Петър Бобев
Жрицата на змията (9)

9

Доналд Джексън откри корабокрушенците на смрачаване. След земетресението той се качи на една пирога с Чириапа и с още двама индианци и пое нагоре по реката. Откри ги по гласа на ягуара и по нетърпеливото грухтене на кайманите.

Кръвожадните влечуги обсадиха тутакси лодката му, сблъскаха се край нея, защракаха челюсти. Очите им, вторачени, хищни, святкаха като червени въглени. Греблата почнаха да отскачат от бронираните туловища. Но лодката продължи напред, следвана от този зловещ ескорт. Накрая спря. Повече не можеше. Около островчето се простираше жив, яростен риф от озъбени муцуни и бясно шибащи опашки.

Доналд Джексън даде знак на гребците, после гръмна право в устата на най-близкия крокодил. Чудовището подскочи и се преметна настрана, като ревеше от болка. Щом видяха, че е ранено, другарите му се струпаха отгоре му да го разкъсват. Така, улисани в канибалското си пиршество, те поочистиха пътя и индианците вмъкнаха ловко пирогата в тая жива пролука. След втория изстрел достигнаха малката суша.

Пръв се възползува от неочакваната помощ ягуарът. С огромен скок над настървените каймани той се хвърли към лодката. Но куршумът на мисионера го посрещна още във въздуха. Гребците отдръпнаха навреме лодката и тежкото тяло се стовари сред крокодилската глутница.

Чудовищата се сборичкаха за плячката, струпаха се във вдъхваща ужас кипнала купчина, в някакъв замайващ водовъртеж от стръв и безпощадна жестокост. Мощните им туловища надигнаха лодката, заблъскаха я с роговите си гърбове.

Но тримата пътешественици все пак успяха да се метнат в нея невредими. Хладнокръвните индианци бързо загребаха назад. Крокодилите се юрнаха подире им, шибаха с опашки, скърцаха зъби, ръмжаха. Но постепенно, един след друг, почнаха да изостават, разбрали, че плячката им се изплъзва.

Тогава мисионерът остави пушката до себе си.

— Е, откриватели! — подметна той. — Изпариха ли се желанията ви? Или смятате, че още веднъж ще идвам да ви измъквам от зъбите на крокодилите?

Спътниците му мълчаха. След малко Фернандо дигна глава.

— Пресвети отче — почна той предизвикателно. — Ясно ми е, че всичко беше скроено от вас. Нали познах?

Мисионерът мълчеше безучастно. Не отричаше, не потвърждаваше.

Фернандо добави:

— И вие като нас си имате планове, правите си сметки. Ако ви пречим, кажете ни! Ще я нагласим така, че всички да спечелим. Ако има злато, то ще бъде толкова много, че ще стигне не само за четирима съдружници, а за цял полк. Кажете, какво искате вие?

Доналд Джексън отговори неочаквано кротко на тази груба обида:

— Искам да не ми създавате повече грижи. Да вървите там, отдето сте дошли. Тук не е нито музей, нито Рио де Жанейро.

И погледна предизвикателно първо Боян Симов, после Фернандо Бендейра.

— Тук е най-дивото кътче на Амазония. Няма нито злато, което да делим, нито неоткрити цивилизации.

— А статуята, която намерихме днес? — оживи се Боян.

— Една статуя още не значи град — подметна небрежно Джексън.

— А пътят? Настилката от плочи, водеща в селвата?

— Навярно светилище на речния бряг.

Боян отново почувствува старата си неприязън към този смръщен мизантроп, с неговата необяснима, безсмислена упоритост.

— Доктор Джексън — почна той, — уважавам знанията ви като лекар…

Изведнъж мисионерът го хвана грубо за ръката.

— Не повтаряйте това! Чувате ли? Доктор Джексън не съществува! Пред вас е отец Доналд.

— Това няма значение.

— За мен има! — викна мисионерът гневно. — Има…

При тоя изблик на гняв Боян се смути, но продължи:

— Позволете и на мен да кажа мнението си по археологичните проблеми. Смятам, че имам известно право. Няколко години се занимавам с това. Здраво съм се блъскал. Изградил съм своя хипотеза. Остават ми само няколко брънки. Стар въпрос, прастар. История или легенда? Но фактите се трупат всеки ден. По всички краища на света съществуват легенди, чудни легенди, сходни, сякаш родни сестри… Преди хилядолетия в Египет излязъл от морето богът Тот, във Вавилония — божественият Оанес, в Индия — Парашария, в Гърция — Пелагос, в Мексико, при ацтеките — Кецалкоатъл, при муиските в Колумбия — Бочика, при перуанските индийци — Замна, в народа мая — Кукулкан, в Юкатан — Вотан… И забележете, всички тези просветители идват от морето. Всички те донасят култа на слънцето и на змията. Донасят със себе си наука и знания, готова държавна организация и култура, донасят еднакъв календар и йероглифно писмо, запознават туземците със земеделие, с архитектура, с изкуствено напояване, с астрономия, балсамиране и гадаене по животински вътрешности. Навсякъде строят пирамиди. Всички те са изобразявани като едри брадати мъже. Всички. В Египет, Индия, Африка и Европа те идват от запад; при ацтеките, майте и инките в Америка — от изток. Има ли друг извод освен един?

