Петър Бобев
Жрицата на змията (5)

5

Боян се събуди тъкмо преди изгрев. Мисионерът бе излязъл да обиколи малкото си стопанство. Младият мъж се протегна. Днес тръгваше. Нямаше да отлага повече. Не биваше да отлага. Трябваше най-сетне да намери чудния град.

Колко лесно е да се каже — да намери. Но къде? Толкова дни проучваше напразно картата, разпитваше мисионера и индианците. Малко преди катастрофата пилотът му бе показал точно къде се намират. После самолетът падна в река, неозначена на никоя карта. Не бяха слушали за такава река и индианците. Или пък го мамеха и те…

Въпреки всичко той щеше да трогне срещу течението до Синия бряг, откъдето направо през джунглата щеше да се отправи на юг. Тежко пътешествие наистина! В Амазония има само един път. Докъдето проникне лодка, прониква и човек. Друг проход няма. Само сплетени, недостъпни гъсталаци. Но той беше длъжен да ги преодолее. Всеки ден, всяка нощ в съзнанието му изплуваше образът на очарователната девойка, избистряше се, добиваше плът — с късата туника, е големия лък и разкошната златна коса, завита на плитка… Златна плитка… И тайнственият град, в който не е стъпвал кракът на археолог…

Един верен туземец още вчера се спусна с пирога да отнесе до първата пощенска станция писмото, с което Боян съобщаваше в българското посолство къде се намира и какво замисля.

Симов отметна противомоскитната мрежа, облече се набързо и отвори вратата. Часовникът показваше шест часа. Както всеки ден по това време небето бързо изсивя, разгоря се, запламтя и като с един замах на вълшебна пръчка настана денят — без преход, без зазоряване. Върховете на горските великани грейнаха, лизнати от огъня на изгрева. Сенките попиха из непроходимите шубраци. Ленивата река пламна в огнени отражения.

Боян съзря мисионера сред групата носачи, които се разделиха някак гузно, щом го забелязаха.

— Отец Джексън! — запита развълнуван археологът. — Какво ви е известно за амазонките?

Нещо като усмивка разтегна тънките устни на мисионера.

— Романтична легенда, раздухвана от хора, които никога не са се вестявали по тези места.

Боян го прекъсна нетърпеливо:

— Не! Не въобще! Питам за този край. Не сте ли слушали за амазонки? Тук, наблизо?

— За амазонки се говори навред по река Амазонка. Но само толкова — говори се.

— Ами вие? Не вярвате ли, че съществуват?

— Не вярвам!

Боян стисна челото си с ръка.

— А защо всички стари пътешественици, всички до един, твърдят това? Кондамин, Хумболт…

— Защото само са минали набързо. Чули-недочули. Потребни са били сензации, да платят разноските…

Археологът поклати глава.

— И все пак — Ореляно, разузнавачът на Писаро, говори така недвусмислено за срещата си с тях. Нали сте чели описанието на битката? Аз съм го запомнил дума по дума. Ето да ви подсетя. Записал го е Карвахал, летописецът на отряда: „Индийците се съпротивяваха толкова отчаяно, защото са поданици на амазонките, с които са в родство. Дойдоха им на помощ десетина амазонки. Те бяха високи, с ослепителнобяла кожа и дълги коси, завити на плитки около главата. И убиваха всеки индиец, който отстъпеше. Въоръжени бяха с лъкове и стрели, които винаги улучваха безпогрешно“.

Боян се поколеба. Да му каже ли и за това — за божественото видение с навита на плитка коса, с лък и стрели, безпогрешни стрели…

Не се реши. Пред сурово стиснатите устни, пред насмешливата им бръчка не се осмели да разкрие сърцето си.

Какъв отблъскващ, противен човек! Добре, че вече се разделяше с него. Повече нямаше да се измъчва от присъствието му.

— Млади човече! — рече Доналд Джексън. — Казах ви го веднъж. Повтарям. Смятах, че сте археолог, учен, а не търсач на сензации. Смятах, че знаете по-добре от мен откъде произхожда името Амазонка.

