Хелън Митермайър
Лунна красавица (1)

Пролог

Отвъд Британия, където започва безграничният океан, лежат островите Оркни.

Орозиъс

1045 година, Един от островите Оркни, на север от Шотландия.

Кой скри усмивката на слънцето в яркия ден? Дали не са злите духове и троловете от древното предание?… Сигурно! Островите Оркни са били родината на викингите… Или може би потъмнялото слънце е поличба за нещо?

Аздис Йона, дъщерята на Сигурд и Маргарет, които царуваха над Исландия, не знаеше отговорите, но и не се страхуваше. Тя беше викинг. Бе десетгодишна и можеше вече да ловува сама. Обикновено момичетата не се справяха с оръжието, но тя беше добре обучена от баща си и от Ролф — нейния пазител.

Погледът й внимателно пробяга по небето. Най-често то се вълнуваше като море. Сега беше гладко и синьо. Само някакви бели лентички се издигаха високо над сребристия котел, наречен Пентландско море.

Дрипавият облак, който беше скрил усмивката на слънцето, избяга нейде встрани и се удави в светлината. Нямаше вече нищо, от което Йона да се страхува. Тя не беше много далеч от каменния замък, в който живееше нейното семейство. Каменният замък. Всичко на тези сурови острови беше градено от камък. В Исландия също строяха каменни сгради, но там не беше толкова диво. През деня имаше повече слънце и ако не бяха дългите зими… Всъщност Йона се намираше на един от островите Оркни, наречен Строма, който не се различаваше много от Исландия. Въпреки че Исландия й липсваше и искаше да се върне там, тя усещаше привързаност към островите Оркни. Част от нея беше пуснала корени в скалистата суша и необузданото море. Можеше да си обясни това само с факта, че майка й беше родена на подобен остров на юг от Пентландско море, наречен Йона.

Морето беше далеч зад скалите, където тя ловуваше, но шумът му тътнеше като на бойно поле. Водата се пенеше в брега, отблъскваше се назад в сивите дълбини, за да събере сили, и отново мощно връхлиташе срещу скалистите бастиони. Но нищо не можеше да разруши брега. Викингите неведнъж бяха отблъсквали врага благодарение на тези скали.

Тътенът на вълните заглушаваше всеки друг звук. Това беше мрачно, самотно място с твърда морска трева, избила около черните камъни. Изведнъж ято речни рибарки излетяха от гнездото си. Цвърченето им беше толкова пронизително, че заглуши шума на морето. Заекът, в който Йона се беше прицелила, се изплаши и се шмугна в тревата. Тя се огледа, за да види какво бе обезпокоило птиците.

Един мъж стоеше на десетина крачки от нея. Беше вуйчо й Еруик Скийн, въоръжен като за лов. Момичето му се усмихна. Явно неговото появяване беше изплашило птиците, а те — заека. Но дивечът беше рядкост на острова.

— Дойде точно когато не трябваше, вуйчо — каза тя на неговия галски език, на който я бе научила майка й. — Почти бях го хванала.

— Да. Виждал съм какво можеш, племеннице — отвърна той. — Неведнъж си пълнила торбата с дивеч.

Йона понечи да каже, че понякога е успявала повече и от него, но си замълча. Нещо й подсказваше да бъде нащрек. Скалата зад гърба й не беше особено предимство. Тя се премести оттам. Мъжът я последва и извади камата от пояса си.

Някаква тревожна тишина обгърна Йона. Тътенът на морето се чуваше приглушено и крясъкът на рибарките беше замлъкнал.

Скийн пристъпи към нея.

— Това място е опасно, племеннице. Ако някой оцелее при падането от скалите, кипящото море ще го удави веднага.

— Аз съм стъпила стабилно — каза тя с поглед, закован в него.

— И рядко пропускаш цел със стрелата си… — Той се промъкна още по-близо и спря. — Баща ти, проклетият Сигурд, добре те е обучил, нали? Сестра ми се хвали с твоите умения в стрелбата, в борбата, в гребането, въпреки че това са мъжки работи. — Еруик Скийн се огледа наоколо. — Къде е оня великан Ролф, който те пази?

— Ролф? Той е с баща ми, сигурно търсят дърва.

Дървото тук беше рядкост… Но вуйчо й току-що нарече баща й проклетник. Ръцете на Йона стиснаха здраво лъка.

— Значи си сама? — засмя се Скийн. — Майка ти също ти е предала всички свои умения. И духовниците те запознаха с древните книги и обреди…

Той се засмя отново и острият звук я накара да настръхне.

— Този разговор не ми харесва, вуйчо — каза Йона и нагласи стрела на лъка си.

— И Сигурд те е запознал с Исландския закон — продължи да се смее мъжът. — Та ти си дванайсетото дете, благословеното създание!

— Какво става с теб? Остави ме! — Силните ветрове на Строма сподавиха думите, които тя изкрещя.

— Да. Аз смятам да напусна днес този остров и да се върна на остров Йона. Но не мога да позволя ти, с твоята омърсена кръв, да пораснеш и да имаш някой ден претенции за нашия клан… Умният ти баща, вярвам, те е научил как да ни ограбиш след време.

— Това, което говориш, не е вярно.

