Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (5)

5. ПОРТОБЕЛО

Кумико се събуди в огромното легло и остана да лежи напълно неподвижна, докато се вслушваше. Чуваше се слаб непрекъснат шум от далечна улица.

Въздухът в стаята беше студен. Тя събра розовото пухено одеало около себе си като палатка и слезе от леглото. Малките прозорчета бяха изрисувани с ярък скреж. Тя отиде до ваната и натисна едно от позлатените крила на лебеда. Птицата се изкашля, изгъргори и започна да пълни ваната. Все още увита в одеалото, тя отвори чантите си и започна да избира облекло за днес, поставяйки избраните дрехи на леглото.

Когато ваната беше готова, тя остави одеалото да се свлече на пода и се покатери през мраморния парапет, и стоически се отпусна в болезнено горещата вода. Парата от ваната беше разтопила скрежа, и по прозорците течеше влага. Чудеше се във всички английски спални ли има вани като тази. Изтърка се методично с овалната пръчка френски сапун, изправи се, изцеди водата колкото можеше по-добре, уви се в голяма черна кърпа, и след известно търсене откри мивка, тоалетна и биде. Те бяха скрити в много малка стая, която някога сигурно беше била тоалетна, и стените й бяха облицовани с тъмен шперплат.

Театрално изглеждащият телефон прозвъня двукратно.

— Да?

— Петал съм. Щете ли закуска? Роджър е тук. Нетърпелив да ви види.

— Благодаря ви — каза тя. — В момента се обличам.

Тя нахлузи най-добрите си и най-торбести кожени панталони, след това се зарови в мъхест син пуловер, достатъчно голям, за да побере лесно дори Петал. Когато отвори чантичката си, за да извади грима, видя апаратчето на Маас-Неотек. Ръката й го обхвана автоматично. Нямаше намерение да го призовава, но докосването беше достатъчно; той се появи, изкривил врат комично и зяпнал ниския огледален таван.

— Да разбирам ли, че не сме в Дорчестър?

— Аз ще задавам въпросите — каза тя. — Какво е това място?

— Спалня. Обзаведена с доста съмнителен вкус.

— Отговори ми на въпроса, ако обичаш.

— Добре де, — той разгледа леглото и ваната, — ако се съди по декора, би могло да е бардак. Имам достъп до исторически данни за повечето сгради в Лондон, но нищо особено за това тук. Построено в 1848. Масивен пример на превалиращ класически викториански стил. Сградите наоколо са скъпи, без да са модни, популярни сред определени видове адвокати. — Той сви рамене; тя можеше да види ръба на леглото през полирания блясък на ботушите му за езда.

Пусна апаратчето в чантичката си и той изчезна.

 

Справи се с асансьора лесно; след като излезе в боядисаното в бяло фоайе, тръгна по посока на гласовете. Стигна до нещо като хол. Зави около ъгъла.

— Добрутро — каза Петал и вдигна сребърния похлупак от поднос. Вдигна се пара. — Ето го трудния за намиране г-н Суейн, за тебе Роджър, а това е закуската ти.

— Здравей — каза мъжът и пристъпи напред с протегната ръка. Бледи очи сред лице с рязко очертани кости. Правата коса с миши цвят беше прехвърлена диагонално върху челото му. Кумико се затрудни да определи възрастта му; лицето беше на млад човек, но под сивкавите очи имаше дълбоки бръчки. Беше висок, и ръцете и раменете му бяха като на атлет.

— Добре дошла в Лондон. — Той пое ръката й, стисна я и я пусна.

— Благодаря.

Той носеше риза без яка, много фини червени ивички върху бледосиня основа, ръкавите закопчани с овали мътно злато. Ризата беше отворена на шията и откриваше тъмен триъгълник татуирана плът.

— Говорих с баща ти тази сутрин. Казах му, че си пристигнала безопасно.

— Вие имате висок ранг.

— Моля? — Бледите очи се присвиха.

— Драконите.

Петал се разсмя.

— Оставете я да яде — каза някой. Женски глас.

Кумико се обърна и видя слабата тъмна фигура на фона на високите стилни прозорци. Зад прозорците се виждаше оградена със стени и затрупана от сняг градина. Очите на жената бяха скрити зад сребристи очила, които отразяваха стаята и намиращите се в нея.

— Още една наша гостенка — каза Петал.

— Сали — каза жената. — Сали Шиърс. Яж, сладурче. Ако и на теб ти е скучно като на мен, ще ти се ще да се разходиш. — Когато Кумико се вгледа, ръката на жената се вдигна и докосна очилата, като че ли се готви да ги свали. — Портобело Роуд е на пресечка-две. Ще ми се на въздух. — Огледалните стъкла като че ли нямаха рамки и надушници.

— Роджър, — каза Петал, нанизвайки на вилицата розови резенчета бекон от сребърния поднос, — смяташ ли, че Кумико ще е в безопасност с нашата Сали?

— В повече безопасност от мен, като се има предвид настроението й — каза Суейн. — Боя се, че тук нямаме кой знае какво развлекателно, — продължи той към Кумико, докато я водеше към масата, — но ще се опитаме да ти помогнем да се чувстваш толкова удобно, колкото изобщо е възможно, и да уредим да разгледаш града. Макар че не е като Токио.

