Хелън Митермайър
Лунна красавица (4)

Трета глава

Сърцето на жената е по-необятно от най-необятното море на земята.

Бретонска пословица

Преди шотландецът да успее да помръдне, Йона отскочи във въздуха и се приземи твърдо на греблото, до което стоеше. Моментално краката й започнаха да бягат ритмично, за да успеят да поддържат греблото право и да го завъртят. Целта на надбягването по гребла беше да се движиш по тях и ги въртиш до момента, в който първият не успее да балансира и падне.

Шотландецът се поколеба само миг, преди да скочи на своето гребло и да започне надбягването. Йона го гледаше критично, като си припомняше всеки урок, който беше научила.

Преди много време бе тренирана в опасностите и тънкостите на този спорт. Притискането от греблата можеше да счупи крак или да разбие главата й, една грешна стойка можеше да я хвърли под въртящото се гребло, да я осакати или умъртви. Тя прогони тези мисли и се концентрира върху другите уроци — скоростта изискваше да се поддържа греблото паралелно на водата и това, което го караше да пада и се издига, беше перфектният баланс. Неизброими бяха случаите, при които беше падала във водата. Но тя се беше борила, докато не стана майстор, и можеше да се задържи по-дълго и от най-добрите викинги.

Викингските гребци по сигнал напуснаха греблата, когато Йона започна да тича. Като не обърнаха внимание на шотландските оръжия, насочени към тях, те се отдалечиха от двете опасни гребла. Викаха, за да окуражат Йона, удряха с ръце по покритите с кожа колена и отчитаха времето.

Само след минути Йона разбра, че нейният противник неведнъж се бе надбягвал по гребла. Той бе добър, но не повече от нея. Беше силен, решителен и гъвкав, а тя притежаваше оръжието на добрата тренировка.

Синклер често се опитваше да я достигне с плоския си меч. Тя стоеше достатъчно далеч и увеличаваше скоростта, така че той беше принуден да направи същото, за да предотврати сблъсъка на греблата. Ако жената завъртеше по-бързо греблото, можеше да бъде над него, което щеше да й даде предимство.

За нея беше невъзможно да го рани с тежкия меч. Въпреки това той й помагаше да балансира и затова тя предпочиташе да не губи сили в удари. Сърцето й вече блъскаше от умора, дробовете й стенеха за въздух. Но възбудата не я напускаше. Тя трябваше да спечели. Трябваше! Всичките й сетива бяха съсредоточени в противника. Йона забеляза, че дори най-малкото ускоряване на скоростта му костваше ценни моменти на концентрация. Но виждаше, че той почти не беше се уморил.

Магнъс също наблюдаваше жената викинг. Тя беше изключително добра, а той не бе очаквал това. По дяволите, изобщо не предполагаше, че тя ще приеме предизвикателството му. Беше по-смела и ловка от всичките си хора. Какъв воин беше тази жена! Изглеждаше крехка като коприна. Тя беше красавица. Лунно сребро и злато проблясваха в косите й, а зелените й очи…

По дяволите! Нейната красота го беше отвлякла. Тя умееше да контролира греблото си добре. Но сега можеше да я стигне. Той посегна с меча си, за да я бутне, но тя се отдалечи от него, сякаш танцуваше, грациозна като нимфа.

Йона видя внезапния опасен блясък в очите му и го прокле. Шотландецът може би нямаше намерение да я убие, но беше решен да победи. Имаше един трик, който вероятно не му беше известен и който баща й наричаше смъртоносен. Като се обърна към Светата Дева, Исус и Вотан, тя взе решение.

Жената се концентрира на въртящото се гребло и броеше всеки негов такт. Всичко трябваше да е точно или то можеше да счупи крака й.

— Вотан! — извика тя и един древен боен вик от нейните викинги дойде в отговор. Тогава тя се изправи и слезе тежко под греблото на противника си. Приземяването разтърси зъбите й и тя го усети като удар. В момента, в който нанесе удар с крак, тя се отдалечи назад, като движението караше всеки мускул от тялото й да изтръпне от болка. Щеше ли да издържи? Само ако успееше да го изненада, така че той да не може да използва голямата си сила! Изумление премина по лицето му, а тя се понесе надолу.

