Уилям Гибсън
Мона Лиза Овърдрайв (27)

27. ЛОША ЖЕНА

Жената трябваше да е влязла някъде след полунощ, прецени тя по-късно, защото беше след като Приор се беше върнал обратно с крабовете, с втората торба крабове. В Балтимор наистина имаше много хубави крабове, и тя винаги имаше апетит след гадостта от мага, така че го помоли да отиде пак за още. Джералд продължаваше да минава, за да сменя дермовете на ръцете й; тя му предлагаше най-добрата си объркана усмивка всеки път, изцеждаше транквила от тях, когато той излезеше, и ги лепваше обратно. Накрая Джералд каза, че тя трябва да поспи; изключи светлините и намали фалшивия прозорец до най-слабата настройка, кървавочервен залез.

Когато отново остана сама, тя плъзна ръка между леглото и стената, и намери електрошока в дупката на дунапрена.

Беше заспала, без да иска, червеният блясък на прозореца беше като залез в Маями, и сигурно трябва да беше сънувала Еди, или най-малкото Хуки Грийн, танцуваше с някого там горе, на трийсет и третия етаж, защото когато трясъкът я събуди, тя не беше сигурна къде е, но си спомняше отлично като на карта как се излиза от Хуки Грийн, както знаеше, че е по-добре да хваща стълбите, защото сигурно имаше някакъв сорт проблем…

Беше наполовина извън леглото, когато Приор влетя през вратата, наистина през нея, защото беше още затворена, когато той се блъсна в нея. Влетя през нея заднешком и тя просто се разтроши на трески и плоски парчета шперплат.

Тя го видя как се удря в стената и след това пада на пода, и след това не се движеше повече, и на вратата стоеше още някой, осветен в гръб откъм другата стая, и всичко, което тя можеше да различи от лицето, бяха две отразени криви червена светлина от имитирания залез.

Присви крака обратно в леглото и се притисна към стената, ръката й се плъзна надолу към…

— Не мърдай, кучко. — В този глас имаше нещо наистина плашещо, защото той беше прекалено адски радостен, като че ли запращането на Приор през вратата беше било някакъв вид забавление. — Имам предвид наистина да не мърдаш… — И жената пресече стаята на три крачки, много близо, толкова близо, че Мона усети студа, идващ откъм коженото яке на жената.

— Добре, — каза Мона, — добре…

След това я сграбчиха ръце, бързо, и тя се оказа по гръб, с рамене, притиснати здраво в дунапрена, и нещо — електрошокът — беше точно пред лицето й.

— Откъде си я докопала тази дреболия?

— О, — каза Мона, като че ли това беше нещо, което може да е виждала някога, но после го е забравила, — беше в якето на приятеля ми. Взех назаем якето му…

Сърцето на Мона думкаше. Тези очила създаваха впечатление…

— Оня лайнар знаеше ли, че имаш тази дреболия?

— Кой?

— Приор — каза жената и я пусна, обръщайки се. След това го риташе, риташе Приор силно, от главата до краката. — Не — каза и спря така внезапно, както и започна. — Не мисля, че Приор е знаел.

След това на вратата стоеше Джералд, все едно нищо не се е случило, освен че гледаше тъжно към частта от вратата, която още си беше на рамката, прекарвайки пръст по ръба на разцепения ламинат.

— Кафе, Моли?

— Две кафета, Джералд — каза жената, разглеждайки електрошока. — Моето — черно.

Мона отпи от кафето си и заразглежда дрехите и косата на жената, докато чакаха Приор да се свести. Или поне изглеждаше, че чакат това. Джералд беше изчезнал отново.

Тя не приличаше особено на никой, когото Мона беше срещала преди; Мона не можеше да я помести в класификацията си на стилове, освен че сигурно трябваше да има пари. Косата й беше европейски подстригана; Мона беше виждала такива в едно списание; беше доста сигурна, че това не е модата от този сезон, но отиваше добре на очилата, които бяха присадки, враснали направо в кожата. Мона беше виждала един шофьор на кабриолет в Кливлънд, дето имаше такива. Носеше и късо яке, много тъмно кафяво, твърде обикновено за вкуса на Мона, но очевидно ново, с голяма бяла овча яка, разкопчано сега и под него странно зелено нещо, нахлузено пред гърдите и стомаха й като броня, което и беше каквото Мона мислеше, че вероятно е, и дънки, скроени от някакво сивозелено мъхесто кадифе, дебело и меко, и Мона мислеше, че те са най-добрата част от облеклото й, тя също не би имала нищо против едни такива, само дето ботушите не се връзваха с тях, високи до под коляното черни ботуши, такива каквито носят мотоциклетистите, с дебели жълти гумени подметки и големи ивици над стъпалото, хромирани токи отгоре додолу, отвратителни остри върхове. И къде ли беше намерила такъв лак за нокти, такова бургундово? Моне не предполагаше, че изобщо още го правят.

