Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невромантик (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mona Lisa Overdrive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

МОНА ЛИЗА ОВЪРДРАЙВ. НЕВРОМАНТИК 3. 1998. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.24. Роман. Превод: [от англ.] Григор ГАЧЕВ [Mona Lisa overdrive, by Wiliam GIBSON]. Печат: Враца: Полипринт ЕАД. Формат: 127×197 (20 см. Офс. изд. Тираж: 1 800 бр. Страници: 254. Цена: 4200.00 лв. (4.20 лв.). ISBN: 954-8340-46-3 (грешен)

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

2. АФРИКАНЧЕТО

Африканчето пристигна на пълна скорост в Кучешката пустош на последния ден от ноември. Старомодният му додж беше каран от бяло момиче на име Чери Честърфийлд.

Плъзгавия Хенри и Ситната Птичка разглобяваха вибротриона, който беше лявата ръка на Съдията, когато се показа доджът на Африканчето, и кърпената му апронова пола пръскаше кафяви фонтани от ръждивата вода, която се събираше на локви по неравната повърхност от утъпкана стомана на Пустошта.

Пръв го видя Ситната Птичка. Ситната Птичка имаше остри очи, а също и 10х монокуляр, който висеше на гърдите му сред кости от най-различни животни и древни медени капачки за бутилки. Плъзгавия вдигна поглед от хидравличната китка и видя как Ситната Птичка се изтяга до пълните си два метра и насочва монокуляра през мрежата от небоядисана стомана, която образуваше повечето от южната стена на Фабриката. Ситната Птичка беше слаб, почти скелет, и лакираните криле от кафява коса, които му бяха изкарали прякора, се очертаваха рязко на фона на бледото небе. Бръснеше високо косата си отстрани и отзад, доста над ушите, и с крилете и аеродинамичната опашка изглеждаше като че ли носи безглава кафява патица.

— Уху, — каза Ситната Птичка, — да му го начукам.

— Какво? — Не беше лесно да накараш Ситната Птичка да се съсредоточи, а работата искаше два чифта ръце.

— Оная тарамбука.

Плъзгавия се изправи и избърса ръце в крачолите на дънките си, докато Ситната Птичка изчовърка зеления микрософт Мех-5 от куплунга зад ухото си, мигновено забравяйки осемстепенната сервокалибрационна процедура, нужна, за да се оправи вибротриона на Съдията.

— Кой кара? — Африканчето никога не караше, ако имаше кой друг да го прави вместо него.

— Не скив. — Ситната Птичка остави монокуляра да изтрака обратно върху покритието от кости и мед.

Плъзгавия се присъедини към него на прозореца и двамата загледаха приближаването на доджа. Африканчето периодично разкрасяваше матовочерната боя на екраноплана с причудливи щуротии с аерозолни флакони; мрачният ефект беше подчертан от ред хромирани черепи, вградени в масивната предна броня. Едно време кухите стоманени черепи бяха съдържали червени коледни лампички за очи; може би Африканчето не се грижеше вече толкова за имиджа си.

Когато екранопланът наближи Фабриката, Плъзгавия чу Ситната Птичка да рови отзад в сенките, и тежките му ботуши да скърцат в праха и фините ярки спирали на метални стружки.

Плъзгавия гледаше през последното останало прашно острие прозоречно стъкло как екранопланът се отпуска върху апроновата си пола пред Фабриката, ръмжейки и изпускайки пара.

Нещо издрънча в мрака зад него и той разбра, че Ситната Птичка е зад рафта със старите части и навива ръчно изработения заглушител на китайското пушкало за патрони с изместен център на тежестта, което използваха за лов на зайци.

— Птичка, — обади се Плъзгавия и хвърли гедорето на постелката, — знам, че си тъп дребен жълтоклюн Джърсиевски задник, но що по дяволите трябва да ми го напомняш?

— Не ми аресва тая тарамбука — каза Ситната Птичка иззад рафтовете.

— Ъхъ, и ако на тарамбуката й скимне да те забележи, също няма да те хареса. Разбере ли, че си отзад с пушката, ще ти я завре в гърлото напреки.

Ситната Птичка не отговори. Беше израсъл в белите крайпътни градчета на Джърси, където никой не знаеше нищо и не даваше пукната пара за нищо, и мразеше всички, които дават.

— И аз също бих му помогнал. — Плъзгавия дръпна нагоре ципа на старото си кафяво яке и тръгна към екраноплана на Африканчето.

