Хелън Митермайър
Лунна красавица (9)

Осма глава

Боговете са на страната на по-силния.

Тацит

— Бихте ли се обърнали, милейди — помоли Марта. — Трябва да привършваме с роклята…

Тя само сви рамене. Прислужничката й въздъхна.

— Страхувам се, че не се интересувате от предстоящата си женитба.

— Не съм си мислила за нищо друго — отвърна рязко Йона. Веднага съжали за тона си и се извини. Напоследък това й се случваше твърде често — избухваше, а след това молеше за прошка. Никога не бе се държала така глупаво.

За това беше виновен Магнъс. Той се грижеше за всичко, беше бърз като вихрушка и сигурен като скала. Беше навсякъде и по всяко време — проверяваше приготовленията за женитбата и придвижваше нещата напред. Командваше всички и не оставяше нищо на случайността. Той дори получи разрешение от къркуолските свещеници отец Монтейд да извърши церемонията. Това не се хареса на Йона, но тя не можеше да се противопостави, без да прозвучи зле. Но дори и да направеше някакво предложение, Магнъс отказваше всякакви компромиси. Тя можеше само да се намръщи, когато той се намеси при ушиването на роклята й или когато промени менюто, което вече бе обсъдила с готвачите. Това не й помогна. Той й се усмихна нежно и продължи по същия начин. Никой от доводите, които тя използваше, за да го накара да отложи женитбата — малкото време за подготовка, нуждата да се опознаят взаимно, желанието й семейството от Исландия да бъде тук, — нищо не можа да забави бързия ход на приготовленията. Магнъс беше решителен и непреклонен. Усмихваше се, изслушваше я внимателно и продължаваше, както той си знае.

Йона имаше усещането за задушаваща безпомощност, но беше решила да стиска зъби.

— Милейди, ако обичате, свалете роклята — каза Марта. — Вие сте твърде разсеяна и по-добре да работя сама.

— Да-да, направете го. — Тя бързо се отправи към огромния си гардероб.

Свали прекрасната рокля и облече дрехите, които обикновено носеше при езда. Това, че Магнъс уреди тези разходки с коне, бе едно от нещата, които тя прие сърдечно. Той й беше дал да язди една прекрасно обучена кобила и расовия жребец, с който беше на състезанието. Йона с облекчение напусна тази стая, пълна със суетящи се жени.

Подсвирна на Тор, излезе от просторните си покои и се спусна по стълбището. Мина край голямата зала, излезе през един страничен изход и почти затича към конюшните.

Още се учудваше колко голяма и добре построена е крепостта Синклер. Както повечето крепости, тя трябваше да предпазва от нападатели. Имаше два двора — външен и вътрешен, и бойници, от които може да се стреля или наблюдава. Във външния двор търговци, занаятчии и продавачи излагаха стоката си и практикуваха занаята си, докато във вътрешния двор живееше прислугата на господаря, семейството му и пазачите. Подобна уредба имаха и много други крепости, но тази беше по-огромна и обширна. Повечето замъци, посещавани от Йона, имаха удобства само за господаря. Не беше така в замъка Синклер — тук имаше спални за гостите и вътрешните дворове бяха достатъчно големи, за да приютят семействата и техните приятели в случай на атака.

По-голямата част от пространството в самата сграда се заемаше от залата. Долу, под нея, се разполагаха прислужниците. В най-ниската част бяха килерите, които се използваха главно за складиране на храна, вино и ейл. На втория и третия етаж се намираха стаите за семейството и важните гости. Йона можеше само да се възхищава от многобройните помещения и входове.

Конярят бързо оседла кобилата й, наречена Чуки, и я поведе навън.

— Конят е много бодър.

Йона потупа кобилата по муцуната:

— Тя е от пустинните породи. Познавам други с нейната кръв. Чуки не е ли сарацинско име?

Конярят се покашля от изненада.

— Това е гальовно име, с което наричаме децата си тук, в планината, милейди. О, това е прекрасно име, за да изразиш любовта си към едно животно.

Той помогна на Йона да постави стъпалото си върху стремето и подържа за момент юздите.

— Ако мислите да напуснете Синклеровите владения, аз ще ви придружа, милейди.

Йона се опита да се усмихне, въпреки гнева си. Отново Магнъс. Контролираше я.

