Петър Бобев
Жрицата на змията (2)

2

Фернандо Бендейра сложи в торбата петте тъмнокафяви топки, обля я с каучуков сок и я окачи на една връв за тавана да съхне.

И това свърши! Тая противна работа! Сякаш цялото му съществувание се бе просмукало с миризмата на гьон и мърша. Такава миризма не се премахваше нито с миене, нито с проветряване, нито с букетите цветя, които красяха цялата къща — по масата, по полиците, по прозорците и пода.

Дори сред джунглата, в този забравен от бога пущинак, Фернандо Бендейра беше същият денди, когото познаваше цял Рио. След парите и момичетата имаше само една страст — цветята. Фернандо си оставаше все същият поет-мечтател, какъвто беше и преди мръсната несполука. Обичаше красивите девойки, красивите цветя, красивите дрехи, красивите автомобили. Обичаше красотата!

А беше принуден да се крие като див звяр в тая пустош, сред тълпа голи и мръсни туземци, наплескани с черни и червени мазила, по-гнусни от маймуни. Принуден беше да спи в неудобен хамак, омотан с противомоскитна мрежа, да се пази от милиардите отвратителни насекоми, които сякаш изригваха от преизподнята. Неговият дом в Рио де Жанейро беше дворец, пренесен тухла по тухла от Венеция. Банята му блестеше като украшение. Никой нямаше като неговите аромати за баня, а сега той се къпеше в някакъв тинест гьол. Той, Фернандо Великолепния!

Роден бе за лукс, за богатство — да гребе с пълни шепи от живота. И той не бе изпуснал нито една радост, нито една наслада. Красив като римски бог, силен като Херкулес, и умен, вкусил от всичко, що можеха да дадат парите.

Парите!

Едва сега той откри истинската им цена. Парите — сила, власт, ум, всичко! Всяка врата беше отворена за него — от метача до президента. Фернандо Бендейра беше желан навред. Никъде не пропускаха да го поканят — магията на парите не познава граници. Може би някои злословеха зад гърба му, може би подмятаха боязливи намеци за неговите доходи, може би го кичеха с обидни епитети. Но само зад гърба му. В лицето му не смееха — знаеха неговата мощ.

А може би разбираха колко относителни са нравствените им норми! Навярно се догаждаха, че най-важното е да печелиш, безразлично как — на борсата, когато изкупиш на безценица акциите на противника и го накараш да си пусне куршума в сляпото око или когато ти сам му вкараш парчето олово под кожата, за да му вземеш направо парите. Законът беше един, същият закон, който владееше и тук — законът на джунглата.

Но трябва да си отваряш очите, както и тук… Може би там още повече.

Един път в живота си се довери, омръзнало му бе да се крие от всички. Този подлец Жоао успя да го надхитри. Жоао Девойката го бяха кръстили на подбив. А той, най-безопасният наглед, успя да го измами. Измести го, взе мястото му и го принуди да бяга, за да отърве кожата си. Ако беше полицията, все щеше да се оправи някак — връзки, подкупи, куршуми. Но неговите момчета бяха други. Те не прощаваха никому — тъй ги бе учил той. Не простиха и на него, задето бе делил нечестно плячката. Устроиха му такава хайка, за каквато полицията не можеше дори да мечтае. Затвориха му пътищата отвред. Такава блокада са способни да организират само бандитите. Дебнеха го по параходите, по влаковете, по всички граници. Остана му само това — да се погребе в джунглата, да изчезне. Кой би дошъл да го търси тук?

Три трупа остави той при бягството си от град в град, три трупа с обезобразени лица и със своите документи, за да заблуди безпощадните си преследвачи.

И като че ли успя. Вече две години живееше тук, без да забележи нещо подозрително. Впрочем живот ли беше това? По-страшно от каторга. Той броеше дните, часовете. Тъкмеше, обмисляше отмъщението си. Нека да го позабравят, да се отпусне Жоао… Тогава с един удар ще го смаже — такъв удар, какъвто не са сънували…

Но дотогава все трябва да се живее някак.

Живот — мръсотия!

Отначало мечтаеше. Безброй легенди се носеха за тоя край: загубени в джунглата древни градове, храмове от злато и диаманти.

Злато и диаманти! Сила, власт, отмъщение!

Розовия град, потънал при големия потоп и по волята на боговете отново изплувал — загадъчният град, за който индианците говорят шепнешком. Зли сили го охраняват и никого не пускат там.