— Знам! — отвърна Боян. — „Амазуну“ — шум на вълните. С този вик индианците предупредили Ореляно за идващата от океана приливна вълна, поророка.

Мисионерът добави:

— Ето това сходство на думи! От него водят началото си легендите. Всеки пътешественик е търсил амазонки. За доказателство служело всяко село, от което са отсъствували мъжете — отишли на лов или на война.

Мисионерът млъкна. По реката се зададе пирога, която спря на брега. От нея изскочиха Фернандо Бендейра и Жак Камюс. Двамата поздравиха сърдечно.

Облечен с чист бял костюм, избръснат гладко, напарфюмиран, с орхидея в бутониерата, елегантен както винаги, Фернандо заговори бързо:

— Радваме се, че ви сварихме! Безпокояхме се да не ви изпуснем.

Боян запита учудено:

— Познавате ли ме?

— Нямам чест — отвърна любезно Фернандо. — Но научих за експедицията ви.

Боян погледна в недоумение мисионера, който сви примирително рамене.

— Така е в джунглата. Клюките се пренасят по-бързо от телеграфа.

Фернандо добави:

— Ще ви обясня веднага. Нека говорим открито, като честни хора! Чух, че ще търсите Златния град.

Боян се усмихна.

— Ако има име, трябва да се нарича не Златния, а Розовия град.

— Няма да спорим за дребни работи. Приемам вашето мнение. Ние двамата с моя приятел решихме да ви помолим — вземете ни със себе си. Не сме учени, със знания няма да ви помогнем, но познаваме джунглата.

Боян се замисли. Какви ли бяха пък тези двамата? Безсъмнено, авантюристи. Може би иманяри. В своята професия често се бе срещал с подобни на тях. Може би са почтени хора, може би — мошеници. Но в случая нямаше избор. Безсъмнено трима европейци, и то опитни пътешественици, имат по-големи изгледи да сполучат, отколкото един.

Доналд Джексън се намеси грубо:

— Длъжен съм да ви предупредя. Няма никакъв град, никакви развалини, никакво злато — в случай че сте тръгнали за това. А вие, сеньори, ако познавате страната, трябва да сте слушали за шуарите, ловците на глави.

Фернандо отвърна с усмивка:

— Шуарите са разбрани хора, ако знаеш как да се държиш с тях.

— Тогава на добър ви път! — тросна се Джексън. — Аз изпълних християнския си дълг, предупредих ви. По-нататък нека бог ви пази!

Боян подаде ръка.

— Добре! Да пътуваме заедно. Но какви са вашите условия?

— Лесна работа! — успокои го Фернандо. — Ще се разберем. По-важно е приключението!

Но Жак Камюс го пресече:

— Не! По-напред да се уговорим! Мене не ме интересуват приключенията. Наситих им се! Искам пари! Пари ми трябват!

Археологът отговори:

— Аз не съм богат. Кажете колко искате!

— Да делим по равно! — отсече Камюс.

Боян погледна недоумяващ.

— Да делим? Какво?

— Златото, което ще намерим!

— Но аз не знам дали има злато. Пък и да намерим, то не е мое, а на Бразилската държава. Как ще разполагам с него?

— Ако няма злато, аз не участвувам! — обърна се Камюс и тръгна към лодката.

Фернандо се намеси:

— Не му обръщайте внимание! Още не е оздравял напълно от треската. Затова нервничи. Аз ще го склоня.

Боян рече:

— Но аз не съм ви канил. Вие сами…

— Разбира се! — потвърди бразилецът. — Аз ще му обясня и друго. Държавата дава премия на този, който намери съкровище. Голяма премия. За нас тя стига.

— Така може! — съгласи се Боян. — При това условие съм съгласен.

— Тръгваме ли? — залита Фернандо.

— Ще тръгнем. Но преди това кажете кои сте! Да знам поне как да се обръщам към вас.

— Аз съм Фернандо Бендейра. Приятелят ми — Жак Камюс. Неуспели каучеро. Та кой ли е прокопсал от събиране на каучук? Две неща спечелихме — треската на Жак и опитност в селвата. Дано сега сполучим повече!

— Дано! — усмихна се Боян.