— Няма нужда, благодаря.

— Минавайте само по пътеките, милейди. Поровете не дълбаят дупки там.

Тя кимна и заедно с Тор се отдалечи от замъка. Внезапно свърна към скалистата пътека. Кобилата внимателно пристъпи по стръмното възвишение, но след като излязоха на равно, Йона отпусна юздите й. Галопираха по тясната ивица земя между скалите, докато не стигнаха до мястото, където се издигаха огромни каменисти масиви. Йона и конят бяха останали без дъх. Тор дишаше равномерно и очите му блестяха от бягането. Внезапно той изръмжа, един мъж приближаваше. Тя позна Айнър и успокои вълка.

— Вярвам, че не се преуморявате, приятелю — извика към него младата жена.

— Чувствам се прекрасно, милейди — отвърна той, когато стигна до нея. — Разтягам схванатите си мускули с ходене. А и морето повдига духа ми.

— Много добре. Водата е по-спокойна, отколкото когато пристигнахме.

Айнър погледна към бурните вълни, които се разбиваха в брега. Пенестият им гребен контрастираше с тъмнозелените дълбини. Не беше виждал Пентландско море по-различно през всичките си години на плаване. Скоро бризът щеше да утихне, но то щеше да остане бурно.

Той се обърна към своята принцеса:

— Вие сте обезпокоена, милейди.

Тя понечи да отговори, след това поклати глава и погледна встрани.

— Какво има?

— Понякога си мисля, че няма да стигна до Айн Хелга — каза Йона, изричайки само половината истина. Не можеше да изповяда срама и страха си дори пред Айнър — своя най-доверен и ценен военачалник и приятел. Нямаше средство, което да изтрие това, което вуйчо й беше направил. Гневът към този човек и срамът, че носеше белега на неговото гнусно деяние върху лицето си и дълбоко в тялото си, я накара да потрепери.

— Вие треперите, милейди. Моля ви, кажете какво мога да направя. Може би тъгувате, защото не сте на Айн Хелга?

— Да! — И това бе истина. Не можеше да изповяда по-дълбоките си страхове. Твърде скоро тя щеше да се омъжи за господаря на Синклерите и истината щеше да излезе наяве. Не можеше да му признае, преди да се оженят. Като неин съпруг, той имаше право да знае, но сега тя не би открила тайната си на един чужденец, при това шотландец.

— Ако това е вашето желание, то тогава ще отпътуваме за Айн Хелга още днес — мрачно каза Айнър. Никой шотландец не би го спрял да се качи на кораба си, ако неговата принцеса му заповядаше това.

Йона поклати глава:

— Не, не бива. Вие не сте достатъчно добре, за да командвате кораба си, приятелю.

Тя не би рискувала живота на хората си… или на Синклерите… и на Магнъс.

— Аз мога да го направя — каза той и стисна юмруците си. — Нашите мъже ще ни помогнат.

— А колко много викинги и шотландци ще загинат, ако се опитаме да тръгнем преди женитбата? Не, не мога да предизвикам още едно кръвопролитие. Погребахме твърде много хора. Няма да започна нова война само поради прищевките си, Айнър.

Тя се наведе и го потупа по ръката, с която той държеше юздите на кобилата й.

— Но затова пък вие, скъпи приятелю, ще бъдете достатъчно добре скоро и ще можете да отплавате за Исландия. Там трябва да отидете. Този крехък, несигурен мир между нас и Синклерите може да бъде нарушен всеки момент. Та нали вие и Глен през цялото време едва сдържахте хората и себе си.

Айнър бавно кимна.

— Това е истина, но те са мерзавци, милейди. Вие не трябва да се страхувате за нас. Нашите викинги биха жертвали живота си за вас.

— Не, Айнър. Не желая повече смърт.

Той я изгледа.

— Аз знам, че вие се страхувате от женитбата с шотландеца.

Очите й се разшириха от изненада. Айнър загрижено присви вежди. Дали Магнъс Синклер не беше наложил насила съпружеските си права? Дали не бе наранил принцесата? В дъното на душата му се надигна гняв.

— Принцесо, кажете ми, ако Синклер се е държал зле с вас.

Тя се обърна към него и поклати рязко глава.

