Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Princess of the Veil, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Хелън Митермайър. Лунна красавица

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Подвластен съм на богинята Венера, чиито ласки са изпълнени с горчива сладост.

Катулус

Миговете на сладострастно отдаване се сливаха в прекрасен низ от преживявания. Йона не усещаше кога чудесните дни се сменяха от бурните нощи. В моментите, когато изпитваше вина заради сластта си, тя се оправдаваше с извинението, че е вярна съпруга, подчинена на съпруга си. Все пак в много отношения бе равна на Магнъс. Той никога не го изричаше на глас, но го показваше и тя цъфтеше под нежните му грижи. Всичко това я опияняваше от щастие и я караше да се чувства като младо момиче. Магнъс рядко я оставяше сама и често проявяваше любовта си открито и без никакъв свян. На няколко пъти я смая с буйните си изблици на силни чувства. Изглежда, не бе го еня кой го наблюдава, когато целува жена си!

Макар семейството й да я бе дарявало с любов и грижи, при което Йона се бе радвала на голяма близост с роднините си, те, по традиция, се въздържаха от външна проява на своята обич. Майка й, баща й и дядо й я целуваха често, но само ако бяха насаме.

Магнъс обаче я обсипваше с целувки през целия ден — както сутринта, така и вечерта, без да се притеснява от никого.

— Нямаш никакво чувство за срам — запъхтяно го смъмри Йона един следобед, докато лежаха в тревите, след като Магнъс я бе гонил из поляните. Той се подсмихна.

— Така е, милейди Синклер. Но защо трябва да се срамувам от това, че обичам жена си?

Йона помилва лицето му, задържайки един от пръстите си на някакъв малък белег в крайчеца на устата му.

— А това как се появи?

— Докато хвърляхме прътове… Затичах се след пръта, за да видя дали съм надминал другите. Една тресчица изхвръкна и ме удари. — Наведе се над нея и я целуна между гърдите. — Все повече започвам да харесвам белега ти. — Помилва белега на лицето й. — Възбужда ме, както и този на гърба ти.

— Магнъс Синклер!

Смеейки се, той я събори на одеялото и започна да я съблича, след което я люби, заглушавайки страстните й вопли с целувки.

Дните бяха изпълнени със златисти багри, а нощите й се струваха като рози с необичайни цветове и вибрации — черни, пурпурни и червени, много тъмночервени. Тя му пошепна това свое впечатление един ден, докато лежаха под импровизираната палатка, издигната от него близо до ръба на канарата, за да предостави на Йона възможността да наблюдава птиците незабелязано.

— Имаш око на вещица, скъпа — пошегува се той. — Само ти си способна да видиш рози в нощта. Нощта е черна и мрачна.

— Нощта е мека като кадифе и рози. Нима цветът е от значение? Всяка краска би изглеждала добре в нощта. — Тя се засмя иронично и посочи към една гмуркаща се речна рибарка.

Магнъс се развесели, забелязвайки вълнението на лицето й и блясъка в очите й.

— Ако можеш, би полетяла е тях.

— Ти също, съпруже.

— Вярно е. Обичам предизвикателствата. Но не предполагах, че и съпругата ми ще ги обича.

Жена, която беше прекосила едно бурно море, за да построи храм за други жени, замисли се той. Жена, която нямаше причини да обича мъжете. Дали обичаше него?

— Защо се мръщиш, съпруже?

— Заради една жена, която се любува на птиците, а не дарява с любовта си своя съпруг, както подобава. — Не можеше да й признае, че копнееше да чуе от нея нежни любовни думи.

Йона го зяпна изумена.

— Не се ли насити вече, скъпи?

— Срамота е да говориш така. — Той се засмя високо, тъй като Йона се изчерви, но преди да го смъмри, я взе в прегръдките си, свали дрехите й и целуна червената коронка на гърба й, която го бе запленила.

Дните отлитаха неусетно. Нито Магнъс, нито Йона бързаха да се върнат в замъка Синклер и намираха най-различни извинения, за да се насладят по-дълго на идилията на острова. Това бе едно вълшебно време, когато грижите изчезваха, притесненията се отлагаха за по-късно, а проблемите просто не съществуваха.

През много следобеди те обличаха наметалата е цветовете на рода Синклер и бродеха из острова, любувайки се на спокойствието и дивата красота, царящи наоколо. Често спираха на някое бърдо, брулено от вятъра, за да се любят, и всеки път откриваха някаква нова тайна, нюанс, който ги караше да се смеят силно от щастие.

