Брам Стокър
Дракула (15)

Глава петнадесета

Дневникът на доктор Сюърд (продължение)

За миг бях обхванат от гняв. Това ми прозвуча като да бе ударил плесница на Люси приживе. Стоварих юмрук по масата и ставайки, казах:

— Луд ли сте, доктор Ван Хелсинг?

Но той ме изгледа с толкова мек и тъжен поглед, че тутакси се овладях.

— Добре щеше да бъде, ако бях луд — пророни. — Лудостта е нищо в сравнение с това, за което става дума. Зная, че е трудно да приемеш веднага някои абстрактни истини, а още по-трудно е да възприемеш толкова горчива конкретна истина, и то отнасяща се за някого като мис Люси. Тази нощ ще отида да си я потвърдя. Ще ме придружиш ли?

От тези думи ми се зави свят; човек не обича потвържденията на подобни истини. Виждайки колебанието ми, професорът продължи:

— Добре, ще ти кажа какво предлагам. Първо, още сега отиваме в болницата, за да видим това дете. Доктор Винсент ми е приятел и мисля, че е бил състудент в Амстердам. Предполагам, че не ще има нищо против нашето желание. После… — тук той извади един ключ от джоба си… после ще прекараме нощта в гробището, където лежи Люси. Това е ключът за гробницата й. Взех го от гробаря.

Сърцето ми заби силно от предчувствието за ужасно изпитание. След кратко мълчание се въоръжих с достатъчно смелост, за да заявя, че ще бъде най-добре да побързаме в тези предначертания, тъй като времето тече…

Заварихме детето будно. Беше се наспало и нахранило, така че общото му състояние се подобряваше. Доктор Винсент сне превръзката от шията му и ни показа раничките. Не подлежеше на съмнение приликата им с тези на Люси. Само дето бяха по-малки и пресни. Попитахме Винсент на какво ги приписва. Той отвърна, че трябва да са ухапвания от някакво животно, най-вероятно плъх. Това, което му направило впечатление, било, че едва събудило се, детето попитало сестрата дали би могло да си тръгне. На въпроса и защо толкова бърза, то отвърнало, че иска да отиде да си играе с „лейди“.

— Струва ми се желателно детето да остане тук няколко дни — посъветва Ван Хелсинг. — За Всеки случай.

— Разбира се — съгласи се Винсент. — Не по-малко от седмица. Поне раничките да заздравеят.

След вечеря двамата с Ван Хелсинг се отправихме към гробището. Прекрачихме зида му и не след известни затруднения, дължащи се на плътния мрак, а и на това, че мястото ни бе кажи-речи непознато, можахме да открием гробницата на рода Уестънрей. Професорът извади ключа, отвори скърцащата врата и с жест по силата на любезния навик ме покани да вляза пръв. Получи се нещо гротескно в иронията на този етикетен ритуал при такива злокобни обстоятелства. Придружникът ми бързо ме последва и след като затвори вратата зад себе си, затършува пипнешком из чантата си, за да извади накрая оттам един кибрит и свещ, която запали тутакси. Сетне се приведе и започна да обхожда ковчезите, четейки надписите по тях под мъждивата светлина. Най-сетне откри този на Люси.

— И сега какво? — полюбопитствах аз.

— Сега ще отворя ковчега и сам ще се увериш.

Инстинктивно отстъпих назад, тъй като по силата на професионалния си рефлекс очаквах оттам да излетят газовете от разлагащия се вече седмица труп. Но професорът вдигна капака и нищо подобно не последва. Той бегло надзърна вътре и после с поглед ме покани да сторя същото. Приближих се и погледнах. Ковчегът беше празен. От изненада се вцепених, докато Ван Хелсинг остана невъзмутим.

— Сега убеди ли се, приятелю Джон? — попита той.

— Убедих се, че тялото на Люси не е в ковчега, но това доказва едно-единствено нещо.

— И какво е то?

— Че не е тук.

— Добра логика — каза професорът. — Но как си обясняваш, че не е тук?

— Може би го е задигнал някой некрофил…

Давах си сметка, че говоря глупости, но това бе единственото, което ми хрумна да кажа.

— Добре, въздъхна Ван Хелсинг. — Виждам, че се нуждаеш от още доказателства. Ела с мен.

