Любен Дилов
Пропуснатият шанс (13) (Из съчиненията на моя компютър)

Ограбената истина

На А. Н. Стругатски

Изправих се и веднага усетих анасоновата мекота на мастиката в коленете си. Десетилетия не бях вкусвал това коварно питие, но Аркадий Натанович много го хареса — предложих му го като нещо по-екзотично още в първия ден на пребиваването му в София, а след втората чаша го приех и аз. Карл се наливаше пък с кока-кола, защото на улицата чакаше колата му, с която бе дошъл чак от Москва. И се заканваше вечерта да навакса загубеното. Казах:

— Извинете, трябва да се обадя в редакцията.

Мастиката бе омекотила и произношението ми. Стори ми се, че го произнесох като истински русин и ми стана още по-приятно, макар тази градация като че ли да не бе възможна — не помня откога не бях прекарвал толкова приятни часове, както сега с тези двама умни и остроумни мъже.

— Аркадий Натанович — рекох, — ще поръчам пътьом за нас още една кана мастика, а за Карл трийсет коли.

— Трябва да й измислим друго име, нещо фантастично — каза Аркадий Натанович.

Когато вчера му предложих да опита мастиката, той настръхна. Оказа се, че в Русия наричали със същата дума някакво средство за чистене на паркет. От това недоразумение тръгна един забавен философски и филогически разговор, какъвто Аркадий Натанович умееше бляскаво да води, но който самата мастика после изтри от съзнанието ми като същински разтворител.

— За минутка — доизвиних се аз още веднъж, че ще ги оставя сами.

— Любен — подхвърли тогава Аркадий Натанович, вече зад гърба ми. — Представете си, че като позвъните сега в редакцията, се обади не някой друг, а… Любен Дилов!

— Това е тема! Добре!

Одобрих я повече от любезност, защото срещата със себе си е доста банализирана тема във фантастиката, па и в цялата литература.

— Напишете такъв разказ! — рече той, сякаш ми я подаряваше.

— Може и да напиша — отвърнах му, — но още не съм сигурен дали като избера номера, няма да чуя гласа на Аркадий Натанович Стругацки.

Карл шумно се изсмя, а на Стругацки репликата ми като че ли се стори двусмислена, затова добавих:

— Мисля, че ще е не по-малко фантастично, а освен това предпочитам да разговарям с вас, отколкото със себе си. Отдавна съм си омръзнал.

— Любен — рече Карл. — Една молба от името на неговите приятели и почитатели! Накарайте двойника му да пие по-малко. И сърцето му не е добре, и нервите…

— Бъдете спокоен — отвърнах. — Аз владея отлично моралния патос на фантастиката.

И се отправих към телефона с пияното самочувствие, че въпреки многото мастика още се държа на висотата на разговора, който ми предложиха тези чудесни наши гости.

Все така самодоволно извъртях и собствения си номер в редакцията, защото номерът на главния бе се замъглил в паметта ми, както мастиката, когато й сипеш вода — щях да се похваля с кого съм! Моят номер обслужва и канцеларията ни, а слушалката вдигаше, старателно първа, новата ни секретарка.

— Еленка — казах й, — моля ви, предайте на главния, че аз ще се забавя, а може и изобщо да не дойда. Със съветски гости съм, с Аркадий Стругацки.

Вместо да възкликне завистливо — знаех, че обича тези автори, тя пак възкликна, но някак озадачено:

— Откъде се обаждате, другарю Дилов?

— В клуба на журналистите сме.

— Но аз… аз току-що ви оставих кафето!

— Дайте го на другиго.

— Но аз преди малко, другарю Дилов. И главният беше там, вие заедно…

Реших, че не съм чул добре.

— Какво искате да кажете? Елена, аз още не съм идвал в редакцията.

— Но другарю Дилов, вие бяхте там! И кафето… Момент, момент!

Слушалката се отдалечи от устата й, чух разни стържещи шумове, изглежда отваряха вратата. После Елена каза в друга посока, та го чух приглушено и дрезгаво:

— Другарю Дилов, тук някой… Не мога да разбера, изглежда шега си прави…

С мен ли — запита глас, който навярно не допускаше, че може да се правят шеги с него. — Ало, кое е?