Фернандо се усмихна самонадеяно — само него ще пуснат. Не го плашат никакви зли сили.

Няколко пъти той навлиза в джунглата, претърси цялата околност — и все нищо.

Поне зрънце истина трябваше да съществува в тези легенди. Всяка легенда крие някаква истина. И тук също. Навсякъде само за това се говореше, за тоя тайнствен град. Някои твърдяха, че там живеят бели туземци, които залавят всеки минувач и го принасят в жертва на своя бог.

Дали и това беше подла измислица на жалките червенокожи главорези в детинските им опити да отмъстят на белите с плоски лъжи, подобни на лъжите за амазонките, които убивали всяко родено момче, или пък за водните индианци с плавателни ципи на краката, живеещи в дупки край реките като видри.

А злато съществуваше. Без съмнение. Иначе откъде тези мръсни диваци го донасяха на мисионерите, за да си купуват хинин? И то не самородно злато, а откъртвано късче по късче от скъпоценни съдове и украшения.

Хубава сделка — грам злато за грам хинин.

Той опита и тая търговия. И с по-голяма изгода за индианците — два грама хинин за грам злато. Но благочестивите отци подушиха конкуренцията му. Той излезе благоразумен. Виждаше властта им. Златото на червенокожите божи чада беше отредено за църквата. Само за нея. Той знаеше какво значи монопол. Ако искаше да живее в мир с всесилните мисионери, трябваше да се откаже от хубавия бизнес.

Остана му тази единствена цел — да намери града на златото. А всяка експедиция в джунглата струва пари: оръжие, припаси, носачи. Наистина плащаше с мъниста, с огледали, а и ножове, но тук, на толкова хиляди километра от пазара, тези дреболии струваха луди пари. Зад него не стоеше цяла организация с параходи и самолети като Обществото на евангелистките мисионери или Езуитския орден.

Той беше сам.

Така неусетно премина към сегашния си занаят. Пфу! Гробарски занаят!

Но що да стори? Нали трябваше да продължи издирванията? Да намери най-сетне този проклет град, за да го завладее, тъй както някога прадедите му бяха завладели хубавия Рио. Да грабне златото — и тогава… О, тогава! Мисли му, Жоао! А Рио, Рио отново ще бъде негов. Неговият прекрасен, ненагледен Рио!

Докато се сбъдне това, волю-неволю, ще търгува с вонещата стока. Нямаше друг изход. Докогато тези глупави диваци продължават да си режат взаимно главите, за да ги сушат с горещ пясък, и има богати безделници, готови да плащат със злато такива гнусни сувенири, дотогава доходите на Фернандо щяха да нарастват.

Търговията му разцъфтяваше. Отначало той плащаше по три пушки за парче. Но доставчиците му се намножиха. Той намали цената — две индиански глави за една пушка, а за бяла глава — две пушки. В същото време се намножиха и клиентите му. Епидемия обхвана хората с излишни пари. Всеки бързаше да натъкми кабинета си с такава канибалска украса. Но не само това. В Рио, в Белен, в Лима — навред плъзнаха уредници на музеи да купуват уме — тръбите за издухване на отровни стрели, и тсантси — изсушените човешки глави. Купуваха, без да питат как са добити, без неудобни въпроси. И естествено при такова лудо търсене цените веднага скочиха.

Фернандо печелеше много. Ала не за това беше мечтал. Не му стигаха шепите долари. Искаше друго — злато, камари злато, готов на всичко за него.

Тук му беше опротивял целият свят — москити, прилепи, вампири, крокодили, хищни риби. И най-вече туземците, сред които беше принуден да живее. Диви главорези! Наистина и той убиваше не по-малко от тях, но имаше защо. За пари, за много пари. А те си режеха главите ей тъй, нахалост, подкокоросвани от агентите му и от шаманите, подхванали една безкрайна кървава игра на отмъщение. Всеки дебнеше съседа си, отмъкваше главата му и клякаше да я суши. Сушеше й седмици поред, й то с такава тържественост, с такива сложни ритуали, че ако не беше толкова гнусно, щеше да бъде най-веселото зрелище. После я запокитваше далеч от колибата си като нечиста вещ. Фернандовите помощници имаха само тая грижа — да подушат кой е отрязал главата на съседа си, за да я приберат, когато я захвърли.

