Брам Стокър
Дракула (6)

Глава шеста

Дневникът на Мина Мърей

Уитби, 24 юли. По-очарователна от всякога, Люси ме чакаше на гарата и оттам се запътихме към дома, който те заемат в Кресънт. Пейзажът е живописен и къщите на стария град са с червенеещи се покриви, като че струпани едни върху други, като в картините от Нюрнберг, които сме виждали. Край горната част на града са руините на абатство Уитби. Легендата твърди, че една дама в бяло се появява на прозорците му. Между абатството и града има друга църква, енорийската, около която се простира голямо гробище, осеяно с гробове. Това е най-хубавото място в Уитби, тъй като застане ли човек на възвишението, пред него се открива широк изглед към пристанището и целия залив, докъдето нос Тетълнес навлиза в морето, което пък на свой ред така разяжда сушата, че брегът непрекъснато са отмива и така някои от гробовете са били унищожени. През гробището минават алеи с каменни пейки и през целия ден хора се заседяват там, за да се наслаждават на красивата гледка и приятния бриз. Ще идвам тук често. Сега пиша именно на това място, с тетрадка, положена върху коленете ми, слушайки в същото време събеседването на трима седящи в съседство старци… Влязох в разговор с един от тях; той ми каза, че е около стогодишен и че като млад е взел участие в битката при Ватерлоо. Май че е доста скептично настроена личност: когато го попитах има ли някаква истина в легендата за дамата в бяло, се изсмя. За съжаление, едва-що бе наченал да разказва интересни истории, когато часовникът би пет часа и той си тръгна към къщи, за да пие чай. Аз също ще се прибера, защото предполагам, че Люси и майка й са приключили с гостуванията си.

1 август. Пристигнах тук с Люси преди един час и имахме интересен разговор с моя стар приятел и другите двама, които винаги се събират с него. След като послушахме развлекателните разкази на мистър Суейлс, Люси и аз седнахме насаме и тя ми разнищи отново всичко свързано с Артър и предстоящата сватба. Това ме понатъжи, тъй като вече стана месец, откакто не съм имала известие от Джонатан.

Същия ден. Дойдох сама, за да скрия потиснатостта си от това, че все още не съм получила никакво писмо. Надявам се нищо лошо да не се е случило на Джонатан. Дните се изнизват, а аз все се питам къде ли е и дали си спомня за мен. Как бих искала да е тук!

Дневникът на доктор Сюърд

5 юни. Случаят Рънфилд става все по-интересен, колкото повече вниквам в него. Доминиращата характеристика в личността му е любовта към животните, въпреки че понякога наблюдавам такива любопитни опитни поврати в това му чувство, че го считам склонен и към анормална жестокост. Сега заниманието му е да лови мухи. Натрупал е такова количество от тях, че бях принуден лично да му обърна внимание. Учудих се, като видях, че не реагира с ярост, както очаквах, а че погледна на въпроса сериозно. След като помисли малко, ме попита: „Давате ли ми три дни? За това време ще ги изнеса от тук.“ Разбира се, съгласих се, но ще трябва да го наблюдавам.

18 юни. Сега се е посветил на паяци и е затворил няколко големи екземпляра в една кутия. Храни ги с мухите и броят на последните значително е намалял, въпреки че, за да ги привлече в стаята си, е използвал половината от собствената си храна.

1 юли. Паяците му са станали толкова много, че му казах да ги махне. Думите ми го натъжиха и тогава добавих, че би могъл да си запази няколко броя. Това като че ли го задоволи и му дадох същия срок като преди. Докато бях с него, ме погнуси, тъй като улови една муха, която жужеше из стаята; и преди да се усетя, пъхна я в устата си и я изяде. Скарах му се, но той ми обясни, че това е много полезно; че това е живот, който минава в него. Това ми навя някои мисли или поне рудименти на такива. Ще трябва да го наблюдавам как ще се отърве от паяците. Очевидно той разработва в ума си някакъв сериозен проблем, защото редовно си прави записки в едно тефтерче. Доколкото успях да видя, страниците му са изпълнени с номера.