— Ти си моята морска сирена — призна й той в един ветровит следобед, докато наблюдаваше прииждащите на талази облаци на небето. Отдавна трябваше да се върне в замъка Синклер, защото там го зовяха важни за неговия род дела. Откакто бе спечелил правото да управлява земите на Синклер, той започна да предугажда интуитивно поведението на своя народ. Веднага щеше да усети, ако нещо не бе наред. Сега, с Йона до себе си — неговата пламенна съпруга, която на драго сърце се посвещаваше в изкуството на любовта, той избутваше настрана всички грижи и се измъкваше от задълженията си на господар, тъй като желаеше да прекара повече време с нея. Магнъс знаеше, че Кенет и Кормак ще се справят с повечето неща и че ще изпратят вестоносец, ако се случи някакво нещастие. Все пак владение е размерите на Синклеровите земи се нуждаеше от неотменно управление и непрестанни грижи от страна на господаря.

Въпреки това той не можеше да се откъсне от прекрасните мигове на страстна любов, с които го даряваше Йона. Макар да се дразнеше, че една най-обикновена жена обсебваше вниманието му почти изцяло, неусетно стигна до извода, че съпругата му изобщо не е „обикновена“. Тя имаше сърцето и смелостта на боец, независимо че бе жена, излъчваща дивна хубост и нежност — и той неизменно я желаеше.

— Тук е прекрасно, Магнъс — възкликна Йона, изтръгвайки мъжа си от мислите му. — Толкова е диво и величествено.

— Наистина е така. — Нави около дланта си част от косата й, изкарана от вятъра извън наметалото й. Винаги негодуваше, щом я видеше със сплетена коса, и затова тя започна да я оставя разпусната от време на време. — И точно къде на този дяволски остров възнамеряваше да основеш твоята обител, милейди?

Йона се усмихна, едновременно изненадана и доволна от въпроса му.

— Ще ти покажа, ако желаеш.

— Добре.

Магнъс я улови за ръката и се остави тя да го води из острова. Тревите и бурените се люлееха от вятъра подобно на развълнувано море, а малкото недорасли дървета, които се осмеляваха да се опълчат на неспирния морски вятър, се бяха превили почти надве.

Съвсем не бе лесно да се ходи по осеяната с камъни земя, но Йона сияеше от щастие, тъй като крачеше редом със съпруга си, който топлеше ръката й в своята длан, и разходката й се струваше страшно приятна.

Спуснаха се по един тесен склон и се озоваха в долчинка, обрасла с трева и орлова папрат. В отдалечения й край, близо до бурното море, се издигаше някаква постройка, по-стара и по-малка от дома на Синклер и не толкова приветлива. Макар къщичката да изглеждаше здрава, тя се намираше на мрачно и усойно място, врязано в стръмната урва и изложено на силните ветрове.

— Ще я постегна — побърза да каже Йона, щом забеляза, че Магнъс се намръщи.

— Защо не използваш голямата къща? — Думите му изскочиха от устата, преди да осъзнае, че ги е изрекъл на глас, но не искаше да се откаже от тях, тъй като видя как лицето й се озари от радост.

Трябваше да бъде по-предпазлив и да не й обещава много неща. Но си заслужаваше да пожертва голяма част от собствеността си, само и само да зърне това щастливо изражение.

Обаче тя не му отговори и той я обгърна през кръста и я притисна плътно до себе си.

— Кажи нещо, скъпа.

Йона поклати глава, а очите й се навлажниха.

— Наистина не знам как да ти благодаря.

Магнъс се засмя.

— А, ето още едно оръжие, което може да те усмири. Трябва само да ти дам един парцел земя от островите Оркни.

Тя го ощипа по ръката.

— Това означава ли, че ще ми върнеш част от викингската земя?

— Дръзка жена си. Тази земя принадлежи на рода Синклер, но ще ти позволя да я използваш свободно. — Притисна я по-силно в обятията си и бързо я целуна.

— Наистина ли ще сториш това за нас? — попита тя сериозно. — За жените, които ще доведа тук? — Вдигна ръце към лицето му и погали с длани бузите му.

— Ти си моя съпруга — дрезгаво каза той, а кръвта му кипна от докосването й. — Можеш да правиш с къщата каквото пожелаеш.

