Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess of the Veil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хелън Митермайър. Лунна красавица

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Аз обичам и не обичам, аз съм луд и не съм луд.

Анакреон

— Какво? — извика Магнъс. — Как? Кога?

Не можеше да повярва на ушите си. Беше отсъствал от замъка само за един ден и всичко бе обърнато надолу с главата от принцеса Йона. Тя дори бе имала смелостта да свика съд, без да го пита. По дяволите! Съдилища можеха да свикват вождовете, когато трябваше да бъде поправена някоя несправедливост или да бъде приет нов закон. Това не се правеше от чужденки варварки!

— Вчера, Магнъс — отвърна Кенет, — след като и последният ранен бе настанен в собствената си къща.

Кенет гледаше брат си със загриженост, но и с тайно задоволство. Принцесата на викингите беше причинила доста неприятности. Може би щеше да бъде лошо за всички Синклери, ако Магнъс се разгневи, но би било добре да го види отново, изгарящ от ярост, а не смразен от страх.

— Ще бъде срамно да й пречупиш врата точно сега — продължи Кенет и заедно с Терил го последваха в голямата зала. — И ще причини война. Крал Малкълм ще се ядоса, ако планът му да започне кампания срещу Нортумбрия се осуети.

— Кой ще се справи с нея? — попита Магнъс.

За да води толкова голям клан, му беше нужна концентрация и мъдрост, но той обичаше предизвикателствата… Поне докато принцеса Аздис Йона не стъпи на неговите брегове. Как беше успяла да подкопае твърдостта му? Той стисна зъби.

— Кой ще посмее да я докосне?

Не би позволил на никого да й направи нещо. Щеше да се справи сам.

— Със сигурност не аз, Магнъс — каза Кенет. Той успя да сдържи смеха си, защото брат му бе достатъчно ядосан.

Вождът прехвърли вниманието си към Терил.

— Знаеше ли за това?

Старецът кимна.

— И това ли имаше предвид, когато ми каза, че ще уредиш нещата?

Терил присви устни. Би било прекрасно, помисли си той, ако водачът на Синклерите не притежаваше толкова остър ум и от време на време забравяше някои подробности.

— Да си кажа истината, господарю, май бях забравил за нейните познания по закона.

— Е? Как се случи това? — Магнъс стовари юмрук върху дъбовата маса. — Някой все трябва да знае.

Властните му думи проехтяха, отразени от големия куполен таван на залата. Пространството бе достатъчно голямо, за да приюти спокойно стотина души и много повече, ако трябваше да се сгъстят. Малко светлина преминаваше през високите стреловидни прозорци, затова залата се осветяваше от факли, поставени високо на страничните греди. Тя се отопляваше от три камини. През мразовити дни широките врати към двете стълбища можеха да бъдат затворени. Но по времето на Магнъс това не беше се случвало.

Кенет с нетърпение го бе очаквал да се завърне от пътуването. Магнъс беше усетил присмеха в гласа на брат си, когато той му съобщаваше за новите неприятности, причинени от Йона. Потънал в креслото си, той се взираше в двамата мъже, с които беше най-близък, толкова, колкото с Дъгълд и чичо си. Кормак беше поел на трудно тридневно пътешествие обратно към крал Малкълм. Но това беше за предпочитане пред хаоса в замъка Синклер.

— Не знам как е намерила свещеника и се е свързала с абата — най-после каза Терил. — Предполагам, че е накарала телохранителя си да ги извика. Никой не би отказал на един такъв викинг. Той е огромен мъж…

Терил беше много изненадан, когато предния ден беше отишъл до абатството. Там разбра, че абатът се готви да посети замъка Синклер при свикването на съда. Едва беше успял да прикрие радостта си.

— Спомням си викинга — каза Магнъс нетърпеливо. — Давай нататък по-бързо.

— Така, може би той е използвал твоето име, за да го пуснат в абатството. Това е свършило работа. — Старецът се закашля, когато чертите на господаря му се изостриха от гняв. — Това, което има значение, е, че тя е свикала съда за днес.

— Без мое позволение? — От рева на Магнъс всичко в залата утихна, а слугите на пръсти излязоха, за да се отдалечат от наближаващата буря.

