Петър Бобев
Жрицата на змията (3)

3

Боян отвори очи. Лежеше на земята, а над главата му се поклащаше розова люлка. Но не! Не беше люлка, а цвят — огромен бананов цвят, в който може да се смести цял човек. Над него разперваха рошав перчем четириметровите му нацепени листа. Слънчевите лъчи мятаха ослепителни отблясъци по гланцовата им повърхност.

Наоколо, в полукръг, стояха десетина индианци, облечени с дочени панталони и пъстри ризи, със сламени шапки на главите. Лицата им не бяха нашарени, а лъщяха с естествения си бронзов загар. В пробитите дупки на ушите и носовете им нямаше никакви украшения — нито бамбукови пръчици, нито пъстри крила на бръмбари.

Ясно — християни! Наблизо имаше мисионери. Дъхът на цивилизацията бе достигнал и тук.

Тълпата се раздвои, отстъпи почтително място на възрастен бял мъж със светъл памучен костюм и тропически шлем на главата. На гърдите му лежеше тежък черен кръст.

Мисионерът!

Боян го измери с поглед. И не го хареса. А би трябвало да се зарадва. За него срещата с бял човек означаваше връзка с цивилизацията, възможност за връщане в неговия свят, спасение.

Новодошлият имаше слабо, изпито лице, прорязано с дълбоки бръчки, тънки, плътно стиснати устни и издадена напред брада, признак на силна воля.

Къде беше виждал такова лице? Или подобно на него?

Може би по старите икони. Същите мършави образи с фанатично изражение. Същият суров изглед, от който лъхаше готовност за саможертва и едновременно с това — безусловно изискване на саможертва от всички други.

Боян реши в себе си — фанатик, който не прощава никому.

Цялото му държане издаваше съзнание за собствена безпогрешност, която признаваше само едно, изискваше само едно — подчинение.

И още… Но какво? Някаква жестокост може би или пък страдание, спотаено, несподелено, прераснало в омраза. И не само това. Още нещо. Някаква прилика с някого, с някой жив човек. С кого ли?

— Какво дирите тук? — запита мисионерът сухо.

В гласа му личеше раздразнение, прикрита неприязън.

Боян свъси вежди. Не бе свикнал на такъв тон.

— Сеньоре — натърти той. — Така ли посрещате гости?

Мисионерът го пресече рязко:

— Не сеньор, а отче!

— Добре, отче! Кажете ми по-напред къде се намирам!

По лицето на мисионера пробягна сянка на учудване.

— Нима не знаете?

— Наистина не знам — потвърди Боян. — Пътувах със самолет за Сан Паоло. Самолетът падна в реката, а аз едва се добрах до брега.

Мисионерът изгледа присъствуващите и ги запита нещо. После се обърна още по-недоверчив:

— Никой не е чул самолет, не е видял падането му. Къде е станало това?

— Казах ви — отговори Боян. — Не знам.

Мисионерът се замисли. Устните му се превърнаха в една гънка. Очите потъмняха. Но постепенно изражението му се промени, лицето му омекна, очите загледаха по-спокойно.

— Елате в дома ми! Бъдете ми гост!

Боян се опита да се изправи, но му се зави свят. Мисионерът посегна да го подкрепи. От другата страна застана един индианец. Така, подкрепян от двамата, Боян тръгна през малката плантация по една утъпкана пътека, оградена с два реда банани, между които растяха батати, маниака и ямс.

Скоро достигнаха дървената къща на мисионера — салон за богослужение и до него две стаи за живеене. Боян легна върху железния му креват.

Домакинът му предложи банани, маниокови питки и пилешко месо. Отстрани любопитните индиански деца и седна на един стол да го изчака, докато се нахрани. Приведе глава, отпусна рамене.

Както ядеше, Боян отново разгледа лицето му.

Какво ли е изживял? Нещо ужасно, види се — незабравимо. Някакво чудовищно престъпление може би, което го е изхвърлило чак тук, да се скрие от света.

Мисионерът вдигна глава. Очите му се устремиха в неговите очи, замътени от предишната студенина и враждебност.

