Петър Бобев
Жрицата на змията (11)

11

Боян и Жак Камюс се събудиха едновременно, когато слънчевите лъчи блеснаха в очите им. Надигнаха се, облякоха се и излязоха пред къщата.

Откъм банановата плантация се зададоха Доналд Джексън и Утита.

Мисионерът благослови с кръстен знак.

— Къде е Фернандо Бендейра? — запита той. Двамата се спогледаха.

— Няма го — отвърна Жак. — Станал е преди нас.

Мисионерът сви устни.

— Ние сме вън от два часа, а не сме го видели.

После ги поведе към верандата.

— Елате да похапнем! Като се върне, Фернандо ще закусва сам.

На масата бяха наредени маниокови питки, печени батати и банани.

Когато привършиха закуската, Джексън изведнъж каза:

— И аз ще дойда с вас!

Боян и Жак го измериха с удивени погледи.

— Къде?

— В Розовия град.

Жак Камюс не се стърпя:

— Аха! Значи, затова било всичко! А защо не ни го казахте преди?

И Боян подметна раздразнен:

— Че нали вие… Нали го отричахте? Как тъй изведнъж?

Без да трепне нито мускулче на лицето му, мисионерът отвърна:

— Промених становището си.

— Но защо? Недоумявам. Какво ново научихте? Утита ли ви каза нещо?

Джексън отвърна упорито:

— Съображенията ми са моя лична работа. Да приемем, че не искам да изложа на излишни рискове паството си.

Боян се усмихна и му подаде ръка.

— Каквито и да са… Наистина, ваша работа. Радвам се, че ще дойдете. Ще имаме голяма полза от вас.

Жак подхвърли:

— Сега поне носачите няма да бягат!

Но Доналд Джексън сякаш не забеляза хапливия тон.

— Аз бързам не по-малко от вас — рече той. — Но преди това имам едно задължение — да прегледам сина на Утита. Вие ще ме почакате тук. Ще подготвите експедицията.

Боян възрази:

— Аз няма да чакам! Ще дойда с вас!

— Аз също! — реши Камюс.

Мисионерът се надигна.

— Тогава да вървим! Закъсняваме. Ще напече.

Оставиха една бележка на Фернандо да ги чака, докато се върнат, и се отправиха към реката.

Преди да се качат в пирогата, Жак подшушна на Боян:

— Подуши светият отец златото и — хайде! Тръгва с нас. Не му стига по грамче за хинин. Иска килограми.

Боян не отговори. Имаше нещо неясно в постъпката на проповедника. Не само златото. Друго — по-важно…

Напечена от слънцето, реката светеше в цялото си великолепие, излъчваше жар, димеше. Водните изпарения грееха като огнени езици, пламнали в разноцветни сияния.

Толкова блясък, до болка, до ослепяване! Блясък в немирната водна повърхност, блясък в гланцираните кожици на листата, в обилните росни капки, които се стичаха по петурите им като елмази.

Яките гребла от чонта теглеха срещу ленивото течение лодката, издълбана от ствола на червеното дърво каоба.

Не след дълго слязоха на полянката, където снощи бяха спасили индианеца. Утита се наведе да търси нещо поотъпканата от битката трева. А Боян приближи до един храст с листа, подобни на акация.

Ботаническите му познания бяха слаби, но да провери!

Пипна с пръст една клонка и в миг двете редици листенца се отпуснаха, сгърчиха се под лекия допир. Докосна друга вейка, трета — скоро цялото растение се сви като попарено.

— Срамежливата мимоза — определи я Боян.

— Той е! — каза в същото време Утита и се изправи. В ръката си държеше стрела. — Вачапа има такива стрели. Слага им пера от опашка на тукан и ги реже къси.

— Защо те преследва Вачапа? — запита Джексън.

Утита се обърна.

— Когато някой тръгне за тсантса — значи, шаманът го е пратил. Някой уби бащата на Вачапа. Не се разбра кой. Може за това да го е пратил шаманът. А то не е вярно. Този път не е Утита.

