Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (47)

Глава 45

Беше идеален ден за полет. Боингът на КИГ се носеше в ясносиньото небе над Тихия океан. Полин и Танър се бяха настанили на дивана в главната кабина.

— Жалко, че хората никога няма да узнаят колко си умен, скъпи — каза тя.

— Ако узнаят, ще загазя.

Полин го погледна.

— Няма проблем. Можем да си купим собствена държава и да се обявим за владетели. Тогава ще сме недосегаеми.

Танър се засмя.

Полин го погали по ръката.

— Знаеш ли, че те пожелах още първия път, когато те зърнах?

— Не. Доколкото си спомням, ти се държеше адски нахакано.

— И се получи, нали? Трябваше да ме видиш пак, за да ми дадеш урок.

Последва дълга еротична целувка. Някъде в далечината проблесна светкавица.

— Тамоа ще ти хареса — каза Танър. — Ще останем там една-две седмици и ще си починем, после ще обиколим света. Ще си наваксаме за всички пропуснати години, през които не можехме да сме заедно.

Тя го погледна и дяволито се ухили.

— Бъди сигурен.

— И веднъж месечно ще се връщаме на Тамоа, и ще задействаме Прима две. Може заедно да избираме целите си.

— Е, може да пратим дъжд в Англия, обаче те няма да забележат! — подхвърли Полин.

Танър се засмя.

— Можем да избираме от целия свят.

Стюардът се приближи към тях.

— Ще желаете ли нещо?

— Не — отвърна Танър. — Имаме си всичко. — И знаеше, че казва самата истина.

Мълниите продължаваха да разцепват далечното небе.

— Надявам се да няма буря — рече Полин. — Мразя… мразя да летя в лошо време.

— Не се бой, скъпа — успокои я той. — В небето няма нито облаче. — Той си помисли нещо и се усмихна. — Няма защо да се страхуваме от времето. Ние го управляваме! — Танър си погледна часовника. — Прима се е взривила преди час и…

По прозорците изведнъж се застичаха едри капки дъжд. Танър притисна Полин към себе си.

— Всичко е наред. Само малко дъждец.

В същия момент небето внезапно започна да потъмнява и да се разтърсва от мощни гръмотевици. Огромният самолет заподскача като играчка. Танър гледаше през прозореца, озадачен от неочакваната промяна. Дъждът се превърна в едри зърна градушка.

— Виж… — почна той, и изведнъж го осени. — Прима! — възкликна Танър Кингсли. Очите му блестяха триумфално. — Можем да…

В този миг ураганен вятър връхлетя самолета и диво го заподмята във въздуха. Полин запищя.

В червената тухлена сграда на КИГ Андрю Кингсли управляваше Прима. Пръстите му летяха по клавишите. Той наблюдаваше целта си на екрана — самолета на брат си, подхвърлян от ураганни ветрове със скорост петстотин километра в час.

Метеоролозите в десетки клонове на Националната метеорологична служба, от Анкоридж в Аляска до Маями във Флорида, невярващо се взираха в компютърните си екрани. Това им се струваше невъзможно, ала въпреки това наистина се случваше.

Сам в червената тухлена сграда, Андрю благодареше на Бога, че все още може да направи нещо, за да помогне за превръщането на света в по-добро място за живот, и внимателно насочваше създаденото от него торнадо Ф–6 — все по-нагоре и по-нагоре…

Танър гледаше през прозореца на бясно подскачащия самолет и чуваше издайническото свистене на приближаващото се торнадо дори през рева на бурята. Лицето му беше почервеняло и той трепереше от възбуда: наблюдаваше носещата се към тях стихия почти изпаднал в екстаз.

— Гледай! Никога не е имало торнадо толкова нависоко. Никога! Аз го създадох! Това е чудо! Само ние с Бог можем да…

В червената тухлена сграда Андрю натисна един ключ. Самолетът на екрана избухна и в небето полетяха останки и трупове.

После Андрю Кингсли три пъти натисна червения бутон.