Греблото се разтърси, шотландецът беше загубил равновесие. Болката се промъкна по гърба и врата й, когато викингите завикаха зад нея. Те видяха нейното преимущество и разбираха какво беше решила да прави.

Йона увеличаваше скоростта, като се приближаваше до него. Като замахна с тежкия меч и го отпусна бавно, тя докосна ръката му. В същия миг отскочи нагоре, като се връщаше отново, за да повтори удара. Но силната промяна на посоката изпрати тежкото гребло стремглаво надолу. Тя се стегна. Шотландецът разбра играта и се бореше, за да я спечели, но беше късно. Не му се вярваше, обзе го страшен гняв, когато мечът му изхвърча от ръката. Тогава той се завъртя във въздуха и падна назад в морето.

Шотландците извикаха от мъка и няколко мъже се спуснаха да хванат меча, преди да е потънал.

Синклер плуваше по повърхността и Йона виждаше ясно гнева и мъстта в очите му.

— Ти победи, викинг! — извика той. — Твоите хора ще бъдат свободни. Но ти си моя пленничка.

Викингите извикаха недоволно, готови да се хвърлят срещу шотландците, но Йона ги възпря.

— Чакайте! — Тя се вгледа в него, като се опитваше да си спомни каква беше уговорката. Беше му казала, че иска свобода за хората си. Той обеща, че ще ги освободи, но за нея не беше ставало дума. Проклет шотландец! Но все пак му кимна в знак на съгласие.

Викингите отново се надигнаха. Шотландците извадиха оръжията си, но мокрият им вожд заповяда да ги приберат.

— Ние ще останем с нашата принцеса — каза Айнър, който лежеше ранен.

Йона скочи от греблата. Гърбът и раменете я боляха. Тя коленичи до своя капитан.

— Слушай ме, приятелю. Заповядвам ти да отпътуваш оттук с кораба и хората. Отидете на острова, аз не се страхувам.

Това бе лъжа. Тя беше ужасена. Всички приказки, които беше чувала за шотландската жестокост и диващина, изплуваха в паметта й. Мисълта да остане сама с мъж като Синклер я караше да настръхне. Призракът на нейния вуйчо сякаш избледняваше пред страха от този мъж. Сега тя щеше да умре.

— Ти трябва да тръгнеш — отново каза Йона. — Заповядвам ти. Това е единственият начин нашите хора да се спасят.

Той поклати глава и притвори очи.

— Не!

Йона усети присъствието на Синклер, преди да се обърне назад. Той стоеше над нея с брат си. Двамата мъже носеха шалове, но тя видя мокрите им дрехи, замръзнали на тях.

— Ти даде дума — каза тя на Синклер. — Моля те да ме оставиш да се погрижа за раните на хората си, за да могат да тръгнат.

Магнъс се вгледа в нея. Каква необикновена линия имаше на лицето й. Той онемя. Ако беше белег, то той много отиваше на тази прекрасна млечна кожа. Като че ли подчертаваше красотата на лицето й. Какво ли усещане щеше да бъде да допреш с устни този белег, да го целуваш по цялата му дължина? Тя цялата беше съвършена като статуя.

— Наричат те принцеса? — рязко попита Магнъс. — Коя си ти?

Тя не повдигна поглед, защото оглеждаше раните на капитана.

— Аз съм принцеса Аздис Йона, дъщеря на Сигурд и Маргарет, внучка на Торфин. Сега трябва да се погрижа за хората си. Имам нужда от огън. Може ли да се запали на кея?

Той не отговори и тя погледна нетърпеливо към него. Как можеше вождът на Синклерите да е толкова бавен? Защо я гледаше така странно? Дали шотландците помагаха на ранените си?

Магнъс отметна назад глава и се разсмя, вперил в нея учуден поглед.

— Кенет, пусни котва. Пренесете първо нашите ранени. И нека хората съберат дърва за милейди.

Йона се взря в него. Защо той се смееше? Тя се огледа наоколо. Болеше я, като виждаше толкова хора убити, някои от които все още се носеха по водата. Корабът спря с удар и тя направи жест на хората си да помогнат на ранените. Спес се появи до нея.

— Всъщност те не са толкова грозни, колкото ги мислех — прошепна тя. — Русият Кенет е дори симпатичен. И брат му Синклер е страхотен вожд.