Това беше отправено към мен и аз върнах въпроса:

— С кого говоря?

— Дилов — рече онзи кратко.

Едва не избухнах в смях — мастиката си вършеше работата!

— Убеден ли сте, че сте Дилов? Самият Любен Дилов?

— Е, това е вече философски въпрос. С кого говоря?

Изрече второто точно така, както бях го казал преди секунда и аз — същата любезна досада и… същият глас! Като чест сътрудник на радиото, познавам гласа си. Нима бях толкова пиян? Не, не бях! Значи… Стругацки!

— Добър ден, другарю Дилов — рекох. — Извинете, че аз така, но като фантаст сигурно ще ме разберете. Аз съм горещ ваш почитател и ще бъда щастлив, ако ми отделите няколко минути за един разговор.

Казах го неестествено гладко и се побоях да не му е прозвучало като подигравка — каквото си и беше. Той обаче не го схвана така, замънка по други, познати ми причини:

— Благодаря, само че аз…

Побързах да го успокоя:

— Няма да ви нося ръкописи. Аз не пиша, тоест може би ще напиша нещо за вас.

Това подействува.

— Щом толкова желаете… понеже не виждам друго време, а след час ще бъда по-свободен. Знаете ли къде е редакцията?

Знаех я. Извиних му се, че ще му отнема от скъпоценното време — накратко, измъкнах се с достойнство от положението и ухилен се върнах на масата.

— Аркадий Натанович — рекох, — вие не само умеете да правите хубава фантастика, вие, както пишат нашите вестници, умеете и да я претворите в живота.

Той сполучливо се престори, че не разбира намека ми.

— Поздравявам ви — допълних. — Наистина се обади Любен Дилов!

— Така ли? — засмя се той. — И какво си казахте?

— Човек трябва да бъде любезен със себе си. Но кога успяхте да организирате тоя номер? Това вече на илюзионизъм намирисва.

Той умееше и сполучливо да недоумява.

— Любен, не съм организирвал нищо. Аз просто така, подхвърлих ви една тема.

— Именно! А настоявате и да я изиграя, така ли?

Не познавах още характера му, видя ми се сприхав и готов да се обиди — сякаш аз му правех номера, не той на мен.

— Любен, аз ви казвам, че наистина…

Карл обръщаше глава ту към мен, ту към него, но като че ли се боеше да се намеси с привичните си шеги.

— Аркадий Натанович, и аз сериозно ви казвам, че се обади човек, който се представи за Любен Дилов. Не се шегувам. Затова така…

Стругацки се вдигна иззад масата — много по-твърдо и решително от мен, въпреки че бе изпил два пъти човече мастика.

— Заведете ме ни телефона!

Едва вчера се запознахме лично и сигурно искаше да не разваля зародилото се колегиално приятелство.

Мълчаливо прекосихме салона, мълчаливо извъртях номера и веднага му подадох слушалката. Чух гласа на Елена, Стругацки каза отчетливо на руски:

— Моля ви, свържете ме с другаря Любен Дилов.

Елена нищо не отвърна. Следователно, въпреки съобщението ми, че не ще дойда на работа, натискаше копчето на звънеца за моята стая. Палецът й сякаш затъкна дихателната ми тръба. След още секунда слушалката изпука, другата бе вече вдигната. Стругацки запита:

— Другарят Дилов?

Отговориха му утвърдително, защото той доста смаяно се взря през очилата си в мен. Каза:

— Тук е Стругацки, Аркадий…

Оттатък възкликнаха нещо.

— От вчера съм в България — каза Стругацки. — Много ми е говорено за вас…

Шумно го прекъснаха — колко щастливи ще бъдат да се запознаят най-после и лично с него, кога биха могли да се срещнат и така нататък. Това засили смущението на госта. Този път и очилата не скриха подозрението и безпокойството му: какво са решили тия българи да правят? А този какъв ли е, дето снощи ми го представиха за Любен Дилов и днеска цял ден ме пои с мастика и дръзки приказки?… Отговори уклончиво:

— Видите ли, още не знам програмата си. Исках просто да се уверя, че сте в София, дадоха ми телефонния ви номер и… Нека утре ви се обадя по същото време… — Добави, че много щял да се радва, но не ми прозвуча никак радостно.