— Какво, по дяволите, си зяпнала?

— Ъъъ… ботушите ти.

— Е?

— Не се връзват добре с панталоните ти.

— Нося ги да наритам както трябва Приор.

Приор изстена на пода и започна да се опитва да повърне. Мона се почувства от това като че ли на нея й е лошо, и каза, че смята да отиде в банята.

— Не се опитвай да изчезнеш. — Жената като че ли наблюдаваше Приор над ръба на бялата си порцеланова чаша, но с тези очила беше трудно човек да е сигурен.

Тя някак си се оказа в банята, с несесера в скута. Бързаше да му дръпне едно; не го стри достатъчно добре, и магът изгори задната част на гърлото й, но както Ланет обичаше да казва, не винаги имаш време за сладкото. И така или иначе, не беше ли всичко това сега много по-добре? В банята на Джералд имаше малък душ, но изглеждаше, като че ли не е бил използван дълго време. Тя разгледа внимателно и видя сива плесен, растяща около отточния отвор, и петна, които изглеждаха като засъхнала кръв.

Когато се върна, жената влачеше Приор към една от другите стаи, дърпайки го за краката. Беше по чорапи, без обувки, забеляза сега Мона, като че ли се е бил събул, за да спи. Синята му риза беше омазана с кръв, и цялото му лице беше подуто.

С прилива на енергия Мона усети ярко и невинно любопитство:

— Какво правиш?

— Май ще трябва да го посъбудя — каза жената, като че ли беше в метрото и говореше за някой пътник, който ще си пропусне спирката. Мона я последва в стаята, където работеше Джералд, всичко чисто и болнично бяло; гледаше как жената го сложи в нещо като стол, като в козметичен салон, с лостове и бутони и разни неща. Не е точно като да е толкова силна, помисли си Мона, по-скоро като да знае как да прехвърля тежестта. Главата на Приор падна настрани, докато жената го привързваше с черен колан през гърдите. Мона беше започнала да го съжалява, но след това си спомни за Еди.

— Какво има? — Жената пълнеше бяло пластмасово съдче с вода от хромирано кранче.

Мона се опитваше да го каже, усещайки как сърцето й спринтираше безконтролно, подгонено от мага. Той уби Еди, опитваше се да каже тя, но не можеше да го прокара. Сигурно по някое време беше успяла, защото жената каза:

— Да, би го направил тоя тип нещо… ако му позволиш.

Тя плисна водата върху Приор, в лицето му и надолу по ризата; очите му се отвориха, и бялото на едното беше плътночервено; металните рогчета на електрошока пръснаха бели искри, когато жената го притисна в мократа синя риза. Приор изкрещя.

Джералд трябваше да застане на четири крака, за да я измъкне изпод леглото. Имаше хладни, много внимателни ръце. Тя не можеше да си спомни как се е пъхнала там, но в момента всичко беше спокойно. Джералд беше облечен в сиво палто и тъмни очила.

— Сега отиваш с Моли, Мона — каза той.

Тя започна да хълца.

— Мисля, че ще е по-добре да ти дам нещо за нерви.

Тя се дръпна назад, извън хватката му.

— Не! Да не си посмял да ме пипнеш!

— Зарежи, Джералд — каза жената от вратата. — Време е да тръгваш.

— Не вярвам да знаеш какво правиш, — каза той, — но ти желая късмет.

— Благодаря. Как мислиш, ще ти липсва ли мястото?

— Не. Така или иначе скоро смятах да се пенсионирам.

— И аз също — каза жената, и след това Джералд си тръгна, без дори да кимне към Мона.

— Имаш ли някакви дрехи? — попита жената Мона. — Нахлузвай ги. И ние се махаме.

Обличайки се, Мона откри, че не може да закопчае роклята си над новите си гърди, така че я остави отворена, облече якето на Майкъл и го закопча до брадичката.