Спес погледна братовчедка си, която направи гримаса.

— Да, по-добре е, отколкото мислех. Нямат рога на главите си.

— Не говори за тях — каза строго Йона. — Доведи Марта. Тук има много работа.

Но все пак тя не можеше да пропусне думите на братовчедка си. Синклер беше много едър, а чертите му не бяха груби и ръцете му не висяха под коленете, както си бе представяла шотландците. Тя го погледна, когато той слизаше от кея. Някои могат дори да го нарекат красив.

Тя прогони тази внезапна мисъл. Беше в Шотландия, земята на вуйчо й, и трябваше да бъде внимателна, а не да се разсейва от този мъж. Скийн може никога да не научи, че тя е там, но ако я открие, щеше да бъде под негова власт.

На кея Глен се зае с огъня. Четирима викинги издигнаха платнище за подслон на Йона и ранените. Марта работеше бързо и подготвяше всичко необходимо за господарката си. Помагаше на Йона с билките и праховете, докато тя се занимаваше с по-тежките случаи. За разлика от Марта, Спес неспокойно се оглеждаше наоколо и с любопитство гледаше тези страховити хора.

След като нареди да доведат първи Айнър, Йона се присъедини към Глен край огъня. Тя извади няколко железни пинсети от кесията и ги постави върху горещите въглени. Носеше ги навсякъде със себе си. С тях можеше да обгаря ранената плът, без да предизвика възпаление. Свещеният огън помага, на това беше я учила майка й, въпреки че не знаеше защо.

Айнър протестираше, че е първи, но викингите не му обърнаха внимание. По командите на Спес той бе настанен на грубо легло — две дървета, положени върху скала. Работната маса беше неравна, но на едно ниво и беше достатъчно висока, за да може Йона да стига пациентите си, без да се превива над тях. Когато тя започна да обработва крака на Айнър, Спес и Марта наглеждаха останалите ранени. Здравите мъже кладяха огньове. От другата страна на кея Магнъс и Кенет наблюдаваха викингите.

— Защо строят тези салове? — попита Кенет, като сочеше в морето. — Поставят мъртвите на тях.

— Според мен те още се отнасят към мъртвите моряци според старата традиция. Пускат ги по вода в горящи салове, оставят праха им да плава, докато стигне Свещеното море.

— Варвари.

— Така ни наричат и те — каза сухо Магнъс и погледът му се отмести към Йона.

Той я наблюдава още малко и след това с Кенет се преместиха до заслона на едни скали, където вятърът беше по-слаб. Там край един огън с брат си успяха да раздвижат кръвта в премръзналите си тела. Сухите дрехи, които поръча Магнъс, бяха донесени от няколко тъкачки.

Когато се преоблече, Кенет се отмести така, че да вижда Йона.

— Магнъс, забеляза ли как смесва прахове на огъня? Тя е вещица, не мислиш ли? Сякаш е паднала от луната. Не може да има такава коса. Никога не съм виждал подобна. Жалко, че крие косата и лицето си.

Магнъс се премести до брат си и отново се вгледа във викингската принцеса. Беше всичко друго, но не и натруфена. Ръцете й бяха голи и той забеляза, че тя се грижеше за пострадалите с голяма вещина. Дори жените от неговия клан гледаха принцесата, докато помагаха на ранените шотландци.

Любопитен, Магнъс тръгна към кея, където беше викингското платнище. Той беше виждал такова лечение с прахове, когато беше в Рим. Дали беше пътувала тази викингска принцеса толкова далеч? Това бе невъзможно. Тогава откъде знаеше тези неща? Той се намръщи и се върна да види хората си.

— Какво те тревожи, Магнъс? — попита го Кенет, който вървеше до него.

— Защо викингите не стенат като нашите? Вероятно тя е магьосница, братко.

Повечето от ранените викинги лежаха спокойно, със затворени очи, без да охкат от болка като неговите хора. Синклер я погледна още веднъж — тя бинтоваше раната на гърдите на един воин. Какво ли щеше да бъде усещането от тези дълги пръсти по собственото му тяло? Той изпита възбуда при тази мисъл, а това го раздразни. Бързо тръгна към своите пострадали воини, но все още обръщаше поглед към лунната красавица.