Изсипаха в ухото му още един порой омешани руски и български думи. Стругацки благодари сдържано и настоя утре да се доуточнят. Сбогува се, бавно постави слушалката, после се обърна с цяло лице към мен и смръщено ме изгледа — толкова дълго, че се почувствувах виновен.

— Любен, аз не знам какво да мисля. Кой в края на краищата е Дилов? Вярно, гласът му настина прилича на вашия, но…

— Аз също не знам какво да мисля, Аркадий Натанович. Ако не е шега някаква, прилича на мастика, пардон, на мистика!

Стругацки се поусмихна, решил от грешката ми, че все пак ще е нещо безобидно, не мошеничество.

— Знаете ли, Любен, ние с Карл ще останем при мастиката, а вие идете при мистиката да я оправите. Ще ви чакаме тука.

Рече го шеговито, но си беше чисто изпъждане.

Аз пошушнах на сервитьора, че сметката ще платя когато се върна, и се отправих към редакцията, която беше — този път — проклето близо. Нямах време да поразсъждавам върху случая от никаква що-годе логична посока и реших поне да приема нещата по-весело, каквито и да се окажат. Повече ме тревожеше само конфузията със Стругацки.

В полутъмния коридор откъм тоалетната ми пресече пътя техническият редактор.

— Здрасти — рече ми. — Говорих с бояджията. Може в петък след работа, ако искаш.

Колата ми имаше нужда от пребоядисване. Благодарих му за услугата и влязох в стаята си, без да почукам, забравил, че очаквах да видя там оня, който се представяше по телефона за мен.

Той действително седеше на стола ми. Поколеба се дали да стане, но доброто му възпитание все пак го изправи.

— Заповядайте.

Бях забравил и да поздравя. Сега изведнъж останах и без сила да направя крачките към посочения ми стол.

— Да не би вие одеве…

— Да — отвърнах, — аз се обадих.

Той повтори своето „заповядайте“ и заприбира някакви ръкописи в чекмеджето, сякаш се боеше, че ще му ги отнема.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Носеше стария ми светлосин костюм, а аз бях се облякъл заради гостите по-артистично — с черно-кадифеното сако и пепитения панталон. Костюмът му повече приличаше на моя, отколкото той самият на мен, но нали твърдят, че човек най-слабо познавал себе си.

— Значи… вие сте Любен Дилов? — рекох.

Той се усмихна с една мешавина от ирония и кокетство.

— Не отговарям ли на вашите представи?

В четвъртвековния ми редакторски стаж при мен бяха идвали всякакви графомани или вманиачени почитатели на фантастиката и неведнъж бяха започвали по същия начин. Точно така бях им отвръщал и аз — почти в стереотип. Седнах насреща му, а той веднага протегна към мен моята марка цигари. В жеста му имаше смут или чувство за вина; аз не черпех непознатите си посетители, преди да съм разбрал за какво са дошли. Надвесих се да запаля цигарата от поднесения ми огън и тогава съзрях под дясната му челюст същия белег, който имах и аз. Това вече истински ме потресе, та дълго седях и отбягвах въпроса в очите му. Той се размърда неловко, устните му направиха една сладникава гримаса, която бях виждал у баща си, а жена ми ми натякваше, че с остаряването съм почнал да я правя и аз.

— За какво ще си говорим?

Едва не избухнах заради тая гримаса.

— Има за какво! Нищо нередно ли не виждате?

— Кое е нередното — кротко ме възпря той. — Вие искахме да разговаряте с мен, щели сте нещо да пишете…

Това ми подсказа някаква форма на поведение. Не можех в края на краищата веднага да вдигна скандал и да събера редакцията да решава кой от двама ни е Любен Дилов. Трябваше по-напред да разбера какво и как е станало.

— Не ви ли се струва, че доста си приличаме?

Той ме огледа предпазливо.