Някакъв вътрешен глас се опита да го възпре — някакъв глас, който му нашепваше, че е рисковано да тръгва на такъв път с непознати хора, да обвързва с тях живота си за седмици и месеци, може би дори до смърт. Но чудното видение с русата плитка го примамваше тъй властно към юг, че замъгляваше разума.

— Кога тръгваме? — запита нетърпеливо Фернандо.

— Преди да дойдете, бях решил — след час!

— Добре! А накъде?

— Към Синия бряг! Оттам навлизаме в джунглата!

— Охо! — подсвирна бразилецът. — Тежко!

В това време мисионерът ги извика в дома си.

— Хапнете, каквото бог дал! — подкани ги той. — И дано се видим отново живи!

Тези непрекъснати подмятания и заплахи дразнеха Боян. Той седна на масата и пристъпи мълчаливо към яденето. Мълчеше мрачно и домакинът. Само Фернандо подхвърляше остроумия, на които се смееше единствен Жак Камюс.

Носачите се сбраха пред мисията с торби и сандъци, натъпкани с провизии. Те ги нагласяваха за опит на рамената и на главите си, после ги сваляха на земята, запалваха цигара или лапваха лист кока и почваха да го дъвчат съсредоточено.

Мисионерът отиде да им даде последните напътствия, а Боян се залови да провери още един път дали всичко е опаковано и подредено както трябва. В тежката влага на амазонския лес всички припаси, ако не са затворени в херметически кутии, се развалят бързо. Солта се стопява. Барутът овлажнява. Кибритът омеква, не пали. Дрехите плесенясват.

Фернандо мина край Жак и му пошушна:

— Защо постави въпроса за златото? Щеше да провалиш цялата работа.

— Защото искам пари! — отвърна той виновно. — Нямам време да чакаме!

— Нека веднъж да стигнем там! Лесно ще се оправим. Само да пипнем златото — да го пипнем с тези ръчички…

Камюс се усмихна алчно, а Фернандо продължи надолу край реката. След десетина минути се спря и се озърна. Над главата му притича стадо кинкажу. Той се дръпна неволно настрана. Може би беше нелепо, но все пак. Така разправят индианците: ако те поръси такава животинка, умираш — месото ти изгнива.

На съседното дърво се пощеха маймуни-капуцини, беряха някакви плодове, замерваха се с клечки, караха се. Ето две по-млади самки се подгониха по една лиана, увиснала като чудовищна гирлянда над обраслия с камъш залив. Настигнаха се, сборичкаха се.

Неочаквано из водата се надигна една анаконда и с мълниеносно движение захапа едната маймунка. Другата побягна нагоре. Уловената жертва запищя прегракнало, стиснала с четири ръце и опашка лианата. Но лианата се скъса и потъна ведно с маймуната и страшния хищник.

Фернандо дигна вежди. Така е. В джунглата, в живота въобще, трябва да си отваряш очите. Всяко недоглеждане, и най-малкото, може да ти струва живота.

После изсвири с уста като птицата-звънар. Отговори му подобен вик и след минута до него застана Машингаши.

Фернандо запита:

— Къде са другите?

— В пирогите, скрити сред лианите.

— Добре! Ние тръгваме след малко.

— Накъде? — запита индианецът.

— Към Синия бряг!

Машингаши погледна уплашен.

— Нагоре живее моето племе.

— Е?

— Машингаши няма право да ходи там! Защото е изгонен от племето. Отиде ли — смърт!

— А защо е изгонен?

Индианецът се намръщи. Не обичаше да си спомня.

— За лъжа! Шуарите не лъжат. Който излъже, го пропъждат. Не прощават. Индианецът може да убие, да вземе чужда жена, може всичко — само не да излъже.

Фернандо неволно се изсмя:

— Ако съществуваше такъв закон при белите, то значи да опустеят всички държави.

Помощникът му отговори мрачно:

— Затова Машингаши обича белите. Затова иска да живее при тях.

— И това ще стане! — успокои го с ласкав глас Фернандо. — Много скоро! Само ако ме слушаш!

