Петър Бобев
Жрицата на змията (27)

27

Боян се събуди в тъмницата. Горе през малкия прозорец се процеждаше бледата дрезгавина на приближаващия изгрев.

Значи, още беше жив. Още! Докога ли? Наистина какво ли стана с боата, ще го повали? Сама, по своя воля ли го нападна, или я бе повикал оня коварен старец? Не току-тъй изсвири с уста. Не току-тъй го залъгваше със заплахите си. Но защо след това го бе спасил? Нали целеше това — да го унищожи? Тогава? Имаше два отговора — или само заплашваше със смърт без сериозно намерение, или пък… го бе запазил, за да го умъртви пред всички, за назидание, да изпита повторно насладата от унищожението му. Едно от двете…

Чу се познатият шум от сандалите на пазачките. И ето те отново дойдоха.

— Стани! — заповяда тъмничарката. — Върви със стражите!

Той се подчини. Последва ги по извитите стълби до първото разклонение, където се отбиха вляво, слязоха надолу няколко стъпала и внезапно се озоваха в Храма на змията.

Огромната зала светеше, огряна от танцуващите пламъци на запалените жертвеници. Амфитеатърът беше запълнен от амазонки: жени, девойки и малки момиченца — цялото население на Свещения град. Но никой не го погледна, никой не показа ни жал, ни омраза. Дори момиченцата, надвили детското си любопитство, стояха с наведени очи като суровите си майки. Грозна, заплашителна тишина. Сякаш залата беше пуста. Само плясъкът на водните струи от каменните змийски глави кънтеше със звучно ехо.

Стражите го поведоха към кладенеца. Когато достигнаха пиедестала на жрицата, го вързаха с въже и го спуснаха долу, до басейна на змията. После изтеглиха въжето.

Боян остана сам.

„Прилича на гладиаторска арена — помисли си той. — Само че по-малка, колкото е населението на Свещения град.“ И в тая арена той щеше да играе важна роля. Но каква? Близостта на басейна подсказваше нещо. Такава ли участ му готвеха? Косата му настръхна. Нима щяха да го принесат в жертва на Свещената змия? Очите му се приковаха като хипнотизирани в огледалната водна повърхност.

Амазонките мълчаха, окаменели като статуи. Явно, чакаха.

По стълбата се зададе нова процесия. Стражите доведоха до ръба на кладенеца Доналд Джексън и го спуснаха с въжето. Мисионерът възкликна:

— Бояне, ти тук! А Жанет?

— Коя Жанет? — запита археологът.

Джексън се поправи:

— Атлиан.

— В ръцете на амазонките — отговори унило Боян. — Но точно къде, не знам.

Лицето на мисионера побледня.

— И тя? Пленница?

Той опря чело в каменната стена.

— Значи, всичко е било напразно?

После се обърна рязко.

— Но нали успяхте да избягате?

Боян се усмихна горчиво.

— Върнахме се да те дирим.

— Заради мене! — Джексън прехапа устни. — Пак виновен като някога…

Боян го изгледа в недоумение.

В този миг…

Двамата осъдени вдигнаха едновременно очи.

Атлиан!

Смъртнобледа, с разплетени коси, сломена от скръб, тя пристъпваше боса по каменните стъпала, следвана от Върховния жрец. Надолу, все надолу. Без да погледне настрана, без да я погледне някой. Тя спря на своята площадка и се отпусна на колене.

— Атлиан! — извика младият мъж.

Той се изправи до стената и опита да се покатери нагоре, но пръстите му не успяха да се задържат в малките неравности, не му позволиха да достигне пиедестала. Доналд Джексън не се мръдна, остана така, опрял гръб в стената. Стоеше, устремил ужасен поглед в приведената жрица.

— Жанет! — мълвяха напуканите му устни. — Моя малка Жанет!

