Сидни Шелдън
Кой се страхува от мрака (18)

Глава 16

Всички сутрешни вестници бяха пълни с едни и същи репортажи. Сушата в Германия бе причинила смъртта най-малко на сто души и беше унищожила реколта за милиони долари.

Танър повика Кати.

— Прати тази статия на сенатор ван Лювън с писмо: „Поредната информация за глобално затопляне. Искрено ваш…“

Танър не можеше да престане да мисли за вечерта, която бе прекарал с Пола. И колкото повече мислеше за нахалството й, за нейните подигравки, толкова повече се разяряваше. Спомняше си точните й думи: „Ще трябва да си обогатиш заучените реплики, миличък. Имаш ли представа колко си банален?“ Реши да се срещне още веднъж с нея, за да я накаже, както заслужаваше. После щеше да я забрави.

Изчака три дни и й се обади.

— Принцесо?

— Кой е?

Беше готов да й затвори телефона. Колко мъже я наричаха „принцеса“, по дяволите, зачуди се той, ала успя да запази самообладание.

— Танър Кингсли.

— А, да. Как си? — с абсолютно безразличие го попита Пола.

„Сбърках — помисли си Танър. — Изобщо не биваше да й се обаждам“.

— Помислих си, че може някой път пак да вечеряме заедно, но сигурно си заета, затова нека забравим…

— Какво ще кажеш за довечера?

Отново го сварваше неподготвен. Нямаше търпение да й даде урок.

 

 

След четири часа Танър седеше срещу Пола Купър в едно френско ресторантче на изток от Лексингтън Авеню. Изненадваше го радостта му от новата им среща. Беше забравил колко е жизнена и енергична.

— Липсваше ми, принцесо.

Тя се усмихна.

— О, и ти ми липсваше. Голяма работа си.

Пак го подиграваше, при това със собствените му думи. По дяволите.

Изглеждаше, че тази вечер ще е повторение на предишната им среща. В другите си романтични връзки винаги той бе контролирал разговора. Сега изпитваше смущаващото усещане, че Пола винаги е на една крачка пред него. Тя имаше бърз отговор за всичко, каквото й казваше. Беше остроумна и не му позволяваше да я баламосва.

Жените, с които обикновено излизаше Танър, бяха красиви и разкрепостени, ала за пръв път в живота си имаше чувството, че нещо им е липсвало. Бяха прекалено лесни. Всички бяха мили, но някак прекалено мили. Не го предизвикваха. Пола, от друга страна…

— Разкажи ми за себе си — помоли я Танър.

Тя сви рамене.

— Баща ми беше богат и влиятелен и израснах като глезла — с камериерки и икономи, сервитьори, които ни обслужваха край басейна, после учих в „Радклиф“ и подготвително училище, както си му е редът. Накрая баща ми изгуби всичко и умря. Оттогава работя като главна асистентка на един политик.

— Харесва ли ти?

— Не. Той е скучен. — Погледът й срещна неговия. — Търся нещо по-интересно.

 

 

На другия ден той пак й се обади.

— Принцесо?

— Надявах се да се обадиш, Танър. — Гласът й звучеше топло.

Обзе го приятно усещане.

— Наистина ли?

— Да. Къде ще ме заведеш на вечеря?

Той се засмя.

— Където пожелаеш.

— Ходи ми се в парижкия „Максим“, обаче ще се задоволя с всичко, стига да съм с теб.

Отново го хващаше неподготвен, но кой знае защо, думите й го разтопиха от щастие.

Вечеряха в „Кот Баск“ на Петдесет и пета улица и Танър през цялото време я наблюдаваше и се чудеше защо толкова силно го привлича. Не беше външният й вид — поразяваше го нейната интелигентност. Цялото й същество излъчваше самоувереност. Не познаваше по-самостоятелна жена от нея.

Разговорите им обхващаха безброй теми и Танър установи, че тя е удивително образована.

— С какво искаш да се занимаваш, принцесо?

Преди да отговори. Пола известно време го наблюдава.

— Искам власт — властта да осъществявам нещата.

Танър се усмихна.

— Тогава много си приличаме.

— На колко жени си го казвал, Танър?

Той отново се разяри.

— Ще престанеш ли вече? Когато казвам, че си различна от всяка жена, която някога съм…

— Какво?

— Ядосваш ме — сприхаво отвърна Танър.

— Бедничкият. Щом си ядосан, защо не вземеш един душ…

Пак го обзе гняв. Писна му и той се изправи.

— Няма значение. Няма смисъл да се опитвам да…

— … вкъщи?

Танър не вярваше на ушите си.

— У вас ли?

— Да, имам апартаментче на Парк Авеню — отвърна тя. — Искаш ли да ме заведеш вкъщи?