— О, Магнъс! — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по устата.

Изумен от сладострастната й целувка, тъй като Йона рядко поемаше инициативата в свои ръце в размяната на нежности, той се вцепени за миг, но бързо се окопити и я притисна плътно до себе си.

— Искам да ти кажа, Йона, че ми харесва много да ме докосваш първа.

— Наистина ли? — Едновременно смутена и развълнувана, тя не можа да се сдържи и го погали. Бе толкова силен, толкова добре сложен.

— Да.

— И на мен ми харесва.

Тръгнаха да се връщат. През цялото време Магнъс не я пусна от прегръдките си. Харесваше му да чувства близостта на тялото й, което се движеше в такт с неговото.

— Кажи ми какво ще направиш най-напред в твоята обител?

Йона въодушевено описа всички прекрасни неща, които заедно със Спес и Марта бе решила да предприеме и които се надяваше да се увенчаят с успех след няколко години.

— Освен това — завърши тя — ще учим жените и децата да четат и пишат.

— Да четат и пишат ли? — Това вече е нещо ново, помисли си той. Малко хора от неговия клан владееха четене и писа не, а несъмнено така беше и при викингите.

— Смяташ ли да привлечеш и шотландци към това начинание?

Едва изрекъл въпроса си, той прикова поглед върху няколко бодливи храста. Стори му се, че улови някакво движение в тях. За момент задържа вниманието си върху това място, докато Йона ентусиазирано му обясняваше, че светилището ще бъде за всички жени, било то шотландки или викинги. Макар да не забеляза друго необичайно раздвижване в храстите, той не можеше да се отърси от усещането, че нечии очи го наблюдават оттам.

— Магнъс? Какво има?

Тревогата в гласа й го принуди да премълчи истината.

— Някоя заблудена овца, предполагам. Значи ще вземеш и шотландки?

— Ако желаят да се присъединят, разбира се.

— Преди година бих казал, че това не може да се осъществи. Но тогава не те познавах.

— Е, какво мислиш?

— Смятам, че си способна да реализираш всяко нещо, което ти щукне наум, лейди Синклер. — Той я грабна в прегръдките си, за да застане между нея и трънливия храсталак. Реши да изпрати някои от хората си да претърсят околността веднага щом се върне в крепостта.

— Защо ме носиш на ръце? — попита тя.

— Защото така ми харесва.

— О-о!

Йона зарови лице в рамото му, вдишвайки от прекрасната мъжка миризма, която не можеше да се сравни с нищо. Всеки ден ходеха в пещерата на „злите духове“ и се къпеха заедно в горещия извор. И всеки път се любеха след това.

— За какво си мислиш? — прошепна той.

— Мислех си за пещерата.

— Не трябва. — Засмя се и я завъртя във въздуха, като едновременно с това огледа внимателно околността. Все още го глождеше чувството, че там имаше някой, който ги наблюдаваше.

— Защо направи това? — попита Йона. Въпреки шеговития му тон и благия поглед, тя усети напрежението, което се излъчваше от него.

— Защото иначе щях да започна да мисля за твоето нежно порозовяло тяло, потопено в горещата вода, с широко разперени ръце на издадения ръб на скалата зад гърба ти, принцесо моя. — Целуна я пламенно. — И бързо ще те занеса там, ще те съблека и ще те последвам в топлата вода, където ще се оставим на парата да ни слее в едно цяло.

Думите му ускориха пулса й, но все пак тя имаше смътното усещане, че мъжът й се опитва да отвлече вниманието й.

— Магнъс?

Той откъсна погледа си от каменистия терен около тях и се усмихна.

— Изглеждаш ми притеснен. Какво има?

В очите му се появи весело пламъче, примесено с възхищение.

— Имаш дух на боец, принцесо моя. Но се радвам, че това не ти пречи да бъдеш толкова женствена.

Комплиментът му погъделичка женската й суетност, но той не отговори на въпроса й.

— Е?

Магнъс въздъхна.

— Стори ми се, че някой ни дебне иззад храстите ей там. Но явно съм се заблудил — добави той, когато погледът й светкавично обходи мястото зад тях. Удиви се на спокойствието й. Никакви сълзи или страхливи викове. Неговата съпруга наистина се държеше с достойнство.

— В опасност ли сме?

