Петър Бобев
Жрицата на змията (28)

28

Жак Камюс и Фернандо Бендейра преживяха още една тежка нощ в селвата. Какви ли не зверове ги посетиха по време на съня им върху разчаталеното дърво! Всъщност това не беше и сън, а някаква кошмарна дрямка, прекъсвана от чести заплашителни стрясквания. Най-първо ги навести боа, пропълзяла безшумно от клон на клон. Когато тя се отказа от хищните си намерения, по дънера се изкатери пума. Но сепната от неочакваната среща, навярно вече заситила глада си другаде, тя се метна на съседното дърво. Вампирите цяла нощ кръжаха наоколо в безшумните си зигзаги. И макар че нещастните бегълци се събуждаха всяка минута и ги пропъждаха с гневни ръкомахания, летящите хищници все пак успяха да опитат кръвта им. Нито Фернандо, нито Жак усетиха нараняванията. Само тънките кървави ручейчета по вратовете им подсказваха, че коварните кръвопийци ги бяха издебнали. А облаците москити се отделиха от тях чак преди зазоряване.

И ето, недоспали, уморени, гладни, те гледаха как ивицата черно небе бързо просветва. Смолистите вълни на реката засияваха с огнените отражения на зората, докато накрай отново придобиха златистия си цвят. Маймуните-ревачи проточиха тъжните си псалми.

Внезапно двамата дигнаха очи, уплашени от изпукване на клонка над главите им.

— Куанду! — рече Фернандо. — Бодливо свинче!

Жак кимна.

— Туземците го обичат много. И аз съм ял…

Фернандо откърши със силните си ръце един клон, окастри страничните му вейки и запълзя нагоре. Бодливото свинче, някакво странно смешение от прасе, таралеж и лисица, стоеше на един висок клон и размахваше заплашително настръхналата си опашка. Фернандо не успя да го достигне. Тъкмо под него стъблото беше голо и безклонесто. Той се озърна. Трябваше да се сдобие с по-дълъг кол, да достигне жертвата си. Но куандуто не го дочака. Изкатери се още по-високо. И там, убедено в недосегаемостта си, се залови да огризва младите листенца.

Внезапно на същия клон скочи една дива котка, запълзя дебнешком, примъкна се откъм гърба му. После се метна върху му, като целеше да сгризе корема му. Но не й се удаде. Куандуто я посрещна с удар на опашката си, подобна на бодлив боздуган. Макар и наранена от несполучливия опит, нападателката не се отказа от борбата. Кой знае откога не бе яла! Подхвърли се втори път. Сега бодливото свинче й подложи настръхналия си гръб. Тя се дръпна назад, като съскаше диво. В устата й стърчаха начупените шипове на опасната плячка.

— С тия бодли ще умре от глад — рече Камюс.

Котката не поднови нападението. Подви опашка и отстъпи заднишком. Фернандо замахна с кола, ала не улучи и нея. Тя само изфуча насреща му и се изгуби в листата.

Те се спуснаха на земята, протегнаха се, разкършиха схванатите си стави. По телата им пробягнаха тръпки от хлад. Сутрин в джунглата става много студено, като във влажна изба.

В този миг видяха броненосеца. Едър като угоено прасе, наметнало сякаш на шега кожа на кайман, то пристъпваше лениво върху късите си крака и налапваше от време на време намерения бръмбар или гъсеница.

Камюс се поколеба.

— Казват, че яде трупове. Затова натрупват върху гробовете грамади дърва.

— Дори да е така — отвърна Фернандо, — пак ще го изям.

— И индианците не го закачат. Вони.

— Нищо!

Но броненосецът го усети. Наведе се и заработи бързо с ноктите на предните си лапи, сякаш не живо същество, а машина за ровене, мощна сонда. Дупката нарасна толкова бързо, че докато Фернандо притича, беглецът се зари в нея, потъна в земята. Бразилецът опита да разкърти входа, почна да мушка с кола. Напразно. Броненосецът бе избягал по тунела, който си бе издълбал сам.

Жак се обади:

— Я остави! Да свършим по-важната работа. Няма да загинем от един ден глад.