— Магнъс Синклер се държи достойно.

— Тогава има нещо друго. И аз го знам.

Йона се поколеба за миг.

— Вярно е, не исках да се омъжа.

Искаше й се да може да каже повече, но не го направи. Тя слезе от коня си и застана до Айнър, изпълнена с лоши предчувствия. Бог да е на помощ на нея и хората й, ако Айнър е успял да прочете мислите й. Цяла Исландия би нападнала шотландците, щеше да бъде истинска касапница. Ако някога споменеше за това, което беше й сторил вуйчо й, нищо не ще можеше да спре войната. Това не трябваше да се случва. Тя няма да позволи.

Магнъс ги наблюдаваше от скалите над тях. Нито Йона, нито Айнър го бяха забелязали. Гневът бушуваше в него като бурните води на морето. Не можеше да чуе думите им, но видя как мъжът се наведе покровителствено над Йона. Магнъс стисна зъби. Досега не беше опитвал да упражни правата си над своята избраница само защото не искаше да накърни чувствата й. Но тя не би трябвало да идва на среща с този викинг.

Разтърси го силна болка, когато ги забеляза, докато яздеше по скалата. Откакто беше спечелил състезанието, тя го избягваше. А сега разговаряше е друг мъж. Независимо че той беше нейният капитан, това не бе редно. Ревността беше ново и нежелано чувство и Синклер не можеше да се освободи от неприятното усещане. Ще каже на исландската принцеса, че Айнър може да бъде само неин придружител, и то в присъствието на друга жена или може би на Глен.

Черният жребец като че ли усети неспокойствието на господаря си, изпръхтя и разтърси грива. Магнъс притисна колене около хълбоците му, като не изпускаше от очи двамата самотници, които крачеха по пътеката един до друг. Искаше да се спусне по плоската скала и да се изправи срещу тях. Тя бе бъдещата жена на Магнъс Синклер, а не на този викинг. По-добре да отиде в ада, отколкото да позволи на някой друг да отнеме това, което е негово. Той дръпна силно поводите, обърна жребеца и се отдалечи, галопирайки. Пясък и камъни се посипаха по скалата след него.

Айнър чу звук и погледна нагоре.

— Какво има? — попита Йона.

Той поклати глава:

— Изглежда, нищо. Стори ми се, че чувам конско цвилене, но на върха на скалата не се вижда никой.

Но прахът и камъните, спускащи се надолу, не бяха породени от въображението му. Кой ги бе наблюдавал?

Йона погледна бързо към скалата. Да не би Магнъс да се беше върнал? Бе отишъл да огледа кораба, потънал около южното крайбрежие на земите му. Не можеше да си дойде толкова скоро. Освен това той би се присъединил към тях. Но все пак вече беше късно и ако Магнъс се е върнал, по-добре да не я вижда сама с Айнър.

— Може би трябва да се връщам — каза тя. — Вятърът се усилва.

Айнър постави ръката си върху нейната и я задържа.

— Принцесо, вашият народ ви обича… Аз ви обичам. Ще е по-добре аз да се оженя за вас, отколкото да бъдете изпълнена със страх и омраза, когато се омъжвате за един шотландец.

Йона не можеше да сдържи сълзите си.

— Не, приятелю мой. Късно е. Само Църквата може да спре този брак или… — Гласът й заглъхна.

— Или войната. Това щяхте да кажете. — Капитанът беше мрачен. — Тогава нека бъде война. Ние не се страхуваме да загинем за вас, милейди.

Тя хвана ръцете му.

— Скъпи приятелю, не говорете. Моята женитба ще бъде след три дни. Нека спрем този разговор.

Йона възседна кобилата си и се спусна напред, без да чува Айнър, който подвикна след нея. Тя пришпори коня си до върха на стръмната, виеща се скалиста пътека. Изкачи я и спря, обзета от умора и тъга. С наведена глава остави задъхания кон да следва сам пътя. Изведнъж някой сграбчи юздите и ги издърпа. Йона рязко повдигна глава и видя Магнъс.

— Мислех, че няма да се върнете днес…

Той я изгледа намръщено.

— Виждам това, Аздис Йона!

Магнъс пришпори коня си и я поведе към замъка.