В този миг проехтя първият изстрел на Утита. Чу се топуркане на много нозе и на брега изскочиха група полуголи хора. Втори гърмеж. Утита падна на земята.

— Спрете! — извика Джексън и изпразни във въздуха пушката си.

Нападателите се смутиха от неочакваната намеса. Някои търтиха назад. Утита се възползува от суматохата, сгъна тялото си и като се изправи на плещи, ритна с крака неприятеля си, който вече беше замахнал с копието. После скочи прав. Но друг противник се метна на гърба му като пума. В ръката му лъсна нож.

Утита се хвърли по гръб. Врагът му изпусна ножа, ала не отслаби хватката около врата му. Почна да го души. Опомнили се от първото смайване, другите индианци се върнаха отново, насочиха копията си.

Тогава пирогата опря до брега. Мисионерът пак стреля във въздуха. Боян, видял на лунната светлина как неколцина нападат сам човек, стисна едно гребло и връхлетя с него. Не понасяше неравния бой. Винаги беше на страната на по-слабия. И тъкмо навреме. Ако бе закъснял една секунда, няколко остриета щяха да пронижат гърдите на Утита. Боян замахна с веслото и отблъсна настрана протегнатите копия. Замахна втори път, трети път — вече по главите на нападателите.

Дотича и Доналд Джексън с пушката, следван от Жак Камюс с другото гребло, Фернандо се засуети в лодката да дири оръжие.

Индианците не устояха. Пръснаха се. Изчезнаха в мрака.

Утита се надигна, метна пушката през рамо, взе и торбата си.

Джексън запита:

— Какво става тук?

Индианецът вдигна рамене.

— Искаха да ми отрежат главата.

Боян усети как го облъхна ужас при този безстрастен отговор.

— Да ти отрежат главата? — възкликна той. — А аз все не допусках… В наши дни…

Утита погледна към него.

— Те имат право. Аз съм рязал глави на техни близки. Те са длъжни да ми отмъстят.

Мисионерът се вгледа в лицето му.

— А ти, сине, кой си?

— Утита! Навярно си слушал за мен?

Джексън премисли малко.

— Да, слушал съм. И хубаво, и лошо. А сега къде си тръгнал?

— При теб.

— За какво?

— Синът ми Тукупи е болен. Ще умре. Тсапау ме накара да викна шамана. И той рече така: „Вачапа е пратил зъл дух.“ Ти знаеш какво значи това. Но Утита не иска вече. Той обеща на белия вожд с черната дреха… И ето тръгна да дири Белия шаман, да дири лек за сина.

Мисионерът заговори. За пръв път Боян долови малко топлота в гласа му.

— Добре си постъпил, Утита. Ще дойда в твоята гея. Но не сега. Уморен съм. При това и лекарствата ми са в къщи. Ела с нас! Утре заран ще тръгна с теб. С божия помощ ще спасим Тукупи.

Утита влезе в лодката и улови едното весло. Наместиха се всички и продължиха пътя си, следвани от облаци комари. Наоколо се рееха безброй светулки, сякаш лодката се бе врязала в някаква полудяла галактика от мигащи звезди. Цвърчаха цикади, прелитаха прилепи, избръмчаваха като далечен самолет едри бръмбари. Кайманите се разговаряха нещо на своя грухтящ език. Виеха зловещо, сърцераздирателно маймуните-ревачи.

Една огромна светулка кацна върху рамото на Утита и освети мускулестото му тяло. Боян протегна ръка.

— Какво е това? — запита той, задъхан от вълнение.

В дланта му лежеше тежък амулет от зелен нефрит, окачен на шията на индианеца. А в Бразилия няма такъв нефрит. Но не само това. Прекрасният камък беше шлифован в чудна форма — човек с голяма глава, с брада и ръце на корема, миниатюрно копие на изровената статуя над Синия бряг.

Утита мълчеше. Колебаеше се.

— Какво е това? — повтори въпроса си Боян.

