Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (43)

43. СЪДИЯТА

Жената ги отведе до екраноплан, паркиран вътре във Фабриката, ако можеш да кажеш паркиран, когато предницата му е сплескана в бетонна подставка за инструменти. Беше бял товарник с изписано КАТОДЕН КАТАЙ върху задните врати, и Плъзгавия се учуди кога ли тя е успяла да го вкара вътре, без той да я чуе. Може би докато Боби Брояча правеше оная диверсия с коптера.

Алефът тежеше, като че ли носиш малък двигател.

Не му се искаше да гледа към Вещицата, защото по остриетата й имаше кръв, и той не я беше правил за това. Наоколо лежаха няколко тела, или части от тях; той не погледна и натам.

Хвърли поглед надолу към биософтовия блок и батериите му, и си помисли дали всичко това е все още там вътре, сивата къща и Мексико и очите на Джейн Трета.

— Спри — каза жената. Минаваха покрай рампата към стаята, където той държеше машините си; Съдията още беше там, и Труподъвкачът също…

Тя все още държеше оръжието си в ръка. Плъзгавия постави ръка на рамото на Чери.

— Тя каза да спрем.

— Това, дето го видях миналата нощ — каза жената. — Едноръкият робот. Бачка ли?

— Аха.

— Силен? Носи тежко? По неравно?

— Аха.

— Взимай го.

— Ъ?

— Взимай го отзад в машината. Хайде. Действай.

Чери се опря на него. Краката й се огъваха от това, дето й го беше дало онова момиче.

— Ти — посочи към нея с оръжието Моли. — В ’плана.

— Върви — каза Плъзгавия.

Той остави алефа на земята и се изкачи по рампата в стаята, където Съдията чакаше в сенките, ръката лежеше до него на рогозката, където я беше оставил Плъзгавия. Сега вече никога нямаше да може да направи резачката да работи както трябваше. Върху редицата прашни метални рафтове стоеше дистанционно. Той го взе и включи Съдията, и кафявият корпус леко потрепера.

Той придвижи Съдията напред, надолу по рампата, широките крака пристъпваха, едно-две, едно-две, предавките компенсираха, настройваха се за липсата на ръката. Жената беше отворила задните врати на екраноплана, и Плъзгавия насочи Съдията право към нея. Тя се наклони леко назад, когато Съдията се извиси над нея, и сребристите й очила отразиха позатърканата ръжда на корпуса му. Плъзгавия излезе иззад Съдията и започна да преценява ъглите, как да го вкара вътре. Не разбираше защо е нужно, но поне като че ли тя имаше някаква идея какво да правят, и каквото и да било друго беше по-добре от това да висят във Фабриката сега, когато беше пълна с умрели. Той си помисли за Джентри, горе с неговите книги, и за телата. Там горе беше имало две момичета, и двете бяха изглеждали като Анджи Митчел. Сега едната от тях беше умряла, той не беше разбрал как или защо, и жената с оръжието беше казала на другата да чака…

— Хайде де, хайде де, пъхвай шибания робот вътре, трябва да тръгваме…

Когато успя да напъха Съдията в задната част на екраноплана, със свити крака и настрани, той захлопна вратите, заобиколи машината и се покатери в нея откъм страната на пътника. Чери се беше свила на задната седалка, под голяма оранжева шуба с емблемата на Sense/Net на ръкава, и трепереше.

Жената включи турбината и наду полата. Плъзгавия помисли, че може да са се закачили за подставката за инструменти, но когато тя даде заден, една ивица хром се откъсна, и те се освободиха. Тя завъртя екраноплана и поеха към вратите.

Излизайки, минаха покрай някакъв образ в костюм и вратовръзка и туидово палто, който като че ли не ги забеляза.

— Кой е тоя?

Тя сви рамене.

 

— Искаш ли тоя екраноплан — попита тя. Бяха вече може би на десет километра от Фабриката, и той не беше погледнал назад.

