Петър Бобев
Жрицата на змията (26)

26

Щом стигна до брега, Утита тръгна пеша в посоката, накъдето се бяха отправили със змията Боян и младата жрица. Върху неустойчивия балсов дънер не би могъл да се справи със силното течение. Но дори за него, за родения в джунглата, това пътуване беше тежко. Жестока, неприветлива, гората не пускаше никого. Лианите го заплитаха като телена паяжина, забиваха в него хищните си нокти, раздираха кожата му. Скоро цялото му тяло се покри с дълбоки драскотини. Краката му се разкървавиха от ударите в скритите сред мъховете коренаци. По тялото му се издуваха като черни израстъци насмукалите се кърлежи и пиявици. Той нямаше време да ги маха от себе си. Като се напиеха до насита с кръв, те сами падаха на земята.

А беше тъй гладен!

На височина пет-шест метра той съгледа няколко плода на филодендрон. Покатери се по лианата и още там, горе, ги нагълта лакомо. Озърна се за още. Но не видя. Пред очите му се белееха само няколко току-що разцъфтели цвята, подобни на кала.

Утита се свлече надолу недоволен. Вкусните плодове не го заситиха. Само раздразниха охотата му за ядене. Той отчесна няколко палмови покълнеци, лапна една гъсеница и продължи да се озърта… Диреше по-едра плячка да засити глада му. Знаеше, сега му трябваха сили. Много сили. Предстоеше му нещо изключително, нещо, за което до преди няколко седмици не би дръзнал да помисли — да се вмъкне в страшния град при безпощадните жени без мъже, за да спаси другарите си.

Индианецът не се запитваше трябва ли да им помогне, или не. Дори не допускаше, че има друг изход — да свърне назад, за да се прибере в своята гея, да пази своя дом и своите близки. Не можеше да допусне, че щом веднъж се е врекъл, можеше да се откаже. За него врагът беше само враг, приятелят — само приятел. Да бъдеш приятел в охолство, когато се пие маниоково пиво, е лесно. Трудното е да останеш приятел в бедата, при изпитанието.

Той се оглеждаше, търсеше — няма ли да се мерне някоя игуана, боа, та дори жаба, някоя водосвинка или какво да е по-едро животно, което става за ядене?

И изведнъж видя. Костенурка! Тя се мъкнеше с разкривени крака по тинята, дирейки място да снесе яйцата си. Утита се метна отгоре й като харпия. Обърна я по гръб и я повлече навътре в гората. Там набра съчки, сух мъх и лишеи и удари огнивото. После пъхна живата костенурка в разгорелия се огън. Нямаше с какво да я убие. Тъкмо сега се канеше да заостри на огъня един бамбуков прът.

Когато от огнището се разнесе примамващият дъх на печено, Утита издърпа костенурката настрана. Едва я изчака да изстине, откърти коремния й щит и я заръфа лакомо. За индианците няма нещо по-вкусно. Седем гозби в една съдина — тъй казват те. Супа, крачета, яйца, очи, чер дроб, вътрешности — какво ли нямаше в обърнатата дълбока коруба? Нахрани се пребогато и отново пое на път, вече въоръжен с бамбуковото копие. Но скоро опря пред един тесен поток. Само три гребвания стигаха да го преплува. Въпреки това не посмя да нагази. В непозната вода не се влиза така. Преди това трябваше да се убеди, че няма пиранхи.

Една водна змия прекоси потока. Добър признак. Където се въдят хищните риби, водните змии изчезват. Но и това не беше съвсем сигурно. Налагаше се още една проверка. Решителна. Утита убоде пръста си с трън и изтърси бликналата капка кръв във водата. Втора, трета капка. Кръвта щеше да привлече дяволските риби. Пак нищо! Чак тогава Утита се спусна във водата. Гребна с лявата, гребна с дясната ръка. Вече посягаше да се залови в изпречения корен на отсрещния бряг, когато видя тъмнозеления гръб и оранжевия корем на електрическата змиорка.

„Тембладор! — помисли си той. — Тя също носи смърт.“

Другото не беше важно — нито как го бе усетила с електрическия си уред, нито защо го нападна, щом като не беше нейна плячка, нито каква беше тая нейна мощ, която може да срази и най-силното животно. А и не го знаеше. Не можеше да го проумее.