Индианецът въздъхна:

— Белият човек спаси живота на Утита и сега животът на Утита принадлежи на белия човек. Утита ще му разкрие всичко, но не сега. Не тук. Другите не трябва да чуят. Утита няма право да говори, защото тогава ще умре. Но белият човек и Утита сега са едно.

Боян седна примирен на мястото си.

— Добре! — каза той.

Скоро лодката се прилепи до брега на мисията. Пътниците я привързаха към дървения пристан и се запътиха към постройката.

Пред входа Утита хвана Боян за ръкава.

— Чакай!

Археологът се обърна нетърпеливо:

— Слушам те, Утита.

Индианецът го погледна в очите.

— Който иска живота ти, е враг. Който спаси живота ти, е брат. Белият човек спаси живота на Утита. Той е брат на Утита.

— Хубаво казано — кимна Боян.

И си помисли. Проста и правдива логика. Но приложима само за джунглата. Не и за града. Там всичко е тъй сложно.

Утита добави:

— Нека белият брат вземе амулета, щом толкова го харесва. Той е дар на Утита от жените-господарки.

— От кои?

— Жените без мъже.

Боян усети как дъхът му спря.

— Амазонките!

Той хвана индианеца за раменете.

— Значи, съществуват! А ти виждал ли си ги?

— Утита живя сред тях три луни.

— В Розовия град?

Утита кимна с глава.

Боян седна на пейката до входа. Дръпна до себе си и индианеца.

— Утита, разказвай! Разказвай! Как се отива там?

Изведнаж Утита се изправи.

— Защо пита белият брат?

— Защото искам да отида в този град, да го видя, да видя…

Индианецът мълчеше. После поклати глава.

— Не може! Никой няма право да отиде при тях неканен. Наказват със смърт.

— А ти?

— Господарките сами извикаха Утита. Понякога съвсем рядко те поканват при себе си мъж. Храбър мъж. Много храбър. Защото искат да имат храбри деца. Оставят пред геята му знака си, стрела с кичур женски коси.

Боян стана.

— Ти ще ме заведеш! Нали знаеш пътя? И ще се върнеш. Само ще ми го покажеш.

Индианецът продължаваше да клати глава.

— И да знае пътя, Утита няма право да обади… Няма… Господарките завързаха очите му. Така го заведоха. Да не разбере къде е изгрев, къде е залез.

— Нима нищо не си спомняш? — запита отчаян Боян. — Съвсем нищо?

Утита отвърна:

— Всички знаят едно — пътят е тежък. Страшен. Най-първо Скритата река, после Водната смърт и най-сетне Мъртвата гора. А сред нея — градът на господарките.

Археологът се замисли. Какъв смисъл крият тези странни имена? Проста измислица ли са на богатото индианско въображение или съдържат някаква истина? Във всяка легенда се крие поне зрънце истина. Къде е тук истината?

Утита заговори тихо, някак умолително:

— Нека белият брат да не мисли за това! По-добре е! Който отиде неканен там, загива. Господарките го принасят в жертва на своя бог. Бог-чудовище.

На прага внезапно застана мисионерът. Дали бе подслушвал?

— Много дълги излязоха преговорите ви — рече той с предишния си суров глас. — Прибирайте се вътре зад мрежите! Нямам намерение да изпращам надолу по реката болни от малария.

Двамата го последваха мълчаливо. Фернандо и Жак вече бяха седнали до масата.

Мисионерът покани новодошлите да се нахранят. Щом видя раната на новия си гост, той взе от походната аптека бинтове и сръчно я почисти.

Боян поглеждаше крадешком индианеца и неволно му се възхищаваше. Лицето му не трепваше, макар че мисионерът чоплеше дълбоко в раната.

— Не боли ли? — подметна Боян.

— Боли — усмихна се Утита.

— Защо не викаш тогава?

— Защото и да викаш, пак боли.

След превръзката почнаха да вечерят и чак когато се нахраниха, Доналд Джексън се облегна на стола си.

— Сега вече да се разберем — рече той. — Утре ще отида с Утита да прегледам сина му. Това значи най-малко три дни. Затова ви предлагам да се стегнете още тая вечер. Утре заран ще ви изпратя с една пирога към Манаос, а аз спокойно ще продължа работата си.

Фернандо подхвърли заядливо:

— Не е особено любезно, не сте ли съгласен?

Мисионерът се сопна грубо:

— Не съм тук, за да приказвам любезно, а правдиво. Вие сами се убедихте, че не сте подготвени за такава експедиция. И аз решително отказвам да ви помагам повече.

Фернандо пак се обади:

— Да ни помагате? Това нощес помощ ли беше?