Фернандо се изправи.

— Прав си! Но… все пак друго е с пълен стомах.

Двамата влязоха в пирогата, натиснаха греблата.

Насочиха се към отсрещния бряг, като се взираха до болка в смълчаните храсталаци. Какво ли им тъкмеше тази тишина? Каква ли нова опасност, нова клопка?

Сега, когато бяха изгубили златото, сякаш отново бяха станали хора, бяха забравили враждата.

Край тях се гмуркаха ято змиешийки, най-добрите плувци сред птичето царство. Само пингвините може би дирят по-добре. Ту една, ту друга птица вирваше опашка и потъваше в дълбините. Понякога изчезваха всички вкупом. Водната повърхност опустяваше. Но не за дълго. Те изплуваха и нагълтваха уловената риба, потопени до шии във водата. Така приличаха повече на водни змии, отколкото на птици. Изведнъж всички змиешийки като по команда изскочиха във въздуха, засилиха се с патешките си крака и полетяха ниско. Накацаха по-горе, на десет метра срещу течението, и отново се заловиха с риболова. Когато лодката достигна брега, Фернандо каза:

— Слез ти! Огледай пътя! Ако има опасност, скачай до мене. Аз оставам за това, готов да греба веднага. Да не губим време.

Жак го изгледа озадачен. Пак ли му кроеше нещо? Но какво можеше да прочете в това измамно, мъжествено красиво лице? Нямаше друг изход. Фернандо стискаше така греблото, че всеки миг можеше да го превърне в убийствено оръжие.

„Използува ме като опитно животно — помисли си Жак. — Така някога в древността робите са проверявали ястията на господарите си, за да ги предпазят от отрова.“ Ала що можеше да стори? Надигна се и скочи на брега. Озърна се, надникна зад храстите, изкачи се нагоре. Нищо. Гората изглеждаше безлюдна. Само сребърните звънчета на птицата-звънар ехтяха мелодично от зелената висина.

Чак тогава Фернандо напусна лодката. Преди да навлязат в гората, те я притулиха под навикналия до водата шубрак.

— Да минем през тунела, от който се измъкнахме! — предложи бразилецът.

Жак Камюс не възрази, а тръгна право нататък. Най-първо Жак, после Фернандо, двамата се спуснаха във влажния проход. Още при първите крачки съгледаха мъртвата змия.

— Охо! — възкликна Фернандо. — Чак дотук ни е следила проклетницата!

Прекрачиха подутото й тяло и продължиха напред, като плашеха със светлия сноп на фенерчето си безбройните обитатели на мрака — паяци, стоноги, гущери, жаби и бръмбари. Най-сетне достигнаха каменния блок, който затулваше входа към пирамидата. От пръв поглед личеше, че не стои както трябва. Изглеждаше наведен, полегнал настрана. И наистина, когато опитаха да го отместят, той не се поддаде. А преди това се хлъзгаше като върху маслени лагери. Скоро откриха причината. Гредата, която му служеше за ос, се бе превърнала на прах, смазана от тежестта му. А долу, до стената, се източваше малка, незабележима постройка — дълго, тънко тунелче от налепена дървесина.

— Бели мравки! — изруга Фернандо. — Термити!

Камюс кимна с глава.

— Само те могат да направят това.

Как не опитаха да отместят каменния къс. Блъскаха с рамена, опитваха да го повдигнат с кола. Напразно.

— Хайде към другия вход! — реши Фернандо. — През хралупата.

И тръгна назад.

— Проклета напаст! — избъбра той. — Хората се боят и ги мразят, но не смеят да се борят с тях. Тъй си мислят те — термитите са злопаметни. Ще те намерят и под земята, за да си отмъстят. Ще отмъстят на тебе или на близките ти.

Жак добави:

— В Гвиана видях странен надпис на един кръстопът, надпис-молитва: „Боже, спаси ни от мълнии, от земетресения, от мъчителна смърт. Избави ни от термити“.

— Разбра ли вече защо в Златния град няма дървени мебели? Затова и ние спяхме на каменни нарове. А аз смятах, че така само поддържат спартанския си дух.