Тя щеше да се противопостави на грубия му тон, но трябваше да се държи здраво, за да не падне. Успя да възвърне самообладанието си и се опита да овладее своя кон.

— Чакайте! Какво правите, Синклер, пуснете юздите на коня ми.

— Не викайте, милейди. Народът очаква бъдещата си господарка.

— Да викам? Не моят, а вашият глас би разцепил и гранит. Какво ви става? — Като използваше и двете си ръце, тя се опита да издърпа поводите от него с всичката си сила, но не успя.

Всички шотландци, покрай които те минаваха, гледаха с изненада своя господар. Очите му блестяха войнствено, лицето му бе желязно, докато водеше прекрасната си избраница със страшна скорост по пътя към замъка. Много от хората бяха принудени да отстъпят, за да се предпазят от облаците прах и камъни, летящи изпод копитата на конете им.

Вместо да я поведе през главния вход към централната сграда, Магнъс мина от задната страна, която гледаше към морето. Пътеката беше тясна и осеяна с камъни и Йона затвори очи от страх, когато конят й пристъпи встрани.

— Света Дево, да не би да възнамерявате да спрем долу в скалите или в морето! — промълви тя.

Когато повече не можеха да продължават, Магнъс спря и слезе от коня си. Той отмести няколко храста и отвори една врата.

— Ако възнамерявате да ме затворите — каза Йона трепереща, но с високо вдигната глава, — аз няма да вляза. Не мога да стоя затворена. По-добре да ме хвърлите в морето.

Смелите й думи смекчиха гнева на Магнъс. Той забеляза ужаса й, въпреки че тя се опитваше да го скрие, и ядът му изчезна.

— Ако ви затворя, милейди, то ще бъде само с мен.

Странно облекчение премина по тялото й, когато усети нежния тон в гласа му. Той прокара ръка през кръста й и я повдигна с рязко движение. Сърцето й затуптя силно. Дланите й едва обхващаха раменете му, не можеше да устои на погледа му.

— Къде сме?

— Това е господарският вход. Аз го използвам рядко.

Йона си помисли, че поне една от жените, които той е имал, е била тук. Изпълни я пареща ревност.

— Много удобен начин да заведете любовницата си в покоите си, милорд. Ако дори един от слуховете за вас е верен, допускам, че портите са добре смазани.

И последните остатъци от раздразнението на Магнъс се разтопиха под силата на нейната стаена страст. Беше странно, но му хареса, че тя се ядоса заради другите жени, които бе имал. Не че това беше нейна работа, помисли той в изблик на мъжка независимост. Повечето мъже от неговия сан имаха едновременно съпруги и любовници. Въпреки че не беше се срещал с Елизабет, откакто пристигнаха викингите, той не би се лишил от удоволствието да сподели леглото си с нея дори и след женитбата. Всъщност единствената причина да остави временно Елизабет беше тази проклета принцеса, която обърка живота му. Ако не беше тя, той можеше да прекара много часове на удоволствие с любовницата си. Чудно ли беше, че сега е толкова възбуден? Никога не беше оставал без жена за толкова дълго време. Йона и хората й носеха само неприятности със себе си.

Магнъс пусна конете и заповяда на Персей да се върне в конюшнята сам. Бе сигурен, че добре обученият жребец ще заведе и кобилата. След това се обърна към вратата.

— Насам.

Тя не помръдна.

— Не обичам тъмнината.

Гласът й беше твърд, но той видя сянката на колебание в очите й. Исландската принцеса имаше своите страхове, но не отстъпваше. Но защо изобщо се страхуваше? Та тя е била любима дъщеря и внучка на владетели, които биха изпълнили всяко нейно желание. Може би мъжът й се е отнасял лошо към нея? Доколкото я познаваше, Магнъс предположи, че тя сама е избрала за кого да се омъжи. Може би е направила лош избор, но все пак беше сигурно, че жена като нея не би позволила на съпруга си да я тормози. Имаше твърде силен характер и Магнъс я харесваше такава. Повечето жени, които познаваше, дори не смееха да го погледнат в очите. Йона не само че смееше, а и очакваше той да се предаде, когато имаха някакъв конфликт.

— Малко по-надолу по коридора има запален факел — каза мъжът, — два пъти на ден се грижат за осветлението.