— Аз имам същия костюм. Тия кадифени сака наводниха пазара. Знаете нашата конфекция…

— Панталонът ми е поръчка — прекъснах го с нарастваща заядливост, макар да си помислих, че когато човек е неподготвен и внезапно се изправи пред огледалото, и себе си не може да познае веднага.

— И аз ших моя, но модата уеднаквява вкусовете.

— Да беше само в сакото работата… Сложете си очилата, другарю Дилов, не се стеснявайте, за нашата възраст това е нормално.

— Забравил съм ги, но и така ви виждам добре. Какво друго трябва да видя?

— Аз също се казвам Любен Дилов.

Той бързо захапа цигарата си, но не успя да скрие колко неприятно му стана.

— Пък аз си мислех, че името ми е уникално! Изобщо всеки си се смята за неповторим — усмихна се той с галантна самоирония. — Е, чак такава беда не е. Ако сте решили обаче да пишете, ще трябва да го промените или да си измислите псевдоним.

— Отгде накъде? — наежих се аз отново.

— Да не ни бъркат. Професионалната етика го изисква.

— А защо вие не смените своето?

Той явно притежаваше моя запас от търпение и великодушие.

— За мен е късно. Много книги съм издал, известен съм с него.

— Но Любен Дилов съм аз! — все пак не издържаха нервите ми.

— Не оспорвам името ви. Само правото да се подписвате с него в публикации.

— А бихте ли ми казали какво изобщо правите тука?

Той продължително всмукна от цигарата си, пусна бавно дима, погледна през прозореца, сякаш ми даваше време да се опомня. Рече вразумително — изглежда, бе му изгодно да ме обяви за луд:

— Вижте, не бих желал да водим такъв разговор и с този тон. Ако имате нещо да ми казвате, моля! Но…

Телефонът звънна кратко и той грабна слушалката, изпреварвайки канцеларията. Така прекъсна изричането на заплахата. Ако и по характер приличаше на мен, би трябвало да не умее да заплашва.

Женският глас, който му заговори в скорострелен речитатив, също ми се стори познат. Той го прекъсна:

— Извинявай, от къщи ли се обаждаш? Ако не е бърза, нека да ти позвъня след няколко минути, в момента съм зает.

Оттатък послушно затвориха. Една тиха паника пропълзя по гърба ми. Нима това беше жена ми? И дори не попита с кого говори!

Очите на този, който толкова сполучливо се представяше за мен, ме загледаха с боязливо преценяване. Рекох му:

— Няма да ви отнема много време. Само да изгладим недоразумението.

Той обаче поиска още да го съкрати, рече хладно и твърдо:

— Не виждам тук някакво недоразумение. А за името… Аз мога и по съдебен път да ви забраня да се подписвате с него.

Не познавам законите, но тази му увереност пак ме смути.

— Е, чак до съдилищата няма да стигаме. Исках просто да разбера някои неща.

— Моля! — рече той.

Аз бавно смачках цигарата в пепелника, съобразявайки какъв да бъде следващият ми въпрос, но не успях да го измисля, защото се почука. Влезе Елена постъписа се на прага — тя все още е много стеснителна, а навярно такава си е и породата й. Държеше коректурите и макета на броя.

— Извинете, аз…

— Кажете, Елена — рече той и аз познах, че съвсем по същия начин я посрещах, когато влизаше при мен.

Тя ме погледна и леко се изчерви, обръщайки се към него.

— Броят, другарю Дилов. Казаха ми, че вие сте дежурен. Ще имате ли днес възможност, защото бързат…

— Дайте, ще го взема в къщи.

Тя пристъпи към бюрото му. Той весело я спря:

— Елена, приличаме ли си с този другар?

Тя отново ме погледна с мълнийната беглост на срамежливите.

— Брат ли ви е, другарю Дилов?

— Не, но може би… Някога се говореше, че съществували астрологически близнаци. Според вас кой от двама ни е Любен Дилов?

Тя се изчерви още по-интензивно.

— Но, другарю Дилов!…

— Простете, шегувам се — засмя се той и тя почти избяга от стаята.