Тя беше казала, че името й е Аздис Йона. Това беше викингската принцеса, за която старият Терил беше предсказал, че ще дойде при него. Сега тя беше тук и изобщо не беше грозницата, която си представяше. Беше висока, стройна и много красива. Нейната дълга дебела плитка от бяло руса коса стигаше почти до колената и блестеше като сребро. Плитката бе навита на главата й, но беше се отпуснала по време на надбягването. Тя не бе си направила труда да я сплете отново. Лицето й беше съвършено, като че ли изваяно от скулптор. И на него — този интересен белег…

Ръцете й работеха бързо и сигурно. Нейното добре оформено тяло се движеше ритмично и сякаш изпращаше горещи вълни към него. Какво щеше да отговори тя, когато й каже, че те ще се оженят? Защото той беше решен да го стори. Трябваше да се ожени за нея заради клана. И щеше да й се наслаждава в леглото си…

— Защо се усмихваш, когато гледаш към нея, Магнъс? — попита Кенет. — Тя те победи.

— Да — той напразно чакаше гневът да се надигне у него. Никоя жена не беше го побеждавала в нищо. Нейните крака трябваше да бъдат необикновено силни, за да балансират върху греблата… Огън го огря, топъл като белия огън до него. Брак. Заради клана, разбира се. Усмивката му се разшири.

— Мислех, че ще те е яд на тази проклетница — каза Кенет, очевидно учуден.

— Не ме е яд — отговори Магнъс и се вгледа в лагера, където тя работеше. Всяко нейно движение над окървавените тела беше грациозно и точно. Тя беше спокойна и уравновесена. Той виждаше как ранените се усмихват, когато разговаряше с тях, и отново му направи впечатление колко тихи бяха нейните болни в сравнение с неговите.

Когато се приближи до платнището, той усети враждебните погледи на викингите. Повечето от тях се преместиха по-близо до принцесата. Магнъс вървеше край настръхналите викинги и се доближи до гърба й тъкмо когато тя довършваше гнева на една ръка.

Йона поръси с някакъв прах раната и се отдръпна с въздишка. Тя се озова в нечии обятия и се обърна назад. Това беше Магнъс Синклер — невероятно едър, със странен блясък в очите. Жената потисна тръпката на страх, която винаги преминаваше през нея, когато погледнеше шотландец. А този беше особено опасен. Неговото лице, необикновените му сини очи и дяволската му усмивка се бяха появявали пред очите й неведнъж, докато лекуваше ранените.

— Войникът не се помръдна, докато го шихте, милейди — каза той.

Тя само поклати глава, прекалено уморена, за да говори. Айнър, който лежеше, обвит в платна, отвори очи, когато чу гласа на Магнъс.

— Това е нейно призвание. От детството си е започнала да учи медицина и право. Лечебните й способности идват от майка й, нашата лейди Маргарет.

— И великият Гален е обучавал някои от монахините, които са придружавали Кълумба, когато е заминал — промърмори Магнъс и се усмихна, щом Йона го погледна изненадана.

Тя се обърна към Айнър и му подаде нещо за пиене.

— Той се нуждае от почивка — каза на Спес и се огледа наоколо. Оставаше последният ранен.

Положението при шотландците беше различно. През цялото време, докато работеше, тя се стараеше да изолира от съзнанието си виковете на ранените шотландци. Но сега се чуваха ясно и разкъсваха сърцето й. Тя можеше да им помогне, но само след викингите. Те не познаваха лековете и благотворното облекчение от билките и корените. Беше готова, щом привърши с последния викинг, да помогне и на шотландците.

Магнъс видя как тя затвори очи за миг от явна умора, но решително се зае за работа. Раните на мъжа бяха незначителни и Магнъс насочи вниманието си към Айнър. Мъжът изглеждаше заспал и той се вгледа в крака му. Дългият разрез беше затворен с шев. Кракът бе стегнат с пръчки от дърво, обвити с ленти плат. Синклер можеше да се закълне, че кракът беше раздробен от меч. Със сигурност тя не би могла да го оправи. Но мъжът не умираше, нито виеше от болка.

Принцесата привърши с последния и уви ръката му в чисто ленено платно. Мъжът се усмихна и благодари. Когато той си тръгна, Магнъс пристъпи към нея.