Прескочиха десерта.

 

 

Апартаментчето се оказа разкошно, прекрасно обзаведено жилище. Танър се оглеждаше, смаян от целия този лукс и изящество. Тъкмо в нейния стил. Еклектична колекция от картини, огромна маса, голям полилей, италианско канапе и шест стола чипъндейл. Нямаше време да види нищо повече, защото Пола му каза:

— Ела да ти покажа спалнята си.

Спалнята бе издържана в бяло, с бели мебели и голям огледален таван над леглото.

— Впечатлен съм. Това е най-…

— Шшт. — Пола започна да го съблича. — Ще поговорим после.

Когато свърши, бавно свали дрехите си. Тялото й бе самото съвършенство на еротиката. Тя го прегърна и се притисна към него, доближи устни до ухото му и прошепна:

— Стига любовна игра.

Озоваха се на леглото и Пола беше готова за него. Когато проникна в нея, тя силно стисна бедра, после ги отпусна, отново ги стисна и продължи така, все повече възбуждайки Танър. И всеки път лекичко променяше позата си, така че всяко усещане бе различно. Обсипа го с еротични подаръци, за каквито не беше мечтал, и стимулира екстатичната му кулминация.

След това разговаряха до късно през нощта.

* * *

Оттогава нататък прекарваха заедно всяка вечер. Пола постоянно го изненадваше с чувството си за хумор и чара си и постепенно стана най-голямата хубавица в неговите очи.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш толкова много — му каза Андрю една сутрин. — Заради жена ли е?

Танър кимна.

— Да.

— Сериозно ли е? Ще се жените ли?

— Обмислям го.

Брат му се вгледа в него.

— Може би трябва да й кажеш.

Танър стисна ръката му.

— Може би ще й кажа.

 

 

На другата вечер Танър и Пола бяха сами в нейния апартамент.

— Принцесо, веднъж ти поиска да ти кажа нещо, каквото не съм казвал на никоя жена — започна той.

— Да, скъпи?

— Ето. Искам да се омъжиш за мен.

Последва мигновено колебание. Тя широко се усмихна и се хвърли в прегръдките му.

— О, Танър!

Той се вгледа в очите й.

— Това „да“ ли означава?

— Искам да се омъжа за теб, скъпи, но… боя се, че имаме проблем.

— Какъв?

— Казах ти. Искам да направя нещо важно. Искам достатъчно власт, за да осъществявам нещата — да ги променям. А за тази цел трябват пари. Как ще имаме общо бъдеще, ако ти нямаш бъдеще?

Танър я хвана за ръката.

— Няма проблем. Аз съм собственик на половината от важна компания, принцесо. Някой ден ще имам достатъчно пари, за да ти дам каквото пожелаеш.

Пола поклати глава.

— Не. Брат ти Андрю ти казва какво да правиш. Знам всичко за вас двамата. Той няма да позволи компанията да се развие, а аз имам нужда от повече, отколкото можеш да ми дадеш в момента.

— Грешиш. — Танър се замисли за миг. — Искам да се запознаеш с Андрю.

 

 

На другия ден тримата обядваха заедно. Пола беше очарователна и Андрю явно веднага я хареса. Той се бе тревожил за някои от жените, с които излизаше брат му. Пола беше различна. Беше красива, интелигентна и духовита. Андрю хвърли поглед към Танър и кимването му означаваше „добър избор“.

— Мисля, че КИГ върши чудесна работа, Андрю, като помага на толкова много хора по целия свят — каза Пола. — Танър много ми е говорил за успехите ви.

— Радвам се, че можем да го правим. И ще постигнем още повече.

— Искаш да кажеш, че компанията ще се разрасне ли?

— Не в този смисъл. Искам да кажа, че ще пратим повече хора в повече страни, където могат да са полезни.

Танър побърза да се намеси.

— Тогава ще започнем да получаваме държавни поръчки тук и…

Андрю се усмихна.

— Танър е много нетърпелив. Няма защо да бързаме. Първо ще вършим това, за което е създадена компанията. Ще помагаме на хората.

Танър погледна Пола. Лицето й беше безизразно.

 

 

На другия ден той й се обади.

— Здрасти, принцесо. В колко часа да те взема?

Последва кратко мълчание.

— Много извинявай, скъпи. Довечера няма да мога да се срещна с теб.

Това го изненада.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не. Един мой приятел е в града и трябва да го видя.

„Приятел ли?“ Жегна го ревност.

— Разбирам. Тогава утре вечер ще…

— Не, и утре не мога. Хайде да се уговорим за понеделник.

Щеше да прекара уикенда с онзи човек. Обезпокоен и ядосан, Танър затвори.

 

 

В понеделник вечер Пола му се извини.