Дори за частица от секундата не бе се усъмнила, че той именно е редакторът Дилов — нито когато влезе и се насочи към него, нито по време на разговора! Дали защото той седеше зад бюрото, а не аз, или с мен бе станало нещо непонятно и ужасно. А то се потвърди още веднъж, почти веднага. Главният подаде глава през полуоткрехнатата врата и без да спре изобщо погледа си на мен, каза:

— Дилов, моля те, одеве забравих… Не е бързо, но като се освободиш, отбий се за минутка при мен.

Онзи зина ухилено — сигурно и него щеше да запита кой от двама ни е Любен Дилов, но главният бе вече затворил след себе си. Той също е твърде деликатен човек.

— Е — поканиха ме, палейки тържествено втора цигара.

Аз съм с доста забавени реакции — със закъснение се радвам, със закъснение идват душевните ми болки, плаша се, когато страшното вече е отминало. Чудя се как станах на времето сравнително бързо и сравнително добър шофьор. И сега още нямаше в мен някакво осъзнато или емоционално отношение към случващото се.

— Споменахте астрологическите близнаци, вярвате ли в астрологията?

— Не — отвърна той категорично.

— И никак не се учудвате на приликата ни? Никак не се съмнявате, че може би не вие сте Любен Дилов?

Той ми откри късче от своята самовлюбеност — не беше повече от допустимата за възпитания човек.

— Имам един роман, „Парадоксът на огледалото“, там си правя някои шеги с тоя проблем.

Би трябвало да изкрещя: „Това е мой роман!“, защото много държах на тази си книга, а аз едва промълвих:

— В една книга лесно се правят такива шеги, но когато така в действителност…

Той бе се отпуснал вече върху трона на своето тържество. Произнесе с опитна риторика:

— Който не очаква неочакваното, той никога не ще се срещне с неочакваното.

— Хераклит! — изобличих го аз импулсивно и сякаш поразклатих трона му.

— О, вие го знаете! Пък аз наскоро го прочетох някъде и мислех, че никой в България…

— В новата западногерманска енциклопедия на фантастиката — вече съзнателно атакувах аз.

— Да, да! Значи вие знаете немски! Имате ли я?

— Разберете — извиках, — аз съм Любен Дилов! Или вие сте аз, или обратното, или…

Той ме прекъсна:

— Вижте, аз съм професионален фантаст, а никой не вярва по-малко във фантастичното от сериозния писател. Иначе не би могъл и да борави с него, както трябва. Но идеята ви е интересна, напишете един разказ, ако излезе добър, ще ви помогна да го отпечатате.

Сякаш бяха си плюли със Стругацки в устата! Но аз пак изтръпнах. Първо, заради вярването и неверието — то си беше чисто мое съждение. Мое беше и смазващото ме сега великодушие, защото той изрече предложението си без всякаква насмешка. Опитах се да заложа повторно същия капан.

— Никоя идея не е цялата истина, но всеки отделен човек е една цяла истина.

— Стефан Цвайг — реагира той, както аз одеве с Хераклит и веднага ме изгледа обезпокоено. — И това ли знаете? Май че още не е излизало на български, а аз едва онзи ден…

— В един непубликуван превод на моята дъщеря.

— Искате да кажете — на моята!

— Не, на моята! Тя се казва Маргарита и е родена в родилния дом на ул. „Шейново“, на осми февруари…

Той рязко се изправи и тръгна из стаята — тронът под него бе се разлюлял твърде силно.

— Не разбирам играта, която играете с мен. Може би все пак ще ми обясните най-после…

Продължих нападението си:

— Нямате ли чувството, че сънувате нещо абсурдно?

— Не. Пък и още не виждам нищо абсурдно.

— Преди малко цитирахме Цвайг — всеки човек бил една цяла истина. Не мислите ли, че човекът би могъл да бъде ограбен и като истина?

— Сигурно. Толкова ограбени истини щъкат по света! А писателят пък се самоограбва с всяка своя книга.

Отговорът ми се хареса — това бях аз!

— Извинете — погледна той часовника си. — Разговорът ни става интересен, но аз имам едно-две обаждания… — Не показах намерение да напускам и като разбра това, добави: — Не ми пречите.

Наведе се над телефона, а аз проточих шия.

— Шейсет и две, осемнайсет, четиридесет и девет ли въртите?