8 юли. Има метод в лудостта му и като че ли започвам да схващам основната идея. Няколко дни не го закачах, за да видя дали ще настъпи някаква промяна, но нещата останаха такива, каквито са си, с изключение на това, че се е разделил с някои от своите приятели и се е сдобил с един нов. Изхитрил се е да хване едно врабче и отчасти да го опитоми. Намалил е броя на паяците, но тези, които са останали, са много добре хранени, тъй като той продължава да примамва мухи с храната си.

19 юли. Напредваме. Сега маниакът разполага с цяла колония врабчета, докато мухите и паяците му са почти на изчезване. Когато влязох в стаята му, изтича към мен, за да ми каже, че ме моли за една голяма, услуга: „Бих искал да си имам едно малко котенце, за да си играя с него, за да го уча на разни неща и да го храня… храня…!“ Молбата му не ме изненада, тъй като забелязах, че перушинестите му питомци бяха станали по-големи; не ме вълнуваше, че щяха да бъдат унищожени по същия начин както мухите и паяците. Попитах го дали не би предпочел котка вместо коте и той възторжено ми даде утвърдителен отговор. Бил поискал малко животно, защото се страхувал, че голямо ще му бъде отказано. Когато поклатих глава с думите, че не съм сигурен дали въобще ще получи едното или другото, на лицето му се изписа жестоко заканително изражение, което говореше за желание за убийство. Този човек развива хомицидна мания.

22 часа. Отново го посетих и го намерих седнал в един ъгъл. Като ме видя, се хвърли на колене на пода, молейки се да му позволя да си има котка, тъй като от това зависело спасението му. Аз обаче останах твърд в отказа си и той се завърна в ъгъла. Ще го видя утре рано.

20 юли. Посетих Рънфилд много рано, преди надзирателят да е предприел обиколката си. Намерих го да пее, слагайки захар по перваза на прозореца, което явно означаваше, че отново е започнал да лови мухи; и го правеше с радост. Забелязвайки отсъствието на врабчетата, го попитах за тях, на което той ми отговори, че са отлетели. Тук-таме из помещението имаше пера, а върху дюшека забелязах няколко капки кръв. Не казах нищо, но помолих надзирателя да ме уведоми, ако през деня нещо му направи впечатление.

11 часа. Надзирателят дойде да ме осведоми, че на Рънфилд му станало лошо и повърнал голямо количество перушина. „Мисля, докторе“, каза той, „че Рънфилд е изял врабчетата живи и сурови.“

23 часа. Дадох на Рънфилд силно приспивателно и измъкнах бележника му с цел да го проуча внимателно. Идеята, която напоследък се зараждаше в главата ми, сега се очерта по-ясно в теоретично отношение. Моят хомициден маниак принадлежи към много специална категория. Ще трябва да измисля нова класификация, за да го обознача. Ще го назова зоофаген маниак (поглъщач на живот). Желанието му е да поглъща колкото се може повече живи същества и се опитва да го постигне по акумулативен начин. Даде много мухи и на един паяк, много паяци на едно врабче, а след това поиска котка, та да изяде тя всички врабчета. Какви ли ще бъдат следващите му стъпки? Приключи с точност сметката в бележника си и днес начена нова. Колцина от нас започват нова сметка всеки ден от живота си? Струва ми се, че бе вчера, когато в живота ми умря една надежда, за да започна нова сметка. Ох, Люси. Люси! Не мога да се сърдя нито на теб, нито на моя приятел, чието щастие е и твоето. Остава ми само да живея за работата си.