— Но Машингаши няма да ходи по-далеч от Синия бряг! Няма, нали?

— Добре! — склони Фернандо. — Тогава ти ще останеш там с другите. Ще чакате, докато се върнем. Тогава ще ни нападнете. За тебе две бели тсантси и още много-много пари. Разбра ли? Ще чакаш?

Машингаши кимна мълчаливо.

Тогава бразилецът изтича обратно. Беше доволен. Всичко се нареждаше леко, по-леко, отколкото очакваше. Изплиташе добре мрежата си. Нищо не пропускаше. Фернандо Великолепния показваше отново какво умее.

„А тебе, Машингаши, после ще предам на полицията като убиец на бели хора. Ха, ха, ха! Ти не си обикновен дивак — подлежиш на съд. Цивилизован дивак…“

Когато Фернандо наближи селището, индианците нареждаха последните товари в две големи пироги, издълбани от цели дънери.

Тримата пътешественици и десетината носачи се сместиха на гъсто в тях и се отблъснаха от дървеното кейче.

На брега ги изпрати цялото селище: мъже, жени и полуголи дечурлига. Високият кокалест мисионер стърчеше с една глава над дребните индианци. Лицето му се бе изпънало в някакво замръзнало изражение, от което не можеше да се прочете нищо — никакъв трепет, сурово и безчувствено като лицата на тези, които го заобикаляха.

— Чудак! — подметна Фернандо на английски, за да не го разберат туземците.

— Познавате ли го? — запита Боян.

— Цяла Амазония го знае по име. Славата му се носи надлъж и шир. Своенравен, заядлив старец. Направо казано — проклет. Никой бял не се отбива при него. Отбягват го всички.

Боян реши да научи нещо повече.

— Откъде е дошъл, какъв е бил преди това?

Фернандо вдигна вежди.

— Тъмно минало, още по-тъмно настояще! Говорят, че бил лекар. Умряла жена му. Той дошъл тук преди дванадесетина години. От мъка по нея, казват. Довел и детето си — пет-шестгодишно. Но и то изчезнало. Ягуар ли го разкъсал, кайман ли го завлякъл под водата?

— Нещастник! — промълви Боян.

Фернандо го прекъсна:

— Ами, нещастник! Някои сами търсят нещастието. Позират с него. Вижте ме де! Съжалете ме! Защо не се оженил повторно, като не е могъл без жена? Млад е бил. А дошъл тук, сред диваците, и подивял повече от тях. Тъй говорят всички. Другите мисионери също не го понасят. Не са го изгонили още, защото се разбира с диваците. Как — негова си работа. В най-опасните мисии. Където отрежат главата на някой „отец“, пращат отец Джексън. И той оцелява… Как ви се струва това?

Боян не отговори. От близкия бряг прокънтя такъв рев, че пътешествениците грабнаха пушките, а индианците отпуснаха веслата.

В плитчината се биеха кайман и ягуар. Едрата пъстра котка, захапала извиващото се влечуго в основата на опашката, бързаше да го извлече върху засъхналата, нацепена тиня, за да се справи там с него. А над тях, натопили във водата високите си като кокили корени, стърчаха гигантски дървета, подобни на чудовищни стоножки, които — ха, ха — всеки миг ще размърдат крака и ще се разпълзят по стръмния бряг. По клоните се люлееха на човките си папагали ара.

Ягуарът изрева повторно, но този път вече от болка. Крокодилът, сварил да захапе лапата му, опитваше да го замъкне в дълбочините. Двамата противници се премятаха, пляскаха. Водата закипя. Виждаше се как пъстрият хищник губи сили. Той потъна веднъж, подаде се на повърхността, потъна още веднаж и повече не се мярна. Водата утихна, заглади се. Върху лъскавата й повърхност се разбягаха дългокраки паяци.

А двете пироги продължаваха да се носят нагоре срещу течението, заобикаляха повалените дървета, провираха се под нависналите клонаци.