— Не е нужно — каза Терил внимателно — да се иска позволение. В нашия род всеки, който има оплакване, може…

— Знам закона — прекъсна го Магнъс, — но ми кажи защо точно тя свиква съда.

— Страхувам се, че ще се обсъжда дали държането ти с принцеса Аздис Йона на брега е било етично. Разбира се, може да има и други точки.

— Моето държане? — Думите му проехтяха като гръмотевица в просторното помещение.

Терил и Кенет станаха от креслата си. Усмивките изчезнаха. През една дълга минута единственият звук в стаята идваше от пращящия огън. Един огромен пън се свлече в камината и двамата подскочиха. Кенет се престраши:

— Викингите те видяха в леглото с принцесата. Също и нашите.

— Това може и да не е толкова лошо, Магнъс — добави Терил. — Свикването на съда може да предотврати скандала или нещо по-опасно. Самият ти каза, че крал Малкълм…

— Да, да, знам всичко за Малкълм — прекъсна го нервно Магнъс. Кралят щеше да се разгневи, ако нещо провалеше плановете му. — Продължавай с разказа си, стари човече.

Терил се питаше откога не бе виждал господаря на Синклерите толкова раздразнен. Беше истинско чудо, че този суров и белязан в битки воин започваше тъй често да губи самообладание.

— Ами — продължи Терил — не е моя идеята свещениците да тълкуват случая с принцеса Йона. Това беше нейно решение. Изглежда, тя ще се стреми към такова тълкуване, което ще я спаси от женитба с теб.

Кенет издаде сподавен звук. Магнъс погледна така, сякаш бе сдъвкал нещо много горчиво. Лицето му доби сатанински вид и той проговори с хриптящ глас:

— Тя иска да докаже защо не трябва да се омъжи за мен?

— Да — прошепна старият свещеник.

Магнъс започна да барабани все по-бързо и по-силно по масивната, вкопана в пода маса. Лицето му потъмня. Очите му присвяткаха като стомана. Погледът на Терил беше насочен някъде зад рамото на господаря му.

— Всъщност тя има право да се защитава срещу повдигнатите обвинения.

— Какви обвинения? Кой ги е отправил?

Магнъс нямаше нужда от отговор на своите въпроси. Не му беше приятно да признае, но се чувстваше виновен, защото знаеше предварително, че принцесата може да пострада от злите езици.

Терил се покашля.

— Преди три дни бяхте в едно легло с милейди. Много хора видяха това. Знаех, че то ще достигне до ушите на свещениците и затова уредих един разговор с тях. Разбира се, знаех, че и принцесата ще направи същото.

— Разбира се — рече сухо Магнъс. — Продължавай.

— Да, докъде бях стигнал?

— Доникъде — промърмори Кенет.

— А, да. Тя ми изпрати съобщение, че ще свика съда тук, в голямата зала. — Той се усмихна. — Казва, че дори и шотландците трябва да имат някакви закони.

Кенет сподави смеха си, защото брат му го погледна застрашително.

— Кога ще пристигне този… съд? — попита Магнъс.

Терил отмести очите си от лицето му.

— Ще пристигнат, когато ние кажем. Те чакат във вътрешния двор.

— Мили боже! — Магнъс удари по масата така силно, че големите чаши и съдовете подскочиха.

Старецът трепна и стисна магическите знаци, които държеше в ръката си, скрита в ръкава на расото. Кенет скочи на крака:

— Аз ще доведа свещениците при теб, братко.

Той се отправи към вратата, а Магнъс се облегна на креслото си, гледайки мрачно към изхода. Какво, по дяволите, се беше случило със спокойствието в замъка Синклер? Беше се появила принцесата на Исландия — Аздис Йона. Войните май бяха по-просто нещо.

Точно когато името й премина през съзнанието му, тя се появи на стълбите като видение, излязло от лунна светлина.

Терил беше удивен. Магическите знаци предричаха велика бяла светлина със зелен център, която ще помогне на Синклер. Тази светлина беше принцесата — с лунна сребърна коса и ярки зелени очи. Старецът се прекръсти и благодари на Бога.