— Искам да видиш хората ми, Аздис Йона, принцесо на Исландия — каза той.

Йона го погледна изненадана за момент, но бързо разбра своя шанс. Тя отвори уста, за да изтръгне обещание, че ще бъде пусната със своите викинги. Изведнъж ужасен вик разтърси въздуха и смрази кръвта й. Тя веднага разбра какво става.

— Спри ги! — каза тя на Магнъс. — Те се опитват да ампутират крак. Знам това. Спри ги и ще помогна на хората ти.

Викът на Магнъс прекрати всеки шум и движение. Йона, без да мисли, го хвана за ръката.

— Донесете веднага мъжа тук — каза му тя. — И го носете леко. Спес и Марта ще ви кажат как да положите другите ранени. Побързай, човече. Сигурно няма да успея да го спася, но ако съм бърза и с Божията помощ, мога да направя нещо. Глен, веднага донеси другите ми лекове и инструменти. — Тя бутна Магнъс. — Побързай, няма време за губене!

Шотландците гледаха изумени как викингската жена командва техния вожд и бяха онемели от учудване, че той се подчинява. Едва когато Синклер обърна строг поглед към тях, се пръснаха да изпълняват заповедите му.

Мъжът с ужасно разкъсан крак беше донесен при Йона. Той беше безчувствен и бял като платно, а черна кръв струеше от голям прорез. Йона го разгледа, той имаше превръзка на лявото си око — като нейния първи противник в битката. Дали беше същият? Това нямаше значение. Като се надвеси над него, тя притисна лице и ръце на гърдите му, за да чуе дишането. След това с един пръст повдигна клепача му и поклати глава.

— Болката е изпълнила мозъка — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Магнъс. — Ще се боря с всички средства. Но не знам дали ще го спася.

Синклер не отговори, гледаше безстрастно, без да показва вътрешната си възбуда. Озадачаваха го чувствата, които изпитваше, като гледаше ръцете й да се движат бързо по тялото на Дъгълд. Той искаше този допир да бъде на неговото тяло и това необяснимо и силно желание го гневеше.

— Тя има чудесни лекуващи ръце, нали, братко? — прошепна Кенет.

— Да! — Той се отмести с гръб към брат си. Не искаше това чувство в себе си и се пазеше Кенет да не разбере нещо.

Йона взе канче с вода от Спес и смеси някакви кафяви прахове в него.

— Ще ми трябва помощ тук. Как се казва той?

— Дъгълд — каза Магнъс.

— Дъгълд — извика тя в ухото му няколко пъти. Когато забеляза леко движение, опита се да отвори долната му челюст. Глен се приближи до нея и със сила отвори устата на Дъгълд. Тя изля течността наведнъж. Магнъс беше пристъпил до Глен и държеше здраво главата на ранения.

Йона чакаше с ръка на китката на мъжа и следеше неравномерния му пулс. Накрая спазмите започнаха да спират и той потъна в дълбок, спокоен сън.

— Спес — каза тя, като подаде на братовчедка си торба с билки, — счукай ги и ги постави на крака бързо.

Спес изпълни нарежданията и скоро се разнесе задавяща миризма. Шотландците започнаха да шушукат, когато кракът започна да пуши, но Йона дори не погледна към тях. Отново и отново тя почистваше раната, бавно сваляше обгарялата кожа, докато не видя това, от което се опасяваше — костта беше раздробена. Прецизно почисти ранения крак, като махаше и най-фините парчета кост. Почистваше и пак почистваше. Колко често майка й беше подчертавала значението на чистотата на раната.

Когато накрая беше доволна, погледна към Глен и кимна с глава.

— Готова съм — каза му тя. — Ти трябва да го държиш здраво. Когато кажа дърпай, трябва бавно да го направиш — бавно и стабилно. Няма да е лесно.

— Да, милейди.

Магнъс разбра какво щеше да прави и отиде до раменете на Дъгълд.

— Аз ще помогна — каза той. — Виждал съм това в Генуа.

Йона го погледна и кимна. Като се обърна, тя изми хубаво ръцете си. Те трепереха и за момент й се прииска да вземе един от своите успокоителни прахове. Но това можеше да я направи тромава. Тя се обърна към спящия мъж. Като пое дълбоко въздух, постави пръстите си в отворената рана. Бавно и внимателно търсеше, докато не откри двата края на костта.