Той още не бе извъртял целия номер, кимна объркано.

— Телепат ли сте?

Аз се хилех, но там, в Лозенец, някой се провикна тихичко „ало“ и смехът ми секна. Всъщност над кого тържествувах? Жена ми с него говореше, не с мен!

Той й съобщи, че е възможно утре вечерта да имат гости. Стругацки щял да й доведе, да да, лично му се обадил, знаел за него… А хвалейки се, поиска да види как ще реагирам на високото внимание, което му е било оказано. Аз пак не реагирах, унесен в съзерцанието на този свой повече от идиотски сън.

— Имам — отвърна той в отговор на някакво запитване. — Взех сутринта от новелата. Ако не намеря хубаво месо, може на ресторант да ги заведем, пък после у нас. Е, хайде…

Стори ми се, че щеше да добави нещо привично мило, нещо в стила на оная непогубена и в мен през десетилетията нежност към жена ми, но го досрамя. По дяволите, всичко ли мое бе вече така ограбил? Че и парите ми дори! Хонорара от новелата не смогнах да взема сутринта, а докато съм разхождал гостите си из София, той, подлецът, бе свършил и тая работа…

Исках вече да се разгневя, но нещо в мен сякаш постепенно му даваше право — сигурно защото винаги съм бил склонен към примирение, към изтърпяване и самоунижение. Почти никога и в нищо не съм умеел да водя борба. А този пред мен сякаш беше друг — самоуверен, макар и не натрапливо, изглежда знаеше да се самосъхранява, излъчваше и достойнство, което би възпряло всекиго, който понечи да го обиди. Пък и хубав мъж беше, за годините си доста запазен! Но защо аз вече почти се приемах в неговия образ, а той още отказваше да познае себе си в мен? Кой от двама ни не беше готов да посрещне невероятното? Или постът, който заемаме, и общественото ни положение ограбваха най-напред очите ни?

Чел съм множество подобни ситуации в така наречената научна фантастика, но там това винаги са или шизофренични раздвоения на личността, или огледално еднакви образи — всеки знае какво ще запита другият, всеки знае и отговора, или пък двойници някакви от паралелни на нас светове и други подобни глупости. Този тук беше различен от мен и ако аз като че ли го приемах за себе си, то бе, защото вероятно ми се харесваше така да изглеждам. А такова положение можеше вече да ме вбеси.

— Още една минутка! — рече ми той с повечко стеснителност.

Нямаше нужда да протягам шия, за да се досетя кой ще е вторият номер, но се въздържах да го обърквам отново със знаенето си.

— Ваше величество… — постигна той една възхитителна дозировка от шега, милувка и принудена деловитост в познатото ми обръщение. — Извинявай, че чак сега се обаждам. Не, има хора при мен. Не знам обаче кога по-късно… Стругацки ми е на гости. Да, самият Стругацки, Аркадий! — Пак се извърна към мен, вече с неловкостта, че се хвали втори път. Трогателен беше! — Ще направя всичко възможно, но засега не му знам програмата, което ще рече, че не знам и моята. Много те моля… Добре, мило. Чоколом! — завърши той, както понякога завършвах и аз, без да съм сигурен дали унгарците наистина така произнасят „целувам те“.

Не улучи веднага вилката на телефона, защото гледаше към мен с несъзнателната молба за мъжко съучастничество, дооправи я грижливо. Ето че бе успял да говори пред мен и с момичето ми! Какво повече можех да сторя — да вдигна телефона й и да се развикам: Това ли ти е любовта, мило, не усети ли поне сърцето ти, че не разговаряш с този, когото уж толкова обичаш?…

Той седна в редакторския си трон с облекчението на човек, сполучливо уредил делата си. Посегна отново за цигара, а аз вече два пъти напразно пребърквах джобовете си — кутията ми бе останала на масата в клуба. Рекох, за да му намекна, че би могъл да ме почерпи:

— Много пушите, другарю Дилов.

— Много — въздъхна той искрено и веднага премина към елегантната си самоирония. — Има една стара циганска песен: „С лъжата храним децата, с тютюна тровим гайлето.“

Наистина беше великолепен!