— Сега говорете истината! Аз се казвам Доналд Джексън. Разнасям словото божие сред непокръстените. Приобщавам ги към лоното на бога. А вие кой сте? Какво дирите в Зеления ад?

Боян остави захапания банан.

— Казвам се Боян Симов. Археолог, българин. Усвоил съм почти всички местни диалекти. Проучвам древните американски цивилизации.

— Инките?

— Не! Преди инките, преди майте и ацтеките! Работех в Куско. Но ми се наложи да отлетя до Сан Паоло за един конгрес. И както ви казах, стана катастрофа.

— Кога? — прекъсна го Джексън, като разглеждаше изпитателно белезите по лицето му.

Боян трепна. Въпросът го учуди.

— Мисля — промълви той, — днес… или по-право вчера…

— Не е днес, защото раните ви са заздравели вече.

Изведнъж Боян се надигна.

— Коя дата сме сега?

— Петнадесети юни — отвърна мисионерът.

Археологът прехапа устни.

— Петнадесети! А самолетът се разби на втори…

По лицето на Джексън се плъзна тържествуваща усмивка.

— Тринадесет дни! Достатъчни, за да зараснат раните ви. Къде се губихте до днес?

— Нали ви казах? Не помня! — отвърна смаян Боян. — Нищо не помня. Знам само едно — Розовия град…

Мисионерът се надигна.

— Какво?

— Град от розов камък, по право развалини. Видях ги от самолета преди катастрофата. А когато излязох на брега…

Той млъкна. Истина ли беше това, което стана после? Да разправи ли за прекрасната руса девойка, за ягуара, за чудовищната змия?

Че кой ли ще му повярва? Анаконда — четиридесет метра дълга!

По-добре да мълчи! И той самият не би повярвал. В учебниците пише, че анакондата достига десет-единадесет метра. А по-голяма змия от нея няма. Тогава?

Нека по-напред събере мислите си!

Домакинът се надигна.

— Виждам, вие сте болен. Може би сте се ударил тежко… Ако вярвате това, което говорите… Имате халюцинации…

— Това не е халюцинация! — възрази живо археологът. — Другото може. Не и това…

Мисионерът впери в него изпитателни очи.

— Кое друго?

Пред неприкритото любопитство на този иначе тъй студен мъж Боян трепна, затвори се в себе си.

— Нищо! — махна той с ръка.

Мисионерът продължи да го изследва с поглед. После каза:

— Млади човече. Живея тук от дванадесет години. Ако имаше такъв град, щях да го зная. Нагълтали сте се с легенди за съкровищата на Амазонка и сега ви се присънват.

Боян поклати глава.

— Присънват ви се! — процеди през зъби мисионерът и зад тези думи младият мъж долови само упоритост и досада, даже злоба — необяснима, неприкрита злоба.

Джексън стана. Наложи шапката си.

— Ще поразкопая бататите. А ние се опитайте да заспите, да забравите бълнуванията си.

Той излезе, все тъй суров и самоуверен.

Изведнъж Боян се надигна.

— Сеньор Джексън — провикна се той подире му. — Моля ви, върнете се!

Мисионерът се обърна.

— Отче! — поправи го той отново със своята вледеняваща учтивост. — Слушам ви!

Боян се поколеба. Да му каже ли? Да му поиска ли гази услуга — след такъв хладен прием?

Но какво друго му оставаше? Той беше сам, запокитен сред дивата джунгла, сред първобитни племена и единственият човек, с когото можеше да разговаря, от когото можеше да иска услуга, беше този мрачен проповедник.

Мрачен и отблъскващ.

И все пак… Трябваше да го помоли! Не биваше да мълчи, не биваше да отлага! Прекрасният рус образ го преследваше с тъжната си усмивка, под светещия звезден венец, мамеше го, зовеше го властно.

Такава красота… И печал… Самотност…

Очите й диреха нежност, съчувствие, диреха взаимност.

Той трябваше да я намери!

Длъжен беше!

Нещо по-силно от разума, от мисълта му, от цялото му същество владееше съзнанието му, теглеше го с невидими нишки — нататък, към мрачната селва^[1], в своя порив смазваше волята му.