Може би с тая стока те донасяха и свое собствено производство. Може би. Но това никак не го засягаше. Беше тяхна лична работа. Впрочем от тях можеше да се очаква всичко. Изгонени от племената си — ни цивилизовани, ни истински диваци. Ако не бяха уверени, че няма на кого другиго да продават, отдавна да са опушили и неговата аристократична глава, да са зашили с лико сладкодумната му уста. Но те имаха сметка от него, затова му служеха, пазеха го.

Фернандо излезе навън, седна на шезлонга. Запали цигара. Отсреща, на стотина метра пред него, течеше лениво голямата река. Другият бряг не се виждаше зад гъмжилото от острови и островчета, затиснати с гигантски купи от зеленина. А отсам, сред малката поляна, сякаш в дъното на някакъв зелен кратер, се жълтееше бамбуковото му бънгало, край което се гушеха покритите с палмови листа колиби на помощниците му.

Върху разперените като чадър клони на блатната акация бяха накацали десетина уруби, лешоядите на джунглата, които подскачаха тромаво от клон на клон, вперили в него нахалните си зеници.

Беше опитал да се пребори и с тях. Не успя. Стреляше ги, ловеше ги с въдица като туземците. Напразно. На мястото на всяка убита птица долитаха две нови. Сякаш извираха от този зелен ад. И дебнеха. Отнасяха с крясък всяко късче храна. Издебваха го, когато отваряше вратата, и се намъкваха между краката му в самия склад.

Но сега бяха сити. Епидемия мореше крокодилите в реката и урубите се гощаваха цял ден с изхвърлените трупове. За пръв път бяха преяли и туземците. За тях крокодилското месо представляваше деликатес. Те лежаха с издути кореми в хамаците си и пиеха маниоково пиво. А децата им се ровеха по двора сред домашните папагали.

И до тях, до тая гнусота — той, Фернандо Великолепния! А нейде наблизо, на сто, на двеста, може би само на няколко километра оттук, се спотайваше легендарното съкровище и чакаше щастливия си откривател. Индианците навярно го знаеха, но мълчаха. Може би не го знаеха. Та те не обичат да пътешествуват. Не са и любопитни. Най-дългите им походи са до съседното селище, до вражата колиба-гея, колкото да отмъкнат някоя глава за опушване — и толкова!

Фернандо трепна. Унесен във виденията си, в сладките мечти за жадувания град, не бе усетил как напреде му застана един стар индианец — сух, прегърбен, с разкривени от артрит нозе. Главата си бе окичил с диадема от пера на харния, емблема на храбреците. Старецът стоеше мълчаливо, като изучаваше зорко през възпалените си коси очи легналия бял човек.

Фернандо запита небрежно:

— Какво търсиш?

Гостът мълчеше.

— Или носиш нещо? — добави бразилецът.

Клиентите му идваха обикновено така, привечер, уговаряха се с него, после се връщаха в гората, за да донесат стоката си, увита в бананов лист, и същата нощ изчезваха.

Индианецът заговори:

— Ти ли си белият човек, който събира тсантси?

Търговецът у Фернандо се събуди:

— Дай да я видя!

Старецът не се мръдна.

— Ватупи идва за друго — рече той.

Белият търговец почна да се дразни от държането на стария дивак.

— Казвай по-скоро за какво си дошъл! — сопна му се той. — Не ми губи времето!

Туземецът сякаш не забеляза грубостта му, а продължи с безстрастен глас:

— Ватупи не носи тсантса. Ватупи иска тсантса.

Фернандо не изтрая:

— Слушай, Ватупи! Да се разберем! Аз купувам. Не продавам. По-точно, продавам на други, които могат да ми платят по-добре от теб.

Индианецът повтори:

— Искам тсантса, тсантсата на Наанчи!

— Кой е тоя Наанчи?

— Синът на Ватупи. Ватупи беше голям ловец. Имаше само двама сина — Наанчи и Канирса. Враговете взеха главата на Наанчи. Подчиниха духа му, принудиха го да им служи. После главата дошла при теб — белия човек, който събира тсантси. Ватупи дойде да си я иска. Да я отнесе в своята гея, да я зарови до главния стълб, където спи тялото й. Да се успокои духът на Наанчи.