— Вотан да ви пази да не се препънете, когато носите някоя от любовниците си — ядно каза Йона. — Сигурно не е леко. Имах достатъчно време да огледам вашите едрички жени.

Магнъс се усмихна, развеселен от язвителните й думи. Явно тя бе смутена от това, че той е открил слабостта й, и се опитваше да го атакува.

— Вие споменахте един от вашите езически богове, принцесо. Църквата би погледнала с лошо око на това. А що се отнася до дебеланките, аз лично съм виждал викингски жени, които биха могли да преметнат през рамо вашия велик Гретир.

Устните на Йона потрепериха.

— Не е достойно от ваша страна да обиждате нашите добри жени. — Тя повдигна поглед към него, когато навлязоха в тунела. — Вие сте чели за нашия Гретир?

— Исполинът от вашето древно учение? Да. Един погрешно разбран мъж според мен.

— Наистина май си приличате, милорд Синклер.

Смехът му, усилен от ехото, я накара да подскочи. Тя погледна напред и усмивката й се смрази. Както бе обещал, един факел на входа осветяваше целия коридор, но той беше прекалено тесен. Магнъс беше принуден да наклони главата си встрани, за да може да премине. Тя вървеше изправена, но стените сякаш я притискаха. Пое си дълбоко въздух.

— Може би аз трябва да нося факела?

Тъмнината и теснотията бяха достатъчно изнервящи и тя подскочи, когато проехтя силен шум.

— Не, милейди, аз ще бъда пред вас. — Той искаше да бъде близо до нея и я прегърна през кръста. Както очакваше, тя се стегна и се опита да се отдръпне. — Ние сме сгодени, Йона — напомни й Магнъс. — Позволено ми е да ви докосвам или да споделя леглото си с вас, ако пожелаем.

Тялото й се изви като лък, опитвайки се да остане на разстояние от него.

— Нещо ви притеснява? — попита той и си помисли колко ли трябва да е ненавиждала допира на съпруга си, за да реагира сега по този начин.

— Нищо не ме смущава, милорд. Може би трябва да побързаме. Този страхотен шум може да причини срутване, не мислите ли?

— Няма от какво да се страхувате, милейди. Дълбоко под нас има пещера, в която високите морски вълни се разбиват. Звукът става направо оглушителен, когато от север връхлети буря. — Магнъс се засмя. — Доста бой съм изял като малък заради опитите си да се изкача оттам. Там има друг вход към подземията, но той е твърде опасен дори и за най-безстрашните воини.

— А вие сте били такъв дори и като момче — каза меко Йона, като си го представи как се опитва да се изкатери по хлъзгавите заледени стени на пещерата.

Лукавата му усмивка я накара да потръпне. Как можеше такъв грубиян като него да бъде толкова привлекателен? Бог да й е на помощ, ако се влюби някога в него. Беше способен да опустоши сърцето й.

— Редовно ме пердашеха — каза той.

Йона се усмихна.

— В това съм сигурна.

Мъжът се наведе над нея и танцуващите пламъчета на факела осветиха лицето й.

— Как така знаете келтски? От майка ви?

— Да. Тя не искаше да има нищо общо със своя народ, но ме научи на техния език… Истина е, че повечето от викингите разбират вашия език, въпреки че малко от вас знаят нашия. — Тя усети как той рязко си пое въздух и попита: — Това ядосва ли ви? Ако е така, трябва да попитам вие откъде знаете келтски толкова добре?

Магнъс почти не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху устата й, нейната чувствена форма, сочната долна устна, съблазнителната й усмивка. Красотата й струеше, сякаш луната бе пред него. Той се опитваше да си каже, че влечението му е временно, както и нейната привлекателност. Само веднъж да я вкара в леглото си и да я превърне в лейди Синклер и след това бързо ще я постави в ъгъла на своя свят и ще се заеме с първостепенната си функция на владетел… Осъзна, че тя очакваше неговия отговор.

— А, да, вярно е, че знам бретонски и нормандски, но първите си думи произнесох на келтски. Майка ми и баща ми се бяха погрижили за това. — Той се усмихна. — Всъщност аз разбирам малко от вашия език, въпреки че не мога да говоря свободно. Забравихте ли, че Нормандия бе населена от вашия народ?