Той промълви тихо:

— Аз трябва да отида в Розовия град! Помогнете ми! Намерете ми водач и носачи!

— А вашата работа? — усмихна се надменно Джексън. — Конгресът? Очаквах, че ще молите да осигуря отпътуването ви към Сан Паоло, да довършите работата си, пък вие…

Сан Паоло! Конгресът!

Нима имаше право да дезертира заради едно… Наистина, заради едно видение…

Той тръсна глава, отговори решително:

— Това също е моя работа. Аз съм археолог. Такъв град търся, мечтал съм за него. Никой още не е намирал тук следите на каквато и да е цивилизация. Нима може да ги отмине един културен човек, още повече археолог?

А вътре в него друг глас шепнеше настойчиво: „Не само заради науката… И заради нея…“

Симов повтори въпроса си:

— Ще ми помогнете ли? Вие сте единственият, към когото мога да се обърна.

Джексън не се колеба дълго.

— Не! — отсече той. — Няма да съдействувам в гонитбата на привидения. Нямам право да поема целия риск за хората, които ще ви придружат, за вас самия… Макар че не би трябвало да жаля вас.

— Но защо? Защо?

— Защото такъв град не съществува. Казах ви. Все щях да съм чул нещичко за него, поне някакъв намек.

— Та аз го видях! — не се стърпя Боян.

— Видели сте някоя скала. Червен диорит или друго. Срещат се по тези места. Но градове — не! Не може да има. Джунглата не може да ги изхрани.

Боян се надигна.

— Доскоро и аз мислех така. Знаех, тази гора съществува от милиони години все такава, още преди да се е появил човекът. В това сте прав. Цивилизациите искат плодородни полета. Ето защо и аз дирех техните останки в Перу, в Мексико. Но го видях. С очите си. И си спомних друго. В Камбоджа има такъв град, Ангкор, тайнствената столица на кхмерите, задушена от джунглата. Как е могъл да съществува? Един милион жители…

— Там е друго! Не е Амазония!

— И все пак защо да не допуснем това? Някакъв древен народ, ако не друг, то самите инки, подгонени от конквистадорите, са се укрили в девствените лесове, построили си градове, крепости…

Джексън губеше търпение.

— Аз мислех, че сте учен, макар и млад. Всъщност ви е простено. Вие наистина сте прекалено млад… Всичко, което говорите, е хубаво — хубава, романтична измислица. Само че не е вярно.

Боян замълча. Странно. Защо е тая упоритост, дори настървеност? Защо се опитва да го разубеди? Случайност? На какво се дължеше — само на заядливия нрав или на още нещо, нещо лично?

И добави:

— Защо да не е вярно? Има хора, които са го видели.

— Видели? Кой?

Боян заговори оживено:

— В архивите на Рио де Жанейро се пази старинен ръкопис. В него се говори за пътешествието на някакъв португалец от щата Минас Жерайс. Името му, кой знае защо, не се споменава. А и не е важно. Важен е фактът. През 1743 година този португалец тръгнал с група от осемнадесет бандейрас да търси златните рудници на Мурибеки.

— Чии рудници?

— На Мурибеки, син на португалец и индианка, открил най-богатите златни залежи в света. Но отнесъл със себе си в гроба и тайната им.

— Намерил ли е тези рудници? — запита мисионерът.

— Не! Намерил друго — огромен каменен град, запуснат, безлюден, град с крепостни стени, с двуетажни домове, с колосални статуи, с водопровод… Но португалецът не дирел развалини, затова се върнал, за да организира нова, по-добре екипирана експедиция. Отправил този ръкопис до вицекраля и повече нищо не се знае… Ходил ли е повторно, не е ли ходил…

Джексън тръгна към вратата.

— Вие сте настроен романтично. А тук, в Амазония, няма романтика, запомнете! Има змии, москити, каймани, блата и тресавища. Само не и романтика.

— Въпреки това — спря го Боян — аз ще тръгна. И вие ще ми помогнете. Трябва да ми помогнете! Намерете ми носач!

— Как да ги убедя да тръгнат с вас?