Любопитни делфини иниа се завъртяха край тях, после изчезнаха зад близкия остров. В плитчината газеха рибари, гмуркаха се диви патици. На едно плаващо дърво седяха няколко нутрии, подобни на огромни плъхове. Те се взираха неспокойно в лодките с вечно озъбените си муцуни, от които стърчаха яките им оранжеви резци, забравили да доогризат захапаните клонки. Изведнаж, като по команда, те цамбурнаха във водата и изчезнаха.

Към пладне гората притихна. Пътниците едва сега почувствуваха колко шумна е била досега, изпълнена с безброй звуци, чирикания, ръмжене, крясъци. Сякаш светът онемя. Умълчаха се всички твари, изпокриха се на сянка от страшния пек. Само жестоките мухи пиуме продължаваха да се реят на орляци, да се лепят по всяко оголено място на тялото, за да смучат кръв. Пчели без жила се заплитаха в косите на хората и пиеха пот.

Пътешествениците не устояха срещу палещите лъчи на екваториалното слънце. Не бяха в състояние да ги защитят и опънатите слънчобрани. Индианците загребаха към брега и там, върху една по-суха полянка, всички се наобядваха. Но не си позволиха удоволствието да починат, макар че очите им се слепваха от умора. В джунглата не може да се спи ни нощем, ни денем. Наоколо прелитаха зелените мухи варега, дебнеха всеки задрямал човек, за да снесат яйцата си в носа или в ушите му. А след няколко дни личинките им щяха да изгризат до смърт тялото му. И не само те. Цялата околност гъмжеше от гигантски отровни сколопендри, дълги две педи, отвратителни бързоподвижни гадини, от които не можеха да се укрият. Накрай предпочетоха слънчевия жар и се нагласиха в лодките.

След еднообразно, изморително пътуване най-сетне достигнаха Синия бряг. И то тъкмо навреме, по мръкване. Синия бряг — това беше малък глинест хълм, подяден от реката, извисил над застоялия вир синята си изгладена стена, напъстрена от дрипавите ивици на разноцветни прослойки.

Индианците изнесоха товара на хълма, почти над вира. Пръснаха се да търсят дърва, разпалиха огън и сложиха да варят гърнетата с боб.

От високото се виждаше надалеч, нагоре и надолу по течението. Личаха ясно, с почти рязка граница, двете зони на гората. До самата река — заблатеното крайбрежие, игапо, обрасло с камъш, пипериче и ниски палми. А над него, там, дето не достигаше водата при наводненията, на височина десетина метра от сегашното ниво, почваше истинската гора, варзеята. Всъщност това не беше обикновена гора, а чудовищно струпване на хиляди видове растения, кипящ растителен хаос, в който не можеше да се открои ни едно дърво, ни един лист. Кое цъфтеше — дървото, до чийто дънер си се изправил, или поникналите върху него орхидеи? Чии са тези листа — на облепения с гъби и лишеи гигант или на нежната лиана? Чии плодове се ронеха отгоре?

Пътешествениците ги различаваха с мъка. Ту един, ту друг назоваваше разпознатото дърво сред множеството неизвестни растения.

— Какао, отрупано с плод!

— Пъпешово дърво!

— Бамбук!

— Монстера, нашият филодендрон!

Фернандо се изправи до едно високо клонесто дърво с перести листа, отрупано с безброй шушулчици.

Ето го и него, пау-бразила — червеното дърво, което е дало името си на цялата страна Бразилия.

Жак Камюс пък диреше друго и го откри.

— Хевея! Колко на гъсто! И невидели ножа на каучеро. Там в Гвиана, където работех, нямаше ненарязано дърво, от което поне веднаж да не е вземан сок.

Внезапно погледът на Боян се спря на нещо друго. Между стъблата на лианите трептеше разперена паяжина, изтъкана от яки нишки, в които пърхаше уловен гущер. А паякът-птицеяд, голям колкото мъжка длан, нашарен в яркосиньо и червено, се бе впил в жертвата си и трептеше в жестока наслада.

Боян замахна разсеяно с ножа си да разкъса жилавата паяжина, а паякът изостави агонизиращата жертва и побягна нанякъде. Но археологът не го погледна повече. Друго бе привлякло вниманието му — някаква странна форма на почвената повърхност. Той се наведе и откърти с ножа си малък чим от мъх. Подаде се розов гранит.