— Бях я забравил. Става за писателски девиз, нали?

Той весело се съгласи — сега май и аз му се харесах, поне като събеседник, но то ме дораздразни. В края на краищата, ако аз действително съм той, можех да му кажа и съвсем други неща!

— Много пушите, другарю Дилов — повторих. — А имате десен бедрен блок на сърцето, и ляв хеми блок имате, подозират отгоре на всичко, че и някое кръвоносно съдче може да е запушено.

Той вече истински се облещи насреща ми и аз предвкусих собственото си тържество.

— Дайте ми една цигара де! Толкова стиснат аз не съм.

Той стреснато ми поднесе кутията си и чак при огъня рече „прощавайте“.

— Освен това — изфъфлих аз с цигарата в устата, докато я разпалвах с усилено смучене, защото беше влажна. — Освен това яко се преуморявате при това момиче, с което говорихте сега. А не го обичате, нали? Просто гъделичкате с него суетата си на остаряващ мъж!

Дадох му възможност да избухне — много ми се щете да го видя разгневен, но той ме подкани с фалшива ирония — леле колко гадна беше тая му усмивка!

— Говорете, говорете! Не е вярно, но е интересно за слушане.

— Отлично знаете, че е така. Отлично знаете и къде лежеше истинското ви щастие, което сам погубихте! Да ви кажа ли и как?

— Всеки има в живота си нещо, което сам е погубил — повтори той тъжния си опит да се защити. — Но едва ли съществува човек, който да знае къде лежи онова, което нарекохте истинско щастие. Аз не се смятам за нещастен, а това е по-важното, нали?

Изведнъж ми стана жал за него. Или… може би за себе си? Всичко, което се канех още да му кажа, улучваше и мен. Това рязко притъпи атаката ми.

— Впрочем имате ли бенка на гърба, в средата на гръбнака?

— Отгде да знам — смая се той. — Не мога да си видя гърба.

— Пък аз имах някога едно момиче… То ми каза, че съм имал такава бенка и обичаше да я целува.

За повече доказателственост посочих мястото на гърба си. Беше доста просташко от моя страна.

Очите му се размътиха в унеса на търсенето из спомените, после там се заизбистря някакво подозрение. Простак, рекох му на ум, забравя ли се такова момиче?

— Хей кой сте вие всъщност? — извика той в полуужас, явно бе си спомнил.

— Казах ви името си. Да продължавам ли или…

Бях осъзнал силата да бъдеш никой, а той се разтреперваше, щом само го поставеха под съмнение! Кимна ми неуверено. Не, наистина бе неподражаем в изтърпяването! Аз на негово място, макар все още да се смятах за по-добрия Любен Дилов, сигурно щях вече да съм се самоизгонил.

— Трябва да пазите сърцето си, другарю Дилов — посъветвах го коварно бащински. — И професор Белов ви го каза. А ето че се каните другата седмица пак да се унижите с едно пътуване, което е противно на цялото ви същество! Там ще говорите неща, които не мислите, само защото ви е страх от оня, който ви помоли да отидете…

— Не е от страх. Вие никога ли не сте правили разумни компромиси?

Предпочетох да не го чуя, макар че тази тактика е доста непочтена.

— … И ще се напиете после, и ще натискате някоя своя почитателка, за да видят и там хората какъв бляскав мъж сте…

Той пошушна в закъсняла и още по-жалка самозащита пред първите ми обвинения, които аз бях вече забравил:

— Аз обичам жена си. И децата си обичам…

— Вярно е — засмях се аз. — Но пак ще го направите, и ще продължите да го правите, защото сте един среден еротоман, както ви нарече оня ваш приятел, уж на шега, а вие не намерихте мъжество и на него да се обидите.

— Защото не съм такъв — рече той.

— Не сте, разбира се. Всичко това винаги е било бягство, едно смешно бягство от себе си и от липсата на самочувствие. Само жените ви дават за някой и друг час онова, което нямате куража да си поискате от обществото, макар да не ви липсват способностите. Така си е. А можехте да станете добър писател, другарю Дилов, можехте, ако не беше тая фалшива огърлица от разумни компромиси, която ви е стиснала за гушата, и ако не предпочитахте да бъдете добър мъж, вместо добър писател…

— Една поправка, моля! Не добър мъж, а добър гражданин.

