Брам Стокър
Дракула (22)

Глава двадесети втора

Дневникът на Джонатан Харкър

3 октомври. Събрахме се, за да обсъдим сериозно какво да предприемем. Първо решихме да държим Мина в течение на всичко, независимо колко страшно и болезнено да е то.

— Не трябва да си крием нищо — съгласи се тя. — А и какво на този свят би могло да ми причини повече болка и ужас от тези, които изживях и изживявам.

Ван Хелсинг я загледа втренчено и каза с пълна откровеност:

— Не се ли страхувате да ни навредите, след това, което се случи?

— Не. Вече взех решение спрямо подобна вероятност.

— И какво е то?

— Ще се самонаблюдавам непрекъснато. И при появата на първите наченки на нещо, което би могло да ви застраши, ще умра!

— Мислите ли да се самоубиете? — попита професорът със свито гърло.

— Щях да го направя, ако нямах приятели, които ме обичат и които биха ми спестили такова мъчително усилие.

Докато говореше, Мина ме погледна многозначително. Професорът стана, доближи се до нея и сложи длан върху главата й.

— Бедното ми момиче. Ако беше така лесно, аз самият бих помогнал в подобно разрешение още в настоящия момент. Но не; аз съм тук, за да се изправя между вас и смъртта. Не бива да умирате от ничия ръка, а още по-малко от вашата собствена. Докато онзи, който ви причини такова зло, не е действително и напълно мъртъв, ще трябва да се държите с все сила за живота си, защото иначе ще станете като него.

След известно време мълчание Мина отвърна:

— Тогава, обещавам, че ако Бог позволи да продължавам да живея, ще се боря.

След това се оказа, че както обикновено Ван Хелсинг вече е мислил и има готов план за по-нататъшните ни действия.

— Добре е, — започна той — че при съвещанието, което имахме, след като посетихме Карфакс, не взехме никакво решение относно сандъците с пръст, които се намират там. Ако бяхме предприели нещо в тази насока, графът щеше да отгатне плана ни и щеше да вземе мерки. А сега не знае намеренията ни, както и не предполага, че разполагаме със средства да стерилизираме неговите леговища и да му попречим да се приютява в тях. Понастоящем имаме достатъчно сведения за тяхното разпределение, за да можем да ги намерим всичките. Така че този ден е наш и в него лежат нашите надежди. Слънцето, което тази сутрин изгря, за да освети толкова болка и страдание, ще ни е в закрила. Докато не падне нощта, чудовището ще трябва да запази сегашния си облик. То е ограничено от човешката си външност и не ще може нито да се разтопява във въздуха, нито да се приплъзва през пролуки и цепнатини. Ако реши да премине някой праг, ще трябва да отвори вратата като всеки смъртен. Тъй че разчитаме на днешния ден, за да посетим всичките му убежища и да ги стерилизираме. Като направим това, ако не сме успели междувременно да го хванем и унищожим, то така натясно ще сме го притиснали, че погубването му ще е въпрос на кратко време.

Станах веднага на крака, тласкан от мисълта, че губим ценни за живота на Мина минути. Но Ван Хелсинг вдигна ръка:

— Не, Джонатан. Във всичко това най-бързо до вкъщи се стига по най-дългия път, както казва поговорката. Всички ще действаме, и то бързо, когато му дойде времето. Възможно е ключът на ситуацията да се намира в онази къща в Пикадили. Графът може да е купил много къщи. За всички тях трябва да притежава документи за собственост, ключове и тъй нататък. Има и чекова книжка и други книжа. С една дума, той съхранява някъде всички тези неща. А защо да не е в това централно и същевременно удобно място, където може по всяко време да влиза и излиза и през двата входа, без някой да му обърне внимание поради околното улично движение? Ще отидем и ще претършуваме тази къща.

— Щом е така, да тръгваме! — извиках аз. — Губим ценно време.

— И как ще влезем в къщата на Пикадили? — възрази по-скоро, отколкото попита професорът.

— Няма значение как! — отвърнах поривисто. — Ако ще и да разбием вратата.

— Забравяш полицията. Къде ще е тя през това време и какво ще каже?