Розов гранит! Над глинения хълм!

Археологът изведнаж се събуди в него с целия си жар. Той застърга трескаво мъховата покривка. Достигна слой почва, засипала странната скала. Извика спътниците си. Всички награбиха мачети и лопати, заработиха припряно.

И не след дълго, малко преди залез, чудната находка бе откопана. Заревото на заника огря триметровото лице на огромна статуя, паднала по гръб, с отправен към небето поглед — статуя с гигантски ръст, поне десетина метра, груба, с неспазени пропорции на тялото, по-скоро изрод, чудовищен зародиш на човек с къси крака и ръце, положени на корема, с брада и дълги до раменете уши. Нещо примитивно, детински наивно и в същото време властно, побеждаващо, нещо вечно лъхаше от нея, от уродливите й форми, от чудното спокойствие и величие на позата, от самоуверения израз на стилизираните черти на лицето. Израз на владетел, на неоспорим водач. Върху валчестия му пиедестал, настойчиво напомнящ земен глобус, бяха издълбани странни, полузаличени от времето йероглифи.

Боян стоеше мълчалив, изтръпнал от вълнение.

— Значи, не е било сън — промълви той. — Не е било кошмар! Ето вижте следата от тази цивилизация! Такава статуя видях и там, край Розовия град.

Жак Камюс не успя да се овладее. Приближи и пошепна на ухото му:

— А злато? Има ли наблизо злато?

— Не знам! — дигна рамене археологът. — В града може би. Ала тук не, положително не…

Французинът изведнаж загуби всякакъв интерес към находката.

— Значи, само камък!

И обърна гръб.

— Знаете ли какво означава този камък? — запита Боян. — Погледнете го добре! Вижте! Мъжка глава, с брада и дълги уши. Кой е ваятелят й? Безспорно мъж от брадато племе. А индианците са голобради. И инките, и ацтеките, и майте! Тогава?

Той млъкна.

Другарите му не споделяха неговия възторг, надеждите и съмненията му за тях това беше един камък. Дори галантният Фернандо, винаги отстъпчив и любезен, не можеше да прикрие разочарованието си зад учтива усмивка.

— Но ще ни ползува ли това някак? — запита той накрая.

— Не знам дали чрез него ще открием града, но за мене другото не е по-маловажно. Представете си, тук са минали тайнствените брадати мъже на древността, ненадминатите строители на каменните градове. Народът, изваял величествените статуи на Великденския остров и край езерото Титикака, построил Тиахуанако — столицата на Кон Тики; народът, издигнал циклопските каменни основи, върху чиито развалини инките изградили своя град Маху Пикху.

За Фернандо и Жак тия имена не говореха нищо.

— Всъщност какво означава тази статуя? — запита бразилецът. — Защо е захвърлена тук?

Боян се замисли.

— Струва ми се, че не е захвърлена, а е стояла изправена над Синия бряг. Виждал я всеки, който минавал по реката. Безсъмнено сложена нарочно, за да се вижда. Посочвала е нещо. Защо пък да не допуснем, че именно оттук е почвало шосе за нашия град?

Фернандо се озърна.

— Шосе? Тук!

Боян се усмихна.

— Да не се учудваме! Оттогава са изтекли векове. Джунглата е задушила всичко, затрупала го е. Ще ми се да копнем тук-там!

Жак Камюс отново се намеси:

— В никакъв случай! За какво сме тръгнали ние — за шосета или за град? Я да не губим повече време!

Неусетно настана нощта. Гората потъмня в тайнствена заплаха. Реката се превърна в черна смола. Бръмнаха милиардите комари, запрелитаха прилепи-риболовци, прилепи-вампири и нощни пеперуди.

Боян предложи:

— Да вечеряме! После да спим! А утре ще решим. Нека и аз да премисля всичко.

Докато траеше вечерята, всички разговори се въртяха около легналата каменна статуя, по която танцуваха отблясъците на огъня и й придаваха странни изражения.

Младият археолог се взря в лицето й.