Прашният прозорец откъм страната на шофьора се спусна със съскане и откри бледо лице, доминирано от чифт огромни, напръскани с кехлибарено шофьорски очила. Ботушите на Плъзгавия хрупаха по стари метални кутии, изтънели от ръждата като сухи листа. Шофьорът дръпна надолу очилата и го погледна изкосо: момиче, но сега кехлибарените очила висяха около шията й и прикриваха устата и брадичката. Африканчето щеше да бъде откъм далечната страна, което беше добре за при малко вероятния случай, ако Ситната Птичка почне да стреля.

— Заобиколи — каза момичето.

Плъзгавия обиколи екранолета, мина покрай хромираните черепи и чу как прозорецът на Африканчето се спуска със същия демонстративен тих звук.

— Плъзгав Хенри, — каза Африканчето, и дъхът му побеля, като блъсна въздуха на Пустошта, — здрасти.

Плъзгавия погледна надолу към дългото кафяво лице. Африканчето имаше големи лешникови очи, цепнати като на котка, тънки като молив мустаци и кожа, която блестеше като обработена.

— Здрасти, Африканче. — Плъзгавия надуши някаква особена миризма откъм вътрешността на екраноплана. — Как я караш?

— Ами, — каза Африканчето, присвивайки очи, — спомням си да ми беше казал веднъж, ако някога ми трябва услуга…

— Да — кимна Плъзгавия, усещайки пръв прилив на разбиране. Африканчето му беше опазил задника веднъж в Атлантик сити, беше уговорил някакви разгневени братя да не го пускат от балкона на четиридесет и третия етаж от оставен да гори кол. — Някой да иска да те метне от висока сграда?

— Плъзгав, искам да те запозная с някого.

— Ставаме ли квит тогава?

— Плъзгав Хенри, това готино изглеждащо момиче тук е госпожица Чери Честърфийлд от Кливлънд, Охайо. — Плъзгавия се наведе и погледна към шофьора. Руса чорлава коса, грим около очите. — Чери, това е моят близък личен приятел г-н Плъзгавия Хенри. Когато беше млад и лош, караше заедно с Тъжните Дякони. Сега е стар и лош, крие се там вътре и си гони изкуството, ако разбираш. Талантлив мъж, ако разбираш.

— Той е оня дето прави роботите, — каза момичето около буца дъвка, — казвал си ми.

— Самият същият — каза Африканчето и отвори вратата. — Чакай ни тук, сладурче. — Африканчето излезе навън в Пустошта, облечен в норково палто, което докосваше върховете на безупречните му жълти щраусови ботуши, и Плъзгавия мярна нещо в задницата на екраноплана, мигновено линейково проблясване на превръзки и хирургически тръби…

— Ей, Африка, какво имаш там вътре?

Окичената със скъпоценности ръка на Африканчето се вдигна и посочи на Плъзгавия назад, и в същия момент вратата на машината се затвори с щракване и Чери Честърфийлд натисна копчетата на прозорците.

— Трябва да си поговорим за това, Плъзгав.

 

— Не мисля, че искам прекалено много — каза Африканчето и се облегна назад на голата метална опора, увит в норките си. — Чери има свидетелство на медицински техник и знае, че ще й се плати. Готино момиче, Плъзгав. — Той намигна.

— Виж…

Африканчето имаше отзад в екранолета някакъв тип, който беше като мъртъв, кома или нещо подобно, вързан към помпи и системи и тръби и някакъв сорт симстимов апарат, всичко това завинтено за стара носилка от линейка, с батериите и прочее.

— Какво е това? — Чери, която ги беше последвала, след като Африканчето беше отвел Плъзгавия отзад, за да му покаже човека в екраноплана, зяпаше със съмнение извисяващия се над нея Съдия, или поне повечето от него: ръката с вибротриона лежеше където я бяха оставили, на омаслената постелка на пода. Ако тя има свидетелство на медицински техник, сигурно медицинският техник още не е забелязал липсата му, си помисли Плъзгавия. Носеше поне четири кожени якета, и всички й бяха големи с по няколко размера.

— Изкуството на Плъзгавия, както ти бях разправял.

— Тоя тип умира. Смърди на пикня.

— Катетърът се е измъкнал — каза Чери. — Какво всъщност трябва да прави това нещо?

— Не можем да го държим тук, Африканче, ще опне петалата. Ако искаш да го утрепеш, наври го в дупка на Пустошта като тази.

— Човекът не умира — каза Африканчето. — Не е пострадал, нито е болен…

— Че к’во му е тогава, да го таковам?

— Пътува, сладур. На дълго пътешествие е. Има нужда от тишина и спокойствие.

Плъзгавия премести поглед от Африканчето към Съдията, след това пак към Африканчето. Искаше да продължи да работи по тази ръка. Африканчето искаше Плъзгавия да задържи този образ две, може би три седмици, и щеше да остави Чери да се грижи за него.