Професорът имаше право и бях сигурен, че ако не бързаше, то съображенията му за това бяха основателни. Затова казах с възможно най-сдържан тон:

— Вие вероятно разбирате напрежението, което е в мен.

— Разбирам го, млади човече, и най-малко желая да го засилвам. Ще дочакаме часа, в който оживлението по улицата е най-голямо. Именно тогава са най-малки изгледите да привлечем вниманието. Ще се държим по възможно най-естествения начин, като че сме собственици на къщата, които са си загубили ключа и са се обърнали към услугите на ключар. Веднъж влезли вътре, ще можем да намерим още ориентири. След това ще бъде целесъобразно да се разделим: неколцина от нас ще останат на място, а останалите ще тръгнат към Бърмъндси и Майл Енд, където трябва да има още сандъци с пръст.

Лорд Годалминг се изправи.

— Мога да улесня нещата. Ще разпоредя по телеграфа на хората си да държат в готовност в наше разположение коне и екипажи.

— Вижте Артър. — обади се Морис — добра идея е да разполагаме с коне, в случай че ни се наложи да се придвижим бързо от едно място на друго, но що се отнася до екипажите, не ти ли се струва, че твоите карети с хералдически знаци по тях твърде много ще привличат вниманието? Моето мнение е при нужда да наемаме файтони.

— Куинси има право — отсече професорът. — Нашето начинание е трудно и тайно и трябва да го вършим, без да вдигаме шум.

Мина ни слушаше с голямо внимание и с радост забелязах, че разговорът като че ли я отвлича от мислите за ужасното й преживяване от миналата нощ. Но в същото време не ми убягваше от вниманието, че бе бледа като труп, а страните й — хлътнали. Дори ми се стори, че устните и са започнали да се свиват, от което върховете на зъбите й се показваха малко по-начесто от обичайното. Кръвта ми се смрази, когато за кой ли път отново си спомних за съдбата на Люси.

Като стигнахме до обсъждането на плана за действие, изникнаха нови съмнения. Накрая се споразумяхме, че преди да тръгнем към Пикадили, ще унищожим най-близкото убежище на графа.

Що се отнася до това, как да се разделим, професорът изказа мнението, след минаването ни през Карфакс всички да влезем в къщата на Пикадили, а след това той, доктор Сюърд и аз да останем на място, докато лорд Годалминг и Куинси Морис се насочат към Уолуърт и Майл Енд, за да неутрализират останалите убежища. Професорът отбеляза, че съществува вероятността Дракула да пристигне в Пикадили през деня, което би наложило да се сразим с него там. Решително се противопоставих на плана, що се отнася до ролята ми в него, обявявайки намерението си да остана да пазя Мина. Тя обаче възрази, като между другото изтъкна, че дори и така сме недостатъчно на брой срещу извънмерната сила на графа. Накрая се наложи да отстъпя, защото тя се оказа непреклонна.

След като закусихме, Ван Хелсинг стана и каза:

— А сега, приятели мои, да тръгваме в нашето страшно дело. Въоръжени ли сте с всичко необходимо, както онази нощ, когато за пръв път посетихме убежището на неприятеля ни?

Уверихме го, че всичко в това отношение е наред и той продължи:

— Това е добре. А що се отнася до вас, мисис Мина, ще бъдете в безопасност до залез слънце, а ние до тогава ще сме се върнали… ако въобще се върнем. При все това ми позволете да ви осигуря защита срещу евентуално посегателство. Вече окачих на вратата на спалнята ви някои неща, които, както знаем, не ще позволят влизането на вампира. А сега ще докосна челото ви с това парче нафора. В името на Отца и Сина, и…

И се разнесе отчаян вопъл, който смрази сърцата ни. Допирът на нафората о челото й й бе причинил непоносимо изгаряща болка. Бедното ми момиче бе на мига разбрало значението на този факт и ужасът от него, както и самата болка бяха намерили израз в този потресаващ вик. Още ехото от него не бе заглъхнало и тя се смъкна на пода, коленичейки, и със скрито от разкошната й коса лице застена:

— Аз съм осквернена! Аз съм осквернена! И Всевишният отказва допир с плътта ми…

Аз се наведох и я прегърнах. Приятелите ни наблюдаваха сцената със сълзи на очите. Тогава Ван Хелсинг каза:

— Мила мисис Мина, Бог ще махне проклятието от вас, когато свърши това, което сме предприели в Негово име. Дотогава ще носим кръста си, както Синът му го е носил по Негова воля.