— Свила ли си го?

— Естествено.

— Не ща.

— И що?

— Лежал съм, кражба на коли.

— Как е твоето момиче?

— Спи. И не е моето момиче.

— Не е ли?

— А ти коя си, всъщност?

— Бизнесменка.

— И какъв бизнес?

— Трудно е да се каже.

Небето над Пустошта беше ярко и бяло.

— За това ли си дошла? — Той потупа алефа.

— Един вид.

— И сега какво?

— Сключила съм една сделка. Да докарам Митчел при кутията.

— Това тя ли беше, дето беше паднала до нея?

— Да, тя беше.

— Но тя умря…

— Има умиране, има и умиране.

— Като Джейн Трета ли?

Главата й помръдна, като че ли тя му хвърли поглед.

— Какво знаеш за нея?

— Виждал съм я веднъж. Там, вътре.

— Ами тя пак си е вътре, но и Анджи е там.

— И Боби.

— Нюмарк? Аха.

— И какво ще правиш с него?

— Ти ли си ги сглобил тия неща? Оня отзад, и останалите?

Плъзгавия погледна през рамо назад, където Съдията беше сгънат в товарния отсек на екраноплана като голяма ръждива кукла без глава.

— Да.

— Значи те бива с инструменти.

— Горе-долу.

— Окей, имам една работа за теб. — Тя забави екраноплана край дрипава купчина от покрити със сняг отпадъци и го спря. — Там вътре трябва да има някъде ремонтен набор. Взимаш го, качваш се на покрива и ми смъкваш слънчевите батерии и малко жица. Искам да вържеш слънчевите да презареждат батерията на това нещо. Ще се оправиш ли?

— Сигурно. Защо?

Тя се облегна назад в седалката, и Плъзгавия забеляза, че тя е по-стара, отколкото беше предполагал, и уморена.

— Митчел сега е там вътре. Те искат тя да има известно време на разположение.

— Те?

— Де да знам. Нещо. С каквото и там да съм я сключила тая сделка. Колко дълго смяташ, че ще издържи батерията, ако слънчевите работят?

— Два месеца. Може би до година.

— Окей. Ще го скрия някъде, където батериите да могат да ловят слънцето.

— Какво ще стане ако просто му спреш захранването?

Тя се протегна и прокара върха на показалеца си покрай тънкия кабел, който свързваше алефа с батериите. Плъзгавия забеляза ноктите й в сутрешната слънчева светлина: изглеждаха изкуствени.

— Ей, Джейн Трета, — каза тя с пръст, спрян над кабела, — длъжна съм. — След това ръката й се сви в юмрук, който се отвори, като че ли пускаше нещо на свобода.

 

Чери искаше да каже на Плъзгавия всичко, което те щяха да правят, когато стигнеха в Кливлънд. Той закрепваше две от плоските слънчеви батерии към широката гръд на Съдията със сребристо тиксо. Сивият алеф вече беше завързан за гърба на машината със сбруя от тиксо. Чери казваше, че знае къде може да му намери работа да поправя автоматите в игрално заведение. Той не я слушаше много внимателно.

Когато привърши с нещата, той подаде дистанционното на жената.

— Предполагам, че ще трябва да те изчакаме.

— Не — каза тя. — Отивате в Кливлънд. Чери току-що ти каза.

— А ти?

— Ще се поразходя.

— Искаш да замръзнеш ли? Или да гладуваш?

— Искам да съм си насаме със себе си за нещо време. — Тя пробва дистанционното и Съдията потрепери, направи крачка напред, после друга. — Късмет в Кливлънд. — Те я гледаха как тръгва напред през Пустошта, и Съдията шляпа след нея. След това тя се обърна и се провикна към тях:

— Ей, Чери! Накарай тоя момък да се окъпе!

Чери й махна, и циповете на якетата издрънчаха.