— Поне засега — каза Петал, но Суейн като че ли не чу.

— Благодаря ви — каза Кумико, когато Суайн й подаде стола.

— За мен е чест — каза Суейн. — Уважението ни към баща ти…

— Ей, — каза жената, — тя е твърде млада, за да й трябват тия глупости. Спестете ни ги.

— Сали е в особено настроение, както виждаш — обади се Петал, докато поставяше рохко сварено яйце на чинията на Кумико.

 

Настроението на Сали Шиърс се оказа нещо като едва подтискан гняв, бяс, който си личеше по походката й, по ядосаното, подобно на стрелба тракане на черните токове на ботушите й по ледения паваж.

Кумико трябваше да прибързва, за да я настига, докато жената я водеше към пресечката по-далече от къщата на Суейн, и очилата й проблясваха студено в дифузната зимна слънчева светлина. Тя носеше тесни панталони от тъмнокафява кожа и обемисто черно яке с вдигната яка; скъпи дрехи. С късата й черна коса можеше да я вземат за момче.

За първи път откакто беше напуснала Токио Кумико усети страх.

Енергията, която бликаше от жената, почти можеше да бъде докосната: възел от гняв, който всеки момент може да изпусне.

Кумико плъзна ръка в чантичката си и стисна апаратчето на Маас-Неотек. Колин мигновено се появи, крачейки енергично до нея. Ръцете му бяха пъхнати в джобовете на жакета му, и ботушите му не оставяха следи по мръсния сняг. Тя пусна апаратчето и той изчезна, но тя се почувства по-сигурна. Нямаше нужда да се бои от това да изгуби Сали Шиърс, чието темпо беше трудно за поддържане — призракът сигурно щеше да я отведе лесно обратно до къщата на Суейн. И ако побягна от нея, помисли си тя, той ще ми помогне. Жената се промуши през движението на кръстовището, разсеяно дръпна Кумико от пътя на масивна черна Хонда и някак си успя да ритне калника, докато той се плъзваше покрай нея.

— Пиеш ли? — попита тя. Ръката й стискаше китката на Кумико.

Кумико поклати глава.

— Моля ви, ръката ме боли.

Хватката на Сали поотслабна, но Кумико биде издърпана през врати от орнаментирано заскрежено стъкло, в шум и топлина, някаква претъпкана механа, облицована с тъмно дърво и износен жълтеникавокафяв велур.

Скоро те се гледаха очи в очи над малка мраморна масичка, на която имаше пепелник „Бас“, халба тъмно пиво, чашата от уиски, която Сали беше изпразнила по пътя от бара насам, и чаша портокалов сок.

Кумико забеляза, че сребристите стъкла се сливат с кожата без никакви белези от шевове.

Сали се протегна за празната чаша, наклони я, без да я вдига от масата, и я изгледа критично.

— Срещала съм веднъж баща ти — каза тя. — Тогава още не беше толкова високо по стълбицата. — Тя остави чашата и вдигна халбата пиво. — Суейн казва, че си половин гайджин. Казва, че майка ти е била датчанка. — Тя изгълта част от пивото. — Не ти личи.

— Тя ги накара да ми променят очите.

— Отива ти.

— Благодаря ви. И очилата ви — добави тя автоматично — са много хубави.

Сали сви рамене.

— Старецът ти пускал ли те е да видиш вече Чиба?

Кумико поклати глава.

— Хитър. На негово място и аз нямаше. — Тя отпи още пиво. Ноктите й, очевидно акрилови, имаха цвета и блясъка на червен бисер. — Разказаха ми за майка ти.

Кумико наведе очи с пламнало лице.

— Не си тук заради нея. Знаеш ли го? Той не те е изпратил при Суейн заради нея. Води се война. В Якудза не е имало сражения по върховете отпреди да се родя, но сега има. — Празната халба звънна на масата. — Не може да те държи там, това е. Ще е прекалено лесно да те докопат. Тип като Суейн е прекалено далече на картата, твърде далече за конкурентите на Янака. Паспортът ти е издаден на различно име, нали? Суейн е в дълг пред Янака. Така че всичко е окей, нали?

Кумико усети да напират горещи сълзи.

— Окей, ама нещо не си окей. — Перлените нокти затропаха по масата. — Тя се е забърсала, и ти не си окей. Усещаш се виновна, нали?

Кумико погледна нагоре в двете огледала.

 

Портобело беше натъпкан като Шинджуку с туристи. Сали Шиърс, след като настоя Кумико да изпие оранжевия сок, който беше станал топъл и безвкусен, я изведе на претъпканата улица. Теглейки я, здраво хваната на буксир, Сали започна да си пробива път по тротоара, покрай сгъваеми стоманени маси, отрупани с поскъсани кадифени завеси и хиляди неща, направени от сребро и кристал, мед и порцелан. Кумико се загледа, когато Сали я прокара покрай табло с Коронацията и очукани чайници в стил Чърчил.