— Ние сме от един народ с нормандците, които живеят там. Ние, викингите, не забравяме това, което е наше. Точно затова се отправихме към Айн Хелга.

— И стигнахте дотук?

— Да.

Той видя как тя потрепери в тъмнината, но искаше да продължат. Харесваше му разговорът. Йона не приличаше на никоя друга жена, която той познаваше — умът й бе по-остър от този на много мъже. Или поне тя никога не би го отегчила. Той се усмихна и я приближи към себе си, като притисна лицето си към воала, който покриваше главата й.

— Научих много думи от вашето пристигане — промърмори той, като си спомни проклятията, изречени от нея, когато се състезаваха на веслата. — Всъщност речникът ми е станал доста цветист. — Магнъс прошепна някои от думите, които беше чул от Йона през онзи първи ден.

Тя застина. Той едва ли искаше да каже, че тя го е научила на някои ругатни. Винаги бе се държала с най-голямо достойнство, както я бяха учили. Освен… Мъжът държеше факела далеч от тях и тя едва виждаше в мрака. Тялото му я стопляше и Йона си спомни с приятно чувство за състезанието с греблата. Глен беше отбелязал, че тя ругае като истински гребец. Вотан да й е на помощ…

— Пуснете ме! Позволявате си твърде голяма волност. — Тя се почувства малка, безпомощна… притисната като дете към него. Той беше толкова едър!

— Още веднъж ще ви напомня, милейди, че ние сме сгодени и това ми дава право на тези, както ги наричате, волности.

Беше разгневена от треперенето, което не можеше да контролира, и опита отново да се отдръпне от него. Ръката му я прихвана още по-здраво. След като не успя да направи това, помъчи се да насочи неговите, а и своите мисли в друга посока. Усещаше, че й е приятно да я прегръща по този начин и това я плашеше.

— Разкажете ми за вашето детство. Имахте ли учител? Тук ли възмъжахте?

Магнъс погледна към нея. Принцесата добре познаваше военните тактики. Тя не би могла да измисли по-добър въпрос, за да го отклони.

— Не — бавно отговори той, колебаейки се доколко да се разкрие. — Аз не израснах в замъка Синклер. Това не ми беше позволено… Майка ми и баща ми нямаха право да виждат тази земя отново. Те загинаха в Британия от ръцете на убийци.

Йона почувства как тялото му потрепери и лицето му се изкриви от болка. Тя погали раменете му в желанието си да го успокои.

— А е трябвало да отраснете тук.

— Да. Пък аз прекарах по-голямата част от живота си далеч оттук, докато не получих обратно правата си на наследник. Един след друг враговете ми пречеха да наследя баща си. — Той се намръщи, ръката му стисна силно тялото й, докато тя не потрепна от болка. Мъжът я отпусна и притисна устни към косата й. — Не, не бях тук за дълго през моето детство.

— Разкажете ми! — Агонията в гласа му сякаш успокояваше нейните собствени страхове. Какво бе донесло толкова болка на Магнъс Синклер?

— Твърде дълго е, за да може да се разкаже наведнъж.

— Тогава ми разказвайте всеки път по малко.

Той се засмя дрезгаво.

— Вие сте жена, която умее да убеждава, Аздис Йона. — Устните му галеха косите й. — От времето, когато бях още момче, винаги бяхме във война. Най-страшни обаче бяха непознатите врагове.

— Какво искате да кажете?

— Баща ми имаше огромно богатство — земи и приятели, но заедно с това и много врагове. Не мога да си спомня кога сме живели в мир. Винаги бяхме в битка срещу някого. Повечето ги познавах, но имаше непознати изменници и престъпници, които заловиха родителите ми и ги убиха. Търся ги повече от десет години, но напразно. Един ден ще ги открия. Може би едва тогава ще имам покой в душата си.

Сърцето на Йона се сви. Представи си едно момче, останало без баща и майка, което трябва да продължи да се бори за живота, името и земите си.

— Но нали победихте враговете си?

Той кимна.

— Възвърнах земите ни, намерих и унищожих много от изменниците, които ни прогониха от дома ни, но тези, които убиха родителите ми, все още са на белия свят. Щях да почувствам, ако бяха мъртви. Но те няма да победят. Синклерите обитават тази земя и ще останат тук, живи или мъртви.