— Сигурен ли си, че е Вачапа?

— Ние се познаваме. Всички до един… Но Утита мисли друго. Значи, преди да дойде в геята на Утита, шаманът е бил при Вачапа. И го насъскал против Утита. Взел месо от Вачапа. После взе месо и от Утита. А те му дават месо, за да ги кара да си режат главите… Глупав Вачапа, глупав Утита…

Четирмата навлязоха в гората. Боян затаи дъх. Стори му се, че се гмурна в някакъв изумруден океан, който го затисна отгоре с планините от листа, с аромата и със страшната си непрогледност. Цареше необичайна тишина. Изрядко звънваше с гласчето си птицата-звънар. А дърветата бяха тъй нагъсто, сякаш се сливаха в една плътна стена. Отдолу се провиждаха обрасли е мъхове и лишеи дъсковидните им корени-подпори, но нагоре всичко се сливаше в една безлична зеленина, уплетена с лиани като вътъка на вълшебен килим.

Утита водеше напред, като от време на време разсичаше с мачета си някоя препречена лиана, въздушен корен на филодендрон или дива лоза. Следваха го Жак и Боян, а след тях крачеше мисионерът. Движеха се спокойно, без да очакват никаква опасност.

Доналд Джексън заговори на английски, за да не го разбере Утита:

— Знаете ли, че нашият водач е извършил петдесет и две убийства?

Жак Камюс и Боян се извърнаха слисани.

— Петдесет и две!

— Да — потвърди мисионерът. — Кръвно отмъщение, предпазване от духове, суеверия! Дойдоха войници, арестуваха го, ще го съдят. А за какво? Ако рекат да накажат всеки, който е убил съседа си, трябва да избесят цялото им племе. Намеси се обществото — пуснаха го. Дойде си той и — чудо! Вече не реже глави. Грижата му е само да опази своята.

На пътеката лежеше едра жаба, странна жаба с проточен език, дълъг цял метър.

— Не е език — обясни мисионерът. — А змия. Неглътната. Тази жаба се храни със змии. Много по-големи от нея. Сякаш им отмъщава за мъките на цялото жабешко племе. Понеже плячката й не може да се смести в корема наведнъж, тя я поглъща на части. Може да обядва така няколко дни наред.

Като отминаха малко, Боян каза:

— Аз смятах, че ловците на глави се срещат само в Еквадор и Перу.

— Не само там — отговори Джексън. — Те бягат от белите, натикват се в най-глухите пущинаци, за да опазят обичаите си.

— Диваци! — подметна Камюс.

— Нещастници! — възрази мисионерът. — Не знаят какво да правят. Страх, това е животът им. Страх от белите, страх от животни и стихии, страх от духове. Измират, знаете ли как измират? Не им стига тяхното самоунищожение, ами и болести: малария, проказа, едра шарка, дизентерия, та дори чума. Как още съществуват? Затова са такива. С едно ухо слушат бога, с другото — сатаната. Ето и този Вачапа. И той взема от мен лекарства, вижда, че са по-добри от баенето на магьосника, но за всеки случай, за по-сигурно, посяга и към главата на съседа си.

Боян каза:

— Не познавам местните условия. Но имам мнение. По-малко евангелие, повече хляб! Храна им липсва. Нравите са следствие на целокупния живот. Канибализмът е бил резултат на глад. Тук също. Глад — джунглата такава, каквато е, не е в състояние да изхрани повече хора. Затова те се избиват.

— Какво да сторим? — вдигна рамене Джексън.

— Да ги научим как да произвеждат повече — отвърна без колебание Боян. — Яви ли се обилието на храна, по-лесно ще възприемат вашата истина: не убивай!

Мисионерът отсече рязко:

— Аз съм тук да спасявам душите им! Само за това!

Боян не му възрази. Знаеше, че е безполезно. И той не беше тук, за да спори с мисионери.