Върховния жрец се изправи над девойката, облечен в разкошна тога, обшита със скъпоценни камъни. На челото му блестеше златна урея с образа на ням кротал, в чиито очни дупки светеха прекрасни рубини. Змията — символът на царското могъщество, на всепобеждаващата власт, заплахата за враговете.

Истински ням кротал лежеше отпуснат като мъртъв на ръцете му, отрупани със звънтящи гривни.

Кръглият отвор на тавана просветля, поруменя, загоря като огън, който се разпалваше все по-буйно, докато накрая небето се превърна в разтопено сребро. В светлината на деня избледняха неспокойните сияния на жертвениците. В този миг отгоре долетя познатата утринна музика. Пееха каменните изваяния от пирамидата на Слънцето, пееха хилядолетния псалом на своя бог, изявяваха тържествената радост на своите създатели пред победата на светлината над мрака. Тогава и амазонките запяха. Тихо, монотонно, с невидими помръдвания на устните, превърнали се и те самите в такива каменни статуи. А странната песен се усилваше, сякаш не пееха неподвижните живи жени, а студените стени резонираха тайнствения химн, който проникваше през грейналия отвор. После всичко утихна. Навън бе замлъкнал и каменният хор, замлъкнал до новия изгрев, до новата победа на животворящия бог.

Върховния жрец простря ръце и заговори на своя свирещ език. Писъкът на свитите му устни, съскането на стиснатите зъби, всички неподозирани звуци, които издаваше устата му, ту се усилваха като злокобно скърцане, ту заглъхваха като бръмчене на пчела, а лицето му се гърчеше в криви гримаси, ръцете му сочела ту статуята на змията, ту девойката, ту двамата пленници.

Какъв беше този странен ритуал — обвинителна реч, жречески танц или проклятие?

Амазонките все мълчаха. Само малките момиченца уплашени свряха лица в майчините туники.

Жрецът се приведе над зиналия кладенец.

— Странници! — заговори той на шуарски език. — Настана вашият час. Осквернените богове ще бъдат отмъстени. Вашата смърт ще измие петното от моя народ, ще изличи греха ни. И никога вече бял човек няма да прекрачи вратите на Свещения град.

Боян и Джексън го гледаха със стиснати челюсти. Какво всъщност можеха да му кажат? Лицето му, макар и забулено с високомерната маска на жреческото безпристрастие, грееше в някаква жестока радост, грееше от доволство на изпълнения дълг, който се слива с удовлетворяването на собствената страст.

Жрецът посочи с костеливия си пръст Доналд Джексън.

— Аз казах. Ти не ме послуша. Сега ще се порадваш на агонията на своята дъщеря.

Боян се извърна смаян.

— Атлиан — твоя дъщеря! Значи, затова…

Джексън не го чу, загледан в крехката клюмнала фигура.

Изведнъж девойката се сепна, чак сега проумяла смисъла на жреческите думи.

— Моят баща!

Джексън мълвеше с мокри очи:

— Жанет! Дете мое!

Жрецът продължи с равния си, безчувствен глас:

— Да! Твоят баща! Отвлякохме те от дома му отдавна, когато ти беше дете. Направихме те жрица, главна жрица на Свещената змия, главна жрица на Свещения град. Но ти не заслужи тази чест. Оказа се недостойна, оскверни с предателство високия си сан.

Изведнъж девойката се преобрази. Унинието изчезна, заменено от някаква дързост, високомерие. Тя изправи глава и заговори. Думите й изплющяха като камшик в стихналата зала:

— Значи, не съм от този народ? Не съм родоотстъпница, не съм предателка? Сега съвестта ми е чиста. Добре съм постъпила. Обичам човек от своето племе и исках да го спася. Искала съм да спася и своя баща. Помислете всички, сложете ръце на сърцето и решете — изменница ли съм? Жрица не мога да бъда, но престъпница не съм.

Над струпаното множество се понесе лек шепот.

Жрецът излезе напред.