Йона беше толкова погълната от разказа му, че бе забравила къде се намира и се блъсна в стената. Тя изтръпна от ужас. Не можеше да разбере защо този тунел я караше да мисли за вуйчо си. Струваше й се, че Скийн я дебне.

— Разкажете, разкажете ми за вашето семейство.

Магнъс отново почувства, че тя потрепери. Този път едва ли беше само от студа. Той я притегли плътно до себе си и я обгърна с ръката си, като държеше факела вдигнат високо, за да може да вижда лицето й.

— Има много за разказване и аз искам вие да го знаете, но тук е твърде студено, за да се бавим още. Ще настинете. — Той усети колебанието й. Знаеше, че тя иска да чуе още нещо. — Майка ми беше от рода Дъгълд. От нея наследих тази земя и замъка Синклер. Нейният дядо е построил тази крепост от камъни, изсечени от скалите. Той е бил решен да отстоява земите си срещу нашествениците. Моята майка беше последната от неговото потомство. Когато тя се омъжила за баща ми, който беше шотландец по майчина линия, те решили, че тази земя е по-ценна за тях и поколенията от това, което той притежаваше в Британия. Баща ми промени името си от Сейнт Клер на Синклер и предяви правата си върху тези земи.

— Продължавайте! — Разказът на Магнъс я успокояваше. Гласът му я облекчаваше и прогонваше демоните от душата й.

— Някои от старите родове презирали баща ми за това, че бе получил такава значителна част от земята, защото го считали за чужденец. Неприятностите са започнали почти от деня на тяхната сватба.

— Бракът с теб може да бъде лоша сделка, Синклер.

Той усети веселата нотка в гласа й и я притисна, изненадан и доволен от шегата й.

— Може би, но аз не се страхувам. Ако враговете ми ме нападнат, ще ви оставя да ги изпитате на греблата и по този начин ще изтръгна победата за клана ми.

Тя се засмя и докосна нежно ръката му.

— Да, врагът е все още някъде там, навън. Иначе защо ще се появява в кошмарите ми?

Йона усети болката и гнева в гласа му.

— Не можете да забравите смъртта на родителите си.

— Не — рязко каза мъжът.

Тя въздъхна. Искаше да прегърне някогашното момче и да го защити, но желаеше така също да се облегне на мъжа срещу себе си и да попие от силата му. Магнъс чу въздишката й и я прегърна отново.

— Няма от какво да се страхувате, милейди. Заклех се да ви пазя, няма защо да се страхувате от тъмнината.

С тези спокойни думи той облекчи страховете, които живееха от години в нея, и тя се отпусна. Може да е варварин, но не беше Скийн.

Тунелът направи остър завой. Те продължиха, без да проговорят в продължение на минута, и след това Магнъс спря. Натисна с рамо гладката повърхност на част от стената и тя поддаде навътре. Той видя изненадата й от внезапната светлина, която ги обля.

— Това е система от египетски колела — обясни Магнъс. — По модел на древните съоръжения за добиване на вода. Дядо ми беше много изкусен в тези неща и черпеше идеи от древните египтяни. — Той посочи една плоча в стената. — Ако натиснете тук, задвижват се колелата, които, от своя страна, задвижват други, които пък отварят вратата. Нека ви покажа. — Мъжът хвана ръката й и я прокара по гладкия камък, който всъщност представляваше малко колело. Показа й правилното движение няколко пъти. — А сега опитайте сама.

В началото тя не успя. Или натискаше не там, където трябва, или не притискаше камъка навреме. След няколко опита, е търпеливата помощ на Магнъс, Йона най-после успя да задейства механизма сама.

Тя се засмя високо, като че ли бе превзела един малък свят и Магнъс се усмихна заедно с нея.

— Влезте, милейди.

Принцесата пристъпи в просторната стая и се огледа с усмивка. Запалената камина беше толкова голяма, че Магнъс можеше да влезе вътре, без да се навежда.

— О, тази стая е огромна…

Тя застина, погледът й попадна на грамадното легло. Облекчението, което изпита, когато излезе от тъмнината, изчезна. Кръвта й се смрази.

— Вие искате да ме изнасилите — каза Йона.