— Мълчи! Нищо не може да ме откаже от решението да спася нашия клан от твоята омразна кръв.

Йона погледна през рамо към каменистия зъбер на скалата. Къде ли беше баща й? Всъщност нямаше особено значение дали е близо или далеч. Ако не я вижда, той не може да чуе виковете й. Нямаше никой, който да й помогне.

Шумът на морето се беше увеличил от силния вятър. Никакъв вик не можеше да бъде чут. Тя се огледа. Имаше малко място да се отмести и да може да стреля. Стрелата й трябваше да бъде точна. Погледът й се плъзна към камата в ръката на нейния вуйчо.

— Закъснявам — каза момичето. — Майка ми ще изпрати слугата да ме прибере.

— Майка ти ли! — тросна се той. — Тя предаде нашия клан, като се омъжи за това викингско куче. Тя не е вече от рода Скийн, не е моя роднина!

Лицето му се изкриви от гняв и камата блесна в ръката му. Йона надменно отвърна:

— Говориш за майка ми, като че ли тя е нищо в сравнение с теб. Ти, който си едно нищожество пред нея. Моята майка е кралица на Исландия, снаха на великия Торфин, а ти си на нордска земя. Добре е да не забравяш това.

Тя застина, когато той изрева от злоба. Мъжът вдигна свободната си ръка към небето, сякаш проклинаше нея и цялото й потекло.

— Викингска пачавра! Всички тези острови трябва да са част от Шотландия. Аз съм шотландец! Скоро всичко ще бъде шотландско, а не йонийско, хибернийско и нортумбрийско. Всичко това ще е наше, както трябва и да бъде.

— Не! — извика гневно Йона. — Върни се в Шотландия, щом си шотландец. Това е аворска земя. Островите Оркни принадлежат на нас.

— По-добре да не беше се раждало, дяволско изчадие! — изсъска вуйчо й. — Но аз ще разкъсам жената в теб, преди да те пратя в пъкъла.

Той вдигна ръка, за да хвърли камата, но Йона успя да стреля първа. От бързане не беше се прицелила добре и пропусна. Тя веднага хукна по билото на скалата.

С демонски вик Скийн се спусна след нея, с кама в ръка. Тя свърна надолу към каменистия склон, трябваше да се добере до пътеката на всяка цена…

Но една груба ръка я сграбчи за косата и я бутна по гръб. Ножът блесна на слънцето. Момичето се бореше с всичките си сили. Озверелият мъж разкъса туниката й, успя да разтвори краката й и заби ножа. Прониза я страшна болка.

— Сега не си девица, пачавро! — чу Йона демонски глас. — Нито в този, нито на онзи свят! Но преди да се разделиш с душата си, ще се разделиш с красотата си…

Ножът отново блесна и изгаряща болка пламна по лицето й. Кръвта беше навсякъде. Йона разбра, че ще умре.

И тогава, преди да изгуби съзнание, тя дочу един боен викингски вик. Вуйчо й я пусна и избяга. Злокобният му смях се носеше след него, докато тъмнината поглъщаше момичето.

Преди да потъне в небитието, тя усети, че някой я взе на ръце.

— Детето вече е напълно упоено от вашите прахове, милейди — каза слугинята, като докосваше лицето на Йона. — Вие можете да започвате. Трябва да заличите този ужасен прорез и да оправите костта. След това ще зашиете и раните между краката.

Маргарет се взря в единственото си дете.

— Ще проклинам моя брат до края на дните си! Само един звяр може така да обезобрази дъщеря ми… Аз започвам, всичко трябва да стане много бързо. Ти ще изпратиш вестоносец до съпруга ми. Веднага след като вятърът стане подходящ, ще отплаваме за Исландия. Няма да остана повече в Оркни, толкова близо до Шотландия и до този сатана Еруик Скийн.

Маргарет трябваше да свърши с шевовете по лицето на Йона, преди момичето да се е събудило.

Тя почисти прореза в лявата част на лицето на дъщеря си, който започваше от веждата и стигаше до брадичката. После взе малка кожена торбичка и напудри раната с някакъв прах. Това щеше да облекчи болката и да запази съня на дъщеря й.

— Проклета да бъде душата на брат ми — шепнеше си Маргарет. — Вярвам, моят съпруг Сигурд ще го изпрати скоро в ада. Ние ще се върнем в нашия дом в Рейкджейнс, където ще бъдем в безопасност, мое скъпо дете. Един ден твоят белег ще изчезне… И нека някой се осмели да нарече викингите варвари!

Иглата се движеше гладко, бавно и сигурно. Раната се затваряше. Когато привърши, тя попи кръвта и поръси шева с друго лекарство. Накрая разтвори едно прахче във вода и го изсипа в устата на Йона. Това щеше да продължи съня и да помогне за оздравяването.

— Ти ще бъдеш красива, дете мое. Аз ще се погрижа за това. И ще бъдеш викинг, а не проклет йониец!

Маргарет погледна към небето.

— Мили Боже, пази дъщеря ми от омразните шотландци, които се опитаха да я убият. Тя е принцеса на Оркни и Исландия!

Дълбоко-дълбоко в своя сън Йона вече усещаше страх. Страх, който щеше да смрази нейната любов и да попречи на раните в душата й да заздравеят.