— Съжалявам за уикенда, скъпи. Просто един стар приятел дойде да ме види.

Танър си представи красивия апартамент на Пола. Тя не можеше да си го позволи със заплатата си.

— Кой е той?

— Съжалявам, не мога да ти кажа името му. Прекалено е известен и не обича публичност.

— Влюбена ли си в него?

Тя го хвана за ръката и тихо отвърна:

— Влюбена съм в теб, Танър. Само в теб.

— Той влюбен ли е в теб?

Пола се поколеба.

— Да.

Танър моментално си помисли: „Трябва да измисля как да й дам всичко, каквото пожелае. Не мога да я изгубя“.

 

 

В 04:58 на другата сутрин Андрю Кингсли се събуди от звъна на телефона.

— Търсят ви от Швеция. Изчакайте, моля.

След малко се разнесе глас със слаб шведски акцент.

— Поздравления, господин Кингсли. Нобеловият комитет ви избра да получите Нобеловата награда за физика за вашите открития в областта на нанотехнологията…

Нобеловата награда! Когато разговорът свърши, Андрю припряно се облече и отиде направо в службата. В момента, в който пристигна Танър, брат му се втурна да му съобщи новината.

Танър го прегърна.

— Нобелова награда! Това е чудесно, Андрю! Чудесно!

Наистина беше чудесно. Защото сега щяха да се решат всички проблеми на Танър.

 

 

След пет минути той разговаряше с Пола.

— Разбираш ли какво значи това, скъпа? След като КИГ има Нобелова награда, можем да сключим толкова договори, колкото сме в състояние да изпълним. Говоря за големи държавни поръчки и огромни корпорации. Ще мога да ти дам целия свят.

— Това е страхотно, скъпи.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Повече от всичко на света искам да се омъжа за теб, Танър.

Той изпадна в еуфория и побърза да отиде в кабинета на брат си.

— Женя се, Андрю!

Андрю вдигна глава.

— Великолепна новина. Кога е сватбата?

— Колкото може по-скоро. Целият персонал е поканен.

Когато на другата сутрин Танър влезе в кабинета си, Андрю го чакаше. Носеше роза на бутониерата си.

— Какво е това?

Брат му се ухили.

— Готвя се за сватбата ти. Много се радвам за теб.

— Благодаря, Андрю.

 

 

Новината бързо се разпространи. Тъй като сватбата не бе официално обявена, никой не казваше нищо на Танър, ала всички го гледаха с многозначителни усмивки.

По-късно той отиде в кабинета на брат си.

— С Нобеловата награда всички ще идват при нас. А с парите от наградата…

Андрю го прекъсна.

— С парите от наградата можем да си позволим да пратим още хора в Еритрея и Уганда.

— Но нали ще използваш наградата, за да разшириш компанията? — бавно попита Танър.

Брат му поклати глава.

— Ще правим точно това, за което сме я създали.

Танър го изгледа мълчаливо, после каза:

— Тя си е твоя, Андрю.

 

 

Танър се обади на Пола още щом взе решение.

— Трябва да отида по работа във Вашингтон, принцесо. Може да не ти се обадя ден-два.

— И никакви блондинки, брюнетки или червенокоски — подразни го тя.

— В никакъв случай. Ти си единствената жена на света, която обичам.

— И аз те обичам.

 

 

На другата сутрин Танър Кингсли бе в Пентагона на среща с началник-щаба на сухопътните сили генерал Алън Бартън.

— Предложението ви е много интересно — каза генерал Бартън. — В момента обмисляме на кого да поверим изпитанията.

— Вашите изпитания са свързани с микронанотехнология, а брат ми наскоро получи Нобелова награда за своите открития в тази област.

— Това ни е известно.

— Той е толкова развълнуван от тази възможност, че е готов да изпълни работата безплатно.

— Поласкани сме, господин Кингсли. Малцина Нобелови лауреати предлагат услугите си. — Той погледна, за да се увери, че вратата е затворена. — Изпитанията са строго секретни. Ако минат успешно, това ще е един от най-важните елементи от нашия арсенал. Молекулярната нанотехнология може да ни осигури контрол върху материалния свят на атомно равнище. До този момент опитите за производство на още по-малки чипове се проваляха, заради електронните смущения. Ако експериментът успее, ще имаме нови оръжия за отбрана и нападение.

— Този експеримент не е опасен, нали? — попита Танър. — Не искам с брат ми да се случи нещо.

— Няма защо да се боите. Ще пратим цялата техника, която ще ви е нужна, включително предпазното облекло и двама наши учени, които ще работят с брат ви.

— Значи ни давате зелена улица?

— Да.

„Сега остава само да убедя Андрю“ — помисли си Танър на връщане в Ню Йорк.