Изненадах се откъде намери силици за възражението.

— Лъжете! Много добре знаете какво днес означава да си добър гражданин, впрочем то винаги е означавало едно и също.

— Но хората, ме уважават, и читателите ме уважават!

— Хората станаха доста непретенциозни, другарю Дилов. Да ви кажа ли още например какво не сте написали и кое никога няма да напишете?

Той улови пепелника и макар ръката му да търсеше просто опора, аз скочих от стола.

— Недейте! И това вече е правено.

Той стисна пепелника, пусна го, завъртя го, сякаш бе искал само да си поиграе. Усетът за шаблона все още беше най-живото у двама ни и най-чувствителното.

— Кой го е правил?

— Мартин Лутер.

Възвърна самообладанието си, позасмя се — все пак велик човек бе го правил преди него.

— Вярно. Но той, доколкото помня, е хвърлил мастилницата си, и то по сатаната, който го е изкушавал. Вие за дявол ли се смятате? Доста високо мнение имате за себе си.

— Не — пригласих аз на смеха му. — Затова ви и казах да не хвърляте. Ще се получи само една плоска пародия.

— Но кой сте вие тогава?

— Една ограбена истина, другарю Дилов! — натъртих аз на името.

— И аз съм този, който ви е ограбил, така ли?

Държах вече дръжката на бравата, защото и той още въртеше пепелника.

— Ъхъ! Интересно, ако се сбием, кой ли ще надвие? Силите ни би трябвало да са равни.

— Аз не умея да се бия.

— Да, вие не умеете дори да се скарате с някого! — изрекох аз доста горестно, защото го казвах и на себе си.

— Смятате ме за страхливец ли? Не, аз просто се забавлявам. Ако река сега да ви изхвърля от стаята си, това няма да е проява на храброст. Тъкмо страхът прави хората насилници.

— Но ужасно ви се иска да можете да бъдете и насилник, нали? Това поне признайте!

Той не го призна, а аз вече бях си го признавал. Пое дъх, усмихна се.

— Искате ли да ви върна онова, което смятате, че съм ви ограбил?

Беше и хубава подигравка, и хубава самоподигравка, и умел защитен ход. Не ми остана друго, освен да изиграя една палячовски пресилена уплаха.

— В никакъв случай. Впрочем аз сбърках. Ограбеният сте вие!

— Тогава за какво дойдохте при мен?

— Стругацки ме накара.

— Стругацки ли? — изуми се той.

— Да, вие, фантастите, все ще измислите нещо такова, шантаво!

Той се надигна с две ръце от бюрото — стори ми се поомекнал, колкото бях аз от мастиката, когато преди час тръгнах за телефона. Не разбрах искаше ли да ми каже още нещо или само да ме изпрати, но побързах да му спестя и двете.

— Мисля, че ни беше полезно. Сега вече съм спокоен за вас, другарю Дилов, вие вече и себе си не можете да познаете. — Драматизирах паузата с едно удължение и добавих: — Спокоен съм за вас, ще умрете в почести!

И побягнах. Весело и леко. Спрях се чак долу пред сградата да се порадвам на победата си. И се радвах истински до мига, когато се запитах: Добре де, а сега кой си? Без жена, без деца, без служба… Боже, каква свобода! Без каквито и да било задължения и с два надеждни дефекта в сърцето, които скоро ще те отърват също така без излишни мъки от всичко останало!…

Впрочем едно задължение имах още — да платя с последните си пари сметката за удоволствието, което ми достави Стругацки. Не би било почтено да заплаща свободата ми оня там, горе, дето толкова държи да бъде Любен Дилов. А после? После оставах… Интересно защо народът не ни е завещал други сравнения, освен: гол като тояга, гол като пушка! Дали защото само голият може да бъде истинско оръжие?

Е, все ще измислим нещо, рекох си, нали затова сме фантасти! Важното е наистина да сме готови да посрещаме неочакваното, както ни е съветвал някога още Хераклит.

* * *

Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния са цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.