Брам Стокър
Дракула (11)

Глава единадесета

Дневникът на Люси Уестънрей

12 септември. Всички са много добри с мен и особено съм признателна на доктор Ван Хелсинг. Питам се защо ли отдава такова значение на тези цветове. Буквално ме изплаши със своята мрачна настойчивост. Но те като че ли наистина всяват спокойствие в мен. Тази нощ не ще обръщам никакво внимание на шума от криле на прозореца. Никога не ми е харесвал мирисът на чесън, но сега ми се струва прекрасен! Има нещо омиротворяващо в него.

Дневникът на доктор Сюърд

13 септември. Пристигайки в Хилингъм, Ван Хелсинг и аз бяхме приети от мисис Уестънрей, която е много ранобудна.

— Ще ви зарадвам с това, че Люси е много добре — съобщи ни тя. — Още спи. Надникнах в стаята й, но не влязох вътре, за да не смутя съня й.

При тези й думи професорът потри длани със задоволство и се усмихна.

— Аха! Знаех си, че съм поставил правилна диагноза на казуса възкликна той. — Лечението ми започва да има ефект.

— Не трябва да си приписвате всичко, докторе — репликира тя. — Доброто състояние на Люси тази сутрин се дължи до голяма степен на мен.

— За какво намеквате, мисис? — попита професорът.

— Ами през нощта се обезпокоих за нея и отидох да я видя. Тя спеше дълбоко и стъпките ми не я събудиха: Обаче помещението бе така просмукано от силната и отвратителна миризма на тези връзки, че опасявайки се да не се задуши, както е слаба, ги изхвърлих всичките от стаята и отворих прозореца, за да влезе чист въздух. Сигурна съм, че ще я намерите в много добро състояние.

И мисис Уестънрей се запъти към будоара си, без да забележи, че докато говореше, лицето на професора бе станало пепеляво. Ала последният, знаейки за деликатното здравословно състояние на майката на Люси, съумя да овладее емоциите си. След като останахме сами, направо ме изтика в столовата, където даде израз на отчаянието си:

— Господи! — извика той, вдигайки ръце нагоре. — Тази бедна майка с цялото си невежество и добра воля едновременно прави всичко, за да погуби дъщеря си и тялом, и духом! Хайде, бил той дявол или демон, ще се борим с него!

Влязохме в стаята на Люси и за пореден път останахме вцепенени пред восъчната й бледнина.

— Това и очаквах — прошепна Ван Хелсинг, изсвирвайки с уста по присъщия му многозначителен начин.

Заключи вратата и започна да приготвя необходимото за ново кръвопреливане. Бях наченал да си свалям връхната дреха, но със знак на ръката си той ме спря.

— Не! — заяви. — Ти ще извършиш кръвопреливането, а аз ще дам кръв.

Така че пак извършихме всичко по реда му: приспивателното, самата процедура… И пак страните на Люси възвърнаха цвета си. Малко по-късно, след като приключихме. Ван Хелсинг издебна удобен момент, за да предупреди мисис Уестънрей да не маха нищо от стаята на момичето, без да се посъветва с него самия. Каза й, че въпросните цветчета имат лечебно въздействие и че вдишването на мириса им е част от лечението. Взимайки изцяло случая в свои ръце, професорът реши тази нощ и следващата да бди край болната, като си запази правото да ме извика, ако присъствието ми стане необходимо.

След някой друг час Люси се събуди напълно освежена, без следа от доскорошното си ужасно състояние. Какво означаваше това? Започвам да се питам дали дългото време, което прекарвам между луди, не е започнало да се отразява върху разсъдъка ми.

Дневникът на Люси Уестънрей

17 септември. Живях четири спокойни денонощия и отново се чувствам толкова силна, че просто не мога да се позная. Сякаш съм се събудила след страшен кошмар. Откакто доктор Ван Хелсинг е край мен, вече ги няма лошите сънища, плашещите ме шумове, едновременно далечните звучащи до мен гласове, плясъкът от някакви криле пред прозореца и идващите неизвестно от къде резки звуци, които оказваха такова въздействие върху волята ми. Вече не се страхувам при приближаването на часа за спане и дори обикнах мириса на чесновия цвят. Тази нощ професорът трябва да се върне в Амстердам, но това не ме безпокои, тъй като вече не се нуждая и от наглеждане. Нощес, като се събудих на два пъти, установих, че е заспал на стола си, но без опасения се потапях отново в съня си, ако и клони, прилепи или каквото и да е, удрят бясно изотвън по стъклото на прозореца.