— Не връзвам. Тоя тип приятел ли ти е, или какво?

Африканчето сви рамене под норковото си палто.

— И що не го държиш при себе си?

— Не е достатъчно тихо. Няма достатъчно спокойствие.

— Африканче, — каза Плъзгавия, — дължа ти нещо, ама не чак толкова шантаво. Така или иначе трябва да бачкам, и така или иначе е прекалено шантаво. И Джентри също влиза в сметката. В момента той е в Бостън; ще се върне утре вечерта, и няма да му хареса. Знаеш, той е малко особен с хората… И това място е негово, ако разбираш…

— Бяха те надвесили през парапета, човече — каза тъжно Африканчето. — Спомняш ли си?

— Да, спомням си…

— Не си го спомняш достатъчно добре — продължи Африканчето. — Окей, Чери. Да се вдигаме. Не ми се пресича Кучешката пустош по тъмно. — Той се отбутна от стоманената опора.

— Виж, Африка…

— Забрави това. Не ти знаех шибаното име в Атлантик сити, просто реших, че не ми се ще да видя бялото момче размазано по цялата улица, разбираш? Не го знаех тогава, и май не го знам и сега.

— Африка…

— Да?

— Добре. Ще остане. Максимум две седмици. Даваш ли ми дума, че ще дойдеш и ще го вземеш? И ще трябва да ми помогнеш да оправя нещата с Джентри.

— К’во му трябва на него?

— Дрога.

 

Ситната Птичка се появи отново, когато доджът на Африканчето се отдалечи през Пустошта. Измъкна се иззад джунгла от пресовани коли, ръждиви кубове смачкана стомана, по които още имаше тук-таме кръпки ярък емайл.

Плъзгавия го гледаше от прозорец високо във Фабриката. Квадратите на стоманената рамка бяха запълнени с парчета отпадъна пластмаса, всяко с различен оттенък и дебелина, така че когато наклонеше глава настрана, Плъзгавия виждаше Ситната Птичка през слой топлорозов луцит.

— Кой живее тук? — попита Чери от стаята зад него.

— Аз, Ситната Птичка, Джентри.

— Имам предвид в тази стая.

Той се обърна и я видя до носилката и машините за животоподдържане.

— Ти.

— Твоето място ли е? — Тя гледаше схемите, залепени по стените, първоначалните му идеи за Съдията, Следователите, Труподъвкача и Вещицата.

— Не го мисли това.

— По-добре да не ти хрумват разни работи — каза тя.

Той я изгледа. Имаше голяма червена флюска в ъгъла на устата си. Изрусената й коса стърчеше като демонстрация на статичното електричество.

— Казах ти вече, не го мисли това.

— Африканчето вика, че си имал електричество.

— Аха.

— Дай да го вържем тогава — каза тя и се обърна към носилката. — Не смуче много, но батериите ще отслабнат.

Той пресече стаята и погледна надолу към съсипаното лице.

— Я по-добре ми кажи нещо. — Не му харесваха тръбите. Една от тях влизаше в едната ноздра на човека, и от идеята му се повдигаше. — Кой е тоя тип и к’во, по дяволите, прави Африканчето с него?

— Нищо — каза тя, потупвайки дисплея на предницата на биомонитора, вързан за крака на носилката със сребриста лента. — REM-ът му е в наличност, като че ли сънува през цялото време… — Мъжът на носилката беше напъхан в чисто нов спален чувал. — Работата е, че той — който и да е — плаща на Африканчето за това.

На челото на човека имаше опната мрежа троди; единичен черен кабел беше опнат по дължината на носилката. Плъзгавия го проследи до масивния сив блок, който като че ли доминираше апаратурата, монтирана по надстройката. Симстим? Не прилича. Някакъв киберпространствен дек? Джентри знаеше доста нещо за киберпространството, или поне говореше за него, но Плъзгавия не можеше да си спомни нищо за изпадане в безсъзнание и просто стоене така включен… Хората се включваха, за да свият нещо. Слагат тродите и ей ги там, всички данни на света натрупани като един голям неонов град, така че можеш да се движиш около тях и един вид да ги схванеш, поне визуално, защото ако не можеш, ще ти е прекалено сложно да си намериш пътя до точно тези данни, които са ти притрябвали. Джентри му викаше иконика.

— Той плаща на Африканчето?

— Аха — каза тя.

— За к’во?

— Да го държи така. И да го крие.

— От кой?

— Не знам. Не е казвал.

В тишината, която последва, се чуваше равномерното съскане на дишането на човека.