— Това е гоми — промълви Кумико, докато бяха спрели на кръстовище. Боклук. В Токио износените и безполезни неща се използваха за насипване в океана на нови земи. Сали се ухили с вълча усмивка.

— Това е Англия. Гоми е важен национален ресурс. Гоми и талант. Което търся сега. Талант.

 

Талантът носеше бутилковозелен кадифен костюм и старателно изпипани ватени подплънки на раменете, и Сали го намери в друга пивница, наречена „Розата и Короната“. Представи го като Въшката. Надали беше по-висок от Кумико, и нещо в гърба или задните му части не беше наред, така че при ходене силно куцаше, и това засилваше общото впечатление за асиметрия. Черната му коса беше обръсната отстрани и отзад и оставена на мазно кече къдрици над челото му.

Сали представи Кумико:

— Моя приятелка от Япония, и си пази ръцете по-далече.

Въшката се усмихна безизразно и ги поведе към една от масите.

— Как е бизнесът, Въшка?

— Екстра — каза той мрачно. — Как е пенсионирането?

Сали седна на облицована скамейка с гръб към стената.

— Ами един вид ту го има, ту го няма.

Кумико я погледна. Гневът се беше изпарил, или пък беше великолепно прикрит. При сядането Кумико плъзна ръка в чантичката си и напипа апаратчето. Колин се появи на скамейката до Сали.

— Радвам се, че се сещаш за мен — каза Въшката, докато си вземаше стол. — Две години вече, бих рекъл. — Той смръщи вежди по посока на Кумико.

— С нея няма проблеми. Познаваш ли Суейн, Въшка?

— Само по репутация, сърдечно благодаря.

Колин изучаваше разговора им със забавно удивление, въртейки глава от страна на страна, като че ли гледа тенисен мач. Кумико трябваше да си напомня, че само тя го вижда.

— Искам да го прочешеш за мен. Не искам той да разбере.

Той я изгледа. След това цялата лява половина на лицето му се изкриви в огромно бавно намигване.

— Добре де. Не искаш много скъпо нещо, нали?

— Добри пари, Въшка. Най-хубавите.

— Нещо конкретно ли ти трябва, или просто да завъртя пералнята? Не е точно като хората да не знаят, че е клечище в рекета. Не бих рекъл, че ми се ще да ме хване из градината си…

— Париците, Въшка.

Две много бързи намигвания.

— Роджър ме натиска, Въшка. Някой натиска него. Не знам какво имат за него, не ми пука. Стига ми каквото той има за мен. Искам да знам кой, къде, кога. Вържи се на входния и изходния му трафик. Той държи връзка с някого, защото нещата се променят.

— Ще го позная ли, ако го видя?

— Просто метни поглед, Въшка. Направи го заради мен.

Отново конвулсивното намигване.

— Добре тогава. Да потегляме. — Той потропа нервно с пръсти по ръба на масата. — Ще поръчаш ли по едно?

Колин погледна през масата към Кумико и извъртя очи.

 

— Не разбирам — каза Кумико, докато следваше Сали обратно по Портобело Роуд. — Включваш ме в интрига…

Сали вдигна яката си заради вятъра.

— Но аз мога да те предам. Правиш заговор срещу сподвижник на баща ми. Нямаш причини да ми вярваш.

— И ти на мен, сладурче. Може аз да съм от тези лоши хора, заради които баща ти е загрижен.

Кумико обмисли това.

— От тях ли си?

— Не. И ако ти си шпионка на Суейн, то той е станал напоследък доста по-бароков. Ако си шпионка на твоя старец, може да нямам повече нужда от Въшката. Но ако Якудза движи това, какъв е смисълът да се държи Роджър на сляпо?

— Не съм шпионка.

— Тогава започни да бъдеш, сама за себе си. Ако Токио е тиган с мазнина, то сега може да си тупнала директно в огъня.

— Но защо ме намесваш?

— Ти вече си намесена. Тук си. Изплашена ли си?

— Не — каза Кумико и млъкна, чудейки се защо това трябва да е вярно.

 

По-късно следобяда, сама в огледалната стая, Кумико седна на ръба на огромното легло и изу мокрите си ботуши. След това извади апаратчето на Маас-Неотек от чантичката си.

— Какви са те? — запита тя призрака, който се беше облегнал на парапета на черната мраморна вана.

— Твоите приятели от кръчмата?

— Да.

— Криминални. Бих те посъветвал да се свържеш с по-подходяща компания. Жената е чужденка, северноамериканка. Мъжът е лондончанин, от Ийст Енд. Очевидно крадец на данни. Нямам достъп до полицейските данни, освен до записи от исторически интерес.

— Не знам какво да правя…

— Обърни апарата.

— Какво?

— На гърба му. Ще видиш там нещо като полулунно вдлъбване. Пъхни нокътя на пръста си и го завърти.

Отвори се мъничка капачка. Микропревключватели.

— Превключи ключето A/B на B. Използвай нещо тънко, остро, но не писалка.

— Какво е това?

— Химикалка. Мастило и прах. Слепва ключетата. Клечка за зъби е идеална. Това ще го настрои за гласово активиран запис.

— И след това?

— Скрий го долу. Ще го прослушаме утре…