Фернандо изпита неочаквана симпатия към нещастния баща. Горкият! Тръгнал да търси главата на сина си. И тя може би лежи в торбата с пясък, готова за път, готова за пазара. Ако можеше да съживи сина му, Фернандо навярно би направил тоя жест. Но сега? Сега всичко беше свършено. Наанчи не съществуваше. Не усещаше, че липсва главата му. Нима заради празните суеверия на тези диваци Фернандо трябваше да губи?

— Нямам — излъга го той решително. — Изпратих ги.

— Къде?

— Надолу по реката.

— Не е вярно! — възрази индианецът. — Ватупи гледа. Никой не е слизал по реката. Дай ми я! Ватупи ще ти върне заради нея една тръба, която изригва мълнии.

Фернандо се усмихна. Ех, глупчо! Предлагаш една пушка, когато могат да се вземат стотици долари?

Той вдигна рамене, разпери ръце.

— Няма ги! Нали ти казах?

Ала старецът не мръдваше. Стоеше приведен върху кривите си крака с непроницаемо изражение на лицето.

— Ватупи ще чака. Един ден, два дни… Ще чака да му я върнеш… Ватупи ще я зарови в геята си до тялото й, ще освободи от магията душата на Наанчи.

От тази упоритост Фернандо кипна. Съчувствието му се изпари бързо.

— Слушай, Ватупи! — изръмжа той. — Да се махаш оттук, че ще опиташ камшика ми!

Индианецът стоеше като вкаменен.

— Ватупи чака. Нека белият човек си помисли.

Фернандо скочи. Самочувствието на расата му изведнъж заговори, раса на победители, на господари.

Какво щеше да стане, ако всеки мръсен туземец почнеше да говори така с него? Да злоупотребява с търпението му, да нахалничи?

Той грабна камшика и удари индианеца по врата.

В следния миг Ватупи скочи напред с неподозирана пъргавина, опитвайки се да го одращи с нокти. Фернандо го перна повторно с бича. Кървава рязка цъфна върху бронзовото лице. Но старецът отново налетя, без да издаде ни звук. Отново простря нокти.

Фернандо отстъпи. Бегло подозрение проряза съзнанието му. Защо все е нокти? Инстинктът му го усети, преди да достигне до разума.

Удари го още веднъж.

Всъщност каква беше тази котешка издръжливост? И тези прострени нокти?

Фернандо извади пистолета и стреля. Старецът се спря, олюля се, от гърдите му бликна червена струйка. Но в следния миг се метна напред и впи нокти в ръката на врага си.

После краката му се подкосиха и той се строполи на земята.

Фернандо прибра пистолета с погнуса.

Гадост!

Толкова време се бе пазил — и сега заради този мръсен дивак трябваше да провали цялата си работа. Бе се вмъкнал, без да ще, в омагьосания кръг на кръвното им отмъщение. Всеки миг можеше да очаква нападение от роднините на убития.

Индианецът отвори очи, устните му промълвиха глухо:

— Ватупи отмъсти… Ти ще умреш… Ноктите — кураре…

Фернандо застина. Косите му настръхнаха.

Кураре! Зловещата отрова на индианците, срещу която няма лек.

Той погледна лявата си ръка. До лакътя се виждаше плитка драскотина. Плитка наистина, но достатъчна, щом като ноктите са били намазани с кураре.

Спомни си изведнъж. Беше слушал за някакъв Диего Ордас. Смел конквистадор. Пръв минал по Ориноко. Войниците му измирали загадъчно. Много по-късно се разбрало, че туземците ги одрасквали с нокти при ръкуването. А ноктите били намазани с отрова.

И сега — същото!

Когато разберат, че са улучени с отровна стрела, диваците лягат на земята и чакат смъртта. Но Фернандо принадлежеше към друга порода. Знаеше да се бори.

Измъкна ножа си и с един замах изряза месото около драскотината. Посипа го с барут и го запали. Така индианците се спасяваха от ухапванията на отровните змии. Тъй трябваше да се спаси и той.

Привлечените от изстрела слуги стояха мълчаливо пред бънгалото и го наблюдаваха с безразличие. За тях вече беше мъртъв.

Фернандо усети първите признаци на отровата. Зави му се свят. Въздухът взе да не му стига. Задъха се. Пот ороси челото му.

Той политна назад и се простря в лежащия стол. Надигна бутилката с ром. И ромът помага.

А чудният град? Купищата злато?

Нима щеше да ги остави на друг?