Сякаш им се присмиваше надменно, дръзко, стаила безброй неразгадани тайни от своя хилядолетен опит. Или пък заплашваше, предупреждаваше с трепкащите сенки около стиснатите устни…

Водачът на индианците пристъпи боязливо.

— Хората искат да си вървят! — рече той.

Боян го изгледа слисан.

— Защо?

— Тази глава от камък! Зъл дух! Ще ни убие!

Археологът опита да го успокои:

— Нищо няма да ви направи! Камък!

— Не! Не е тъй! Лошо място, омагьосано!

Боян беше слушал колко суеверни са индианците от Амазония. Как да ги ободри?

— Ще ви дам по два ножа — обеща той.

— Не! Не!

— И по една брадва.

Носачите се спогледаха. Водачът отиде при тях, посъветваха се шепнешком, после той каза:

— Така може…

И като че ли с това всичко се уреди.

Опънаха хамаците по дърветата, нагласиха се в тях, омотаха се в противомоскитните мрежи и се приготвиха за сън. Остана само водачът да поддържа огъня до среднощ, когато щеше да го смени друг.

Боян не можеше да заспи. Лежеше и мислеше, преценяваше. Намерил ли беше вярната следа, която щеше да го отведе право към целта, или се бе заблудил? Тайнствената каменна глава приближаваше ли го до русата девойка, или, напротив, го отвличаше настрана, подмамваше го в пущинака, отклоняваше го от пътя?

Впрочем дали мислеше, дали разсъждаваше, или само мечтаеше? Люшкаше се, подмятан лудо в някакъв разбушуван океан от мисли и чувства.

И защо непременно свързваше девойката с Розовия град, ако наистина я бе видял, а не бе му се присънила?

Розовия град!

Обитаем ли беше? Кои живееха в него? Нима можеше да допусне, че са същите белокожи хора с бради, творците на най-старата американска цивилизация, загадъчните древни строители, за които загатват легендите?

И ако са те, тогава…

Наоколо, извън трепкащия купол на огнените сияния, ту налиташе, ту уплашено отстъпваше мракът, заплашителен, наситен с безброй шумове. Уж тихо. Не се чуваше ни вик на маймуна, ни крясък на папагал, ни рев на кайман. А всъщност гората ехтеше от звуци, някакво непрекъсващо шумолене като шепота на спокойно море. Наоколо пъплеха безчислените обитатели на джунглата: бръмбари, жаби, червеи. Около огнището пробягваха едри хлебарки. От листния склоп валеше непрестанен дъжд от листа, вейки, плодове, парчета олющена кора. Беше душно като в парник. Растенията не смогваха да изпаряват погълнатата влага, затова я изцеждаха направо от листата си в едри капки, които валяха надолу като рядък непресекващ дъжд.

Неусетно русото видение, което изпълваше съзнанието на младия мъж, избледня и се сля със сънищата му.

Заспаха усмихнати, предвкусващи сладостта на богатството, Жак Камюс и Фернандо Бендейра.

Тогава водачът индианец се надигна. Последваха го безшумно всички носачи, сбраха хамаците си, взеха провизиите си и се качиха на едната пирога. После се спуснаха надолу по реката.

Когато видяха огъня, около който се бяха разположили хората на Машингаши, те се насочиха тихо към другия бряг. В селвата най-висшата добродетел е предпазливостта. Не се знае какво може да донесе една среща с непознати хора. Непознатият за индианеца значи враг.

След половин час срещнаха лодките на Канирса, който от няколко седмици дебнеше като гладен ягуар Фернандо Великолепния. Синът на убития старец Ватупи беше решил на всяка цена да вземе главата му, за да я опуши на свещения огън и да подчини духа му на своята воля — да го унизи, да се гаври с него, да отмъсти…

Канирса имаше отлично зрение. При това се придвижваше в сянката до брега и съгледа по-рано приближаващата пирога. Разбрал, че са индианци, той се отдръпна под листата. Пропусна ги да минат, без да го забележат.

Малко преди изгрев носачите на Боян достигнаха своята гея. Само водачът продължи надолу към мисията, за да съобщи на Доналд Джексън, че е изпълнил задачата си.