Той постави капака на мястото му, загаси свещта, и след като излязохме, заключи вратата. Подавайки ми ключа предложи:

— Ако смяташ, че това ще те, успокои, дръж го у себе си.

Засмях се невесело:

— Един ключ нищо не е. Може да има дубликати.

Професорът безмълвно прибра ключа в джоба си. Сетне ми нареди да наблюдавам този край на гробището, а той се прокрадна към другия. Заех място зад едно дърво и проследих с поглед отдалечаващата му се фигура, докато не се скри зад едно малко възвишение.

Последва самотно бдение. В далечината един часовник би дванадесет часа, после, един, после два… Беше ми студено, спеше ми се и изпитвах ядно чувство към професора, задето ме бе забъркал във всичко това и ме бе накарал да изстрадам толкова тъжни часове.

Ненадейно, като се обърнах, съзрях смътно някакъв белеещ се силует да се придвижва сред сумрачния шубрак на другия край на гробището. В същото време тъмна сянка се проплъзна откъм мястото, където бе изчезнал професорът, и се насочи натам. Втурнах се и аз в тази посока, но се наложи да криволича между надгробните камъни и решетести огради, като при това неведнъж се проснах върху един или друг гроб. Малко по-нататък, между боровете край водещата до църквата алея белият силует се бе отправил към гробницата. Откъм мястото, където за пръв път бях зърнал този силует, се чу шумолене и приближавайки се, се озовах лице в лице с професора, който носеше в ръцете си малко детенце. Той го приподнесе към мен и прошепна:

— А сега убеди ли се?

— Не — отвърнах по неволно рязък начин.

— Нима не виждаш детето?

— Да, дете е. Но кой го е домъкнал тук? Ранено ли е?

— Ще проверим начаса — каза професорът и със заспалото дете на ръце напуснахме гробището.

След като се отдалечихме на известно разстояние, се спряхме в една дъбрава, където запалихме клечка кибрит, за да огледаме шията на детето. Нямаше никакви наранявания.

— Не бях ли прав? — казах победоносно.

— За щастие пристигнали сме навреме — отвърна професорът.

Сега трябваше да решим какво да правим с отрочето и заобсъждахме въпроса. Ако го отнесяхме в полицейския участък, щеше да се наложи да обясняваме причината за нощното ни блуждаене или поне да разкажем къде и как сме намерили детето В края на краищата решихме да отидем до Хемпстед Хийт и да го оставим на земята, щом чуем някой полицай да се приближава.

Всичко стана според плана ни. Едвам дочули тежките стъпки на полицая в нощен обход, оставихме детето в средата на пътя, така че да не може да не бъде видяно. Скрихме се и чак когато се разнесе възгласът на удивление на полицая, под светлината на чийто фенер попадна детето, се отдалечихме безшумно. Имахме късмета да хванем един файтон, с който се върнахме в града.

Тъй като ме хвана безсъние, използвам случая да запиша всичко това. Но все пак ще трябва да опитам да подремна няколко часа, защото към обед ще дойде да ме вземе Ван Хелсинг за нова „експедиция“.

 

27 септември. Следобедът отидохме отново в гробището, където, след като изчакахме да се разотидат и последните опечалени от едно погребение, влязохме за втори път в гробницата. Вратата пак изскърца и пак Ван Хелсинг по присъщия си любезен начин ме покани да мина преди него.

Когато се наведе над ковчега и вдигна капака му, така се стреснах, че насмалко да припадна. Там лежеше Люси, същата на вид, каквато беше в нощта преди погребението й. Дори бих се осмелил да твърдя, че бе по-хубава от всякога и че човек трудно можеше да повярва, че е мъртва. Устните й бяха по-червени от всякога, а страните й розовееха.

— Какво означава това? — попитах.

— А сега какво ще кажеш? — отвърна с контравъпрос професорът, като в същото време по начин, който ме накара да потръпна, пъхна пръстите си между мъртвите устни, за да изложи на показ едни бели и дълги зъби.

— Погледни — продължи той — По-остри са от преди. Хапе най-вече… — почука по кучешките зъби… — с този и този.

— Още ли имаш някакви съмнения, приятелю Джон?

Пак усетих, че ме изпълва раздразнение. Не можех да приема немислимата идея, която той подхвърляше. Затова и единствено от самоцелното желание да споря подхвърлих нещо, което прозвуча неубедително и в собствените ми уши:

— Върнали са я на мястото й тази сутрин.