Дневникът на Мина Мърей

26 юли. Много съм разтревожена за Джонатан. Не съм имала вести от него, само дето вчера все тъй любезният мистър Хоукинс ми изпрати нещо като писмо от Джонатан, което бил току-що получил. То се състои само от един ред, написан в замъка на Дракула, с който той известява завръщането си. Неговото държание ме обърква и не го разбирам. То не му е присъщо и затова съм, меко казано, неспокойна. Безпокоя се и за Люси, която въпреки че е добре, се е върнала към стария си навик да ходи по време на сън. Майка й говори по този въпрос с мен и ме помоли всяка нощ да заключвам вратата на стаята ни. Мисис Уестънрей се страхува за Люси и ми довери, че съпругът й, бащата на Люси, също е страдал от сомнамбулизъм. Приятелката ми ще се омъжва през есента и вече подготвя дрехите си и мисли за уреждането на съвместния им дом. Разбирам вълненията й, въпреки че Джонатан и аз ще започнем общия си живот по-просто. Мистър Холмууд, единствен син на лорд Годалминг, ще дойде скоро, при първа възможност, защото баща му не е добре със здравето, и Люси вече брои минутите. Иска да го заведе на нашата пейка в църковното гробище и да му покаже оттам красотите на Уитби. Предполагам, че чакането я изнервя; ще се оправи, когато той пристигне.

3 август. Времето минава, а нямам новини и от Джонатан, и от мистър Хоукинс. Надявам се, че не се е разболял. Така или иначе трябваше да ми пише. Гледам писмото му, но нещо не ми харесва. Почеркът е негов и все пак като че ли не е написано от него. Люси не е ставала много насън през последната седмица, ала в нея забелязвам нещо странно и непонятно: дори и насън като че ме наблюдава. Опитва се да отвори вратата и като установи, че е заключена, започва да тършува за ключа из цялата стая.

6 август. Изминаха се още три дни и все така съм без вести. Това напрежение започва да става нетърпимо. Ако знаех до къде да пиша или към кого да се отнеса, щях да бъда по-спокойна, но никой нищо не знае за Джонатан от датата на онова лаконично писмо. Моля се Богу да ме сподоби с търпение. Люси е по-възбудена от всякога.

Нощес небето внезапна помръкна и старите рибари уверяват, че има опасност от буря. Риболовните лодки се завръщат прибързано, с очевидна тревога. Насам се приближава мистър Суейлс, насочил се е право към мен…

Впечатлих се много от промяната в клетия старец. Сядайки до мен, каза кротко:

— Искам да споделя нещо с вас, мис.

Озадачена от вълнението му, взех сбръчканата му длан между своите и го помолих да говори открито. Така че старецът, без да изтегля ръката си, изрече:

— Опасявам се, драга, че може да съм ви стреснал преди няколко седмици със своите разкази, но не това е било намерението ми и искам да го помните, когато вече не ще бъда на този свят. Не се страхувам от смъртта, но и бих я избягнал, ако можех. Така или иначе часът трябва да е близък, тъй като сто години са повече, отколкото човек може да се надява. В този бурен вятър има нещо със звука, мириса и вкуса на смъртта. Във въздуха е и я чувствам да приближава. Боже, стори тъй, че да се отзова с леко сърце на повика ти, когато го дочуя!

Вдигна набожно ръце, сваляйки в същото време шапката си. Подир няколко минути мълчание, през които като че ли се молеше, стисна ръката ми и се сбогува с мен, благославяйки ме. Зарадвах се, когато един познат представител на бреговата охрана се появи с далекоглед В ръка. Спря се да поговори с мен както обичайно, но през цялото време наблюдаваше някакъв странен кораб.

— Не мога да го позная — възкликна той. — Прилича ми на руски, но се движи доста странно. Сякаш не може да реши каква посока да вземе. Без съмнение си дават сметка за приближаващата се буря, но не знаят дали да потеглят на север в открито море или да спрат тук. Вижте го пак! Сменя посоката си с всяко подухване. Утре ще разберем повече за него.