Изненада се, че тя мислеше за тях двамата като за едно цяло. Поколеба се какво да й отговори, защото хем искаше да сподели е нея опасенията си, хем не желаеше да я тревожи. Ако признаеше, че специално бе назначил охрана за нея сутринта след сватбата им, след като му бе разказала за вуйчо си, имаше вероятност тя да се отдръпне от него. Затова поклати глава и скри половината от истината.

— Поставил съм наблюдателни постове и охрана навсякъде. Така ще разберем дали наоколо има врагове.

— Въпреки това продължаваш да се оглеждаш.

— Отдавна се налага да се грижа за своята сигурност. Старите навици се забравят трудно.

Ето че сега се бе погрижил за нея. Ако някога Скийн се осмелеше да се доближи до нея, той щеше да умре по хиляди начини, а Магнъс щеше да изкорми този кучи син още докато е жив.

— Хайде да вървим. Знаеш, че Спес и Марта обичат да се вечеря навреме и ако закъснеем, може да откажат да се разделят с техния плодов сладкиш.

Йона се засмя.

— Говориш така, сякаш наистина те интересува тяхното мнение. — Лицето й отново придоби замислено изражение. — Забелязах, че Спес се е увлякла по Кенет.

— И то още при първата им среща — иронично подметна той. — А и Кенет не е безразличен към нея. — Забелязвайки строгия поглед на жена си, той се засмя под мустак. — С нейните плодови пити… и с другите й прелести.

— Магнъс Синклер, ти си голям грубиян — гальовно каза тя и се облегна на него, когато продължиха по пътя си. Дори и най-студените ветрове от морето не можеха да я пронижат, щом Магнъс я предпазваше от тях. — Не знам как биха реагирали родителите й на евентуален брак между двамата. — Без съмнение майка й щеше да изплаче много горчиви сълзи.

Магнъс се взря в Йона, а в очите му заигра дяволито пламъче.

— Навярно ще се зарадват, че е стигнала толкова далеч в живота.

— Голям дявол си. — Тъкмо понечи да удари юмрук в гърдите му, когато усети, че той се стегна. — Какво ти става?

— Говорим за вълка, а той бил в кошарата.

Йона проследи погледа на Магнъс и видя Кенет, който ги приближаваше с двама мъже. Единият от тях бе Дъгълд. Навъси се. Магнъс й бе казал, че присъствието на един от двамата в замъка беше задължително, освен ако не се случеше нещо непредвидено.

Магнъс прегърна Йона през кръста и изчака Кенет да се приближи.

— Добре дошъл, братко — поздрави той.

Кенет не му отвърна с обичайната си широка усмивка. Вместо това кимна и на двамата, след което пое дълбоко дъх.

— Нося вест от краля, Магнъс. Монархът е ядосан от бавното темпо, с което се обединяват войските на клановете. Някои от тях все още се колебаят, пише той в писмото си, и затова се нуждае от мощната ти подкрепа за успеха на обединението. — Кенет поклати глава. — Опасява се, че Тостиг и неговият силен барон…

— Урдрик Килдър — промълви Магнъс и ядосано стисна юмруци. — Отдавна очаквах баронът да се опълчи срещу нас. — Протегна ръка и Кенет му подаде писмото от краля.

Когато брат му зачете, Кенет се обърна към Йона:

— Изглеждате чудесно, сестро — поласка я той, но едва-едва се усмихна.

— Благодаря ви, Кенет — тихо отвърна тя, стараейки се да не се изчерви. Чувстваше се неудобно пред брата на Магнъс, който освен това заемаше висок чин във войската. Всички щяха да разберат какво е правила със съпруга си през тези дни. Когато погледна към мъжа си обаче, неувереността и срамежливостта й се изпариха. Лицето му беше като изваяно от мрамор и излъчваше войнственост и твърдост, каквито Йона не бе виждала у него от първата им среща.

Когато тя понечи да се оттегли, Магнъс я придърпа обратно до себе си.

— Остани при мен! — лаконично й нареди той и отново погледна брат си. — Как е положението в Синклер?

— Всички сме в бойна готовност, както би желал. — На устните му пробягна лека усмивка. — Струваш колкото трима мъже. Като те гледа човек, сякаш управлението на замъка е най-обикновено нещо. А аз полудях още през първата седмица.

Магнъс го прекъсна рязко:

— Смяташ ли, че Тостиг ще освободи Килдър?