При първото паднало дърво групата спря. Утита измери с око къде да разсече по-удобна пролука за минаване сред клоните му, а Боян се наведе да вдъхне аромата на една прекрасна орхидея.

В този миг нещо тънко и зелено се стрелна към него. Но Утита излезе по-пъргав. Замахна с мачета и още във въздуха сряза на две змията.

— Отровна! — каза кратко той през рамо, без да прекъсне работата си.

Боян изтръпна. Ето как става всичко. Миг, и те няма! Край! Край на научните хипотези, на любовните блянове, на великите идеали. Джунглата те поглъща, вечна, непроменена от милиони години, със свои неотменими закони.

Законите на джунглата!

Покатериха се върху огромния прогнил дънер, който гъмжеше от мравки, бръмбари и стоноги, и продължиха нататък по тясната пътечка — жалка пукнатина сред зелената скала на гората.

— Всеки път се вълнувам — започна мисионерът, а Боян си помисли на ум: „Нима можеш да се вълнуваш?“ — Вълнувам се като пред изпит при всяко лекуване на индианец. Не толкова заради пациента. Аз трябва да им докажа, че моето изкуство е по-добро от изкуството на техните шамани, че моят бог е по-силен от техните духове.

— Само за това? — възкликна смаян Боян.

Мисионерът сви рамене.

— А заради живота им ли? Белите заграбват всяко по-плодородно кътче. Изтласкват ги в пущинаците, сред змиите и комарите. Знаете ли какво представлява животът им? Мъка, глад, болести! Казах ви и преди малко — и страх. Всяка жестокост е плод на страха. Защо да ги лекувам тогава? Защо да отблъсквам смъртта? Та тя за тях е истинско избавление. По-добре да спасявам вечното у тях, душите им. За вечния живот.

Боян отстъпи крачка назад.

— Как можете да говорите така? Културен човек, лекар…

— Ако бяхте живели в този ад толкова време, и вие щяхте да говорите тъй…

— Не! — оживи се Боян. — Не така! За мен има само един живот. Тук. Него трябва да направим по-добър. Тия хора имат нужда…

— Знам от какво имат нужда — прекъсна го Джексън. — Но всеки, който идва при тях, идва, за да им отнеме нещо, не да им даде.

— Вие също — подметна жлъчно Боян. — Хинин за злато!

Очите на мисионера светнаха гневно.

— То не е за мен.

— А за кого?

— За Църквата. За Спасителя.

— Защо му е на Спасителя злато?

— Църквата върши благотворителност. Приюти, училища, помощи…

— А нещичко за първосвещениците?

Джексън не отговори веднага. Повървя малко. После спря.

— Лукавият често ми нашепва такива мисли. Мъчи ме, пече ме на своя огън, огъня на съмнението. Най-тежката мъка — съмнението. Не притуряйте нова жарава към огъня на Лукавия!

И млъкна съвсем.

В три часа ненадейно се смрачи. Стана толкова тъмно, че хората не се виждаха един друг. Сякаш нощ. Отдалеч се дочу приближаващ тътен, който нарасна и се усили. Вятърът връхлетя с плясък върху горския покрив. Клоните заскърцаха, затрещяха. Поръсиха се начупени вейки.

И изведнъж с трясъка на мълниите се стовари дъждът, като чудовищен водопад. За няколко минути земята под краката им се превърна в мътночервена река. Зашуртя, заклокочи отвред, от всеки лист, от всеки дънер, от всеки клон. Мъховете по дърветата провиснаха като измокрени бради.

Дъждът секна тъй неочаквано, както дойде. Джунглата просветна неестествено бързо. Но горските великани още дълго изръсваха омокрената си зелена козина.

Пътешествениците пристигнаха в геята по светло. Стопанинът й ги преведе предпазливо край заредените капани, а пред колибата ги посрещна цялото й население.

Утита рече:

— Моето племе не приема така гости. Поздравленията са дълги, знак на особено внимание. Но Утита научи, че белите не харесват дългите приветствия. При това и Утита бърза. Затова добре дошли! Този дом е ваш.