— Млъкни! — проехтя гласът му. — Не съм ти позволил да говориш. Твоята роля днес е друга — да умреш. Няма време. Слънчевият бог чака.

Той вдигна ръце нагоре и зашепна неразбираеми думи. Отпуснатата змия се раздвижи, изпълзя по раменете му и се свлече на пода. А жрецът стоеше неподвижен, със застинало безчувствено лице, сочещ с костеливия си показалец пребледнялата жрица, която бавно отстъпи назад и опря гръб в стената.

— Атлиан! — рече студено той. — Благодари на бога за върховната му милост, за несравнимото му великодушие. Макар и тъй виновна, той те удостоява със смъртта на жрица. Мумията ти ще заеме мястото си в залата на вечността. Приготви се да посрещнеш достойно целувката на безсмъртието, целувката на Свещения кротал!

Разтреперана от ужас, Атлиан отвърна дръзко:

— Аз ще умра, но невинна. Не родоотстъпница. Това ми стига!

При вида на пълзящата змия, която уверено приближаваше към дъщеря му, изправила съскаща глава, Джексън извика диво:

— Жреце, помни думите ми! След нас ще умреш и ти!

Старецът го погледна високомерно.

— Казах ти и тогава. Умен си. Жалко, че ще загинеш!

При тази непреодолима, ледена непристъпност Джексън се обърна към Боян:

— Повдигни ме! Ти си силен. Ще ме удържиш. Аз не бих могъл. Ще се кача на площадката… Да опитам…

Боян посегна повторно да се покатери. Но и тоя път безуспешно. А мисионерът не би могъл да го дигне нагоре. Нямаше сили. Оставаше му едно — да изпълни желанието му.

Боян подложи коляно. Оттам Джексън стъпи на рамената му и достигна пиедестала.

— Жанет, ида! Ще те спася! Ида!

И както беше така, полуиздигнат на корниза, замахна с ръка към змията да привлече вниманието й, да я отклони, да я примами към себе си. Жрецът го превари. Бутна го с крак и го свали в кладенеца. Джексън се стовари тежко върху каменните плочи. Но се надигна отново, отново опита да се покатери.

В това време немият кротал се изправи пред девойката, загледа я втренчено с немигащите си очи и изведнъж с мълниеносно движение отхвърли главата си напред. Всичко стана тъй бързо, че малцина можаха да го видят. Но Атлиан усети болката от ухапването под коляното си, където избликнаха две тъмночервени капки.

Свършила зловещото си дело, змията изпълзя обратно в ръцете на Върховния жрец, отпусна се, заспа.

Атлиан се изправи.

— Сега вече съм свободна! — промълвиха пресъхналите й устни. — Мога да отида при своите.

Тя се отпусна по стръмната стена надолу. Боян и баща й я поеха с ръце.

— Татко! — промълви девойката. — Бояне! Мили!

Двамата мъже плачеха с глас. От амфитеатъра се носеше глух ропот.

Гласът на жреца отново прокънтя:

— Волята на боговете е изпълнена. Остава Кезалкохатли да получи жертвите си. Сега е редът на двамата чужденци да умрат.

Атлиан почувствува как силите и бавно отпадат. Почваше да й се вие свят. Дишането стана мъчително. Смъртта наближаваше.

Жрецът надигна каменния чук и удари в стената. Един удар! После три един след друг! И отново! И отново!

Залата занемя.

И ето сред кипналия басейн изплува страховитата глава на Кезалкохатли. Свещената змия се надигна, огромна, заплашителна, достигна основата на амфитеатъра, изсъска срещу смразеното множество. После се наведе, та погледна от високото с огнените си очи обречените жертви. Беше прегладняла, нямаше търпение да чака.

С последни сили Атлиан простря ръка и й заговори нещо на своя език. Заговори ту ласкаво, умолително, ту заплашващо, удари с длан по каменната плоча.

Отгоре народът следеше със затаен дъх мъчителната драма.