Опасната риба го докосна съвсем леко. Той дори не я усети. Електричеството й се пръсна в тялото му, оглуши го, парализира го. Пред очите му стана много светло, сякаш бе погледнал направо в слънцето след цял ден път в сянката на гората. Почувствува, че потъва, а нямаше сила да попречи на това. Крайниците му висяха безсилни, омекнали, безполезни. И все пак нагонът за живот надделя. Преди да се възвърне съзнанието му, което да даде разумните си заповеди, тялото му опита да се спаси само. Дробовете му не изпуснаха набрания въздух, ръцете безсъзнателно се вкопчиха в издадения корен, удържаха главата му над водата, докато дишането се върне. Тялото му продължаваше да се гърчи от електричеството, с което бе наситена водата. Наоколо се гънеха и мятаха мълниите си не една, а цял орляк змиорки, сред които плуваха с обърнати кореми няколко риби и водната змия.

Все още зашеметен, Утита успя да се измъкне наполовина на брега. Повече не можа, а остана така, легнал по очи с увиснали над реката крака.

Когато се опомни, вече се смрачаваше. Той се надигна. Потърси място за спане.

Нощта затисна джунглата. Настъпи тъй бързо, както винаги край екватора, като лавина от мрак, запълни всяка пролука между дърветата и всяка падина, ослепи го и удави душата му в ужас. Утита сякаш забрави всичко, що бе придобил в последните години, превърна се отново в предишния суеверен дивак. Забрави, че тъй викаха не злите духове, а ревачите и совите, че тъй безшумно прелитаха прилепите, че тъй дращеха с нокти по дънерите ягуарите, че тъй тракаха с челюсти кайманите.

Овладя го непреодолимо желание да запали огън. Духовете като зверовете бягат от огъня. Искаше светлина!

Разумът му едва го възпря, разумът, който му напомняше, че в мрака пламъците ще го издадат на враговете, които обхождаха брега.

Някой излая над главата му. Утита дигна поглед. Отгоре, на тънка лиана, стоеше кривокрак кинкажу, някаква чудновата смес от невестулка и маймунка. Събудил се бе вече. Няколко закъснели пчели се прибираха с тихо бръмчене в тесния отвор на хралупата си. Кинкажуто ги чу. Спусна се надолу, като се придържаше в клоните с опашка, и се настани пред прелката. Подуши оттук-оттам, опита да досегне меда с език, но като не успя, провря опашката си в кошера и тозчас я извади с откъснато парче пчелна пита. Изсмука меда, изплю восъка и отново намъкна чудната си опашка-ръка в отвора.

Утита се покатери на дървото. Достигна почти до върха, седна на един страничен клон и се привърза към него с лиани. Опита да заспи. Ала сънят не идваше. Защо ли? Дали поради неудобното легло, или поради дебнещите отвред горски духове?

Наистина, кой дишаше в тила му? Кой го докосваше с безплътни пръсти? Прилепът-кръвосмукач или…

Утита беше приготвял своите тсантси, както го учеше баща му. Но все пак дали ги бе правил както трябва? Дали не бе сгрешил нещо? Дали бе спазвал целия пост? Дали бе успял да подчини духовете на убитите врагове?

— Утита! — пошепна си той сам. — Не те ли е срам! Още ли не си станал човек? Толкова време живееш с белите, а мислиш за зли духове! Стегни се! Недей да трепериш! Какво ще кажат съседите ти, ако те видят така? Утита трепери… Стегни се! Утре ще те заведа на още по-опасно място, сред живи врагове, с плът, със здрави ръце, които пускат отровни стрели, с отровни змии. Какво ще правиш тогава?