Боян влизаше за пръв път в колибата на шуар, ловец на черепи. Погледът му зашари из кръглата й вътрешност. Видя сигналния барабан в средата, наровете, огнищата. Видя наредените на една стойка умета — черните блестящи оръжия на смъртта.

Докато Доналд Джексън преглеждаше болния, Боян пошепна на Жак:

— Виждаш ли ги, ужасът на Амазонка! Някога, за да се предпазят от безшумната смърт, която излитала от тези черни цеви, испанците се омотавали във вълнени одеяла. Представяте ли си мъченията им в тази жар? Но никой не ги свалял. Предпочитали да умрат от топлина, а не от кураре.

Мисионерът се върна при тях усмихнат.

— Можеше да бъде много по-лошо. Сред този ад на болести. Обикновен грип. Ние, белите, им го докарваме като лека хрема, слабо покашляне. А за тях, за техните организми, които още не са изработили противоотрови, най-леката хрема често се оказва смъртоносна. Обезлюдява цели области. Преди няколко дни това момче ходило надолу по реката, срещнало някой бял човек и ето… Ако зависеше от мен, не бих пуснал тук никакъв пътешественик, без да го държа десет дни под карантина. Всеки, който добара една хрема, може да стане масов убиец…

Утита се въртеше смутен около тях.

— Бъди спокоен! — рече мисионерът. — Ще го изцеря. Ще прогоня злия дух.

Жените и децата зашумяха в радостна глъчка, а той добави:

— За щастие имам достатъчно сулфатиацол.

Предложиха им вечеря, най-хубавото според индианците: престояли яйца, тлъсти дървесни личинки, медени мравки и гъсеници.

Но Джексън не за пръв път се отърваваше от такива угощения. Въпреки че бе прекарал дванадесет години в гладната Амазония, не бе успял да се приучи към тая храна. Предпочиташе да не яде.

— Аз нямам право да ям лакомства — обясни той сериозно. — Храната ми трябва да бъде проста. Дайте ми питка маниока и няколко банана.

Индианците го разбраха. Във важни моменти от живота те също се подлагат на пост. Особено дълъг и тежък е постът във връзка с приготвянето на тсантса.

Утита не настоя повече.

Покрай мисионера се отърваха и спътниците му. След вечерята мъжете излязоха пред геята. Седнаха на пейката и простряха краката си върху поставените водоравни пръти.

— Заради пясъчните бълхи — обясни Утита. — Снасят яйца между пръстите. Личинките гризат месото. Страшно смъди. Понякога човек умира. Затова — краката високо! Да не ги достигат бълхите.

Мисионерът потвърди:

— Тези паразити понякога наистина причиняват смъртоносни инфекции. За обутия крак не са тъй опасни, но за босия туземец са бич божи.

— Ще оздравее ли Тукупи? — запита отново Утита.

— Ще оздравее! — увери го Джексън. — Но после ще се разболеят и другите. Затова ще им оставя лекарства. Щом усетят треска, да вземат лекарствата. И никъде да не ходят, да не пускат никого да идва при тях!

Жените хвърлиха пред хижата остатъците от вечерята — черупките на яйцата, кожите на бананите. Никой не посегна към тях — нито папагалите, нито агамите, нито маймунката. Стояха и чакаха. Тогава от покрива слезе важно туканът, опита една бананова кора, клъвна черупка от яйце, не ги одобри и отлетя отново на покрива. Чак тогава другите животни се хвърлиха върху храната.

— Старейшина — обясни Утита. — Управлява. Съди ги. Не смеят да клъвнат преди него.

В това време два папагала се скараха за една черупка, закълваха се, заскубаха си качулките. Тогава туканът прилетя и преди да замахне с клюна, кавгаджиите се пръснаха на разни страни.

„Как е възможно да съществува такава птица! — помисли си Боян, като гледаше чудовищната човка на тукана. — Такава карикатура.“

— Ще се местя — рече Утита. — Земята вече не ражда.