Чудовището се поколеба. Разлюля огромната си глава, зафуча. Ала не нападна. Забави се.

Изведнъж Боян се сети:

— Аз нося санитарната чанта! В нея има противозмийски серум!

В следния миг мисионерът вече държеше в треперещата си ръка спасителната спринцовка. Атлиан дори не усети убождането. Висеше отпусната в ръцете на двамата мъже. Забравили наложената от традицията сдържаност, амазонките надничаха отгоре, очакваха чудото.

Най-сетне противоотровата надделя. Човешкото знание победи впръсканата от змийските зъби смърт. Атлиан усети как й става по-леко. Пулсът й се усили. Гърдите задишаха по-спокойно. Ужасните болки в ухапания крак изчезнаха. Мъртвешката бледност на лицето й се замени с прилив на руменина. Тя отвори очи, надигна се, огледа близките си, после отправи очи нагоре, към другарките си и към изумения жрец.

Не можеше да повярва.

— Жива ли съм още? — пошепнаха устните й.

— Спасена си, дете мое! — отвърна Джексън, като притисна главата й до гърдите си. — Дете мое!

А Боян покриваше ръката й с целувки.

Сред множеството се понесе шепот:

— Магьосник! Велик магьосник! Той ще ни погуби!

Атлиан извиси глас:

— Не бойте се! Баща ми наистина е магьосник, но магьосник на живота, не на смъртта…

Джексън разбра. Трябваше да използува момента, да го използува веднага, преди озлобеният жрец да се опомни.

— Аз нося живот — каза той. — Вие видяхте. Аз обещавам живот и на вашите синове. Вчера предложих помощта си на вашия жрец, но той отказа.

Тълпата зашумя. Но щом жрецът се обърна, всичко утихна.

Тогава заговори Боян:

— Ние искаме от вас само едно. Да ни пуснете. След дъждовете ще се върнем, ще доведем много жреци, още по-велики магьосници. Ще опитаме да спасим момчетата ви. Вие видяхте чудото с Атлиан.

— Вярно е! — обади се някакъв нерешителен глас. — Всеки ухапан от Свещения кротал умира.

— А аз съм жива! — намеси се бодро девойката, обхваната от надежда, че би могла да спечели своя народ, когото познаваше добре. — Както спасиха мене, така ще спасят и синовете ви.

Без да им даде възможност да се опомнят, Боян добави:

— Ето вашия жрец! Кажете пред него — изпълнявахте ли както трябва повелите на вярата, неговите повели?

— Изпълнявахме! — отвърнаха няколко гласа.

— А какво ви помогна вашият жрец? Той искаше от вас само да изкупвате едно отдавнашно престъпление. Дори да е вярна легендата за мъжеубийките, какво сте виновни вие? Защо трябва десетки поколения след това да страдат? Отговорете — каква е вашата вина?

Амазонките заговориха разпалено. Жрецът грабна едно копие от стоящата до него пазачка и го хвърли надолу. Но неумелите му ръце не улучиха.

— Млъкнете! — кресна той. — Млъкнете!

Атлиан извика още по-силно:

— Вече няма да мълчим! Ще говорим! Нека чуят всички! Нека съдят!

После се обърна към множеството:

— Сестри мои! Нима не е вярно това, което казват белите мъже? Защо трябва да страдате вечно? Без да го съзнавате, вие мечтаехте за щастие. Както и аз мечтаех. Мечтаехме, а бяхме сигурни, че няма да дойде. Та ние дори не знаехме за какво мечтаем. Помислете, и индианците, и белите имат в своите езици думата „щастие“. В Свещения език няма такава дума. Има друга — „изкупление“!

Някъде от задните редици се обади дързък глас:

— Никое същество в джунглата не живее като нас. То или живее, или умира. А ние? Ние само страдаме. Вярно е, само мъка…

Върховният жрец се обръщаше ту на една, ту на друга страна, разтреперан от гняв, стиснал юмруци, забравил величественото си държане.