След малко Фернандо и Жак излязоха от подземието, прекосиха гората, като се озъртаха страхливо, и се вмъкнаха в замаскираната хралупа.

Това подземие приличаше досущ на съседното — каменен под, стени от изправени блокове, таван от подпрени в блоковете масивни плочи, спарен въздух, членестоноги и влечуги. По същия начин се отместваше и каменната му врата.

Фернандо надзърна предпазливо. Никой. Прекрачи прага. След него се измъкна и Жак. Вратата се хлъзна безшумно зад тях. Насреща се виеше тясна стълба. Позната стълба. По нея ги бяха извели от тъмницата. Те тръгнаха нагоре. Никъде не се мяркаше човек. Чуваше се само шуртене на вода. И сред този монотонен шум — далечни стонове, плач на деца. А може би само им се струваше така след безсънната нощ, е тези изопнати нерви.

През зиналата каменна змия двамата се озоваха в светилището над Змийския храм. Камюс не посмя да пристъпи по-нататък.

— Да изчакаме тук! — предложи той смутен. — Зад статуята. През нощта ще си свършим работата незабелязано.

Но Фернандо се поколеба. Смътно подозрение се прокрадваше в съзнанието му. Струваше му се, че градът е опустял. Тук по-рано маршируваха цели отреди пазачки, по улиците бързаха угрижени амазонки. А сега? Тишина. Само клокоченето на водата. И тая неясна глъчка, далечна, приглушена. Имаше нещо. И той трябваше да го разкрие, за да го използува, когато стане нужда. С презрителна гримаса Фернандо остави съдружника си и излезе на улицата. Площадът изглеждаше съвсем пуст. Пусти зееха входовете на отсрещните сгради.

А тези стонове, този плач! Отде ли идваха? Сякаш изпод земята. Той достигна отдушника на Змийския храм. Ясно! Ето откъде. Какво ли ставаше? Навярно непозната дивашка церемония. Съвсем предпазливо той надзърна вътре. Охо! Мисълта му тозчас прецени чудесната възможност. Водата заливаше амфитеатъра. И в нея плуваха, блъскаха се, струпани една до друга, стотици амазонки. Злочестите майки опитваха да изтеглят момиченцата си върху последната площадка, но и там водата ги достигаше. Децата се притискаха към каменната стена и пищяха жално. Вече нямаше къде да отстъпват. Сред обезумялото множество се огъваше огромната анаконда.

Фернандо се усмихна доволно. Сан Фернандо пак му помогна. Сега пътят е съвсем чист, свободен. Нямаше значение как са били натикани злите дивачки в този капан. Да речем, че това е сторил пак Сан Фернандо. Важиото беше това, че градът е беззащитен, напълно в неговата власт. Със златото, с диамантите, с всичките си богатства. Всичко е негово. Колкото може да отнесе. Цяла златна мина. Той ще идва тук и ще се връща всеки път, когато пожелае, ще пренася съкровищата си. И никой няма да научи за това.

Никой!

Горкият Жак! Не е лошо момче. Но няма късмет. Защо му трябваше да идва тук? Защо трябваше да преплува морето с акулите, за да научи тая тайна, която ще му струва живота? Никой, който я знае, не бива да остане жив. Защото тогава тя няма да бъде тайна. А богатството няма да бъде само на Фернандо.

Жалко за тебе, Жак!

Но…

Твоят живот ще трае до устието на Скритата река, до срещата с Машингаши. Само ще отнесеш златото. И толкова. Нямал си късмет.

В този миг Фернандо зърна Върховния жрец, който се връщаше към Храма на змията. Бразилецът изтича незабелязано назад и се скри до Камюс.

Жрецът вън! Какво означава това, тая нова загадка?

Белобрадият старец влезе в светилището с бавна стъпка. Очите му гледаха с безумен блясък, разсеяни и злобни, невиждащи, отправени някъде далече, отвъд каменните стени. Пред входа на подземието той спря. После махна с ръка и почти тичешком се върна назад, прекоси площада и хлътна в някакъв отвор в основата на пирамидата.