Магнъс не можеше да откъсне очи от нея. За миг си помисли дали този образ не е рожба на неговото въображение. Сега тя нямаше нищо общо с досадната жена от рода на викингите. Усети, че се е изправил, въпреки че не беше го искал. Тя беше истинска — огън и лед, облечени в лен с цвят на пламък. Ризата й беше извезана с кремавожълта коприна и обшита с многобройни скъпоценности. Ослепителната й коса с цвят на ярка луна бе сплетена със златни нишки и повдигната нагоре. Главата й беше украсена е диадема, обсипана със скъпоценни камъни. От нея се спускаше златен мрежест воал, който закриваше лявата половина на лицето й. Коланът й, изработен от изкусни бижутери, бе леко отпуснат. От него висеше инкрустирана със скъпоценности кама. Обувките й бяха направени от червена кожа. Когато тя прекрачи двете стъпала, прекрасната й дреха се повдигна и отпусна около тялото й, очертавайки всяка негова извивка.

Магнъс се усмихна. Исландската принцеса не заслужаваше равнодушие. Тя изглеждаше величествена. Беше по-висока от абата и от повечето от придружаващите го свещеници.

Тя беше богиня… Досмеша го от това, че тя си въобразяваше, че белегът загрозява лицето й. Воалът само допълваше вълшебството на нейната красота. Как можеше да не разбира колко е хубава? Да не е била омъжена за някой глупак, който никога не й го е казвал?

Той не се помръдваше — не знаеше дали ще може.

Едва забеляза абата и другите отци. Неговият свещеник, Ангъс Монтейд, вървеше с тях. Изглеждаше притеснен. Посивялата му червеникава коса стоеше на кичурчета около неговото ангелско лице. Той крадешком погледна господаря на замъка.

Магнъс се поклони на принцесата. Тя му отвърна. Той пое дълбоко въздух и кимна на Терил да се присъедини към останалите. След това отново погледна към Йона:

— Милейди, ако желаете, заповядайте при мен, горе.

— Не, благодаря ви, милорд. Ще остана тук, тъй като ще представлявам себе си по този случай.

Йона забеляза как чертите му се изопнаха и прекрасните му небесносини очи проблеснаха заплашително. Ако беше викинг, сигурно щяха да го наричат Тор, по името на древния бог на гръмотевиците. Но той не беше бог и бе глупаво от нейна страна да мисли такива неща. Все пак този образ остана в съзнанието й. Той я тревожеше.

Магнъс се върна в креслото си:

— Абат Томас, вие и вашите свещеници можете да седнете.

— Ще останем прави, милорд — твърдо отговори абатът. Очите му се присвиха, когато погледна към Терил, а след това и към отец Монтейд. — Това е църковно дело, милорд. Тъй като представям…

— Терил е Синклер и свещен човек — каза Магнъс, — а отец Монтейд е изповедник на мен и на моето семейство. Смятам, че присъствието им е необходимо за разискванията.

— Аз не възразявам срещу присъствието на вашия изповедник, но…

— Отец Терил също е свещеник — отново го прекъсна Магнъс. — Вие сте тук, за да изразите вашето мнение по поставения въпрос. Вие не можете да диктувате семейни или придворни порядки на Синклерите.

Абатът се поклони и притихна. Магнъс виждаше как мъжете от клана бавно изпълваха залата. Между тях имаше и няколко викинги. Според закона никой не беше въоръжен, а и те още не бяха си получили оръжието. Това щеше да стане едва когато се отправят към Исландия. Той погледна към Йона:

— Започвайте.

— Милорд Синклер, моето намерение е да напусна вашите земи и да отплавам към острова, наречен Айн Хелга, принадлежащ на моя народ. Това за нас е свещено място и е обитавано от овчари викинги. Там ще построя девически манастир и…

— Не можете да направите това — прекъсна я абат Томас. — Начинът ви на живот противоречи на изискванията на Църквата, следователно нямате право да издигнете манастир…

Абат Томас стисна устни, погледна към Магнъс, сключи ръце и повдигна очи нагоре:

— Законите на Църквата са били нарушени. Незабавно трябва да сключите брак, освен ако не желаете да изложите душата си на риск… А репутацията ви със сигурност е развалена. Вие сте компрометирана, милейди.