Вестник „Пол Мол“, 18 септември

Избягалият вълк

Опасно приключение на нашия репортер

Интервю с пазача на зоологическата градина

След много неуспешни опити успях да се добера до пазача на зоологическата градина Томас Байлдър, който живее в същата заедно със съпругата си. Помолих го да ми разкаже обстоятелствата около бягството на вълка и неговите впечатления по това произшествие. Човекът се съгласи да ми предаде някои подробности:

— Този вълк, викахме му Берсикер, го докараха от Норвегия преди четири години заедно с още два сиви като него вълци. Държането му винаги беше без грешка — никакви проблеми. Та, сър, вчера към два часа следобед за пръв път усетих, че нещо не е наред. Бях до клетката на пумата; ама като чух вълкът да вие, веднага запраших нататък. Видях Берсикер да се хвърля връз железните пръти на клетката, като да иска да излезе. Иначе по туй време нямаше жив човек, само един стоеше наблизо. Беше длъгнест и малко нещо кльощав, с клюнест нос и побеляла брада; очите му — лошави, серт, а и червени отгоре на туй, да рече човек, че огън хвърлят. Не знам защо, ама ми мина през ума, че може би той прави животното нервно. На ръцете си имаше бели кожени ръкавици. Посочи ми вълците и рече: „Пазачо, тези вълци са неспокойни от нещо.“ — „Може и от вас да е“ — рекох, защото хич не ми харесаха маниерите му. Не се разсърди, както очаквах, а се засмя нахално и тогава ми направиха впечатление дългите му и остри зъби. „Май не им се нравя“, подкара пак оня. — „О, тъкмо напротив“, викам му, като се запревземах като него, „винаги обичат да разполагат с някоя кост по чаено време, а вие имате достатъчно да им предоставите.“ Та тогава, може и да е чудно, ама животните, като видяха, че си говорим, мирясаха. Отидох при Берсикер и го подръпнах за ушите, както си ни е закачката. А оня също се доближи и пипна ушите на вълка! „Внимателно“, предупредих го, „Берсикер е много бърз“. — „Няма значение“, рече оня тип. „Свикнал съм с тях“ — „Да не сте в тая търговия?“, попитах го вече с известно зачитане. — „Не е точно това, но съм опитомявал доста вълци.“ Едвам каза тия думи, повдигна си шапката и се пръждоса. Берсикер дълго гледа след него, след туй се просна в един ъгъл на клетката и не мръдна оттам цял следобед. Добре, ама нощеска, кога месечината изгря, вълците почнаха да вият. Нямаше защо да го правят — жива душа наоколо. Един-дваж излязох да видя дали всичко е наред; наред си беше. Малко преди дванайсет реших да хвърля последен поглед, преди да откъртя и открих, че пръчките на клетката на Берсикер са къде извити, къде направо счупени, а самата клетка е празна. Та това е всичко, което знам.

Когато човекът свърши разказа си, го попитах дали някой друг е видял нещо.

— Не, сър — отвърна той.

— Добре, приятелю, а какво е все пак мнението ти относно това бягство на вълка? — поисках да знам аз.

— Мнението ми е, че Берсикер се мотае някъде наблизо. Сиромахът не е свикнал да търси и да се бори за храна. Ако не намери някоя кланица, а вместо туй попадне на бебешка количка, оставена на самотек от заплеснала се с някой войник бавачка, нищо чудно при следващото преброяване да се окаже, че липсва един младенец. Това е, което мога да кажа.

Тъкмо подавах на пазача половин суверен, когато от прозореца се чу някакво търкане и блъскане. Лицето на мистър Баилдър светна.

— Боже мили! — възкликна той. — Та това е Берсикер, който си се връща сам!

Звярът се оказа абсолютно миролюбиво настроен и сцената, която последва, бе трагикомична. Вълкът, вестта за чието бягство половин ден беше парализирала Лондон и беше накарала децата да треперят от ужас, стоеше там с разкайващ се вид и пазачът и неговата съпруга му се радваха и го галеха като завърналия се блуден син. Старият Баилдър го огледа с най-грижовно внимание и каза:

— Знаех си, че пича му неден ще се нахака нейде. Кожата на главата му е нарязана и фрашкана с парчета стъкло. Трябва, да е прескачал ограда или нещо от десена. Крайно време е да се забрани на разни перковци да слагат натрошени стъкла по зидовете си.

След това той отведе вълка в клетката му, където му даде парче месо и го затвори. А аз си тръгнах, за да пресъздам единствената днешна информация за това странно бягство от зоологическата градина.

Дневникът на доктор Сюърд

17 септември. След вечеря се оттеглих в кабинета си, за да продължа някои свои работи, занемарени напоследък поради продължителните ми пребивавания при Люси. Изведнъж вратата рязко се отвори и моят пациент зоофагът се втурна вътре, нахвърляйки се върху мен с кухненски нож в ръка. Скочих и се постарах писалището да остане помежду ни, обаче той се оказа прекалено бърз за мен и преди да разбера какво става, с един замах успя да разреже лявата, ми китка. За да избегна ново нараняване, със силен юмручен удар го повалих на пода. Китката ми силно кървеше и скоро на килима се образува малка локва. Виждайки, че този приятел ще продължава да лежи известно време, започнах да превързвам раната си, без да изпускам от погледа си проснатото му тяло. Когато пазачите нахлуха в кабинета, той вече се бе съвзел и се бе впуснал в едно занимание, което ни отврати: лежейки по корем, лочеше като куче стеклата се от мен кръв. Вързаха го здраво, но той си тръгна съвсем кротко с тях, като повтаряше:

— Кръвта е живот! Кръвта е живот!