— Аха! И освен това да оставим настрана несъществения факт, че никой друг покойник не изглежда така една седмица след смъртта си…

Не намерих какво да възразя, така че останах безмълвен. А Ван Хелсинг впи поглед в лицето на мъртвата, вдигна и клепачите, за да огледа очите й, сетне пак разтвори нейните устни с цел да види повторно зъбите. След което се обърна към мен и каза:

— Имаме пред себе си изключителен случай: двойнствен живот, който не прилича на обичайния. Тя е била хапана от вампир, намирайки се в транс; в транс е и умряла. И в транс продължава да е под формата на странно същество, което не може да бъде наречено мъртво в обичайния смисъл на думата… Но малцина са людете досега, които са имали досег до тези тайни. Така или иначе сега със сигурност зная в какво се състои дълга ми и все пак мъчителна е мисълта, че ще трябва да я убия в подобието й на сън.

Кръвта се смрази във вените ми и си дадох сметка, че започвам да възприемам теориите му. Защо обаче, ако все пак не е жива, е това колебание пред мисълта за пълното и унищожение? Професорът вдигна очи към мен и като видя промяната в изражението ми, попита с победоносни нотки в гласа си:

— Повярва ли най-накрая?

— Струва ми се — да. И как смятате да осъществите кървавото си дело?

— Ще й отрежа главата и ще напълня устата й с чесън. После ще забия в тялото й кол.

Изтръпнах, като си представих, как ще бъде обезобразено тялото на жената, в която съм бил влюбен. Но в същото време това ми усещане бе туширано от смразяващия ужас, който ми вдъхваше подобно същество, непринадлежащо според твърдението на Ван Хелсинг нито към света на живите, нито към този на мъртвите.

Професорът стоеше замислен, докато накрая сподели с мен колебанията си. Не искал да действа, преди да постави Артър в течение на всичко, но същевременно знаел, че е невъзможно последният да повярва на думите му. Страхувал се преди всичко да не би Артър да си помисли, че девойката по грешка е била погребана жива и че впоследствие ние, за да прикрием това, сме я убили. Като оставим настрана ужасното обвинение, което ще падне върху нас, подобна версия би ми причинила непоносимо страдание до края на живота. Много по за предпочитане щяло да бъде да му се нанесе шок за няколко часа, за да последва насетне относителен душевен покой.

— Решението ми е взето — отсече накрая Ван Хелсинг. Да се махаме оттук. Сега ще се върнеш в твоя приют. Утре вечер точно в десет часа ела при мен в хотел „Бъркли“. Там ще извикам също Артър и онзи млад американец, който е с него. След това ще имаме доста работа. А сега ще вървя с теб до Пикадили, за да хапна нещо, тъй като възнамерявам да се върна обратно преди залез-слънце и да прекарам нощта в гробището.

Заключихме вратата на гробницата и после се прехвърлихме през зида на гробището.

 

Бележка, оставена от Ван Хелсинг за Джон Сюърд в хотел „Бъркли“ (останала непредадена)

27 септември

Приятелю Джон,

Пиша ти това в случай, че нещо стане с мен. Както ти казах, отивам да дебна сам в гробището. Желанието ми е тя да не може да излезе тази нощ, та утре вечер да бъде още по-настървена. С тази цел на вратата на гробницата ще закача някои неща, които не ще й харесат, а именно чесън и разпятие, и така да се каже, ще запечатам изхода. От мис Люси (или по-точно това, което е тя сега) не ме е страх, но не е така що се отнася до онзи, който би могъл да я потърси. Той е хитър, както знам от мистър Джонатан, а и ни го доказа по начина, по който изтръгна от ръцете ни живота на мис Люси. Тези редки същества имат разностранни способности. Той самият например притежава силата на двадесетина човека, може да призове вълк и не знам какво още. Но може би е още рано за посещение на мястото на неговата страна. Няма защо да бърза. Неговият ловен терен е достатъчно широк, за да отвлича вниманието му засега.

Все пак пиша настоящето за всеки случай. Ако се сбъднат някои мои опасения и ме сполети зла участ, вземи книжата, които оставям заедно с дневника на Харкър, и ги прочети; после издири големия вампир, отрежи му главата, изгори му сърцето или го промуши с кол, та светът да миряса от него.