— Намирам, че думите ви са неоснователно груби, абат Томас — меко каза Магнъс. В голямата зала настъпи гробно мълчание. Ако беше извикал или изругал, едва ли щеше така да привлече вниманието. Той погледна към стария Терил и му кимна.

Йона се покашля многозначително. Магнъс се обърна към нея. Знаеше, че думата е все още нейна, но й направи знак да почака и отново кимна към Терил.

— Милорд Синклер — започна официално старият свещеник, — аз не особено често се съгласявам с нашия уважаван абат. — Терил се поклони към вбесения духовник и монасите, стоящи с безизразни лица зад него. — Но този път трябва да се съглася. Защото не мога да приема нищо, което ще донесе на рода Синклер лоша слава… — Старецът се поколеба, когато видя, че господарят му повдига вежди и свива устни.

— Продължавайте — каза рязко Магнъс и погледът му се отмести към принцесата.

Йона изгаряше от желание да говори, да изложи своя случай и да отпътува към острова, който тя наричаше Айн Хелга, а шотландците — Айнхалоу. Пътят дотам бе ад дори и с екипаж от най-опитни моряци. Не един кораб беше потънал при опита си да достави храна и да натовари вълна и платове оттам.

Защо искаше да се оттегли на този остров? Не съзнаваше ли на каква опасност се излага, ако не се омъжи за него? Ще бъде заклеймена като мръсница и блудница. Тя се нуждаеше от защитата на неговото име. Как може да не разбира това? Или си мисли, че нейното кралско семейство може да я защити? Би трябвало да трепери от страх пред него. И все пак тя стоеше там с високо вдигната глава и смел поглед. Кога ще разбере мястото, което й се полага, и ще започне да се държи като жена? Той почти се усмихна при тази мисъл — за да стане това, трябваше да се случи чудо.

Терил се покашля, сякаш за да привлече отново вниманието на Магнъс, и продължи:

— Срамът ще бъде по-голям за принцесата, отколкото за рода Синклер, милорд. Но пък ние, Синклерите, ще загубим доверие, ако позволим името на една дама да бъде опетнено.

Но дамата, за която ставаше въпрос, изсумтя недоволно и това накара Терил да спре. Той забеляза, че през цялото време Магнъс почти не отместваше поглед от нея. И когато тя издаде този звук, челюстта му сякаш се схвана. Изглеждаше, че господарят му скоро щеше да се вбеси. Старецът боязливо го погледна и продължи:

— Следователно, в интерес на принцесата на Исландия Аздис Йона и със съзнанието за опасността от опетняване честта на великия род на Синклерите, аз съм съгласен, че вие, милорд, и нашата благородна гостенка трябва да размените брачни клетви.

Лицето на принцесата беше пребледняло, сякаш бе чула смъртната си присъда. Старецът се намръщи. Какво не бе наред?

Йона стисна ръце в стремежа си да се пребори със страха, който се надигаше в нея. Женитба? Не! Тя никога няма да се омъжи. Тя беше омърсена, честта й беше опетнена. Никой мъж не трябваше да я докосва. Срамът не беше неин, но ако някой разбереше, вината щеше да бъде прехвърлена върху нея. В тази прокълната земя, където живееше вуйчо й, щеше да бъде като сърна в капан. Не! Никой мъж няма да я има. По-скоро би умряла. Страхът, който винаги беше живял в нея, се надигна като отровна течност в гърлото й и избухна в една дума:

— Не!

Нейният вик накара всички да се обърнат. Йона се изненада от себе си. Никога не беше повишавала тон пред съд. Тя не отместваше поглед от Магнъс Синклер, въпреки че трепереше.

— Аз ще говоря.

— Свършихте ли, отче Терил? — попита той.

— Да.

Магнъс се изправи и повдигна ръката си.

— Бих искал да напомня на всички присъстващи, че е редно свещениците и другите защитници да вземат думата на това събрание. Това, което се изисква, е да се придържат към законите. Крал Малкълм се е подписал под тях, както и аз — Магнъс Синклер — и като водач на клана ще раздавам правосъдие.

Той видя гневния израз на принцесата, но огледа залата, отбягвайки нейния заплашително святкащ поглед.

— Ще продължим. Можете да говорите, отче Монтейд.