— Млъкнете! — крещеше до пресилване той. — Не предизвиквайте боговете!

Укротена от погледа и жестовете на жрицата си, чудовищната анаконда се полюляваше монотонно над нейната руса глава.

Тогава пак заговори Доналд Джексън. Множеството стихна, проникнато от уважение и боязън.

— Аз съм се срещал и е други народи на света — каза той. — Не съм виждал по-смели, по-трудолюбиви жени от вас. Не знам други, които да заслужават повече от вас щастие. А вие? Понесли бремето на някакво истинско или измислено проклятие, вие само страдате безропотно. Вие не умеете да се смеете. Тук не видях нито една усмивка дори върху детските личица. Докога така? Докога впрочем ще изкупвате тази въображаема вина? А аз ви казвам — това не е никакво проклятие, а болест. Кръвта ви е болна. И ние, белите магьосници, можем да я победим. Само моята сила не стига. Трябва Да доведа и други. Както спасих своята дъщеря, така ще спасим и вашите синове. Отговорете! Аз чакам! Искате ли момчетата ви да не умират?

Десетина гласа отвърнаха дружно:

— Искаме, то се знае!

— Искате ли да израстват при вас, да станат момци, хубави здрави мъже, които няма да се крият в мрачните подземия, а заедно с вас ще работят, ще ходят на лов? Искате ли?

— Искаме! Искаме!

Той извиши още повече глас:

— Досега вие не сте били това, което е вашето предназначение. Вие не сте били жени, но винаги, без дори да го съзнавате, сте мечтали само за това, да бъдете жени. Щастливи майки на щастливи деца, вместо сурови амазонки. Любов и дом, и деца — и смях! Много смях! Това искате вие. Кажете, така ли е?

Цялата зала закънтя от невъздържаните им викове като отприщен бент:

— Така е! Помогни ни!

Застанала между баща си и любимия, Атлиан мълвеше просълзена:

— Любов… дом… деца. И смях!

Човешкото множество в залата се разлюля, зарева. Протегнаха се ръце, свити в юмруци. Надигнаха се заплашителни гласове:

— Върховни жрецо, освободи ги! Искаме синовете ни да живеят!

Надеждата се бе пробудила в изсушените им от отчаянието души. Човешката надежда. За любов, за дом, за смях! Тя избухваше като гейзер, като всепомитащ вулкан. Надеждата ражда бунта. Безизходността е майка на подчинението. А чужденците бяха събудили надеждата — и бунта.

Никой вече не чуваше прегракналите крясъци на Върховния жрец. Забравили го бяха. Амазонките спуснаха в каменната яма въжетата и измъкнаха осъдените на смърт. Жрецът разбра. Това беше краят. Краят на неговата власт. И на живота му. Живот без власт не е живот. Беше победен. Нямаше мощ да ги спре. Той се втурна към изхода с приспаната змия в ръце, като си пробиваше с мъка път през екзалтираната тълпа и се заканваше.

— Вероотстъпнички! Ще ви накажа! Ще ви платя!

Измъкна се и затръшна подире си тежката врата; залости я със здраво резе. После се спусна в страничното подземие и там натисна един бронзов лост. Тогава се изправи.

Беше ги наказал.

Беше запушил оттока на водата, която се стичаше от змийските глави. Нивото й вече само щеше да се надига. Щеше да залее целия храм. А храмът имаше един изход, току-що заключеният изход.

Край!

Той тръгна по стълбата нагоре. Излезе в надземното капище, отби се до отдушника, наведе се през каменния парапет и надникна вътре. Заприщената вода се надигаше бързо. Вече заливаше първите редове на амфитеатъра. Обезумелият народ се изтегляше назад. Хората се блъскаха един в друг, пищяха децата, а водата ги догонваше уверена и безпощадна.

Щяха да загинат. Всички! Осъдил ги беше.

И никой нямаше да се спаси!