Ван Хелсинг

Дневникът на доктор Сюърд

28 септември. След здравия нощен сън отново съм склонен да считам идеите на Ван Хелсинг за налудничави. Мъчително ми е да го мисля, но като че ли наистина той е умопобъркан. Така или иначе, ще го наблюдавам внимателно. Трябва да си изясня цялата тази мистерия.

 

29 септември. Снощи, малко преди десет часа Артър. Куинси и моя милост се събрахме в стаята на Ван Хелсинг.

— Искам в пълна тайна да дойдете с мен в гробището на Кингстед — започна той без всякакво предисловие.

— Където е погребана Люси? — удиви се Артър.

— Да — потвърди Ван Хелсинг.

— С каква цел? — поиска да узнае Артър.

— С цел да влезем в гробницата.

— И след като влезем? — Артър вече едвам се сдържаше да не избухне.

— Ще отворим ковчега.

— Това е прекалено! — изрева Артър, ставайки. — Толерантен съм и съм склонен да изслушвам всякакви неща, стига да са в рамките на човешкото, но да осквернявам гроба на онази, която… — Тук Артър направо се задави от възмущение.

— Бог знае, че бих направил всичко, за да ви спестя болката, приятелю — използва момента, за да продължи Ван Хелсинг. — Но е нужно тази нощ да минем по пътека от тръни, за да не газят занапред пътища от огън краката на онази, която обичате!

— Внимавайте какво говорите, сър! — извика пак Артър.

— Не бихте ли изслушали всичко, което имам да кажа, пък после да съдите?

— Струва ми се справедливо — намеси се Морис.

След кратка пауза Ван Хелсинг отново заговори с видимо усилие.

— Мисис Люси е мъртва, нали? А ако не е точно така?

Артър подскочи.

— За бога! Искате да кажете, че е имало грешка и че Люси е била погребана жива?

— Не съм казал, че е жива, нито пък съм го мислил някога. Това, което искам да кажа всъщност е, че сега тя представлява едно извънредно своеобразно същество непринадлежащо нито към света на живите, нито към този на мъртвите.

— Не била нито жива, нито мъртва! Какъв е този кошмар?

— Има потайности, които хората подозират и усещат и които с течение на столетия са разгадавани от малцина и то само отчасти. Сега ние сме изправени пред една такава мистерия. Но на въпроса: ще ми позволите ли да отрежа главата на мъртвата мис Люси?

— Небеса, не! — изкрещя Артър, изпълнен с ярост. — За нищо на света не ще позволя да бъде обезобразен трупът й. Отидохме твърде далеч, доктор Ван Хелсинг. Какво ви направих, та да ме тормозите така? И какво е сторило това добро и нежно приживе момиче, та сте обхванат от такъв бяс да оскверните гроба му и самото него? Луд ли сте, че говорите такива неща или аз съм луд, че въобще ги слушам? Никога не ще ви дам позволение за каквото и да било. Мой дълг е да пазя гроба й от всякакво посегателство и, Бог ми е свидетел, ще го изпълня!

Ван Хелсинг стана от стола си и каза с тежък и тържествен тон:

— Уважаеми лорд Годалминг, аз също имам дълг за изпълнение; дълг спрямо вас, спрямо нея и спрямо други. И ще го изпълня! Всичко, което искам от вас сега, е да дойдете с мен с отворени очи и уши. Ако когато след това ви задам същия въпрос, вие не сте по-настойчив и от мен за осъществяване на споменатото, тогава все пак ще го извърша, пък каквото ще да става. Размислете малко, приятелю. Защо смятате, че си давам толкова труд и се подлагам на такава мъка? Дойдох от страната си, изпълнен с желание да върша добро. В началото го направих, за да удовлетворя добрия ми приятел Джон, но впоследствие към това се прибави и желанието ми да помогна на едно очарователно и нежно момиче, към което се привързах. На нея, не исках да го споменавам, но се налага, и дадох същото, което и вие: кръв от вените си. Посветих и дни и нощи преди и… след смъртта й. А ако със своята собствена смърт можех да облекча сегашното й състояние и да освободя душата й, нямаше да се поколебая.

Тези тежки и твърдо казани слова впечатлиха Артър. Той взе ръката на стареца и каза със сломен глас:

— Толкова съм объркан, че ми е трудно да схвана какво всъщност имате предвид, но все пак ще дойда с вас, за да видя какво искате да ми покажете.