Думите му вдъхнаха надежда и решимост. И Мина и аз почувствахме това. Всички коленичиха до нас и се заклехме да вървим твърдо и докрай в предначертанията си.

Беше време да тръгваме, така че се простихме с Мина по незабравимо патетичен начин, тъй като никак не бе сигурно дали въобще ще се видим пак.

Влязохме в дома Карфакс без никакво затруднение и заварихме всичко както си беше първия път. Там не намерихме нито книжа, нито някакъв признак, че къщата е била ползвана по някакъв начин, а и разположението на сандъците в параклиса бе непроменено. Заставайки пред тях, професорът каза тържествено:

— А сега, приятели, трябва да стерилизираме тази пръст. Има някаква причина, за да я докара тъкмо нея толкова отдалеч. Но каквато и да е тя, ние ще я осветим.

Докато говореше, той извади някакви инструменти от чантата си и с тяхна помощ отвори единия от сандъците. Мирисът на пръст не бе никак приятен, но нашето внимание бе съсредоточено върху професора, който извади едно парче нафора, постави го в пръстта и отново затвори сандъка. После на същата процедура с наше участие бяха подложени и останалите сандъци, след което външно по нищо не личеше, че са били пипани.

Когато затворихме зад себе си вратата на параклиса, професорът каза с възтежък глас:

— Вече свършихме добра работа. Дано имаме същия успех на другите места, така че към залез-слънце мисис Мина да бъде спасена.

Докато преминавахме през парка, поемайки в посока на гарата, погледнах загрижено към болничната сграда и зърнах Мина, надвесена от прозореца на стаята ни. Махнах й с ръка, като същевременно й кимнах с глава, давайки й да разбере, че начинанието ни е минало благополучно. Тя отвърна по същия начин, с което показа, че е разбрала.

Влакът пристигна веднага и се качихме в него.

Пикадили, по обед. Преди да стигнем до улица Фенчърч, лорд Годалминг ми каза:

— Куинси и аз ще отидем да доведем ключар. Вие ще останете тук с професора и Джек. Така ще привличаме по-малко вниманието. Моята титла ще ни спести обяснения с ключаря и с евентуален полицай, който би могъл да прояви интерес към нас. Междувременно ще бъде добре да останете в парка, на някое място, откъдето къщата се вижда. Щом видите, че ключарят си е свършил работата и си тръгва, елате.

— Добре намислено! — изкоментира Ван Хелсинг.

Всичко мина според предначертанията. Отдалеч наблюдавахме, как доведеният ключар за кратко време успя да отключи вратата и си отиде. Малко след това всички се бяхме вече събрали в къщата. От първия бегъл поглед, който хвърлихме на интериора, разбрахме, че графът често е пребивавал тук. Тръгнахме на оглед заедно, почти долепени един о друг от страх да не бъдем нападнати изневиделица. В столовата намерихме осем сандъка с пръст. Осем от деветте, които търсехме! Нашата работа не бе приключена и нямаше да приключи, докато не намерим липсващия. След тази констатация „стерилизирахме“ наличните по вече описания начин и бидейки вече уверени в това, че графът в момента не е там, продължихме претърсването.

След като обиколихме всички помещения от тавана до мазето, стигнахме до заключението, че всички принадлежности на графа са събрани в столовата. Върху масата в нея, имаше документи за собственост на къщите в Пикадили, Майл Енд. Бърмъндси, карти, пликове; писалки и мастило. Имаше също и дрехи, четки, гребен, леген и канче… Легенът се оказа пълен с мръсна и кървава вода. Накрая открихме връзка ключове с най-различен размер и вид, вероятно за другите му къщи. Годалминг и Морис си записаха адресите на тези къщи и излязоха, взимайки ключовете със себе си. Останалите търпеливо зачакахме тяхното завръщане… или това на графа.