Йона се зачерви от ярост. Морскозелените й очи сякаш се бяха превърнали в светкавици. Той се усмихна, преди да седне, като знаеше, че това ще усили гнева й.

Отец Монтейд докосна със съчувствен поглед принцесата, преди да погледне господаря на Синклерите.

— Ще говоря само според закона, милорд. — Той се изкашля и събра ръце, сякаш отправяйки безмълвни молитви към почернелите греди над главата му. — Църквата е против компрометирането на една дама. Което означава, че и аз трябва също да бъда против.

— Но това е безсмислено — избухна Йона, — тъй като аз не се чувствам компрометирана. — Тя си пое дълбоко въздух. Обърна се към Терил. — Отче, трябва да ме разберете. Свиках съда точно за това, за да уверя всички, че не съм опетнена. Разбирате ли, нищо не се е случило.

Собствените й думи проехтяха и се върнаха при нея във внезапно настъпилата тишина. Тя спря. По-добре да не беше ги изричала. Недоверието, изписано по лицата на абата и монасите, я накара да разбере какво си мислят. Отново си пое дъх и започна:

— Сигурно можете да разберете — каза тя и разпери ръце. Защо беше объркана? Толкова пъти е говорила ясно и спокойно пред съда. Защо се колебаеше сега? Нищо от това, което става тук, не би имало значение, ако е на Айн Хелга. Никой от тези хора няма да я види повече. За миг тя беше замаяна от картината на това бъдеще. До края на дните си нямаше да види Магнъс Синклер. Сърцето й се присви болезнено при тази мисъл. — Направих споразумение…

— То е било нарушено, когато сте пристъпили божиите заповеди — прекъсна я абат Томас.

— Свещените закони не са нарушени! — ядно възкликна Йона и абатът я погледна строго. Претъпканата зала се изпълни с приглушен шепот.

— Няма да продължаваме тези разисквания повече — каза Магнъс, като се изправи отново. — Представителите на Църквата тук смятат, че са престъпени божиите заповеди и принцесата на Исландия е компрометирана. Мой дълг като водач на Синклерите е да претегля всички аргументи и да отсъдя. Длъжен съм да призная пред закона правото на една лейди да бъде защитена. Аз приемам позицията на духовенството и при това положение се противопоставям на защитата. Отсъждам да бъдат разменени брачни клетви! — Той удари с ръка по масата.

Залата зашумя, надигна се ропот, но над всички прозвуча един глас.

— Да не сте полудели! — извика Йона. Страхът и яростта й усилваха нейния глас — той достигаше до всяко кътче на залата, носеше се дори и навън.

Абат Томас и неговите монаси изумено погледнаха към викингската принцеса, като се питаха дали не си е загубила разсъдъка. Смехът на Кенет премина в мъчителна кашлица. Терил го потупа по гърба, като едва се сдържаше да не се засмее. Елизабет от Аскуит, побесняла от гняв, си проправи път през множеството към вратата.

— Аз казах! — прозвуча зад нея гласът на вожда Синклер. Викът му опразни залата като с гигантска метла.

Остана само Йона, яростна и изпълнена с някакво чувство, което се страхуваше да назове. За един безкраен миг те си размениха ядни погледи с Магнъс. След това тя надменно вирна глава, обърна се и излезе.

Тази нощ Елизабет запали сигналния огън и чака Магнъс два часа. Гневът я прерязваше като с нажежен меч.

Най-накрая той дойде. Влезе и се спря като закован, щом видя лицето й.

— Ти не търсиш любов, нали?

— Магнъс, как можа? Тя е враг!

Той кимна с усмивка:

— Да, но аз намерих най-добрия начин да победя без жертви.

— С женитба? Едва ли има нужда да отиваш толкова далеч.

— Викингите строят на островите Оркни. Хората там са свързани кръвно с тях. Това е твърде близо до земите на Синклер, за да не се безпокоя.

— Но какво ще стане с мен?

Той докосна бузата й. Малко му бяха дотегнали нейните претенции, но беше свикнал.

— Аз съм спокоен за теб. Ти си красива и силна жена. Не се съмнявам, че ще ме разбереш и ще приемеш моята жертва.

Той се наведе и я целуна бързо, после се обърна и излезе. Елизабет тропна с крак и изсипа куп проклятия.