— Аз ще им платя! — Боян бръкна в джоба си, извади портфейла си, надзърна вътре.

Мисионерът махна с ръка.

— Вие напълно забравяте къде се намирате. Та тия хора въобще не са виждали пари.

— Вие ще ми продадете някои стоки за размяна: ножове, мъниста, въдици…

Джексън се извърна възмутен:

— Не съм бакалин!

Боян побърза да поправи грешката си:

— Знаете, че не това исках да кажа. Надявах се, че ще ми услужите.

— Но и да ви услужа, пак няма да ги склоните. Казах ви, не познавате тукашните хора. Те не работят срещу заплащане.

— А как? — не се стърпя Боян.

— Така, както децата. Ако им харесате вие, ще ви помогнат. Или ако им се нрави самата работа…

Боян стисна зъби. Тази любезна упоритост го вбесяваше. Защо, защо му пречеше така? Каква своя цел преследваше? Идеше му да скочи и да го стисне за гушата.

Но се овладя. Трябваше да се въздържа, да потиска чувствата си. Всъщност той беше единственият, който можеше да му помогне. Никой друг.

— Вие имате влияние — почти извика той. — Знам, ако поискате, те ще тръгнат с мен…

— Може би — не възрази Джексън. — Само че не искам. Обясних ви. Не поемам такава отговорност — нито пред хората, нито пред бога.

Боян се отпусна върху възглавницата изморен, смазан от тази безполезна схватка.

— Тогава ще вървя сам!

В гласа му прозвуча такава решителност, че мисионерът се обърна рязко:

— Вие сте луд, направо луд! Знаете ли, че още първия ден ще изгубите дебелата си глава? Нямате ли представа поне къде се намирате? Не сте ли чували за ловците на глави? Поне нещичко за тях?

— А вие? Защо не пакостят и на вас?

— Познават ме. Знаят, че никога не навлизам в техните владения. Всеки друг бял, всеки, който не е от тяхното племе, загубва главата си. И миналата година двама храбреци като вас тръгнаха без съгласието ми. Моите хора ги намериха след няколко дни, само че без глави.

— Въпреки това ще тръгна!

— Туземците имат отровни стрели. Смъртта идва нечута, из засада, зад всеки храст, от всеки клон. По пътеките са изкопани вълчи ями, бодлите на лианите са намазани с кураре…

Младежът си помисли: явно пресилва. Иска да го сплаши. Наистина, нищо не измисля. Само преувеличава. Опасностите съществуват. И друг път Боян е бродил из джунглата. Познава коварството, безпощадността й. Така е — смъртта дебне отвред. Но какво от това? Да се върне ли? И да изостави чудния град, да се откаже от неразгаданите му тайни, да не види вече дивната девойка.

— Ще тръпна сам! — повтори той. — Ако загина, смъртта ми ще тежи на вашата съвест.

Мисионерът не отговори нищо. Излезе навън и притвори вратата.

Слънцето потъна зад плътната стена на джунглата. Влажна сянка легна над малката поляна и бамбуковите къщички. В реката се разлудува стадо делфини иниа. Пъргавите животни прорязваха с острите си плавници мътната повърхност, излитаха във въздуха и плясваха обратно сред гейзери от бляскави пръски. Съвсем наблизо зарева кайман. Възбудени от гласа му, писнаха маймуни. Обадиха се и папагалите.

Джексън чу край ухото си бръмченето на първите комари. Време беше всички да се прибират зад противо-москитните мрежи.

Той повика един възнисък, широкоплещест индианец с грозно сипаничаво лице. Дръпна го настрана и му нареди:

— Слушай, Чириапа! Този бял човек е гореща глава. Трябва да се охлади.

Туземецът стоеше почтително и кимаше с глава.

Джексън добави:

— Това ще стане така. Когато той поиска, Чириапа, Пакеша, Амбуши, Варуш, Шики и Тунда ще тръгнат с него нагоре по реката. До вечерта ще стигнат Синия бряг. Ще легнат да спят. А на заранта белият мъж трябва да се събуди сам. Чириапа и другарите му ще го напуснат през нощта. Разбра ли?

Индианецът кимна.