— Кралят е убеден в това — мрачно отговори Кенет.

— Аз също.

— Малкълм ще нанесе контраудар.

— Значи нортумбрийският барон ми отправя ново предизвикателство — прошепна Магнъс. Изведнъж усети, че Йона потръпна и се извърна към нея. Бе запазила външно спокойствие като същинска кралица. Ако не я притискаше до себе си, нямаше да разбере, че трепери. Усмихна й се и погали с пръст бузата й. После се обърна към Кенет: — Какво е мнението на останалите родове?

— Всички знаят за назрялата опасност. Мак’Донълс, Мак’Леъд и Мак’Дъгъл, както и Хюз, изпратиха вестоносец. Всички очакват твоите заповеди, за да те последват. Дори и да не споделят чувствата ти, засега го крият. Аскуит изрази доста несигурно подкрепата си.

Магнъс се усмихна под мустак. Зарадва се, че Кенет се учеше да отсява лоялността на съюзниците им, да вижда техните преимущества и недостатъци.

Йона прехапа силно устни, докато не усети вкуса на кръв. Нямаха право да й го отнемат. Неговото тяло, осеяно с множество белези от рани, бе преживяло достатъчно битки. Нека някой друг ги командва. Искаше й се той да остане при нея.

— Шшт, милейди. Всичко е наред — прошепна й Магнъс, сякаш бе изрекла на глас мислите си.

Тя вдигна очи към него и направи опит да се усмихне. Та нали беше потомка на викингите! Разбираше от войни. Свиваше се от страх единствено при мисълта, че може да го изгуби или да не бъде до него в смъртния му час.

Тази мисъл я накара да намрази Кенет и Дъгълд. Идеята да го завлече обратно в пещерата на злите духове, да затрупа входа към нея с камъни и да остане завинаги с него я изкушаваше тъй силно, че от гърдите й се изтръгна възклицание. В отговор на критичния поглед, който Магнъс й хвърли, Йона се усмихна леко и учтиво се обърна към Кенет.

— Ще дойда — заяви Магнъс. — Но първо добре ще проуча всичко. Не искам да хвърля клана в тази война слепешката. Отначало ще вземем сто човека с Дъгълд и ако решим да се бием на страната на краля, ще повикам и останалата част от войската. В замъка ще останат дузина бойци и от теб, Кенет, искам да пазиш жена ми тук, на Айнхалоу. Ще я навестяваш два пъти седмично, докато се върна.

Забелязвайки, че Глен се присъединява към тях, Магнъс кимна на викинга:

— Да, знам, че ти ще пазиш жена ми, но предпочитам да има повече охрана около нея.

Йона рязко вдигна глава.

— Но защо? Тук са Тор и овчарите.

— Защото си исландска принцеса, която сега с лейди Синклер. Много врагове ще опитат да се доберат до мен чрез теб. — Магнъс стисна ръката й още по-силно.

— Внимавай, Синклер — пошегува се тя, — някой може да помисли, че се притесняваш за жена ти.

— Изключено е — дрезгаво каза той. Опомни се и остро погледна Кенет и Дъгълд: — Ясно ли ви с какво трябва да правите?

Двамата шотландци кимнаха.

— Не се бой за мен — успокои го Йона. — Тор е много верен пазач, както и Глен.

Въпреки смелите си думи, душата й плачеше и стенеше. Не желаеше Магнъс да се бие срещу армията на Тостиг и срещу подлия Урдрик Килдър, нортумбрийския барон. Лоши слухове се носеха по негов адрес. Дори викингите бяха чували за този опасен човек, известен с огромната си жестокост.

Сякаш предугадил страховете й, Магнъс я целуна по челото.

Нито булката, нито младоженецът забелязаха озадачените и развеселени погледи, насочени към тях. Не можеха да откъснат очи един от друг.

— Трябва да си приготвя нещата — нежно каза Магнъс.

— Ще ти помогна — предложи тя и го придружи до къщата.

— Ще ми липсват баните в горещия извор, милейди — добави той, докато вървяха.

— Шшт, някой може да те чуе. — Постара се да изглежда строга, но даже самата тя успя да долови молбата в гласа си. Дори кралската й закалка не можеше да предотврати болката от раздялата със съпруга й!

— Скоро ще се върна — обеща й той.

— Постарай се — твърдо каза тя, преглъщайки сълзите си.