Така осъмна. Над него листният покрив поизбеля, процедил заревото на утрото в бледозеленикави сияния. На десетина метра над главата му се открои горният етаж на гората, току под краката му, наподобили развълнувано зелено море, се накъдриха върхарите на долния етаж. Гора над гората! Две отделни, различни гори, със свои дървета, свои паразитни растения, свои животни, събрани по някаква прищявка на природата, сблъскани в едно от изобилието на влага и топлина. За Утита това беше естествено. Само тъй трябваше да бъде. Той не бе виждал друга гора. Свлече се долу на земята и продължи пътя си. Там, под първия горски етаж, още не се бе съмнало. Нощта все още не отстъпваше. Но накрай зората победи. Утринният здрач разгони мрака към най-гъстите усои. Тъмният тунел на джунглата все повече просветваше. Заплашителните сенки попиваха в шубраците, сякаш се изпаряваха. Резедавата дрезгавина се просмукваше в листния свод, разтваряше се в спарения въздух, затрептяваше в нежни сияния по цветовете на едрата бегония. От черната мътилка изплуваха причудливите дънери на дърветата, из общата синьо-черна маса на листата се избистряха отделни петури, открояваха се рязко като изрязани със своите форми, засияваха в хилядите отсенки на разкошната зеленина.

Джунглата се събуждаше. Нощните хищници се прибираха в бърлогите. Майчуните-ревачи начеваха утринния си концерт, от който кънтяха земята и небето. Сякаш на всяко дърво се бе сврял по един побеснял ягуар. Папагалите оправяха перата си, като не преставаха да бърборят. Гукаха гълъби. Бръмваха пчели и колибри.

Утита бързаше. Защото другарите му се нуждаеха от неговата помощ. Изведнъж острият му слух долови тихо стенание. Той отмести една лиана. В краката му, сгърчена на земята, лежеше Кецала, оплискана в кръв.

— Утита! — промълви тя. — Ти ли си, Утита?

Той се наведе. Позна я е мъка.

— От какво е това, Кецала?

— Фернандо… — простена тя. — Блъсна Кецала… В реката… И там пиранхите… Кецала ще умре, Утита…

— Няма! — рече той. — Утита знае целебни листа. Ще те отнесе до града…

— Няма нужда, Утита! Фернандо направи добро на Кецала. Сега тя ще отиде при своите деца… Ще се махне от тоя свят, от тоя лош свят… Че какво хубаво е видяла Кецала? Само мъка… Мъка… Кецала и другите като нея — тия отдолу — копаят, сеят, ходят на лов, трепят се, а отгоре седи той, Върховния жрец… Все недоволен… Все иска още… Иска… Иска… Джунглата настъпва… Ние сечем дърветата, подпираме порутените храмове, укрепваме стените — борим се срещу запустението… И защо? Душа не ни остава… А той все заплашва… Все изкупление?… Докога ще изкупваме?

Тя пое дъх.

— Погребах пет момчета… Защо Върховния жрец не позволи на Белия шаман да спаси последния ми син? Защо? Аз питам… Всички питат… Защото всички искат синовете им да живеят… Всички… И ако не ги е страх… Ще се вдигнат, ще напуснат и града, и жреца…

Нещастницата опита да се понадигне.

— Жрецът е страшен… Безпощаден… Безпощаден към нас… Към своите… Към чуждите още повече…

Тя клюмна. Беше мъртва. Беше намерила синовете си.

Утита изрови с един отчеснат клон недълбока яма в меката пръст и я погреба, трупайки отгоре й клони.

В този миг над главата му прелетя стадо маймуни. Сподири ги с крясък ято зелени папагали. Утита чу запъхтяно грухтене, но преди да се метне на близкото дърво, край него преминаха в луд бяг двадесетина пекари. Профучаха, без да го забележат. После се изредиха елени, тапири. Пробягна, като се озърташе страхливо с подвита опашка, едра пума, изгубила царствената си осанка, превърнала се в подплашена голяма котка.

Гората зашумя заплашително като пред надигаща се буря. Или не, по-право като приближаващ горски пожар, който фучеше, пращеше, вдигаше вихрушки от бръмбари и пеперуди, подгонил бялото горско население.

Това можеше да бъде само едно — черната смърт! Нищо друго!

Забравил всичко — зверовете, дивите амазонки, смъртната присъда — Утита се втурна по пътеката, смеси се с обезумелите животни. Случайно тапирът, който бягаше редом с него, го блъсна в храстите. Главата му се удари в един дънер. Той опита да се изправи, но падна отново. И отново се надигна. Защото чу зловещите крясъци на птиците-мравелови. Помъкна се, залитайки, като че ли бе изпил цяла кратунка огнена вода.

Тогава видя.