И посочи с ръка малкото си имение, засадено с батати, чиито листа приличаха на листата на грамофончето; с маниока, наподобяваща рицин; с банани и захарна тръстика.

— Утита ще иде надолу, по-далеч от ловците на глави, ще запали гората и ще засади градината си. Утита иска да живее като белите.

Доналд Джексън поклати глава умислен.

— Вярно е. Почвата на джунглата бързо губи плодородието си. Всеки три-четири години индианците опожаряват нови участъци, за да се изхранят. А те са чада на тропиците, неиздръжливи на труд.

Притъмня. Всички се прибраха вътре, край запалените огнища. Децата вече се бяха натъркаляли за сън. Заспал бе и Тукупи. Дишаше равномерно, без задух, без бълнуване.

Джексън го посочи.

— Виж!

Баща му отвърна:

— Утита вижда. Белият шаман е най-великият шаман.

Случайно Боян съгледа увисналата от гредата на покрива странна топка.

Досаден гърч стисна корема му, като си помисли какво може да бъде.

— Утита! — рече той. — Какво е това?

Индианецът погледна нагоре.

— Не е човешка! Белият брат трябва да вярва на червенокожия си брат. Това е ленивец. Утита не може да се откаже отведнъж. Той обеща, но само за хора. Ленивец може. Тъй позволи тогава големият бял вожд.

Боян го гледаше съчувствено. Наистина колко трудно се прескача прагът! От едната страна — дивакът със суеверията си, от другата — цивилизованият човек. Една крачка, а колко трудна.

Утита добави:

— Тъй знам, тъй говори племето. Едно време всички животни били хора воювали, рязали глави, правили тсантси. Ленивецът — най-стар, дядо на всички. Космите му сиви, ходи бавно, едва-едва. Много, много стар. А стар враг дава много сила на този, който го убие. По-стар — повече сила. Затова — за сила.

И посочи увисналата мумифицирана глава.

Джексън рече:

— Това са те. Дори Утита. Какво остава за другите. Дойде Вачапа при мен. „Защо правиш така — питам. — Нали ще ставаш християнин?“ А той отговаря: „Твоят Христос добър. Ще прости на Вачапа. А духовете зли. Зъл и шаманът. Не прощават…“ Извод — ще слушаме тоя, който не прощава.

Боян се обърна към него:

— И все пак успявате. Успявате да ги покръствате, да ги привличате в мисиите си. Как постигате това?

— С търпение! — отвърна Джексън. — Само търпение…

Той помълча и добави с въздишка:

— Ние не бързаме. Нямаме друга цел. Само тая. Да приобщим за бога тия непросветени души. Как мислите, кой става мисионер? Кои зарязва удобства, здраве, култура, за да се завре сред опасностите, сред най-ужасните болести, в преддверието на ада? Да, джунглата е преддверието…

Помисли и добави:

— Ако не и самият ад. И ние, повечето от нас, идваме тук, защото нямаме какво да губим още. Отчаяни души. Вместо да се хвърлим под влака. Така осмисляме своето самоубийство.

Той се сепна. Не роптаеше ли, не богохулствуваше ли?

— Пътят към бога води през страданието.

Боян поклати глава.

— Не разбирам защо заради себе си, заради отчаянието си трябва да сеем заблуда. На мястото на едни заблуди — други. Тези хора, които искате да спасявате, трябва да бъдат освободени от всяка заблуда, да станат хора.

Джексън се изчерви от гняв, но успя да се овладее.

— Мистър Симов — рече той. — Аз уважавам вашите разбирания. Уважавайте и вие моите! А дори и да е заблуда, илюзия — не ми отнемайте илюзията… Защото нямам — нищо друго…

Боян се замисли. Не каза ни дума повече. Съжали го. Нещастник! Дори Жак Камюс гледаше съчувствено приведения гръб на мисионера. Мислеше за своята мъка, за своето преддверие на ада.

Джексън се надигна.