А Боян мислеше, търсеше доводи, диреше начин да склони някак си този стар твърдоглавец.

— Сеньори! — обърна се той към спътниците си. — Моля ви, идете да си легнете! Ще ми се да поговоря с нашия домакин насаме.

— Но за последен път! — предупреди го Джексън.

— Да, за последен.

Фернандо и Жак отидоха в съседната стая, където им беше определено да спят. На излизане Фернандо му даде знак да не отстъпва. Камюс въобще не се обърна, стиснал гневно устни. Утита разпъна хамака си в столовата. Тук щеше да спи.

За да не го разбере индианецът, Боян заговори на английски:

— Отец Джексън, вие може би смятахте, че от жажда за злато търся тоя град…

Мисионерът го прекъсна:

— Подбудите ви не ме засягат. Засягат ме действията ви. Създавате ми грижи. Аз съм тук мисионер, изпратен да спасявам душите на непокръстените езичници, а не комисионер на разни авантюристи.

Боян възрази живо:

— Но аз не съм авантюрист. Видях Розовия град. С очите си го видях. А вчера откопах и статуята, намерих шосето за града.

Мисионерът го гледаше с присвити очи.

— Е?

Боян въздъхна. Да издаде ли тайната на Утита, най-силния довод? Но не! Сдържа се. Каза друго:

— Да си призная, всъщност не само като учен се стремя натам. Има още нещо. Онзи ден не се осмелих да ви призная, досрамя ме. Сега няма да скрия. Чуйте и решете сам! Когато изплувах на брега след катастрофата, аз нямах сили да се мръдна. Лежах до вечерта. Нападна ме ягуар. И щях да загина, ако не беше тя… Една прекрасна девойка, хубава и печална, с руса коса — най-русата коса, която съм виждал. Въоръжена с лък, тя уби ягуара. После ми заговори. Заговори на някакъв странен, свирещ език. А до нея стоеше огромна змия, дълга тридесет-четиридесет метра. И това страхотно чудовище се подчиняваше на девойката, слушаше я като кученце…

— Кошмар! — отсече Джексън. — Такива змии няма.

Но Боян възрази:

— Някои пътешественици ги споменават, макар че официалната наука все не смее да ги признае. Майор Фосет твърди, че е убил деветнадесетаметрова анаконда и заради това в Англия го нарекли нагъл лъжец. Мисионерът Виктор Хайнц видял водна змия, достигаща на дължина двадесет и пет метра. Показвали са ми снимки на такива змии — около тридесет и пет метра дълги, убити с картечници.

Доналд Джексън мълчеше, изгубил охота да слуша повече.

Боян преглътна от вълнение и довърши мисълта си:

— Ето заради тая девойка най-много искам да отида в града! И за нея! И за науката! Не мога иначе! Разбирате ли ме?

Мисионерът сякаш се сепна от сън.

— Хубава девойка с руса коса! Най-русата коса! А на каква възраст?

— Деветнадесет-двадесет години.

Джексън продължи да говори като че ли повече на себе си:

— Европейка сред развалините в джунглата! Какво ще дири там?

Младият мъж отговори бързо:

— Но там живеят амазонките. Тя е истинска амазонка, с плитка около главата и огромен лък.

Мисионерът се обърна към легналия индианец, който ги следеше мълчаливо под полуспуснатите си клепачи, и го запита:

— Утита, чувал съм от съплеменниците ти, че си живял сред жените-господарки. Какви бяха те — бледолики или индианки?

Утита отговори, без да се замисля:

— Индианки! Истински индианки, само че малко по-едри, с по-светла кожа.

— А някоя девойка с жълта коса?

Индианците нямат прилагателното рус, затова Джексън я нарече жълта.

Утита каза усмихнат:

— Още не съм виждал индианка с жълта коса.

Мисионерът се обърна към събеседника си:

— Е, млади приятелю, какво ще речете сега?

Боян не отговори. Смазан от това, което току-що научи, той се оттегли в съседната стая и без да се разсъблича, се отпусна в леглото. Фернандо и Жак спяха дълбоко или се преструваха на Заспали.

Боян стисна зъби. Идеше му да викне, да закрещи от мъка. Нима всичко рухваше изведнъж, всичко… Нямаше никакво бяло племе сред развалините на джунглата, нямаше никакви потомци на тайнствения народ-просветител от древността…

Индианки, обикновени индианки. Може би жени, на които е омръзнало да робуват на мъжете. Така обясняваха някои мита за амазонките.

А неговият блян?

Нима и той рухва, нищо не остава?

Само сън, кошмарен сън…