Сега не мога да си позволя лукса да губя кръв; и от този случай, и от Люси загубих доста и това започва да ми се отразява на здравето. Чувствам се едновременно възбуден и отпаднал и се нуждая от почивка. За щастие Ван Хелсинг не ме повика и тази нощ ще мога да се наспя.

Телеграма от Ван Хелсинг. Антверпен, до Сюърд.

Карфакс

(предадена с двадесет и четири часа закъснение)

 

17 септември. Не пропускай да отидеш в Хилингъм тази нощ. Гледай чесъна да е на мястото си; много е важно. Ще пристигна скоро.

Дневникът на доктор Сюърд

18 септември. Телеграмата на Ван Хелсинг ме изпълни с тревога. Изгубил съм цяла нощ, а вече имам горчив опит от това, какво може да се случи междувременно. Разбира се възможно е и — нищо да не е станало.

Записка, оставена от Люси Уестънрей

17септември, нощта. Пиша настоящото и го оставям на видно място с цел да предпазя от обвинения и напрегности когото и да било. Макар и изтощена до смърт, ще запиша всичко, което се случи тази нощ. Трябва да се опитам да го направя, въпреки вероятността да загина, преди да съм успяла.

И така… След като се уверих, че цветчетата са си на мястото според разпореждането на доктор Ван Хелсинг, си легнах както обикновено и заспах.

Събуди ме онова познато пърхане по прозореца, което бе започнало от нощната ми разходка на възвишението край Уитби. Не изпитах страх, но много ми се прииска в съседната стая да е доктор Сюърд, както ме бе уверил доктор Ван Хелсинг, за да мога да го извикам при нужда. Опитах се отново да заспя, но не можах и постепенно отново ме обгърна старият ми страх от съня; затова реших да остана будна. После ми се счу нещо като кучешки вой, само че много по-свиреп и дълбок. Доближих се до прозореца, за да погледна навън, но не видях нищо с изключение на един голям прилеп. Очевидно той бе блъскал по прозореца. Върнах се в леглото си и в този момент в стаята влезе мама, която, виждайки, че съм будна, седна до мен.

— Бях неспокойна за теб, скъпа каза тя. — И дойдох да видя дали си добре.

Опасявайки се да не настине, я помолих да легне за малко при мен. Докато двете лежахме така, пърхането и ударите по прозореца се повториха и мама извика, потрепервайки. Опитах се да я успокоя и имах успех, но продължавах да чувам ускореното биене на сърцето й. Малко след това онзи вой се разнесе отново и внезапно прозорецът изтрещя и се строши, като на пода се посипаха парчета счупено стъкло. През образувалия се отвор се показа главата на огромен сив вълк. Мама закрещя, като правеше усилия да стане, захващайки се за каквато и да е опора, която би могла да й помогне в това й намерение. В своите безразборни движения сграби гирляндата, която доктор Ван Хелсинг бе окачил около врата ми, и я отскубна. Секунда или две остана седнала, сочейки към вълка, и падна като поразена, удряйки с глава челото ми, при което останах зашеметена за няколко мига. После вълкът вече не беше на прозореца, а множество малки частици нахлуха през отвора, образувайки кръгове, подобни на онези прашни завихряния, които, както твърдят пътешествениците, предшестват самуна в пустинята. Направих опит да се раздвижа, но като че ли нещо сковаваше крайниците ми, а освен това и тялото на майка ми, вече студенеещо, тъй като сърцето й бе спряло, тегнеше страшно върху ми. Не си спомням нищо повече.

Когато дойдох на себе си, виеше ми се свят и бях изпълнена с паника, болка и слабост. Прислужничките явно се бяха събудили. Когато чух стъпките им пред вратата ми, ги извиках. Те влязоха и като видяха какво се е случило и какво лежи върху мен, нададоха вопли. Вдигнаха трупа на майка ми, за да мога да стана, после отново го положиха и го покриха с чаршаф. Виждайки ги толкова уплашени и объркани, им казах да отидат в трапезарията и да пият по чаша вино. Останала сама, пръснах всички налични цветчета по гръдта на мама и въпреки, че сетне си спомних предупреждението на доктор Ван Хелсинг, не ми даде сърце да ги събера. Пък и щях да накарам една от прислужничките да остане с мен през цялата нощ. Повиках ги и не получавайки никакъв отговор, отидох в трапезарията, за да видя какво става.

Сърцето ми се преобърна при гледката, която се разкри пред мен: и четирите лежаха на пода; бутилката, изпразнена наполовина, беше върху масата, а из помещението се носеше странен мирис. Много скоро открих, че шишето с лауданум, който докторът включваше в лечението на майка ми е празно и че някой е пресипал дрогата в бутилката с вино. Насаме съм със смъртта! Не смея да изляза от къщата, тъй като отвън се чува воят на вълка. Господи помилуй! Ще скрия този лист хартия до гръдта си, където ще го намерят хората, когато дойдат. Сбогом, скъпи Артър, ако не оживея тази нощ.