— Запомнете, драги Симов! Вие сте изключение, паднал от небето. Тук идват или самоубийци, или авантюристи. И едните, и другите дирят печалба. Едните — богатство, другите — забрава.

Геята спеше. Хората по наровете си, агамите по прътите за краката, папагалите, маймунката и туканът на гредите под покрива. Заспала беше до сина си и Тсапау.

Джексън пипна челото на Тукупи. Нямаше огън. Младежът се събуди.

— Тукупи е гладен — каза той.

По лицето на Утита се разля усмивка.

— Тукупи е гладен, значи, е здрав!

Мисионерът разбърка с вода мляко на прах и му го подаде.

— Сега това, а утре като другите.

Болният изпи млякото, в което Джексън сипа сулфатиацол, и тутакси заспа.

— Да спим и ние — предложи Камюс, като опъна хамака си.

Тогава Утита приближи.

— Седнете! Чуйте Утита!

Боян и мисионерът поседнаха на нара му. Камюс се натъкми в люлката и опъна мрежата.

Индианецът се наведе тайнствено към тях, зашепна:

— Утита ще дойде с белия брат и с Белия шаман в Каменната гея!

Двамата го изгледаха смаяни, а той добави:

— Утита каза на себе си: ако оздравее Тукупи, Утита ще заведе бледоликите. Никой друг не знае пътя. Само Утита.

— Знаеш пътя! — извикаха в един глас мисионерът и археологът. Камюс щеше да падне от хамака.

— Да! Животът на Утита принадлежи на белия брат. Животът на Тукупи — на Белия шаман. Утита няма свой живот.

Боян стана нетърпеливо.

— Кажи! Къде е пътят?

— През Скритата река.

— Скрита река!

— Никой не я знае. Само Утита. Когато го водеха към града на жените-господарки, той каза, че е гладен. Пазачките развързаха очите му. Дадоха му да яде. До реката. И Утита видя цвета й. Жълта, прозрачна като смола.

Боян възкликна:

— Жълта! Същински кехлибар! Тя е…

Индианецът кимна.

— Утита се върна. Един ден отиде за риба. Копието му прободе пираруку, риба, два пъти по-голяма от Утита. Пираруку повлече пирогата. Утита не пуска. Задмина един остров, друг остров. Много острови, остров до остров. А водата, обрасла с камъш, лилии и пипериче. Никой не идва тук. Само фламинги, чапли и каймани. Каймани! Един до друг. А водата — не като Амазонка, мътна-кафява. Не, тази е бистра, жълта като смола. Утита забрави пираруку. Загреба срещу реката. Премина през праговете, навлезе по течението й, но се уплаши. Една стрела с женска коса се заби в дървото до него. Знак — предупреждение: забранено! Утита се върна. Не е ходил, но знае пътя. Знае къде, зад кои острови Скритата река се влива в Амазонка.

Слушателите му го гледаха слисани. Значи, най-сетне диря! Или не диря, път! Няма да секат лианите по двеста метра на ден.

Обади се и Камюс:

— Нищо чудно. Ню Ривер е приток на Карантейна. Устието му, широко десетина километра, е така замаскирано от прагове и острови, че са го открили едва през последните години. Затова се нарича Ню Ривер — Нова река.

— Кога тръгваме? — запита Боян.

Утита отговори:

— Когато рече белият брат.

— Още утре!

Мисионерът се съгласи:

— Добре! Да бъде утре! Да бъде волята божия!

Четирмата се нагласиха в леглата си, но дълго след това никой не заспиваше, унесен в своите мисли и примамливи видения.

Само душата на Утита беше изпълнена със страх. Жените-господарки не прощават. Те нямат милост. Утре щеше да тръгне. А дали щеше да се върне пак, да види геята си, семейството си, градината си? Щеше ли? Или ще го погълне Водната смърт?

Той не съжаляваше. Индианецът знае да се примирява с най-лошото, роден е примирен. Животът му не му принадлежеше.

И все пак…