— Сега — каза Йона.

Глен здраво хвана глезена и коляното и натисна, докато Магнъс държеше раменете. Дори в дълбокия си сън Дъгълд простена. Йона бързо съедини двата края и ги притисна силно.

— Готово!

Бавно Глен и Магнъс се оттеглиха. Тя отново изми ръцете си, взе костната игла и конец. Внимателно, като държеше плътта около костта, заши раната. Когато всичко свърши, тя сложи тънки пръчки по дължината на крака и с помощта на Глен ги обви стегнато с чисто ленено парче, докато шините се покриха.

Като се облегна назад, Йона леко се усмихна.

— Искам огън тук — каза тя. — Той трябва да е на топло и да не мърда. Аз ще остана при него, когато свърша с другите.

Една млада жена се приближи до нея с протегната ръка:

— Аз ще остана с него, милейди. Ще оживее ли?

Йона видя страха в очите й, но не можеше да я лъже:

— Не знам. Той е много силен. Трябва да се молиш.

— Да, милейди. Ще се грижа за него. Аз съм сестра му, Мавис.

Жената изтри сълзите от лицето си. Йона докосна ръката й:

— Виж, той е спокоен. Вероятно, ако всичко е добре, утре ще може да бъде преместен оттук.

— Благодаря, милейди! — Тя се обърна към брат си, постави още кожи около него и с жест накара друга жена да донесе огън под навеса.

Йона беше толкова уморена, че едва говореше, но независимо от това продължи да лекува другите шотландци. Глен, Спес и Марта с помощта на жените им се заеха с по-леките случаи. Тя се изненада, когато видя, че Магнъс е още тук.

— Дали приливът няма да ни залее? — попита го Йона, като гледаше морето.

— Не и тук. Това място остава сухо дори и при наводнение.

Синклер я погледна и видя как тази млада лечителка с вълшебни пръсти се бори с умората си. Разбра, че копнее да я вземе в ръцете си, но дори не помръдна. Знаеше, че това ще я уплаши и ще накара нейните викинги да скочат. Достатъчно беше една битка за този ден.

— Мавис е благодарна за всичко, което направи за брат й — прибави той. — Аз също ти благодаря.

Тя погледна към жената, която обикаляше около тежко ранения Дъгълд.

— Наистина не знам дали той ще оживее. Понякога удар в тялото причинява съсиреци в кръвта, които причиняват смърт. Виждала съм това да става и от по-малки рани. Ще видим как ще изкара нощта. Аз ще остана при него.

— Няма нужда да оставаш тук — каза Магнъс. — Мавис и другите ще се грижат за Дъгълд. Моят дом е топъл, можеш да си починеш там.

Той нямаше намерение да я пусне да излезе от дома си. Тя можеше да срути замъка с викове, но в името на Синклеровия клан, тази принцеса на Исландия трябваше да се омъжи за него.

— Не, ще остана тук. Трябва да го наглеждам. — Йона се обърна и видя, че шотландките внимателно следяха как Глен, Марта и Спес се грижат за ранените. — Те се справят добре. Твоите хора не трябва да се притесняват.

— Аз мисля, че те искат да се научат от тях — каза Магнъс.

Тя го погледна с изненада.

— Не съм предполагала, че ще чуя шотландец да признава, че има нужда да научи нещо.

Той разтърси глава и избухна в смях. Тя току-що беше го обидила, тази смела викингска жена.

Йона не се сдържа и също се усмихна. Варваринът Синклер беше странен мъж. Той не посегна към меча, когато тя му се подигра, а явно беше го усетил. Какъвто и да беше Синклер, той не бе глупав. Когато смехът му утихна, мъжът погледна към нея почти нежно. Тя почувства непозната, но приятна тръпка по тялото си. Никога преди това не беше изпитвала особеното усещане, че може да се разтопи. Сигурно беше поуморена, отколкото предполагаше. Тази мисъл я успокои и Йона се отдалечи. Беше по-безопасно да се грижи за болните, отколкото да остане с Магнъс Синклер.