Огромна колона от едри черни мравки с червени глави, подобни на безкрили оси, пресичаше пътеката, източваше се в няколко потока като потекла жива лава.

Мравки, които те карат да плачеш — тъй ги наричат индианците.

Той притича по тях десетина крачки, но се върна като попарен назад. Грозното живо наводнение беше заляло цялата пътека. Не можеше да го прекоси. Ето враговете попълзяха по краката му, забиха ненаситните си челюсти в плътта му. Утита отскочи назад, изрони с ръце от краката си вкопчаните насекоми и търти да бяга. След двеста крачки пак спря. Нова река от забързани мравки препречи пътя му. Сякаш не живи същества, а метален поток, който извираше от шубраците и се вливаше със зловещо шуртене в другия шубрак отсреща.

Сега накъде? Нямаше време за губене. Къде да е — само да не стои на едно място, да не чака бездеен гибелта си. Той се спусна по пътеката към реката, следван по петите от настървените пълчища.

Два тапира потърсиха едновременно спасение от пъплещата смърт в реката. Утита се приготви да скочи подире им. В този миг единият тапир измуча. Човекът се закова до самия бряг. Водата порозовя. Закипя. Замятаха се безброй люспести гърбове с червени кореми. Пак пиранхи! Гъмжило! Тапирите свиха към брега. Но не го достигнаха. Потънаха на пет метра от него, превърнати в бели скелети.

Утита се обърна с лице към гората, обезумял от ужас. Зловещата заплаха се надигаше отвред, настъпваше като черен потоп. Мравките обграждаха всичко живо, което им се мернеше на пътя. Изгризваха мигновено всяка гъсеница, бръмбар, паяк, жаба. Пълзяха по земята, по стволовете, по листата, по лианите. Гората почерня, скри се под траурна премяна.

Една блестяща игуана опита да се спаси към върха на съседното дърво, но скоро падна, отрупана с рояк гризещи насекоми.

Четириметрова боа се измъкна от дупката си, заизвива се, замята се диво. Но не успя да избегне отредената й участ. Когато черното лъскаво гъмжило се отдръпна, от нея бе останал само белият гръбнак.

По тънката лиана, проточена между две гигантски сейби, опитваше да се спаси тромав ленивец. С последни сили, едва-едва, като скован, той преместваше ту едната, ту другата лапа. Пълзеше като някакъв охлюв-исполин, увиснал с гърба надолу. Нима се надяваше на спасение той, когато толкова по-пъргави твари загиваха. Само очите му издаваха ужаса, който го душеше. Те се въртяха бързо, широко отворени, мигаха, докато заловените крайници едва се придвижваха. Мравките го покриха, превърнаха го в блестящ черен грозд. Ленивецът запищя жално. Опита някаква своя хитрост. Отпусна се, блъсна се от клон в клон и се строполи на земята. Отгоре му се налепиха нови гризещи пълчища. Сега той намисли да се покатери на близкото дърво. Запълзя мудно по корем като чудновата къдрава костенурка, заби острите си нокти в кората, но не можа повече. Силите не му достигнаха. Остана там…

Утита не видя как го оглозгаха ненаситните дребосъци. Сякаш не мравки, не живи същества, а хищна река, някаква омагьосана река, способна да разтвори мигновено всяка плът, да превърне всяко животно в купчина кости. И той вече не беше наблюдател, а бъдеща жертва. След няколко минути този кръвожаден прилив щеше да го залее, щеше да разтопи и неговото тяло. Завиваше му се свят от преливащите една над друга блестящи живи вълни. Струваше му се, че ще полудее от зловещото скърцане на безбройните челюсти.

Нещастникът скачаше, тъпчеше с крака, а на мястото на всяка смачкана мравка извираха хиляда нови. Прииждаха, прииждаха, надигаха се. Черните очички на настъпващите смъртоносни нищожества го гледаха умно и зло, сякаш милиони очи на едно-единствено безпощадно и знаещо чудовище, което пълзеше из гората и го обхващаше в хилядите си пипала. Във всяко вперено око той прочиташе по една смъртна присъда. Милиони очи с милиони смъртни присъди.

А зад него пиранхите довършваха всяка твар, която потърсеше във водата опасение от ненаситната жива лавина.