си ти — промълви Мона по посока на най-известното лице на света.

— Да — каза Анджи, с очи, отправени към лицето на Мона, — май… така изглежда…

— Хайде — каза Моли с ръка на рамото на звездата. — Влизай. Твоят марсиански черньо сигурно вече се събужда. — Тя погледна назад към хеликоптера. Изглеждаше като детска играчка, поставена там, без светлини, сякаш дете-гигант го е оставило и го е забравило.

— Сигурно — каза Анджи, влизайки отзад в колата.

— И ти също, сладурче — каза Моли и бутна Мона към отворената врата.

— Но… Искам да кажа…

— Мърдай!

Мона се качи и усети парфюма на Анджи, китката й докосна неестествената мекота на дебелото кожено палто.

— Видях те — чу се да казва тя. — По вида.

Анджи не каза нищо.

Моли се плъзна на седалката на шофьора, хлопна вратата и запали двигателя. Оранжевата качулка беше силно пристегната, и лицето й изглеждаше като бяла маска с празни сребристи очи. След това завиха към покритата рампа, и поеха по първата крива. Надолу пет етажа по този начин, по тясна спирала, след това Моли зави край клетките на по-големи возила, под мъгливите зелени диагонали на светлинни ивици.

— Парапланери — каза Моли. — Да си виждала някакво устройство за парапланери горе на „Дипломата“?

— Не — отговори Анджи.

— Ако охраната на Sense/Net има, те сигурно вече са отгоре… — Тя завъртя колата зад голям дълъг правоъгълен екраноплан, бял с име, написано с боя на задните врати с квадратни сини букви.

— Какво пише там? — запита Мона, и усети, че се изчервява.

— „Катоден Катай“ — каза Анджи.

Мона помисли, че е чувала това име и преди.

Моли беше излязла и отваряше големите врати. След това свали едни такива жълти неща, като рампи.

След това влезе обратно в колата. Завъртя я, натисна педала, и влязоха право вътре в екраноплана. Тя дръпна назад оранжевата качулка и разтърси глава, за да освободи косите си.

— Мона, мислиш ли, че можеш да слезеш отзад и да бутнеш вътре тези рампи? Не са тежки. — Не звучеше точно като въпрос.

Не бяха тежки. Влезе вътре зад колата, и помогна на Моли да придърпат вратите.

Усещаше Анджи там, в тъмното.

Това наистина беше Анджи.

— Нагоре, отпред, коланите, дръжте се.

Анджи. Тя седеше точно до Анджи.

Чу се изплющяване, когато Моли наду полата на екраноплана, и след това се плъзгаха надолу, по спиралната рампа.

— Приятелят ти вече е буден, — каза Моли, — но още не може да се движи като хората. Още петнайсет минути. — Тя отново зави настрани от рампата, и този път Мона беше изгубила бройката на етажите. Този беше натъпкан с малки, красиви коли. Екранопланът избуча по централния коридор, след това зави наляво.

— Ще имаш късмет, ако той не ни чака отвън — каза Анджи.

Моли спря на десет метра от голяма метална врата, боядисана с черни и жълти диагонални ивици.

— Не, — отвърна тя и измъкна малка синя кутийка от жабката, — той ще има късмет, ако не чака отвън. — Вратата се откъсна от рамката си с оранжев блясък и звук, който блъсна Мона в диафрагмата като удар с юмрук. Тя плесна насред мократа улица в облак дим, и след това те профучаха върху нея, завиха, и екранопланът набра скорост.

— Ужасно грубо, нали? — обади се Анджи, и се разсмя искрено.

— Знам — каза Моли, съсредоточена върху карането. — Понякога това е начинът да се действа. Мона, разкажи й за Приор. Приор и твоя приятел. Това, дето го разказа на мен.

Мона не се беше чувствала толкова срамежлива никога досега през живота си.

— Хайде, — каза Анджи, — разкажи ми, Мона.

Просто така. Името й. Анджи Митчел наистина беше изрекла нейното име. Пред нея. Тук, до нея.

Искаше й се да изчезне.