Накрая и последният от загиналите викинги беше изпратен в морето с горяща лодка. Последният мъртъв шотландец беше отнесен на ветровития хълм до Синклеровия замък.

Магнъс дойде при Йона, щом тя се върна да наглежда Дъгълд. Когато пое ръката на ранения, за да усети пулса му, коленете й се подвиха от умора. Внезапно Синклер я взе на ръце. Преди да запротестира, той възкликна:

— Ти дори не можеш да стоиш! Изтощена си, милейди.

Йона го гледаше шокирана. Не знаеше ли този мъж колко неприлично беше да я държи така, с крака във въздуха? Шотландците не разбираха от приличие. Не бе необходимо да обръща глава, за да разбере, че нейните хора я гледат… и чакат.

Принцесата им трябваше само да извика и отново щеше да започне бой.

— Остави ме долу! — ядно му заповяда тя, като се опитваше да запази усмивката на лицето си.

— Не — прошепна Магнъс. Тя беше лека като перце и тялото й го възбуждаше като никое друго. Устните й бяха като нежни листчета на цветове дори и свити, както бяха в момента. Те имаха аромата и сочността на плодове. Той искаше да я целуне.

— Синклер! — възкликна Йона и замръзна, като видя главата му да се доближава до нейната. — Не каза ли, че сме твои гости?

— Не, не съм. Казах, че си моя пленница. — Той усещаше нейните чудесно стегнати бедра в ръцете си и не можеше да не си я представи легнала в леглото му.

Желанието беше се отразило в очите му и нейните се разшириха от уплаха.

— Шотландецо! — Тя се извиваше, като се опитваше да се освободи. — Ти преминаваш всякакви граници!

Нейните движения само усилиха желанието му.

— Тъй като си викинг — каза той — и си свикнала с най-грубите мъже, как можеш да ме обвиняваш…

— Моите викинги са джентълмени — прекъсна го ядосано тя. — Няма да слушам как обиждаш моите добри хора. А сега ме пусни.

Магнъс я остави на земята, но само защото забеляза, че гигантът Глен се приближава. Той не се страхуваше от него, но не искаше да има нова битка.

— Тъй като настояваш да останеш тук, ще накарам хората си да направят по-голям навес и да ти намерят удобно легло.

— Добре съм така — отвърна Йона, въпреки че не беше искрена. Тя гореше, виеше й се свят и виждаше Глен двоен. Телохранителят й отвори уста, но Йона не го чу какво каза.

Усетил възможния конфликт, Кенет се приближи до брат си. Усмивката му беше отпусната, но той следеше зорко викингския гигант.

— Тя свърши чудесна работа със своето лекуване. Много с добра, доколкото видях. — Кенет издърпа леко меча си и го пусна пак в ножницата. Глен улови това предизвикателство, но гледаше своята принцеса.

Йона усети напрежението.

— Ние сме хора, които разбират от медицина — каза тя и се поклони на двамата шотландци. — Довиждане, господарю Синклер. Аз сега ще събера нещата си.

— Милейди — прекъсна я Кенет, — ние май не се запознахме както трябва. Аз съм Кенет, брат на Магнъс, вожда на Синклерите, и съм на твое разположение. Ей сега ще събера всичките лекарства и ще ги донеса.

— Аз ще остана тук с ранените, които не бива да бъдат местени — каза тя, доволна, че разговаря с Кенет. Него можеше да погледне в очите, без да усети онова ново, приятно и тревожно чувство. Но въпреки всичко, и сега Йона усещаше погледа на Магнъс. Това беше достатъчно, за да изпита пак сладостната отмала. И тя мразеше слабостта, която този варварин събуждаше у нея.

— Ти се справи добре на греблата, милейди — каза Кенет, който явно беше решил да бъде учтив.

— Благодаря.

Синклер погледна мрачно брат си и той разумно отстъпи назад. Неведнъж беше опитвал железните юмруци на Магнъс, но не можеше да се сдържи.

— И как така се случи, че дойдохте тук, милейди?

— Бяхме се отправили към островите Оркни, към нашите земи там — отговори Йона.

Кенет присви устни, като че ли щеше да изсвири.

— Повечето от островите сред морето са наши! — Той посочи с ръка на север.

Йона вдигна глава и погледна двамата братя Синклер.

— Там, където отивам, островите ми принадлежат…